Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (6)

VI.

Бях се успал, но когато пристигнах пред кабинета на катедрата по Средновековна история видях, че няма за какво да се притеснявам. Или по-точно, мога спокойно да се притеснявам само за изпита.

Четирима колеги чакаха пред вратата и трескаво, глупаво и безсмислено ровеха за кой ли път из учебниците. Отстрани, на пейката, беше седнала Наташа и четеше вестник. „Сателит“. Преди да я попитам може ли да надзърна в него, тя обяви:

— Внимание, колеги! Появява се известният столичен журналист, авторът на статията, потресла цялата интелектуална общност на историческото факултето, самият…

Промърморих й интимно:

— За какво плямпаш? — Но вече се досещах.

Наташа беше бивша медицинска сестра. Щастливо омъжена. Така си мислела първоначално. После й писнали и отмилели и мъж, и сестрински задължения. Зарязала всичко и записала история. С изпитите се оправяше безпроблемно, ала пак изживяваше криза. Терзаеше се, че отново е хванала в грешна посока. Но не си го изкарваше на другите. Напротив. Беше мила душа, макар и малко заядлива, което ни сродяваше. Поради участието си в някакъв самодеен театър обичаше да пародира роли на високопарни госпожици.

… Още когато чу първите й думи, сънливецът разбра, че статията му е излязла. Хлапето поддаде на суетната тръпка. Беше си виждало вече на няколко пъти името из вестници, но написаното в тях не можеше да мине за нещо особено. Просто му трябваха пари. Виж, да изгрее в „Сателит“, това беше вече друга марка бира…

Грабнах вестника от ръцете на Наташа и започнах да ровя из него. Тя ме посъветва майчински:

— Отвори на средните страници. Там си.

Премаля ми. Нещо почти като оная тръпка. Прав е австриецът със сецесионните мустаци Фройд. Всичко на този свят е вързано по някакъв начин с либидото. И всяка силна реакция тръгва от това коренче.

Бяха включили целия илюстративен материал, който им бях дал и даже бяха добавили факсимиле от „Танцът на Мариам“^[1]. То пък не беше точно на мястото си. Текстът, от първо поглеждане, изглеждаше така, както бях го написал. Плъзнах бърз поглед по редовете. Имаше един-два, леко пипнати от нечестивата редакторска ръка абзаци, но общо взето беше добре.

Как хубаво може да започне един ден…

Нещото, което леко ми разваляше пейзажа, беше киселата физиономия на Ганди — един от чакащите колеги. Беше се обзавел с този прякор не поради добро познаване на философията на известния индиец, а защото беше дребен и недохранен. Не обичах да се засичам с него. Където и да е. В първи курс влязохме заедно на един от изпитите. Беше обявил, че е прошнуровал от кора до кора трите книги-тухли за Рим, Гърция и древния Изток. И на висок глас, скромно беше обобщил, че е готов за отличната оценка, която неизбежно заслужава. Аз четох от доста по-синтетичен източник — учебника на професора, шеф на катедра. И не три месеца, а две седмици. Ганди отнесе тройката, а аз — отличен. Оттогава откровено ме мразеше. Особено след моята интерпретация на случилото се — че катърското трудолюбие е присъщо на нищите твари. Че и тройката е достоен резултат за един зубър, братовчед на катърите по майчина линия.

Съзнавах, че днешната статия е пирон в сърцето му. Но признавам, въобще не усещах в себе си свещената спазма на милосърдието.

След малко от дъното на коридора се зададе Денди попа. Можеше да се очаква… А аз бях избързал да се зарадвам, че денят бил започнал така хубаво… Мина покрай нас, поздрави ни подчертано академично със „Здравейте колеги!“ и хлътна в кабинета.

Боже, Боже, защо с едната ръка даваш, а с другата вземаш? Защо изпрати този твой хулител да ни мъчи душите? Вярно, че сме грешни — то кой ли студент не е?… Грешни, ама не чак толкова, че да заслужим това наказание…

След малко асистентът се показа от вратата:

— Трима колеги да заповядат!

Влизах на изпит пръв или последен. Нямаше за какво да се размотавам. Бутнах пред себе си Наташа. Тя се опита да се опъне, но аз й изръмжах в ухото:

— И да се ослушваш, и да се дърпаш — няма да цъфнат налъмите. Напред, пък каквото има да става, ще става…

Оказа се, че трети желаещ няма. След кратък дебат пред вратата все пак се намери още един умърлушен смелчага. Влезе Ганди и подчертано сервилно поздрави Денди попа. Асистентът му се усмихна окуражаващо и Ганди грейна.

Картината беше ясна. На всички им се искаше да дойде академикът. И се надяваха на някакво чудо. Или по-точно — не можеха да приемат нещастието си с подобаващо мъжество.

Меки души… Хуманитаристи! Май не беше чак толкова не прав този човеколюбив душегубец Нено. Тогава, първия път, когато се запознавахме и делеше студентите на породи… Всъщност всеки расизъм си има някаква рационална жилка. Иначе не би хващал корен.

Въпросите ми се случиха средна хубост. Във всеки случай не бях хлътнал в яма.

Седнах и започнах да нахвърлям върху листа това, което първо ми идва в главата. После щях да подреждам, оглаждам. След десетина минути се бях успокоил. Основните неща вече ми изплуваха. И тогава добрата душа Наташа си отвори устата. С класическа усмивка на импресионистична кокотка, тя попита Денди:

— Извинете, четохте ли статията на колегата? Много е интересна…

Денди я погледна поучудено.

— Каква статия? От кой колега?

Глупачето Наташа ме посочи:

— Ето, този колега. Много е хубава. В „Сателит“. — И му занесе вестника, отваряйки го на вътрешната страница.

Асистентът първо ме огледа. В погледа му определено липсваше симпатията, облъчила преди малко Ганди. По-вероятно си възпроизведе броя на черните точки, които бях натрупал при него. Зачете.

Продължавах да пиша, като от време на време поглеждах към стъклото на прозореца, в което се отразяваше съсредоточената физиономия на бившия семинарист.

След десетина минути внимателно обследване на статията той отмести вестника, загледа се в една точка пред себе си и замислено каза:

— Много е важно едно издание да ползва компетентни консултанти специалисти. Които да рецензират подадените материали. Иначе по страниците му се появяват какви ли не писаници… Жалко за „Сателит“… — завърши със състрадателната нотка на касапин, който безкрайно много съжалява телето, на което след малко ще отреже главата.

Наташа, благодаря! Кой те би през устата да се обаждаш?!…

Все пак се постарах да се направя, че не разбирам за какво се отнася състраданието му. И продължих да пиша и зачертавам в листата пред себе си. Но настроението ми падна с няколко градуса.

Защо ли не започва изпитът? Мина половин час от влизането ни, четиридесет минути, петдесет…

Академикът влезе с характерната си, бодра старческа походка. И той ни поздрави със: „Здравейте колеги!“, но в стаята стана по-светло.

Ето защо Денди не започна да изпитва! Академичното величие няма вяра на чирака и това е хубаво. Ако си събера ума, ще мога успешно да лавирам между двамата. Защото Попът няма да започне да размахва ръце, а вероятно ще опита с един, примерен удар, да ми отнесе главата. Сега е много важно академикът да види статията. Може би ще е по-добре да не я чете, но ще е хубаво да я види. Ако започне да чете, може да намери някаква фактологическа грешка. Макар че… едва ли? Асистентът сигурно ще се заяде за някоя интерпретация на фактите?…

Дядото придърпа стол с протрита тапицерия към бюрото, седна и започна да вади някакви папки от чантата си. Подкани, без да гледа към нас:

— И така колеги — кой? Хайде де…

Колкото от Денди попа лъхаше злоба, точно толкова спокойствие лъчеше от дядото. Сега трябваше да се оформи пауза, за да стигне академикът до вестника. Наташа започна да събира листовете пред себе си. Убодох я с поглед: „Трай още малко!“. В това време дядото я погледна с добри очи:

— Започваме ли, колежке?

Наташа му се усмихна свалящо:

— Още няколко минути и съм на линия. В това време можете да погледнете статията на колегата. Много е добра.

Усети се. Първия път не трябваше да я навира пред очите на Денди, но сега академикът трябваше да я види.

Денди промърмори под нос с внимателно дозирано, добродушно назидание:

— Писаници на студент, който не е използвал добре времето си. Вместо да чете и се подготвя за изпит, е тръгнал да сее дилетантщина.

Опитваше да ме впрегне. Да си изтърва нервите, да започна да се оправдавам и да обяснявам. Не беше познал! Мълчах и с огромен интерес разглеждах мухата върху стъклото на прозореца. Не можех да си позволя да поддам и да му отредя ролята на съдник.

Дядото се пресегна, взе вестника и намести очилата. По едно време почеса върха на носа си като селски пияница. Но четеше с интерес. Свърши, позамисли се малко и след това отново се загледа в написаното. Затвори вестника.

— Хайде, колежке, започваме ли?

„Дай някакъв знак бе, човек! Хареса ли ти? Много ли кусури му намери?!“ — ми идеше да му кажа. Но дядото помести вестника.

Изпита на Наташа изгледах като водевилна пиеса. Беше доста… тъничка. Ловко и артистично се плъзгаше по повърхността на фактите. Дядото го усещаше, подсмихваше се, но си мълчеше. Какво пък? С познания на такова ниво от нея ставаше добра гимназиална учителка. По средата на третия въпрос я погледна добродушно:

— Петица стига ли ни, а колежке?

Нали ви казах, че прякорът му беше Тео петака?

Наташа го погледна почти любовно:

— Щом така сте преценили… — И започна, без да бърза, да си събира нещата. Явно искаше да остане и да ми бъде второешелонна зашита. Добро човече. Само дано не направи пак някоя беля, вместо да ми помогне. Че и така става понякога…

Нямаше за какво да се ослушвам. Седнах от другата страна на масата. Дядото не обели зъб за статията.

— Слушаме Ви, колега.

Започнах по първия въпрос. Нарочно оставих малко капанче, подминавайки факт, на който задължително трябваше да се спра. И Денди попа клъвна. Усмихнат почти нежно, той се осведоми:

— И така, какво пропуснахме да кажем, а колега? Нещо основно, без което отговорът е добър по форма, но ужасно непълен.

Дядото ме погледна с умерен интерес — ще съумея ли да се отдумам?

Бях правил няколко пъти този трик. Ясен ми беше като психическа реакция на другата страна.

— Ако става въпрос за… — И доста детайлно навлязох във факта. А завърших с обобщението: — Не вярвах, че точно този акцент заслужава такова внимание. Но както прецените, вие сте екзаминаторите. Във вас е секирата на правосъдието… — Умишлено използвах високопарни думи. Доцентът обичаше да се изразява по този начин.

Академикът ме погледна развеселен и сподели с асистента си:

— Колегата май ни оценява като задружна касапска дружина? — И добави: — Момче, продължи по втория въпрос…

Денди повече не се обади. Не искаше да хаби патроните напразно. Чакаше ме на пусия за статията. Само че изпускаше момента. В това време оценката трябваше да бъде поставена.

Не, усети се, макар и не на място. Когато академикът посегна към книжката ми, Денди каза:

— Един момент, шефе. Колегата е използвал доста некоректно позицията си на представител на факултета с дилетантската си статия. Която определено ни злепоставя. Справедливо е този факт да бъде отразен в оценката му.

Дядото го погледна леко укорително. Както баща гледа глуповат, но любим син:

— Айде, айде, справило се е момчето. Като популяризация статията е направо добра. Добре е уцелена и разумната мярка на научната аргументация. Тя не тежи — материалът е смилаем за един интелигентен човек, който се интересува от история. Какво толкова искаш от него?

— За Халкокондил^[2] направо не е прав. От къде на къде ще ми лансира тезата, че той бил твърдял, че византийската цивилизация след падането си под османска власт нямала шанс за оживяване. Вярно, че поради обективно стечение на обстоятелствата тя слиза от историческата сцена като основен фактор, но са били възможни и други, регенеративни варианти! Интерпретацията на колегата е пантюркизъм и долен протурски национализъм. Ние обективисти ли сме или лукова глава?

Изпроси си го. Вече не биваше да мълча!

— Допускам, че някои от нас са обективисти. А други — лукова глава. Византийската империя е най-същностната цивилизация и в Европа, и в света столетия наред. Но тя изчерпва своите възможности на развитие. Именно затова, съвсем закономерно, бива пометена от младата, варварска цивилизация. Вярно е, че преди това, при Палеолозите, е съумяла да се изправи след нокдауна, който кръстоносците й нанасят. Но ударът на Мехмед Фетих^[3] е вече…

 

 

— Нокаут! Кажи го с тази думичка, щом ползваш боксова терминология — лукаво предложи академикът.

Но асистентът не мислеше да се предава:

— Халкокондил, макар и византиец, обръща по-голямо внимание на развитието на османската държава. В писанията му не прозира никакъв патриотичен мотив. И е необективен, неточен по отношение на фактите. А Вие, колега, се опирате на него като на морален императив от последна инстанция…

— Досега грешникът бях аз, а сега вкарахте в кюпа и Халкокондилос.

— Халкокондил!

— В транскрипцията на собствения си език е Халкокондилос! Нормално е да не му преправяме името. Но не това е най-важното. Патриотичните подбуди почти сигурно предпоставят субективизъм в оценката. Халкокондилос вижда състоянието на нещата такива, каквито са. А не каквито биха искали да ги видят съвременните му патриоти византийци. Оперирате вече не с категории от историята, а от морала. Които не подпомагат анализа на процесите…

— В случая историята и философията…

На дядото започна да му поомръзва нашето преливане от пусто в празно. И ни каза „Чиба!“ Само че по друг начин. Възпитано.

— Моля Ви, колеги! Има още хора за изпитване!

И взе книжката ми. Знаех какво ще напише вътре, но в момента не можех да му се зарадвам. Какво се размотава още?

— В статията не сте споменали под черта справочен апарат и обработената литература. Ако тя беше чисто популяризаторска, това можеше да се приеме за нормално. Но Вие сте повдигнали летвата по-нагоре и това се брои вече за пропуск. Откъде…

— Ако имате още въпроси, може ли да се върна след малко и да Ви отговоря? Сега трябва да изтърча на бегом до писоара, че ще ми се пукне резервоара… — римувах го без да искам.

Академикът се разбърза:

— Защо не казваш, бе момче?! С тия неща шега не бива. Като навъртиш годинките и ти почнат циститите, ще разбереш, че е трябвало да пикаеш като кучетата, до всеки стълб — чух последните му напътствени думи, изхвърчайки през вратата.

Каква радост е да усещаш как от теб изтича насъбраното напрежение… Стоях пред порцелановата ниша и философствах, че светът не е чак толкова лош.

По едно време до мен застана Денди попа. Достолепно започна да си сваля ципа на панталона. Мълчеше високомерно. Вероятно беше осъзнал истината, че освен пред Бога и доктора и в тоалетната всички сме равни. Но не искаше да приеме факта на изравняването. Все пак, преди да се закопчае, не издържа и изтърси през зъби:

— Келеш!

— Балък! — обясних му се в любов и аз.

— Имаш още един спецкурс при мен… — злорадо ме подсети той.

— Да, ама Господ и академикът са с мен…

— Леж на тая, пък ще видиш какво ще дочакаш…

— Всеки човек дочаква в края на краищата Божия съд и небесните селения. За това ли ми говориш? Бил си все пак в Божията дружина, макар и погрешка и би трябвало по-добре да ги разбираш тия неща…

Усети, че трябва да спре. Опипа внимателно панталона си, за да види дали е закопчал добре ципа. После си поправи очилата и с горд вид напусна заведението. Забрави да си измие ръчичките…