Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (31)

XXXI.

През първия свободен ден отидох до гарата. Към десет сутринта слънцето вече прежуряше. Бях се ориентирал по картата къде се намира малкото градче, но няколкото думи от полския ми речник не ми достигаха, за да намеря нужното ми гише и да си купя билет. Щом не успеех да намеря полската дума, неволно опитвах с руска. Човекът, към който се обръщах, видимо се затваряше, отговаряше ми нещо на скоропоговорка и ми даваше гръб.

Знаех, че за поляците руския е не просто език, а език на система, която не им е по сърце. Но ме беше яд. Не бях тръгнал да им водя политическа агитация, а търсех едно съвсем обикновено билетно гише. Все пак се справих. Просто започнах да произнасям с въпросителна интонация:

— Иниелин?

— Иниелин?!

— Иниелин?!!

Всеки има в живота си своя Иниелин. Място, където му се налага да се срещне с опакото на битието си. И да приеме някои болезнени истини. Знаете историята за младия мъж. Неговият Иниелин е бил един баир с форма на череп в околностите на Йерусалим…

Това сравнение е от днешния ден и се появи в мислите ми неволно. Тогава там, във влака, вероятно здравата ме е боляла душата. Бях вече осъзнал невъзвратимостта на смъртта на Барбара.

Жегата в купето беше нетърпима — рамката на стъклото беше блокирала и нямаше как да се отвори прозорецът. А слънцето се беше заковало точно пред нас. Цветята, които взех от гарата, бързо вехнеха. Някаква жена се опита да ме заговори, но аз й казах една от малкото фрази, които знаех:

— Ниц не разумем по польски^[1].

Тя кимна с разбиране. Извади от чантата си бутилка с вода, взе букета от ръцете ми и напръска цветята. После намери парче вестник, намокри го обилно и загърна основата на стеблата с него.

Цветята видимо живнаха.

Лесно намерих улица „Полиатовскиего“. Тя сечеше градчето на две. На края на западната й страна трябваше да се намира домът на Барбара.

Кучетата с космонавтски имена стояха в сянката на къщата. Щом ги наближих, бафнаха. Въпросително към мен, а в същото време явно искаха да предупредят стопаните си. Но ме пуснаха да вляза.

Отнякъде излезе млад мъж. Знаех, че това е Ромек, братът на Барбара. За да икономисам догадките, му казах на непривичния за него език:

— Здравей, Ромек — и му подадох ръка.

След това имаше малко суетня. При запознаването с майката и бащата на Барбара — едра, вече напълняваща жена и спечен от селска работа мъж над петдесетте.

Реагираха на липсата на сълзи от мен и не се разплакаха. Майката ме заведе до една от стаите в дъното на коридора, отвори вратата и мълчаливо изчезна нанякъде.

Тук още се чувстваше присъствието на Барбара. Върху масата — отворена и захлупена, сякаш току-що оставена книга. Столовете, картините по стените, дреболиите — разхвърляни с някаква премерена небрежност — излъчваха очакване. Леглото беше старателно оправено, а на средата му беше поставена голяма кукла. Цветът на очите й беше почти като на очите на Барбара. Само че изкуствен, лъскав.

Но в тази стая, отсега нататък, щеше да липсва естественото присъствие на една младост. Присъствие, което е давало на дома така приятното, но и така краткотрайно усещане за безметежност.

Стаята вече вехнеше. Както цветята във влака.

И на букета, и на стаята, бяха откъснати корените. Близките на Барбара още не искаха да приемат неизбежното. Човек трудно се смирява. Особено в началото…

След малко тръгнахме с Ромек по прегретия от обедната жега път. Разменяхме по някоя и друга фраза на объркан руско-полски. Погледнати отстрани, може би сме изглеждали като приятели, на които се налага да крачат през трептящата мараня на горещата улица. Заобикаляхме и се движехме от сянка към сянка. Заобикаляхме и една дума — мястото, към което бяхме тръгнали. Когато достигнахме до оградата, Ромек ми посочи ориентира, подаде ми ръка и без да бърза, си тръгна обратно.

Ориентирът беше самолетно витло, поставено до паметник.

Застанах до гроба и първото, което почувствах, бе, че не зная какво да правя с ръцете си. Поставих завехналия букет върху остатъците от вече изсъхналите на сено цветя и се вгледах в снимката върху мрамора.

Забелязали ли сте? Снимките върху паметниците внушават неприемането на смъртта. От тях ни гледат живи погледи.

— Здравей, Барбара!

Извинявай, сбърках още с първата дума. Здравей е обръщение към живите.

Изпотен съм, изнервен съм и малко ми се вие свят. От жегата е… И на мен ми е трудно да приема, че те няма. Затова нека си поговорим като жив с жив. За да се получи диалог, ще си представям иронията на милата ти усмивка.

Нещо недоуцелвам думите. Мила усмивка — израз от сантиментален роман за прецъфтели девици. А аз искам да говорим сериозно. Сега разбирам, че малко съм завиждал на тази усмивка — от нея струи мекота, която привлича. А аз често съм заядлив…

Искам да ти кажа нещо друго. За мен поне наистина важно. Някаква лесно усещана, но трудно изразима истина, до която стигнах благодарение на теб, докато беше жива. Истина, която се допълни с твоята смърт.

Всеки човек върви по свой път. Животът е сливане на собствения път с пътищата на други хора.

За малко нашите пътища се сляха.

Аз продължавам. Ти — не!

Продължавам. Колко — Дни? Месеци? Години? Всъщност и месеците и годините се измерват в дни…

Не е важен броят на дните. Съществено е само богатството на връзките, които изживяваш. Светът се разкрива чрез постепенното развитие на една особена сетивност — за същността на нещата, а не за външната им форма.

Човек израства на ръст колкото Бог му даде.

Но израства по дух колкото сам реши.

Малкият принц външно е беден като бедуин. Но той по същината си е богат. С духа и обичта, с които е зареден.

Ти премина за малко през живота ми. Както Малкият принц през дните на пилота от пустинята.

Когато срещнеш в пустинята си своя Малък принц, намираш съкровището, което дава смисъл на живота ти.

Ти ми помогна да намеря себе си.

Няма да ти обещавам, че ще те помня вечно. Това е клише от документа на отчаянието — некролога.

Аз самият не съм вечен…

Но това не ме плаши. Човек трябва да съумее да направи и от смъртта свой приятел…

Вероятно Барбара е останала по някакъв начин в мен. Понякога си мислех за нея, понякога я позабравях. Но не допуснах грешката да я окача в душата си като икона.

Нейното присъствие не беше само осъзната, необходима шизофрения. От някакъв момент нататък, чрез непроменимата й младост, започнах все по-осезаемо да чувствам натрупването на годините.

После дойде почти реалният сън на надеждата. Но когато се събудих, осъзнах, че това е било само връщане към един спомен.

Спомен, свързан с отминали и отминаващи, стойностни неща — обичани хора, истинско небе, корави пътища под него.

Пътища, по които ходиш бос, израняваш краката си, гълташ пепелта им. Но единствено те, коравите пътища, превеждат човека през сърцевината на живота. Правят го плътен и истински и му придават привкус на вечност.