Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Croisades vues par les Arabes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (март 2009 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Спиралата

 

Издание:

„Агенция Меридиани“, София, 2001

Консултант: Мая Ценова

Jean-Claude Lattes, Paris, 1983

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XII
СПРАВЕДЛИВИЯ И СЪВЪРШЕНИЯ

Подобно на всички велики мюсюлмански владетели от неговата епоха пряк наследник на Саладин се оказва гражданската война. Веднага след смъртта му империята е раздробена. Един от синовете му взема Египет, друг — Дамаск, трети — Алеп. За щастие повечето от седемнадесетте му синове, както и единствената му дъщеря, са прекалено малки, за да се бият и това ограничава до известна степен разпокъсването. Но султанът оставя и двама братя, както и множество племенници, всеки от които иска своя дял от наследството или ако е възможно, цялото наследство. Ще изминат близо девет години на борби, съюзи, предателства и убийства преди аюбидската империя да се подчини отново на един единствен водач: ал-Адел, „Справедливия“, умелия посредник, който за малко да стане зет на Ричард Лъвското сърце.

Саладин не се доверява изцяло на по-малкия си брат, прекалено речовит и твърде голям одумник, крайно амбициозен и безкрайно благосклонен към западните рицари. Затова му и дава владение без голяма стойност: отнетите от Реналд Шатийонски замъци на източния бряг на река Йордан. От тази неплодородна и почти безлюдна земя, си казва султанът, той никога няма да успее да предяви претенции за ръководене на империята. Което означава, че не го познава. През юли 1196 година ал-Адел отнема Дамаск от ал-Афдал. Двадесет и шест годишният син на Саладин се е показал напълно неспособен да управлява. Оставил действителната власт на своя везир Дияеддин Ибн ал-Атир, брат на историка, той се е отдал на алкохола и удоволствията на харема. Чичо му се отървава от него чрез заговор и го заточва в близката крепост Салхад, където ал-Афдал, разяждан от угризения, дава обет да изостави разпуснатия живот и да се отдаде на молитва и съзерцание. През ноември 1198 година друг син на Саладин, ал-Азиз, господар на Египет, загива при падане от кон по време на лов за вълци в близост до Пирамидите. Ал-Афдал не устоява на изкушението да напусне убежището си, за да поеме наследството, но чичо му с лекота го лишава от новото владение и го връща към отшелническия му живот. През 1202 година ал-Адел, на петдесет и седем години, е безспорен господар на аюбидската империя.

Макар и да няма нито харизматичността, нито гения на прочутия си брат, той е по-добър администратор. Под негово ръководство арабският свят преживява време на мир, благоденствие и търпимост. Като счита, че свещената война е загубила своя смисъл след освобождението на Ерусалим и отслабването на франджите, новият султан възприема по отношение на последните политика на съжителство и търговски обмен. Той дори покровителства настаняването в Египет на няколкостотин италиански търговци. На арабо-франкския фронт ще се възцари безпрецендентно затишие в продължение на дълги години.

На първо време, докато Аюбидите са погълнати от вътрешни раздори, франджите се опитват да въведат известен ред в тежко орязаната си територия. Преди да напусне Изтока, Ричард поверява Ерусалимското кралство, чийто престолен град вече е Акра, на един от племенниците си, „ал-конд Херри“, граф Хенрих Шампански. Що се отнася до Ги Лузинянски, изгубил доброто си име след поражението при Хитин, той е заточен с почести и става крал на Кипър, където династията му ще царува в продължение на четири века. За да компенсира слабостта на държавата си, Хенрих Шампански търси споразумение с асасините. Лично посещава една от крепостите им, ал-Кахф, за да се срещне с Великия учител. Синан, „Стареца от планината“, е починал малко преди това, но наследникът му упражнява върху сектата същата абсолютна власт. За да го докаже на франкския гост, той заповядва на двама от сподвижниците си да се хвърлят от крепостните стени и те се подчиняват без миг колебание. Великият учител желае да продължи убийствената демонстрация, но Хенрих го умолява да спре. Сключен е съюзнически договор. В чест на своя гост асасините го питат няма ли някое убийство, което да им повери. Хенрих им благодари, като обещава да прибегне до услугите им, ако се наложи. По ирония на съдбата, малко след като е присъствал си на горната сцена, племенникът на Ричард загива на 10 септември 1197 година при случайно падане от прозорец на двореца си в Акра.

През седмиците, последвали смъртта му, стават единствените сериозни сблъсъци за целия период. Фанатизирани германски поклонници превземат Сайда и Бейрут, но веднага след това са избити по пътя за Ерусалим. Същевременно ал-Адел си връща Яфа. На 1 юли 1198 година е подписано ново примирие за пет години и осем месеца. Примирие, което братът на Саладин използва, за да укрепи властта си. Предвидлив държавник, той знае, че за да избегне ново нашествие вече не е достатъчно да се споразумее с франджите по крайбрежието, а трябва да се обърне направо към Запада. Няма ли да е добре да се възползва от добрите си отношения с италианските търговци и да ги убеди да спрат да заливат Египет и Сирия с безконтролни потоци воини?

През 1202 година той заръчва на сина си ал-Камел, „Съвършения“, вицекрал на Египет, да започне преговори с Венецианската република, главната морска сила в Средиземно море. Тъй като и двете държави говорят на езика на прагматизма и търговските интереси, те бързо постигат споразумение. Ал-Камел гарантира на венецианците достъп до пристанищата в делтата на Нил — Александрия и Дамиета — и им предлага защита и помощ в случай на нужда. В замяна на това републиката на дожовете обещава да не подкрепя нито една западна експедиция срещу Египет. Италианците, които току-що са подписали — срещу обещание за голямо възнаграждение — договор с група западни князе за превозването на тридесет и пет хиляди франкски войници към Египет, предпочитат да запазят споразумението в тайна. Умели посредници, венецианците са решени да не нарушат нито едно от поетите задължения.

Когато готовите за отплаване рицари пристигат в града на адриатическия бряг, те са топло посрещнати от дожа Дандоло. Той беше, разказва Ибн ал-Атир, твърде стар и сляп, а когато яздеше на кон, имаше нужда от слуга, който да води добичето. Въпреки възрастта и недъга си, Дандоло обявява намерението си сам да участва в похода под знамето на кръста. Въпреки това, в момента на отплаването, той поисква от рицарите уговорената сума. А когато те помолват плащането да бъде отсрочено, той приема само при условие, че походът ще започне с превземането на пристанищния град Зара, който от няколко години съперничи на венецианците в Адриатическо море. Рицарите се съгласяват едва след доста колебание, защото Зара е християнски град, принадлежащ на унгарския крал, верен слуга на Рим. Но нямат избор: дожът настоява за тази малка услуга или за незабавно плащане на уговорената сума. Така през ноември 1202 година Зара е нападната и разграбена.

Но венецианците се целят по-далече. Те се опитват да убедят водачите на експедицията да се отбият в Константинопол, за да качат на императорския престол един млад княз, благосклонен към Запада. И макар крайната цел на венецианския дож да е очевидно на републиката да се даде пълна власт в Средиземно море, аргументите, с които си служи, са умели. Като използва недоверието на рицарите спрямо гръцките „разколници“ и ги примамва с приказки за баснословните богатства на Византия, обяснявайки на вождовете им, че ако контролират града на румите ще могат по-ефикасно да нападат мюсюлманите, той успява да ги убеди. През юни 1203 година венецианската флота пристига пред Константинопол:

Румският император избяга без бой, разказва Ибн ал-Атир, и франджите поставиха на престола своя млад претендент. Но той беше владетел само по име, защото всички решения взимаха франджите. Те наложиха на хората свръхтежки налози и когато те не можаха да платят, им взеха златото и скъпоценностите, дори онова, което бе по кръстовете и образите на Месията, мир Нему! Тогава румите се разбунтуваха, убиха младия монарх, изгониха франджите от града и залостиха портите. Тъй като не разполагаха с големи сили, проводиха пратеник при Сюлейман, син на Килидж Арслан, господар на Кония, да им се притече на помощ. Но той не можа.

Наистина румите не са в състояния да се отбраняват. Не само армията им се състои от множество франкски наемници, но и градът гъмжи от безброй венециански агенти. През април 1204 година, само след седмица съпротива, Константинопол е превзет и изоставен в продължение на три дни на грабежи и кланета. Икони, статуи, книги, безчет произведения на изкуството, свиделстващи за гръцката и византийска цивилизация, са откраднати или унищожени, хиляди жители са изклани:

Всички руми бяха убити или ограбени, разказва историкът от Мосул. Неколцина велможи опитаха да се скрият в голямата църква, наречена София, преследвани от франджите. Група свещеници и монаси излязоха тогава, носейки кръстове и евангелия, за да измолят от нападателите пощада за живота си, но франджите не обърнаха никакво внимание на молитвите им. Те избиха всички и разграбиха църквата.

Разказват също, че една лека жена, дошла с франкската експедиция, седнала на патриаршеския престол и запяла скверни песни. В същото време пияни войници насилвали гръцки монахини из близките манастири. Плячкосването на Константинопол, едно от най-позорните деяния в историята, е последвано, както отбелязва Ибн ал-Атир, от възкачването на престола на източнолатинския император Балдуин Фландърски, чиято власт румите не ще признаят никога. Оцелелите от императорския двор ще се установят в Никея, която ще стане временна столица на гръцката империя до възраждането на Византия, петдесет и седем години по-късно.

Налудничавият поход срещу Константинопол не само не укрепва франкските колонии в Сирия, но и им нанася сериозен удар. За търсещите богатство на Изток рицари гръцката земя предлага отсега нататък по-добри възможности. Чакат ги владения и трупане на богатства, докато тясната крайбрежна ивица около Акра, Триполи или Антиохия с нищо не привлича авантюристите. На първо време отклоняването на експедицията лишава франджите в Сирия от подкрепленията, които биха им позволили да подновят бойните действия срещу Ерусалим, и през 1204 година ги принуждава да поискат от султана подновяване на примирието. Ал-Адел приема за още шест години. Въпреки че е на върха на могъществото си, братът на Саладин няма никакво намерение да се хвърля в борба за освобождение на териториите. Присъствието на франджите по крайбрежието никак не го притеснява.

В мнозинството си франджите в Сирия искат мирът да продължи, но отвъд морето, по-точно в Рим, мислят единствено как да започнат нова война. През 1210 година по силата на сключен брак кралството в Акра се пада на Жан дьо Бриен, шестдесетгодишен рицар наскоро пристигнал от Запад. Примирил се с мисълта, че през юли 1212 година примирието трябва да бъде продължено за нови пет години, той непрекъснато изпраща пратеници при папата, за да го накара да ускори подготвяната могъща експедиция, така че през лятото на 1217 година да започне офанзива. В действителност първите кораби с въоръжени поклонници пристигат в Акра с известно закъснение през септември. Скоро са последвани от стотици други. През април 1218 година започва ново франкско нашествие. Неговата цел е Египет.

Ал-Адел е изненадан и най-вече огорчен от подобна агресия. Нима не е сторил всичко от идването си на власт и дори по-рано, по време на преговорите си с Ричард, за да сложи край на военното положение? Нима в продължение на години не е търпял подигравките на религиозни люде, обвиняващи го, че се е отказал от каузата на джихада заради приятелството си с русокосите мъже? Месеци наред седемдесет и три годишният болен владетел отказва да повярва на достигащите до него сведения. Че шайка подивели германци опустошават села в Галилея е нещо, с което е свикнал и което не го безпокои. Но че след четвървековен мир Запада започва масирано нашествие, му се струва невъзможно.

Въпреки това сведенията са все по-точни. Десетки хиляди франкски бойци са се събрали пред град Дамиета, контролиращ достъпа до главния ръкав на Нил. По заповед на баща си ал-Камел тръгва срещу тях начело на войските си. Изплашен от числеността им, той не ги напада. Предпазливо разполага лагера си южно от пристанището, така че да може да подкрепи гарнизона, без да е принуден да влиза в открит бой. Градът е един от най-добре защитените в Египет. Крепостните му стени са заобиколени на изток и юг от тясна ивица блатиста земя, а на север и запад реката Нил осигурява постоянна връзка с вътрешността на страната. Дамиета може да бъде ефикасно обкръжена, само ако врагът си осигури контрол над реката. За да предотврати подобна опасност, градът разполага с находчиво средство — огромна желязна верига, закрепена в единия край на градските стени, а в другия на издигнатата на малък остров в близост до отсрещния бряг цитадела, пресича достъпа до Нил. Като установяват, че нито един кораб не може да премине, ако веригата е спусната, франджите ожесточено нападат цитаделата. В продължение на три месеца напъните им са отблъсквани, до момента, когато им хрумва да закотвят два големи съда и да изградят върху тях плаваща кула, висока колкото цитаделата. Превземат я с щурм на 25 август 1218 година. Веригата е разкъсана.

Когато няколко дни по-късно пощенски гълъб донася в Дамаск новината за поражението, ал-Адел остава дълбоко съкрушен. Ясно е, че падането на цитаделата ще доведе до падане и на Дамиета и че няма препятствие, което да възпре нашествениците по пътя им към Кайро. Задава се дълга война, а той няма нито сили, нито желание да я води. Няколко часа по-късно е покосен от сърдечен удар.

За мюсюлманите истинската катастрофа не е падането на речната цитадела, а смъртта на стария султан. Във военен план ал-Камел успява да задържи врага, да му нанесе сериозни загуби и да му попречи да обхване в плътен обръч Дамиета. Но от друга страна, в политически план, започва неизбежната борба за наследството, въпреки старанието на султана да предпази синовете си от фаталността. Още приживе той поделя владенията си: Египет на ал-Камел, Дамаск и Ерусалим на ал-Моаззам, Джезира на ал-Ашраф и по-незначителните земи на най-малките. Но кой би могъл да задоволи всички амбиции? Въпреки относителната хармония, която цари между братята, известни конфликти не могат да бъдат избягнати. В Кайро редица емири използват отсъствието на ал-Камел, за да се опитат да качат на престола един от по-малките му братя. Превратът е на път да успее, когато информираният за това господар на Египет забравя Дамиета и франджите, вдига лагера си и се връща в престолния град, за да въведе ред и накаже заговорниците. Нашествениците веднага завземат изоставените от него позиции. Дамиета е обкръжена.

Въпреки подкрепата на брат си ал-Моаззам, долетял с армията си от Дамаск, ал-Камел вече не е в състояние да спаси града, още по-малко да прекрати нашествието. Ето защо предложенията му за мир са прекалено щедри. След като поисква от ал-Моаззам да разруши укрепленията на Ерусалим, той изпраща послание на франджите, в което ги уверява, че е готов да им предаде Свещения град, ако напуснат Египет. Но чувствайки се силни, франджите отказват да преговарят. През октомври 1219 година ал-Камел прави уточнения в предложението си: ще даде не само Ерусалим, но и цяла Палестина западно от река Йордан и като връх на всичко — истинския кръст. Този път нашествениците си правят труда да разгледат предложенията му. Жан дьо Бриен е благосклонен, както и всички франджи в Сирия. Но окончателното решение ще бъде взето от някой си Пелагий, испански кардинал, привърженик на безпощадната свещена война, поставен от папата начело на експедицията. Никога, заявява той, няма да приема да преговарям със сарацините. И за да подчертае отказа си, той нарежда незабавно да започне атаката срещу Дамиета. Гарнизонът, оредял от битките, глада и скорошната епидемия, не оказва никаква съпротива.

Пелагий решава да завземе целия Египет. И ако не тръгва веднага срещу Кайро, то е защото съобщават, че всеки момент начело на голяма експедиция ще пристигне Фридрих Хохенщауфен, крал на Германия и Сицилия, най-могъщият западен монарх. Ал-Камел, до когото също стига новината, се готви за война. Пратениците му обхождат страните на исляма, за да призовават братя, роднини и съюзници на помощ. В същото време западно от делтата, недалече от Александрия, той въоръжава флота, която през лятото на 1220 година изненадва корабите на западните рицари край Кипър и им нанася съкрушителен разгром. След като е лишил врага от превъзходство по море, ал-Камел бърза отново да поднови предложението си за мир, като прибавя и обещанието да подпише тридесетгодишно примирие. Напразно. Пелагий съзира в прекалената щедрост доказателство, че господарят на Кайро е в безизходица. Нали току-що е станало известно, че Фридрих II е бил коронясан за император в Рим и че се е заклел незабавно да тръгне за Египет? Би трябвало да пристигне най-късно до пролетта на 1221 година начело на стотици кораби и десетки хиляди воини. Докато го чака, франкската армия не трябва нито да воюва, нито да сключва мир.

В действителност Фридрих ще пристигне чак след осем години! Пелагий запазва търпение до началото на лятото. През юли 1221 година франкската армия напуска Дамиета и поема решително по пътя за Кайро. В египетската столица се налага войниците на ал-Камел да използват сила, за да не позволят на гражданите да се разбягат. Но султанът е спокоен, защото двама от братята му са се притекли на помощ: Ал-Ашраф, който се присъединява с войските си от Джезира, за да попречи на нашествениците да стигнат до Кайро, и ал-Моаззам, който се отправя начело на сирийската армия на север, вклинявайки се храбро между врага и Дамиета. Самият ал-Камел наблюдава внимателно, с едва скрита радост, покачването на Нил. Водите на реката започват да прииждат, без западните рицари да забележат това. В средата на август земята става толкова кална и хлъзгава, че се налага рицарите да спрат и да изтеглят армията си.

Изтеглянето току-що е започнало, когато отряд египетски войници решава да разруши дигите. Датата е 26 август 1221 година. За няколко часа, след като мюсюлманските войски са завардили всички излази, франкската армия затъва в калното море. Два дни по-късно отчаяният Пелагий, безсилен да спаси войската си от унищожение, изпраща пратеник при ал-Камел да моли за мир. Аюбидският султан диктува условията си: франджите трябва да напуснат Дамиета като подпишат осемгодишно примирие; в замяна на това армията им може необезпокоявана да отплава. Естествено, вече и дума не става да им бъде даден Ерусалим.

В радостта си от голямата и неочаквана победа доста араби се питат доколко искрен е бил ал-Камел в предложението си да предаде Свещения град на франджите. Не е ли било просто примамка с цел да се печели време? Въпросът ще се изясни съвсем скоро.

По време на мъчителната криза около Дамиета господарят на Египет често си задава въпроси относно прочутия Фридрих, „ал-енборор“, чието пристигане очакват франджите. Наистина ли е толкова могъщ както разправят? Наистина ли е готов да води свещена война срещу мюсюлманите? Като разпитва съветниците си и пътници, пристигнали от Сицилия, острова, чийто крал е Фридрих, ал-Камел остава все по-изненадан. Когато през 1225 година научава, че императорът се е оженил за Йоланда, дъщерята на Жан дьо Бриен, ставайки по този начин крал на Ерусалим, той решава да изпрати при него посланичество начело с един ловък дипломат, емир Фахреддин Ибн аш-Шейх. Още с пристигането си в Палермо емирът е възхитен: да, всичко, което се говори за Фридрих, е вярно! Той говори и пише съвършено на арабски, не крие възхищението си от мюсюлманската цивилизация, отнася се презрително към варварския Запад и най-вече към папата на Великия Рим. Най-близките му сътрудници са араби, както и войниците от охраната му, които в часовете за молитва коленичат по посока на Мека. Прекарал младостта си изцяло в Сицилия, по това време огнище на арабските науки, този любознателен дух не изпитва почти никаква близост с тъпите и фанатични франджи. В кралството му ехти свободно гласът на мюезина.

Много скоро Фахреддин става приятел и довереник на Фридрих. Чрез него връзките между германския император и султана на Кайро се затягат. Двамата монарси разменят писма, в които се говори за логиката на Аристотел, безсмъртието на душата, произхода на Вселената. Научил за страстта на своя другар по писма към наблюдението на животни, Ал-Камел му подарява мечки, маймуни, едногьрби камили, както и слон, които императорът поверява на грижите на арабски пазачи в личната си зоологическа градина. Султанът е доволен, че е открил на Запад образован държавник, способен да проумее, подобно на него, безсмислието на безкрайните религиозни войни. Ето защо не се колебае да изрази пред Фридрих желанието си той да дойде на Изток в близко бъдеще, като прибавя че ще бъде щастлив да го види владетел на Ерусалим.

Бихме разбрали по-добре този пристъп на щедрост, ако знаем, че в момента, когато предложението е отправено, Свещеният град принадлежи не на ал-Камел, а на брат му ал-Моаззам, с когото току-що се е скарал. Ал-Камел смята, че завладяването на Палестина от съюзника му Фридрих би създало буферна държава, способна да го защитава срещу действия от страна на ал-Моаззам. В по-далечно бъдеще укрепналото Ерусалимско кралство би могло да се намеси резултатно между Египет и войнстващите народи от Азия, опасността от които се засилва. Един ревностен мюсюлманин никога не би разглеждал така хладнокръвно отстъпването на Свещения град, но ал-Камел е твърде различен от чичо си Саладин. За него въпросът за Ерусалим е преди всичко политически и военен. Верският аспект може да бъде взет под внимание само дотолкова, доколкото влияе на общественото мнение. Чувствайки се еднакво далечен както на християнството, така и на исляма, Фридрих разсъждава по същия начин. Ако желае да завладее Свещения град, то в никакъв случай не е, за да се поклони на Гроба господен, а защото подобен успех би усилил позициите му в борбата срещу папата, който току-що го е отлъчил от Църквата заради забавянето на похода на Изток.

Когато през септември 1128 година императорът дебаркира в Акра, той е убеден, че с помощта на ал-Камел ще успее да влезе като победител в Ерусалим като така накара враговете си да замлъкнат. Но господарят на Кайро е напълно объркан от последните събития, разтърсили изцяло разположението на силите в областта. Ал-Моаззам е починал внезапно през ноември 1127 година, оставяйки Дамаск на младия си и неопитен син ан-Насер. За ал-Камел, който вече мисли как лично да завземе Дамаск и Палестина, вече и дума не може да става за създаването на буферна държава между Египет и Сирия. С други думи пристигането на Фридрих и желанието му съвсем по приятелски да получи Ерусалим и околностите му съвсем не го радват. Човек на честта, той не може да се отрече от обещанията си, но се опитва да протака, като обяснява на императора, че положението внезапно се е променило.

Фридрих е пристигнал само с три хиляди войници, защото е смятал, че завладяването на Ерусалим ще бъде формално. Ето защо не се осмелява да отправя заплахи, а се опитва да разнежи ал-Камел: Аз съм твой приятел, му пише той. Ти ме накара да предприема това пътуване. Сега папата и всички крале на Запад знаят за мисията ми. Ако се върна с празни ръце, ще падна в очите им. Имай милост, дай ми Ерусалим, за да мога да остана с вдигната глава! Ал-Камел е разчувстван и изпраща при Фридрих приятеля си Фахреддин, натоварен с дарове и един двусмислен отговор: Аз също, обяснява той, трябва да държа сметка за общественото мнение. Ако ти предам Ерусалим, това би могло да доведе не само до осъждане на действията ми от страна на халифа, но и до религиозен бунт, който би отнесъл трона ми. И единият, и другият се опитват да запазят приличие. Фридрих стига дотам, че моли Фахреддин да намери достоен изход от ситуацията. И Фахреддин му хвърля — с предварителното съгласие на султана — спасителен пояс: Народът никога няма да се съгласи да отстъпим без бой Ерусалим, превзет с толкова много жертви от Саладин. Но ако споразумението за Свещения град би осуетило една кървава война… Императорът е разбрал. Усмихва се, благодари на приятеля си за съвета и заповядва на нищожната си войска да се готви за бой. В края на ноември 1128 година, докато Фридрих тържествено се отправя към пристанищния град Яфа, ал-Камел поръчва да разтръбят из цялата страна всички да се готвят за продължителна и тежка война срещу могъщия западен владетел.

Няколко седмици по-късно без никакъв бой текстът на споразумението е готов: Фридрих получава Ерусалим, свързан посредством коридор с крайбрежието, както и Витлеем, Назарет, околностите на Сайда и силната крепост Тибнин, източно от Тир. Мюсюлманите запазват присъствие в Свещения град в района на Харам аш-Шариф, където се намират основните им светилища. Договорът е подписан на 18 февруари 1229 година от Фридрих и от посланик Фахреддин от името на султана. Месец по-късно императорът влиза в Ерусалим, чието мюсюлманско население е изведено от ал-Камел, с изключение на няколко свещеници, грижещи за светите места на исляма. Посреща го кадията на Наблус, Шамседдин, който му предава ключовете на града и изпълнява в известен смисъл ролята на водач. Кадията разказва сам за посещението:

Когато императорът, крал на франджите, дойде в Ерусалим, аз останах с него, както ме беше помолил ал-Камел. Влязохме в Харам аш-Шариф, където той обиколи малките джамии. Сетне отидохме в джамията ал-Акса, на чиято архитектура той се възхити, както и на тази на Скалната джамия. Той бе очарован от красотата на катедрата и изкачи стъпалата й догоре. Когато слезе, ме хвана за ръка и ме отведе отново в ал-Акса. Там попадна на един свещеник, който искаше да влезе в джамията с евангелие в ръка. Разгневен, императорът започна да го хока: „Какво те води на туй място? Господ ми е свидетел, ако някой от вас се осмели отново да стъпи тук без разрешение, ще му избода очите!“ Свещеникът се отдалечи треперейки. Същата нощ помолих мюезина да не вика за молитва, за да не смущава императора. Но когато на другия ден отидох да го видя, той ме попита: „Кади, защо мюезините не викаха за молитва както обикновено?“ Отговорих: „Аз им попречих да го сторят от уважение към Твое Величество“. „Не трябваше да го правиш, каза императорът, защото ако прекарах нощта в Ерусалим, то бе главно, за да чуя вика на мюезина през нощта“.

По време на посещението си в Скалната джамия Фридрих прочита следния надпис: Салахеддин очисти Свещения град от мушрикините. Думата, която означава „асоциационисти“, дори „многобожници“, се отнася за хора, които асоциират други богове към култа на единния Бог. С нея се назовават, в частност, християните, привърженици на Светата Троица. Преструвайки се, че не знае, императорът с усмивка пита притеснените си домакини кои са тези мушрикини. Няколко минути по-късно, видял решетка на входа за Скалната джамия, той пита за какво служи тя. Отговарят му: „За да не позволява на птиците да влизат на туй място“. Пред смаяните си придружители Фридрих коментира казаното като очевидно алюзията се отнася за франджите: „Виж ти! А Господ позволи на свинете да влезнат!“ Дамаският летописец Сибт Ибн ал-Джауази, който през 1229 година е четиридесет и три годишен блестящ оратор, вижда в тези размисли доказателство, че Фридрих не е нито християнин, нито мюсюлманин, а най-вероятно безверник. Той прибавя, като се опира на свидетелствата на хора, срещали се с него в Ерусалим, че императорът е рижав, плешив и късоглед; ако беше роб, нямаше да струва повече от двеста дирхама.

Враждебността на Сибт към императора отразява чувствата на по-голямата част от арабите. При други обстоятелства те вероятно биха оценили приятелското му отношение към исляма и неговата цивилизация. Но обществеността е възмутена от условията на подписания от ал-Камел договор. Щом новината за ново предаване на Свещения град на франджите се разчу, разказва летописецът, истинска буря разтърси всички страни на исляма. С оглед на сериозността на станалото бяха организирани публични траурни прояви. В Багдад, Мосул, Алеп хората се събират в джамиите, за да изобличат предателството на ал-Камел. Но най-силна е реакцията в Дамаск. Цар ан-Насер ме помоли да събера народа в голямата джамия на Дамаск, свидетелства Сибт, за да разкажа какво е станало в Ерусалим. Веднага се съгласих, защото задълженията ми към вярата ми налагаха да го сторя.

В присъствието на развълнувана тълпа летописецът-проповедник се качва на катедрата с глава обвита в черен копринен тюрбан: „Покъртителната новина, която научихме, разби сърцата ни. Поклонниците ни вече няма да могат да ходят в Ерусалим, стихове от Корана вече няма да бъдат четени в училищата на града. Колко голям е днес срамът на мюсюлманските управници!“ Ан-Насер присъства лично. Това е началото на открита война между него и чичо му ал-Камел. Още повече, че в момента, когато последният предава Ерусалим на Фридрих, египетската армия плътно обсажда Дамаск. За населението на сирийската столица, здраво сплотено около младия си владетел, борбата срещу измяната на господаря на Кайро се превръща в призив за мобилизация. Но красноречието на Сибт не е достатъчно, за да спаси Дамаск. Разполагащ със смазващо числено превъзходство, ал-Камел излиза победител от този сблъсък. Градът капитулира и единството на аюбидската империя е възстановено в негова полза.

През юни 1229 година се налага ан-Насер да напусне столицата си. Огорчен, но не и отчаян, той се установява на изток от река Йордан, в крепостта Керак, където през годините на примирието името му става символ на твърдостта пред врага. Много дамаскчани остават привързани към неговата личност, много борци за вярата, разочаровани от крайно помирителната политика на останалите Аюбиди, съхраняват надеждата си благодарение на младия и буен княз, зовящ равните нему на джихад срещу нашественика. Кой друг освен мене, пише той, полага всичките си усилия за защита на исляма? Кой друг воюва при всеки възможен случай за Божията кауза? През ноември 1239 година, сто дни след изтичането на примирието, ан-Насер изненадващо напада и превзема Ерусалим. Целият арабски свят ликува. Поетите сравняват победителя с прачичо му Саладин и му благодарят, че е измил позора, нанесен от предателството на ал-Камел.

Онези, които го славословят, забравят все пак да споменат, че ан-Насер междувременно се е помирил с господаря на Кайро малко преди смъртта му, надявайки се, че той ще му върне управлението на Дамаск. По същия начин поетите избягват да споменават, че аюбидският княз не прави нищо, за да задържи превзетия Ерусалим. Като счита, че градът е незащитим, той нарежда да бъдат разрушени Кулата на Давид и наскоро издигнатите от франджите укрепления. След което се оттегля с войските си в Керак. Религиозното усърдие не изключва политическия или военен реализъм, бихме могли да кажем. Но бъдещето поведение на този стигащ до крайности владетел е не по-малко интересно. По време на неизбежната война за наследството, разразила се след смъртта на ал-Камел, ан-Насер не се колебае да предложи на франджите съюз срещу братовчедите си. За да примами западните рицари, той официално признава през 1243 година правото им над Ерусалим, като дори предлага да изтегли мюсюлманските свещеници от Харам аш-Шариф. Никога Ал-Камел не е стигал толкова далече в компромисите си!