Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (8)

ГЛАВА VI
ЗАГОВОРИ В ДАМАСК

Везир ал-Маздагани, както всеки ден, се появи в Павилиона на розите, в двореца на Цитаделата в Дамаск. Там бяха, разказва Ибн ал-Каланиси, всички емири и военачалници. Събранието разгледа много въпроси. Господарят на града, Бури, син на Тогтекин, размени мисли с присъстващите, сетне всеки стана, за да се прибере у дома си. Според обичая везирът трябваше да тръгне последен. Когато се изправи, Бури направи знак на един от приближените си и той удари ал-Маздагани няколко пъти със сабя по главата. След това го обезглавиха и изнесоха разсеченото му на две тяло при Ферската порта, така че всеки да види как Бог постъпва с измамниците.

За няколко минути вестта за смъртта на покровителя на асасините се разчува из суковете на Дамаск, последвана веднага от лов на вещици. Огромна тълпа плъзва из улиците, размахвайки саби и ками. Всички батини, родителите им, приятелите им, както и всеки, заподозрян в симпатия към тях, биват преследвани из града, настигани по домовете и безмилостно убивани. Водачите им ще бъдат разпънати върху зъберите на крепостните стени. Мнозина членове на семейството на Ибн ал-Каланиси взимат дейно участие в клането. Допускаме, че самият летописец, който през онзи септември 1129 година е висш чиновник на петдесет и седем години, не се е слял с простолюдието. Но тонът му говори много за състоянието на духа му през часовете на кръвопролитието: На сутринта площадите бяха разчистени от батините, а виещи кучета се биеха за телата им.

На дамаскчани очевидно им е било дотегнало самовластието на асасините над града им. Повече от всеки друг от него страдал синът на Тогтекин — той не искал да приеме ролята на марионетка в ръцете на сектата и на везир ал-Маздагани. Според Ибн ал-Атир все пак тук не става въпрос за обикновена борба за власт, а за спасението на сирийската столица от неминуема гибел: ал-Маздагани писал на франджите, че предлага да им предаде Дамаск, при условие че се съгласят да му отстъпят в замяна град Тир. Споразумението било сключено. Дори бил уточнен денят — петък. Войските на Балдуин II трябвало да се появят изненадващо пред стените на града, а групи от въоръжени аса-сини да отворят портите. Други бойци трябвало да завардят изходите на Голямата джамия, за да не позволят на военачалниците и първенците да излязат, докато франджите не завземат града. Няколко дни преди привеждането на плана в изпълнение, Бури, който бил научил за него, побързал да премахне везира си, като дал по този начин знак на населението да се вдигне срещу асасините.

Наистина ли е имало заговор? Склонни сме да се съмняваме, още повече като се знае, че самият Ибн ал-Каланиси, въпреки словесното си ожесточение срещу батините, не ги обвинява нито за миг, че са искали да предадат града му на франджите. От друга страна разказът на Ибн ал-Атир звучи правдоподобно. Асасините и съюзникът им ал-Маздагани са се чувствали заплашени в Дамаск, както поради растящата народна омраза, така и заради интригите на Бури и обкръжението му. Нещо повече, те са знаели, че франджите са решени да превземат града на всяка цена. Вместо да се бие срещу толкова много врагове едновременно, възможно е сектата да е била решила да си уреди някое убежище, например Тир, откъдето да може да насочва своите проповедници и убийци към фатимидски Египет, главна цел на учениците на Хасан ас-Сабах.

Последвалите събития сякаш потвърждават тезата за заговор. Шепата оцелели от клането батини се установяват в Палестина под покровителството на Балдуин II, комуто предават Баниас, могъща крепост, разположена в подножието на планината Хермон и контролираща пътя от Ерусалим за Дамаск. Нещо повече, няколко седмици по-късно силна франкска армия се появява в околностите на сирийската столица. Тя обединява близо десет хиляди конници и пешаци, дошли не само от Палестина, но и от Антиохия, Едеса и Триполи, както и няколко стотици воини, току-що пристигнали от родината на франджите, които крещят неистово за намерението си да превземат Дамаск. Най-фанатичните измежду тях принадлежат към Ордена на тамплиерите, религиозен и военен орден, основан десет години по-рано в Палестина.

Като не разполага с достатъчно войска, за да се противопостави на нашествениците, Бури бързо повиква няколко турски номадски банди и арабски племена от областта и им обещава добро възнаграждение, ако му помогнат да отблъсне атаката. Синът на Тогтекин знае, че няма да може дълго да разчита на наемниците си — те много бързо ще започнат да дезертират, за да грабят. Така че основната му грижа е битката да започне час по-скоро. През един ноемврийски ден съгледвачите му съобщават, че няколко хиляди франджи са тръгнали да плячкосват богатата долина Гута. Без да се колебае, той хвърля цялата си армия подире им. Напълно изненадани, западните рицари бързо са обкръжени. Някои не успяват дори да се качат отново на конете си:

Турци и араби се върнаха в Дамаск надвечер триумфиращи, радостни и натоварени с плячка, разказва Ибн ал-Каланиси. Населението се радваше, духовете бяха успокоени, а армията реши да нападне франджите в лагера им. На другия ден призори множество конници се понесоха в галоп. Виждайки да се издига дим, те помислиха, че франджите са там, но като се приближиха, откриха, че враговете бяха напуснали лагера, след като бяха подпалили снаряжението си, защото вече не разполагаха с товарен добитък, който да го носи.

Въпреки неуспеха Балдуин II събира войските си за ново нападение срещу Дамаск. Но ето че изведнъж, в началото на септември, над областта започва да се лее проливен Дъжд. Земята, върху която франджите са изградили лагера си, се превръща в огромно кално езеро — хора и коне окончателно затъват. Със свито сърце кралят на Ерусалим заповядва изтегляне.

Така Бури, считан при идването си на власт за лекомислен и боязлив емир, успява да спаси Дамаск от двете главни опасности, които го заплашват — франджите и асасините. Извличайки поука от поражението си, Балдуин II се отказва окончателно от каквото и да е ново начинание спрямо въжделения град.

Но Бури не е премахнал всичките си неприятели. Един ден в Дамаск пристигат двама души, облечени по турски, с кабаници и островърхи шапки. Те търсят, казват, постоянна работа и синът на Тогтекин ги наема в личната си охрана. През една майска утрин на 1131 година, когато емирът се връща от хамама в двореца, двамата се нахвърлят върху него и го раняват в корема. Преди да ги екзекутират, те признават, че Учителя на асасините ги е пратил от крепостта Аламут да отмъстят за братята си, избити от сина на Тогтекин.

Край леглото на жертвата са повикани много лекари и особено, уточнява Ибн ал-Каланиси, хирурзи, специалисти в лечението на рани. По това време Дамаск предлага едни от най-добрите медицински услуги в света. Дукак е създал в града болница, „маристан“. Втора болница ще бъде построена през 1154 година. Пътешественикът Ибн Джубайр, който ще ги посети няколко години по-късно, ще опише работата им:

Всяка болница има управители, които водят регистри. В тях вписват имената на болните, разходите, необходими за грижите и прехраната им, както и разни други сведения. Лекарите ходят там всяка сутрин, преглеждат болните и нареждат да бъдат приготвени способни да ги излекуват лекове и храни според това, което е подходящо за всеки поотделно.

След посещението на хирурзите Бури, почувствал се по-добре, настоява да се качи на коня и както всяка сутрин да приеме другарите си на разговор и разпивка. Но прекаляването ще се окаже фатално за болния, раната му не заздравява. През юни 1132 година той склопява очи след тринадесет месеца жестоки мъки. Асасините за пореден път успяват да си отмъстят.

Бури е първият архитект на победоносния отпор, даден от арабския свят на франкското господство, въпреки че прекалено краткото му царуване не успява да остави траен спомен. Вярно е, че то съвпада с появата на една личност от съвсем друга величина: атабек Имадеддин Зинки, новият господар на Алеп и Мосул, един човек, когото Ибн ал-Атир без колебание счита за дар на Божието провидение за мюсюлманите.

На пръв поглед смуглият офицер с разрошена брада не се различава кой знае колко от многобройните турски военачалници, негови предшественици в безконечната война срещу франджите. Често смъртно пиян, готов, подобно на тях, да използва всяка жестокост и всяко коварство, за да постигне целите си, Зинки също воюва с по-голямо ожесточение срещу мюсюлманите, отколкото срещу франджите. При тържественото му влизане на 18 юни 1128 година в Алеп, онова, което се знае за него, не е никак обнадеждаващо. Славата си дължи главно на потушаването предишната година на бунта на багдадския халиф срещу селджукските му покровители. Добрият ал-Мустазхир умира през 1118 година и оставя престола на сина си ал-Мустаршид-биллах, двадесет и петгодишен младеж, синеок, риж, с лице обсипано с лунички, който има амбицията да възвърне славната традиция на първите абасидски владетели. Моментът изглежда подходящ, тъй като султан Мохамед току-що е издъхнал и според обичая започва война за наследството му. Младият халиф са възползва от това, за да поеме лично в ръце командването на войските си, нещо невиждано от два века насам. Талантлив оратор, ал-Мустаршид събира на своя страна населението на столицата.

Но напълно парадоксално, в момент, когато повелителят на правоверните слага край на дългата ленива традиция, султанството преминава в ръцете на четиринадесетгодишен младеж, интересуващ се единствено от лов и харем-ни наслади. Махмуд, син на Мохамед, е гледан снизходително от ал-Мустаршид, който често го съветва да се върне в Персия. Това е чисто и просто бунт на арабите срещу турците, воините чужденци, потискащи ги от толкова дълго време. Неспособен да се противопостави на фрондата, султанът повиква Зинки, по това време управител на богатото пристанище Басора, разположено в дъното на залива. Намесата му е решаваща — разгромени край Багдад, войските на халифа предават оръжието си, а повелителят на правоверните се затваря в двореца си в очакване на по-добри дни. За да възнагради Зинки за безценната му помощ, султанът му поверява няколко месеца по-късно управлението на Мосул и Алеп.

Разбира се, бихме могли да си представим и по-славни подвизи от бъдещия герой на исляма. Но не напразно Зинки ще бъде честван един ден като първия велик воин на джихада срещу франджите. Преди него турските генерали пристигат в Сирия, водещи след себе си войски, нетърпеливи да грабят и да поемат по обратния път с плячката и получената печалба. А резултатът от победите им бързо се стопява след поредното поражение. Войските се разпускат, за да бъдат свикани наново следващата година. Със Зинки нравите се променят. В продължение на осемнадесет години неуморният воин ще прекоси надлъж и нашир Сирия и Ирак, ще спи върху слама, за да се предпази от калта, ще се бие с едни, ще се сдружава с други, ще плете интриги срещу всички. Така и не ще помисли да заживее мирно в някой от многобройните палати на обширното си владение.

Обкръжението му се състои не от придворни и ласкатели, а от опитни политически съветници, които знае да слуша. Разполага с мрежа от осведомители, които го държат постоянно в течение на онова, което се готви в Багдад, Исфахан, Дамаск, Антиохия, Ерусалим, както и у дома му, в Мосул и Алеп. За разлика от другите армии, борили се срещу франджите, начело на неговата не стоят безброй независими емири, винаги готови за предателство или свади. Дисциплината е строга, за най-малкото отклонение следва безмилостно наказание. Според Камаледдин, войниците на атабека изглеждаха така, сякаш вървяха между две въжета, само и само да не настъпят обработена нива. Един път, ще разкаже от своя страна Ибн ал-Атир, един от емирите на Зинки, получил във владение малък град, се бе настанил в дома на богат еврейски търговец. Търговецът отиде при атабека и му изложи случая си. Зинки хвърли само един поглед на емира и този веднага напусна дома. Господарят на Алеп е придирчив не само към другите, но и към себе си. Когато пристига в някой град, той нощува извън стените му, в шатрата си, отнасяйки се с неприязън към предоставените му дворци.

Зинки бе освен това, продължава историкът от Мосул, твърде загрижен за женската чест, особено за тази на войнишките съпруги. Той казваше, че ако не са добре пазени, бързо ще пропаднат поради дългите отсъствия на мъжете им по време на военните походи.

Строгост, упоритост, държавническо чувство, все качества, които притежава Зинки и които трагично липсват на управниците в арабския свят. И нещо много по-важно от гледна точка на бъдещето — Зинки изпитва подчертана загриженост към законността. Още с пристигането си в Алеп той прави три стъпки, три символични жеста. Първият е класически: жени се за дъщерята на цар Редуан, вдовица на Илгази и Балак; вторият — премества останките на баща си в града, за да засвидетелства вкореняването на рода си в тази земя; третият — получава от султан Махмуд официален документ, даващ на атабека неоспорима власт над цяла Сирия и Северен Ирак. По този начин Зинки дава да се разбере, че той не е обикновен временно пребиваващ авантюрист, а създател на държава, призвана да съществува и след смъртта му. Елементът на сцепление, който той въвежда всред арабския свят, ще даде резултат едва след много години. Дълго още вътрешните междуособици ще сковават мюсюлманските владетели, както и самия атабек.

Въпреки това моментът изглежда благоприятен за предприемането на широка контраофанзива, защото красивото единство, върху което дотогава се крепи силата на западните рицари, изглежда сериозно разклатено. Говори се, че всред франджите се е зародил раздор, нещо необичайно за тях. Ибн ал-Каланиси се чуди и мае. Твърдят дори, че се били сбили помежду си и че имало доста жертви. Но учудването на хрониста бледнее в сравнение с това, което изпитва Зинки в деня, когато получава послание от Аликс, дъщеря на Балдуин II, крал на Ерусалим, която му предлага съюз срещу собствения й баща!

Странната история започва през февруари 1130 година, когато княз Боемунд II Антиохийски, отправил се да воюва на север, попада на засада, подготвена от Гази, сина на емир Данишменд, заловил Боемунд I тридесет години преди това. Не такъв късметлия като баща си, Боемунд II е убит по време на боя, а русата му глава, старателно балсамирана и положена в сребърна кутия, е изпратена в дар на халифа. Когато вестта за смъртта му достига в Антиохия, вдовицата му Аликс организира истински държавен преврат. С помощта, изглежда, на арменското, гръцко и сирийско население на Антиохия, тя си осигурява контрол над града и влиза във връзка със Зинки. Любопитно поведение, предвещаващо раждането на ново, второ поколение франджи, което няма кой знае колко общо с първите нашественици. Арменка по майка, нестъпвала в Европа, младата княгиня се чувства ориенталка и действа като такава.

Научил за бунта на дъщеря си, кралят на Ерусалим се отправя незабавно на север начело на армията си. Малко преди Антиохия той случайно среща един рицар с внушителна външност, чийто снежнобял кон е със сребърни подкови и е цял покрит, от главата до гърдите, с великолепна гравирана броня. Това е подарък от Аликс за Зинки, придружен от писмо, в което княгинята моли атабека да й се притече на помощ и му обещава да признае сюзеренството му. След като заповядва да обесят пратеника, Балдуин продължава пътя си към Антиохия и бързо я превзема. Аликс капитулира след символична съпротива в Цитаделата. Баща й я заточва в пристанищния град Латакия.

Но ето че малко след това, през август 1131 година, кралят на Ерусалим умира. Белег на времето, той има право на подобаваща заупокойна възхвала от страна на летописеца от Дамаск. Франджите вече не са както през първите години на нашествието безформена маса, сред която едва се различават отделни вождове. В хрониката си Ибн ал-Каланиси проявява интерес към подробностите и дори прави опит за анализ:

Балдуин, пише той, беше старец, когото времето и нещастията бяха изгладили. Той многократно попада в ръцете на мюсюлманите, но им се изплъзваше благодарение на прочутите си хитрини. Със смъртта му франджите загубиха най-благоразумния си политик и най-компетентния си управник. След него кралската власт премина в ръцете на Анжуйския граф, наскоро пристигнал от страната им по море. Но той не бе нито уверен в преценките си, нито ефикасен в управлението си, така че загубата на Балдуин потопи франджите в смут и безредици.

Третият крал на Ерусалим, Фулк Анжуйски, петдесетгодишен, рижав и набит, оженил се за Мелизанда, по-голямата сестра на Аликс, е наистина новодошъл. Защото Балдуин, подобно на голямото мнозинство франкски князе, няма мъжки наследник. Заради изключително примитивната хигиена, както и поради непривикналост към живота на Изток, процентът на детската смъртност е особено висок сред западните рицари, а тя поразява на първо място — според добре познатия природен закон — момчетата. Едва с времето те ще се научат как да подобряват положението си, като ползват редовно хамама и прибягват по-често до услугите на арабските лекари.

Ибн ал-Каланиси не греши като презира политическите качества на дошлия от Запад наследник, защото именно при царуването на Фулк „раздорът всред франджите“ ще бъде най-голям. Още с идването си на власт той трябва да се противопостави на ново въстание, организирано от Аликс, което успява трудно да потуши. По-късно се надига бунт в самата Палестина. Мълвата настойчиво обвинява жена му, кралица Мелизанда, в любовна връзка с един млад рицар, Юг дю Пюизе. Сблъсъкът между привържениците на съпруга и тези на любовника довежда до истинско разделение на франкската аристокрация, която заживява единствено с пререкания, дуели и слухове за убийства. Почувствал се заплашен, Юг потърсва убежище в Аскалон при египтяните, които, впрочем, го приемат топло. Поверяват му дори фатимидски войски, с които той превзема пристанищния град Яфа. Оттам ще бъде изгонен няколко седмици по-късно.

През декември 1132 година, докато Фулк събира войските си, за да си възвърне Яфа, новият господар на Дамаск, атабек Исмаил, син на Бури, превзема с изненада крепостта Баниас, предадена на франджите три години преди това от асасините. Но отвоюването на отнетото е само изолиран акт. Погълнати от собствените си междуособици, мюсюлманските князе са неспособни да се възползват от размириците, тресящи западните рицари. Самият Зинки практически е невидим в Сирия. Поверил управлението на един от своите наместници, той води нова безмилостна борба срещу хали-фа. Но този път по всичко изглежда, че надделява ал-Мустаршид.

Султан Махмуд, съюзник на Зинки, умира на двадесет и шест години и отново избухва война за наследството в средите на селджукския клан. Повелителят на правоверните използва случая, за да надигне глава. Обещавайки на всеки от претендентите да се моли за него в джамиите, той става истински арбитър на положението. Зинки е разтревожен. Събира войските си и тръгва срещу Багдад с намерението да нанесе също такъв съкрушителен разгром на ал-Мустаршид като този пет години по-рано. Но халифът го посреща начело на няколко хиляди войници близо до град Тикрит на река Тигър, северно от абасидската столица. Войските на Зинки са разбити, а самият атабек е на косъм да попадне в ръцете на врага, когато в, критичния миг се намесва един човек, спасил живота му. Това е управителят на Тикрит, млад кюрдски офицер с неизвестно по това време име: Аюб. Вместо да спечели благоволението на халифа като му предаде противника, офицерът помага на атабека да прекоси реката, за да се изплъзне от преследвачите си и да стигне бързо до Мосул. Зинки никога няма да забрави този рицарски жест. Той ще храни към Аюб и цялото му семейство безгранично приятелство, което ще определи години по-късно кариерата на сина на Аюб, Юсеф, по-известен с прозвището Салахеддин или Саладин.

След победата си над Зинки ал-Мустаршид е на върха на славата си. Чувствайки се заплашени, турците се обединяват около един от селджукските претенденти, Масуд, брат на Махмуд. През януари 1133 година новият султан се появява в Багдад, за да получи короната от ръцете на повелителя на правоверните. Общо взето това е само формалност, но ал-Мустаршид преобразява по своему церемонията. Ибн ал-Каланиси, нашият „журналист“ по това време, описва сцената:

Имамът, повелител на правоверните, бе седнал. Въведоха при него султан Масуд, който му отдаде дължимите на сана му почести. Халифът му подари последователно седем празнични кафтана, от които последният беше черен, инкрустирана със скъпоценни камъни корона, гривни и златна огърлица, като му рече: „Приеми това благоволение с благодарност и бой се от Бога и пред хората, и когато си сам“. Султанът целуна земята, след което седна на столчето, определено за него. Тогава повелителят на правоверните му каза: „Тоз, който сам не се държи добре, не е способен да ръководи другите“. Присъстващият везир повтори тези думи на персийски като прибави пожелания и възхвали. След това халифът нареди да бъдат донесени две саби и тържествено ги връчи на султана, както и две знамена, които върза със собствената си ръка. Имам ал-Мустаршид приключи срещата с думите: „Върви си, вземи със себе си онова, което ти дадох и бъди измежду благодарните люде.“

Абасидският владетел показва завидна самоувереност, макар да трябва, разбира се, да вземем предвид и показността. Той непринудено наставлява турчина, въпреки убедеността си, че възстановеното селджукско единство в крайна сметка би отново заплашило растящата му мощ, и все пак го признава за законен владетел на султанството. През 1133 година ал-Мустаршид продължава да мечтае за завоевания. И през юни се отправя начело на войските си за Мосул, твърдо решен да го превземе и да се разправи веднъж завинаги със Зинки. Султан Масуд не се опитва да го разубеди. Дори му подшушва да обедини Сирия и Ирак в една държава под своя власт — идея, към която често ще се връщат в бъдеще. Едновременно с тези си предложения селджукският владетел помага на Зинки да отбие атаките на халифа, напразно обсаждащ Мосул в продължение на три месеца.

Загубата ще отбележи фаталния обрат в съдбата на ал-Мустаршид. Изоставен от повечето от емирите си, през юни 1135 година той ще бъде победен и пленен от Масуд, заповядал жестокото му убийство два месеца по-късно. Повелителят на правоверните ще бъде открит гол в шатрата си, с отрязани уши и нос, с тяло пронизано на двайсетина места от кама.

Напълно погълнат от конфликта, Зинки е, разбира се, неспособен да се занимава пряко със сирийските дела. Той дори възнамерява да остане в Ирак до пълното потушаване на опитите за реставрация на Абасидите, но през януари 1135 година получава отчаян зов за помощ от страна на Исмаил, син на Бури и господар на Дамаск, който го моли да дойде и встъпи във владение на града му колкото се може по-бързо. „Ако закъснеете, ще бъда принуден да повикам франджите и да им предам Дамаск с всичко в него, а отговорността за кръвта на жителите му ще падне на Имадеддин Зинки“.

Исмаил, който се страхува за живота си и комуто се струва, че на всеки ъгъл в двореца дебне убиец от засада, решава да напусне столицата си и да потърси убежище под покровителството на Зинки в крепостта Сархад, на юг от града, където вече е пренесъл богатствата и дрехите си.

Независимо от всичко началото на царуването на сина на Бури е обещаващо. Поел властта на 19 години, той показва възхитителна динамичност, чиято най-добра илюстрация е превземането на Баниас. Разбира се, той е самонадеян и не слуша нито съветниците на баща си, нито тези на дядо си Тогтекин. Но всички са склонни да отдават това му поведение на възрастта. Напротив, онова, което жителите на Дамаск трудно приемат, е растящата алчност на господаря им, непрекъснато измислящ нови данъци.

През 1134 година положението започва да приема трагичен обрат след като един стар роб на име Айлба, служил при Тогтекин, се опитва да убие господаря си. Исмаил, отървал се на косъм от смъртта, настоява лично да изслуша признанието на нападателя си. „Ако съм постъпил така, отговаря робът, то е, за да спечеля Божието благоволение като отърва хората от пакостното ти съществувание. Ти потискаше бедните и безпомощните, занаятчиите, дребните търговци и селяните. Ти бе безпощаден към граждани и военни“. И Айлба изрежда имената на всички, които според него желаят също смъртта на Исмаил. Уплашен до смърт, синът на Бури започва да арестува всички споменати и ги избива без съд и присъда. Несправедливите екзекуции не му стигаха, разказва летописецът от Дамаск. Като хранеше подозрения към собствения си брат, Сауиндж, той го осъди на най-тежкото изтезание, оставяйки го да умре от глад в една килия. Злодейството и несправедливостта му вече не знаеха граници.

Исмаил попада в адски водовъртеж. Всяка екзекуция поражда у него още по-голям страх от ново отмъщение и в опита си да се предпази той заповядва нови убийства. Осъзнал, че това не може да трае вечно, той решава да предаде града на Зинки и да се оттегли в крепостта Сархад. Но жителите на Дамаск от години са единодушни в омразата си към господаря на Алеп след като в края на 1129 година той поканва Бури да участват в общ поход срещу франджите. Тогава владетелят на Дамаск побързва да приеме поканата и изпраща петстотин конници, командвани от най-добрите му офицери и придружени от собствения му син, нещастния Сауиндж. Посрещнал ги с внимание, Зинки отнема оръжието на всички и ги хвърля в затвора, като нарежда да кажат на Бури, че ако някога си позволи да му се опълчи, ще изложи на смъртна опасност заложниците. Сауиндж е освободен едва две години по-късно.

През 1135 година споменът за предателството е още жив у дамаскчани и когато първенците на града дочуват за намеренията на Исмаил, те решават да се противопоставят с всички средства. Събират се емирите, градските първенци и главните роби — всички искат да запазят и живота си, и града. Група съзаклятници решават да изложат положението пред майката на Исмаил, княгиня Зумруд („Изумруд“):

Тя остана ужасена, разказва дамаският летописец. Накара да повикат сина й и остро му се накара. Сетне, водена от желанието си да стори добро, от дълбоките си религиозни чувства и от интелигентността си, се замисли как да направи така, че злото да бъде изтръгнато из корен, а положението оправено за Дамаск и жителите му. Тя се зае със случая както би се заел един разумен, опитен и гледащ трезво на нещата мъж. Не намери друг лек за злодейството на сина си освен да се отърве от него и така да сложи край на растящия хаос, за който бе отговорен той.

Изпълнението не се забавя.

Княгинята вече мислеше само за плана си. Издебна момент, когато синът й бе сам, без роби и без приближени, и нареди на слугите си да го убият без милост. Самата тя не показа нито състрадание, нито скръб. Накара да отнесат трупа на едно място в двореца, където да го намерят. Всички се радваха на падането на Исмаил. Благодаряха на Бога и благославяха и славословеха княгинята.

Наистина ли е убила Зумруд собствения си син, за да му попречи да предаде града на Зинки? Съмнително е, като се има предвид, че три години по-късно княгинята ще се омъжи за същия този Зинки и настойчиво ще го моли да завладее града. Не го е направила и от отмъщение за Сауиндж, който е син от друга съпруга на Бури. В такъв случай без съмнение следва да се доверим на обяснението, дадено ни от Ибн ал-Атир: Зумруд била любовница на главния съветник на Исмаил и когато научила, че синът й възнамерявал да убие любовника й, а вероятно и да накаже самата нея, тя решила да действа.

Каквито и да са били истинските й съображения, княгинята лишава по този начин бъдещия си съпруг от едно лесно завоевание. Защото на 30 януари 1135 година, денят, в който е убит Исмаил, Зинки е на път за Дамаск. Когато армията му пресича Ефрат седмица по-късно, Зумруд вече е поставила на престола друг от синовете си, Махмуд, а населението активно се готви за съпротива. Като не знае за смъртта на Исмаил, атабекът изпраща представители в Дамаск, за да обсъдят с него условията за капитулация. Естествено, приемат ги любезно, но не ги информират за последните събития. Вбесен, Зинки отказва да се върне обратно. Разполага лагера си на североизток от града и нарежда на съгледвачите да видят къде и как може да се атакува. Но бързо разбира, че бранителите са решени да се бият докрай. Начело им е един стар другар на Тогтекин, Моинуддин Унар, хитър и упорит турски офицер, който неведнъж ще се изпречва на пътя на Зинки. След няколко престрелки атабекът скланя да потърси компромис. За да спасят положението, ръководителите на обсадения град решават да му отдадат почит и да признаят, макар и само на думи, неговото сюзеренство.

Така в средата на март атабекът се отдалечава от Дамаск. За да повдигне духа на уморените от безполезния поход войски, той веднага ги повежда на север и с ужасяваща бързина превзема четири франкски крепости, между които и добилият мрачна слава град Маарра. Въпреки тези подвизи престижът му е накърнен. Едва две години по-късно той ще успее благодарение на един блестящ ход да накара да забравят провала му пред стените на Дамаск. Парадоксално, но именно тогава Моинуддин Унар ще му предостави несъзнателно повод за реабилитация.