Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (21)

XXI.

Наистина са неведоми пътищата Господни!

А може би има телефонна или някаква друга връзка с щаба там, горе?… Където е пълно с архангели, ангели, ангелчета адютанти, ангелчета чиновници и кой знае още какви полезни хвъркати същества… Благодарение на тази, вероятно съвършена организация, на Божието бюро може да се появи например записка, започваща с: „В качеството си на ангел експерт считам за свой дълг да предложа да се удовлетвори желанието на…“. Благодарение на резолюцията „Да“ в горния ляв ъгъл нещата могат да се развият благоприятно за някого. Така се поражда приятната увереност и у последния земен грешник, че светът е устроен наистина добре. Или поне поносимо.

Предопределението… Ако го има? Колко грижи може да снеме от нас?… На човек понякога му трябва толкова малко…

На спирката се засякохме с примерния сержант Коко. След традиционните реплики за това, кой е по-блестящ таблиер — думичка, заместваща простоватото ориенталско табладжия — отидохме да пием по едно кафе в заведението до студентския стол. Без да го споменаваме, се знаеше, че кафето ще бъде с коняк.

Малко след като седнахме до една от масите при прозореца, от другата страна на стъклото застана Надя. Потропваше с крака от студ. Чакаше някого. След като й се любува около минута, Коко сподели:

— Страшно ми харесва тази, с очилата. На няколко пъти се хващам, че се зазяпвам по нея като първи пубер. Не мога да отлепя очи…

— А тя? — проявих разсеяно любопитство.

— Подсмихва се…

— А ти? — продължих да го мъча с нелепо подредени въпроси.

— А аз?… Действа ми. Измислям разни тъпи номера, за да я заговоря, но щом реша да използвам някой от тях, устата ми пресъхва — призна си примерният, нещастно влюбен сержант.

Беше ми стъпил на килимчето. Можех да го поразиграя, а след това да му помогна.

— Вярваш ли в единосъщния наш Бог и в неограничените му възможности да твори добро на хората? — го попитах с интонация на поп от амвона.

— Как го каза? — напрегна се Коко. — Единосъщният? Че то има ли многосъщностни?

— Има, разбира се! — поучих го аз. — Всички сме многосъщностни, многозяпащи и многожелаещи и поради това — безкрайно разпилени. Само Господ Бог наш е съвършен и монолитен във всичко, за което можеш да си помислиш. Затова е и единосъщностен.

— Сигурно е така — със силно съмнение в гласа се съгласи Коко. И въздъхна: — Но на мен по служба не ми се полага да вярвам в Бога. Длъжен съм да бъда атеист.

— А ти все пак помисли — започнах приятната игра на тормоз на ближния. — Дали да служиш чак толкова стриктно и всеотдайно на конюнктурата на една власт, или да направиш кръстния знак? Той ще те свърже с по-дълбоки и по-трайни във времето истини.

— А кауш^[1] де, а кауш! — опита се да бъде строг Коко. Но се отказа. И замислено предложи: — Ако ми докажеш, че с едното кръстене, ще станем близки с тази мацка например…

— Дали ще станете близки, е въпрос на развитие. Но ако се пречупиш и се прекръстиш, първата крачка, запознанството, ти е в кърпа вързана…

Коко се огледа внимателно и бързо и срамежливо се прекръсти. Беше ми в ръцете. Затова казах бавно и взискателно:

— Не така! Направи го като истински вярващ. Бавно, широко, открито. Господ не обича неуверените. Удовлетворява желанията само на тия, които не крият и не се срамуват от вярата си!

Без да се оглежда, Коко се прекръсти съвсем според каприза на изискванията ми, но изръмжа заканително:

— Имай късмет да не докараш мацето на масата. И то — усмихнато. Ще те окошаря още сега! Пък после ще измисля защо…

— Измислено е! — успокоих го аз. — За религиозна пропаганда. Никой не би повярвал на моите твърдения, че ти си се кръстил. Ще повярват на теб!

— Хубаво, че го знаеш — промърмори Коко.

Драснах по стъклото. Надя погледна, но в късния следобед лампите на заведението още не бяха запалени, ние стояхме на тъмното и тя не ме позна.

— Ти повярва! Сега ще стане чудото. Пийни две глътки кафе, та да не ти засъхват устата… — посъветвах го и станах.

Излязох навън и още от няколко крачки предупредих:

— Сега да не хукнеш да ме прегръщаш и целуваш! Идвам като любовен емисар. Един добър човек е хлътнал до уши по теб.

Надя спази указанията и ми подаде само ръка. Но се осведоми:

— Завързаняк някой, сигурно?…

— Не бих казал. И е наистина добър човек. Малко нещо милиционер, но това е занаят, а не диагноза…

— Има и занаяти с диагноза — коригира ме тя. — Май се сещам кой е?… Един такъв симпатяга с мустаци. Прави се на страшен, а преглъща като риба на сухо. От два месеца се кани да ме заговори, а все не набира кураж. Не обичам схванатите — малко капризно завърши тя.

— Ти се запознай с човека, омай го, накарай го да те гледа с големи очи, пък тогава преценявай докъде ще стигаш и колко ще се заиграваш с него — добронамерено я посъветвах аз.

— А ако не съм се отказала от идеята за един друг човек? — погледна ме Надя.

— Моментално ти разработвам сценарий. Оплиташ връзката с примерния сержант на сериозно, а каниш другия човек за кум. Според хубавите виждания на някой жизнени племена и народи кумът се нагърбва и с функцията на сексуален експерт — пръв дегустира булката — отново добронамерено я посъветвах аз.

— Как ми се иска да ти зашия един шамар! — сподели Надя. И добави: — Но ако нещата се развият според пъкления ти сценарий, не забравяй поетия ангажимент с експертизата. Защото аз няма да го забравя…

— Имаш го! — уверих я ентусиазирано аз. — А ти все пак провери човека. Наистина е свестен. И по мое дълбоко, вътрешно убеждение — по-добър практически вариант за теб от оня, другия. Него вятър го вее на бял кон…

Казах го искрено. Надя ме изгледа продължително и каза замислено:

— Да влизаме. Може и да се окажеш прав?…

Харесвам усетливите жени. В този късен следобед Надя се прояви точно по този начин. Взе акъла на добрия сержант Коко. И вероятно си го сложи в чантата…

Когато по някое време им подхвърлих, че трябва да си тръгвам, и двамата реагираха машинално: „Ами добре!“ и „Чао!“

Сержантът Коко вече се беше отпуснал и развихрил. Беше като току-що отворена бутилка шампанско. Надя се смееше отривисто на думите, съчетанията от думи, нюансите, казващи толкова много…

Обичах ги и се радвах за тях. По едно време си помислих, че Надя никога не се е смяла така на мои думи. Нищо чудно — Коко наистина умееше да бъде сам себе си.

Прибрах се в стаята си в общежитието с усещането за някаква празнота. Не, на двайсетина години е грехота да бъдеш самотен! Необходимостта от човек до теб не е каприз. А липсата му си е чиста проба болест.

Знаех, че това е моментно неразположение.

Знаех, че мога да изляза когато си искам от него.

Знаех… Много неща знаех… Но Барбара ми липсваше.

В последното писмо получих снимката на две кучета. Огромни, с дълга козина. Гледаха внимателно в обектива и сякаш се мъчеха да проумеят нещо.

Това са Белка и Стрелка. По имената на двете руски кучета космонавти. (Кучетата имат ли националност?) Много ги обичам! И те ме обичат. Голяма любов пада… Но ме карат да се чувствам виновна пред тях. Защото добре усещат настроението ми.

Много се проточи тази зима…

Осъзнавам, че очакването, ако не прескочи някакви граници, е даже полезно. Но започвам да проумявам и още нещо. Че жената не е създадена за подвига на продължителната вярност. Пенелопа е по-скоро фиксидея, отколкото възможна реалност.

Човек е добродетелен най-често по принуда.

Снощи бях на кино с бивш съученик от гимназията — Вешек. Даваха някаква бразилска суперлюбовна драма. По едно време Вешек много внимателно погали дланта ми. А тя, глупавата, даже изтръпна. Беше й хубаво.

Все пак я отместих. Все още съм изтъкана от добродетелност и вярност.

Когато се прибрах вкъщи, отидох да потичам с Белка и Стрелка. След края на улицата ни започва борова гора с хубави поляни. Тичах, докато премалях от умора и паднах в снега. От дърветата ме поръсиха милион снежни кристалчета. Уж се смеех, а по едно време се хванах, че плача. Прегърнах Белка и се наревах. А тя стоеше в прегръдките ми и от време на време ме близваше с език.

Не знам как ще го разбереш?… Ръката, която погали дланта ми, беше на Вешек. Но дланта ми си въобразяваше, че това е твоята ръка. Познай кого прегръщах, докато се ровех в кучешката козина…

За съжаление се оказах права. Не мога да се отлепя от един спомен, който ме изтощава…

Съжалявам, че не съм вече малка. За да се разплача и да изискам да бъда погалена! От когото трябва. Така в мен би се възстановила една топяща се увереност…

Ти намери една много точна дума.

Жадна съм. Жадна съм за теб!

Много продължи тази зима…

Прости ми, че се опитвам да ти прехвърля бацила на лошото си настроение. Досега, както виждаш, се удържах. Изглежда, оптимизмът на пролетта се предхожда от последната чернилка на бялата зима?…

Вече малко ме поумори тази обич. Край мен има толкова хубави момчета с галещи погледи…

Но ти не слушай женските ми бръщолевения…

Обичам те! Наистина! Не се отказвай да ми вярваш.

Барбара

P. S. Вече съм друг човек, а усмивката ми стига до ушите. Току-що ми се обадиха по телефона. Предлагат ми да отида от пролетта в Кросно. Там е базата на националния ни център по парашутизъм. Преминавам в екипа на аристократите в спорта. Ако знаеш колко съм щастлива?… Ама че дума… Казвала ли съм ти я досега?

Това писмо ме накара да се замисля. Не за това, че някой може да погали Барбара и на нея — о ужас! — да й стане хубаво. Не и за това, че може да й се случи с някого нещо повече от погалване на ръчичка. Самият аз минавах през кратки, инцидентни връзки, които не ме привързваха.

По-неприятното беше, че нямахме идея как ще продължим? Любов с писма, целувка през стъкло… и какво беше още?…

Такъв романс изкарва с усилие сезон, два… И завяхва естествено. Като безкрайно тъжен, есенен лист.

Барбара не искаше да напуска Полша. Аз не виждах смисъл да се махам от София. Всеки от нас беше натрупал по цяла купчина сериозни доводи в полза на виждането си. А имаше и още едно, направо основно съображение, за което никой нищо не споменаваше, но и двамата знаехме за него.

Събираме се — при нея или при мен… Менделсон и последващ щастлив семеен живот.

Ами ако не излезе чак толкова щастлив?! Тогава накъде? На изходни позиции. Тя си тръгва за Полша или аз се връщам от Полша. Красивото изживяване се превръща в безсмислено пилеене на години.

Липсваше ни времето за напасване един към друг, за делничната проверка на качеството на връзката ни.

Имаше и още нещо. Бях осмислил един прост житейски факт. За да можеш да се занимаваш сериозно с някаква екстремна работа, задължително трябва да си изработиш характер и то доста по-корав от средностатистическия. А едно от неизбежните последствия за притежателя на такъв характер е засиленият егоцентризъм.

Брак между двама егоцентрици?! Два остри камъка брашно не мелят…

Когато Бог иска да благослови една връзка, праща на ината мъж мека и добра, задължително отстъпчива жена.

За това, че съм инат, нямах никакви съмнения. А каква беше Барбара? Ако като характер беше мой огледален образ, връзката беше обречена.

След не особено дълбоко осмисляне излизаше, че ние просто не сме един за друг!

Хайде де!

Няма такова нещо! Напук на всички обстоятелства, които ни оттласкват, трябва да продължим да си вярваме! Не може да не намерим трайни пътеки един към друг!

Започнах да се замислям над варианта аз да отида в Полша. Ако се окаже, че аргументите на Барбара тежат повече от моите. Е, ще се наложи да взема някои приравнителни изпити, но това не е нерешим проблем!

Университетски подготовки от две различни системи — повече изразходвано време, но и по-добро познаване на две школи. Може би трябва да прошнуровам варианта за научна работа?

Няма да е лесно… Вместо следване покрай скоковете ще се наложи да крада часове, за да мога да виждам земята от два километра височина. И то, от време на време. Вместо разхвърлян живот на скорост — наднормено тегло, очила, академична скука, сладострастно броене на издадени статии, студии и книги.

Кой наивник е казал, че любовта предизвиква приятна лекота?

Тази перспектива направо ми режеше крилете! Самоиронизирах се: Какви криле? Крайниците ми са оформени във вид на ръце и крака. И никаква перушина…

Небето е нещо временно. Все някога ще се наложи да остана на земята.

Усещах вътрешен студ само при мисълта, че ще дойде ден, в който вече няма да се ражда в мен тръпката на очаквания полет.

Странна е тази любов към небето… Непрекъснато трябва да се преодоляваш. Понякога минаваш през състояния, които за пореден път ти подсказват колко са полезни блокировките на инстинктите. Човек е програмиран с естествения, предупредителен страх от огън, дълбока вода и височина. И трябва винаги да се отнася уважително към блокировките си.

Но престава да бъде подчинен на скуката на чиновника или занаятчията именно когато тръгне срещу тези полезни инстинкти.

Тогава вижда света доста по-различен. Вече я няма привичната гледка, която един прозорец може да даде. Преодоляването на страха разкрива друг свят, в който небето е по-синьо, водата по-бистра, вятърът по-свеж…

Преборването със себе си разкрива хоризонти.

Из мъглата на сивото ежедневие изплува красотата, за която сме родени и в която сме вписани. Обитавайки една материално осигурена цивилизация, ние се разболяваме от някаква разновидност на кокошата слепота и постепенно губим зрение за тази красота.

Странна е тази любов към небето. Странна е… Но е истинна!

 

 

Тази вечер си легнах рано. Струваше ми се, че моментално ще потъна в света на спокойствието. Въртях се час, два. Станах. Разрових се из рафта с книгите. Нито едно заглавие не ми хвана окото. В един червеникав том намерих сноп изписани на ръка листа. Имах смътен спомен за съдържанието им. Зачетох ги. Стана ми интересно.

Облякох анцуга и направих три обиколки на близкия стадион. Нещо се въртеше в главата ми.

След бягането слязох до мазето. Моят приятел хъркаше като Змей Горянин. И ухаеше на долнопробна гроздова ракия. Това беше добър знак. Качих се до стаята и смъкнах от нея машината-танк с марка „Москва“.

Написаното върху смачканите листа се върза с един спомен-асоциация. Участие в скокове, опит за поставяне на някакви рекорди. Случи се миналата година, през една, чудно красива, пълнолунна, есенна нощ.

… По едно време престанах да чувам тракащото стакато на машината. Но от етажа над мен явно чуваха. Към един и половина през нощта, при мен слезе познат алжирец.

— Здравей картечар. Има ли шанс скоро да свършиш?

— Никакъв. По средата на битката съм. Извинявай, но тя продължавам.

— Добре де. И без това в стаята не ми позволяват повече да държа осветлението запалено. А имам един колоквиум след два дни. Нали нямаш нищо против да си правим компания?

— Тъпчеш си по един пакет памук в ушите и нямаш никакъв проблем. Заповядай!

Чичото не спря да хърка. Аз водех битка с думите, използвайки печатащата картечница. Но лицето на Амир остана съсредоточено през цялото време. Четеше, човекът, водеше си записки. Да му завидиш на спокойствието. Към пет и половина стана, прозина се сладко и мълчешком излезе.

Малко след това стана и чичото. С полузалепени очи отиде до мивката, пусна водата. Пи дълго, с наслада. Примляска, изпика се в нея и се върна да си доспи.

Към шест свърших. Прочетох за последен път написаното.

РЕЛИГИЯ ЗА ОПТИМИСТИ

… Без да бързаме, тръгваме към самолета.

Настъпващата нощ постепенно попива акварелната пъстрота на залиняващото лято. Край нас проскърцват милион щурци, някъде откъм крайните къщи на селото се донася блеене на капризна коза.

Самолетът заръмжава и изкашля облак белезникав дим. Ловката ръка на летеца изравнява нестройното му първоначално бучене до равномерен, внушаващ доверие звук.

Излитаме.

И попадаме в свят на болка и истинска, неподправена красота. Под нас горят запалени стърнища. По тялото на безкрайната равнина на Марица припламват, гърчат се и светлеят с огромни и малки пламъци хиляди нажежени язви. Димът се вижда ясно до няколко десетки метри над огнищата, а после, постепенно, тръгва да се топи.

Набираме височина.

През деня изкачването е съпроводено с друсане от пресичането на турбулентните потоци. Сега е друго. Плавно се доближаваме към звездите. Тананикам си под нос фрагмент от мелодия, „Мечтанието“. Почти реално чувам звученето на оркестъра, тихо и упойващо…

Оркестър?! — Комар! Прави шампионски полет и то гратис… Но звучи почти като Шуман.

 

 

Парашутизмът е странен занаят. Основава се на рационалното познаване на ефектите на гравитацията. И на усета към магията. Не, не си противореча!…

Спомен. Фотография на миг, когато бързотечащото време внезапно спира.

… Около шест сутринта. Стисках здраво опакованият в целофан букет магарешки тръни. И фучах към земята. По време на свободното падане трябваше да настигна момиче, което правеше скок с кръгъл номер.

… Деляха ни само десетина метра. Бях почти изравнил височините. Момичето ме търсеше с поглед, ала не ме виждаше. Струята леко го поклащаше, но изработените рефлекси държаха устойчиво тялото му. Зад него, на фона на утринната мътилка, с режещ очите цикламен пламък, нетърпимо блестеше слънцето.

В този миг мярнах в женските очи, трудното за описване, но съвсем естествено за възприемане излъчване. То съдържаше в себе си много: събуждащата се и дишаща под нас земя; блясъкът на странното и познато, абстрактно цикламено слънце; небето без дъно… Усетих и по-важното — момичето не беше лекомислена кокетка, в чиито очи светът само се отразява. То също се беше потопило в този познат, но различен, почти надсетивно възприеман фрагмент от вселената. Рядко се случва, но се случва. Тази моментна, надсетивна обвързаност с познатото непознато.

След секунди се сближих с нея. Малко грубо, но тя ме подпря с ръце. Подадох й пърхащия букет и сглобихме нещо като целувка. Каските ни пречеха, пък и височината се топеше. В следващия момент тя изпусна букета и той излетя някъде над нас.

Защо ви разказвам всичко това? Като изпълнение, в скока нямаше нещо особено. Просто поредица от усвоени технически рефлекси. Нормално е всяка от бързите секунди да носи свой заряд от някакъв вид напрежение.

Интересна, запомняща се, бе само магията на излъчването на очите. И като всяка истинска магия, тя се стопи, оставяйки насмешливо съзнанието да се двоуми — било ли е, или не? Спомен или фантазия?

Вероятно, в последните години на старостта, човек си задава подобни въпроси и за най-основната магия — живота.

 

 

Парашутизмът е странен занаят. Основава се на доброто познаване на ефектите на гравитацията. На усета към магията. И на неприемането на факта на възможната смърт.

Друг спомен. За наежване на кожата.

Когато горе стане нещо, реакцията, поне моята, не е нито благородна, нито еднородна. В нея има малко страх, но не точно страх; малко инат, но не точно инат; доста възбуда; и… най-близката дума е хазарт, но не е хазарт.

… Бях дръпнал ръчката на доста по-малка височина от здравословната. Основният купол се беше засукал при отварянето и ме въртеше. А единият от коланите отказваше да се отцепи. Почти сигурния резултат вървеше към… мелодичен и тържествен звън на камбани. Компютърът в главата ми пушеше. Коланът не се отцепва. Трябва да извадя ножа, за да го срежа. Но докато измъкна острието изпод таблото с приборите, докато го вдигна, докато срежа колана — все пак ще ударят камбаните! Освен ако…

Ако тръгна срещу формалния здрав разум на инструкцията… Ако все пак разконтря раницата на запасния, хвана го на пакет и го хвърля изпреварващо по посоката на въртене на основния купол? Ако изтеглящото парашутче на запасния мине край него, ще стане. Ако не, тържествен звън на камбани!

Чувал съм и съм чел, че уж в такива случаи като на филмова лента минавал целия досегашен живот, само че с голяма скорост на кадрите. При мен, в такива случаи, такъв филм никога не е прожектиран.

Сигурно, докато съм жив ще го помня — след изхвърлянето на запасния, изтеглящото му парашутче „близна“ периферията на основния купол, но се размина с нея. Папагалчето ми изтегли печелившо билетче.

… Стоях на добрата земя, ухаеща с аромата на наскоро окосена трева. Събирах без да бързам парашута и бавно осъзнавах — ако има разминаване на косъм, при мен днес, косъмът е бил цепнат на две.

Усещах и нещо като… уважение към гравитацията. Благодарение на нея ни има. Заради безпардонното й действие, едва не се разделих с живота си. Гравитацията не се съобразява с хората. Хората трябва да се съобразяват с гравитацията.

Всеки що-годе образован човек знае формули, определящи гравитацията. Никой, дори и прецизният физик, не знае точно какво е това, гравитация. Макар че, и последният червей познава действието й. По инстинкт.

 

Парашутизмът е странен занаят. Основава се на познаването на гравитацията. На усета към магията. На неприемането на факта на възможната смърт. На вкуса към живота — такъв, какъвто е. И какъвто може да бъде. Ако имаш куража да си го поискаш!

… На Марк Галлай, доктор на науките и известен летец изпитател принадлежи „диагностичен“, професионален афоризъм: „Ако тръгваш към самолета с идеята, че отиваш да извършиш подвиг, ти просто не си готов за полет!“.

… Преди да се отделиш от самолета, започва навлизането в скока. Преговаряш мислено, за последно, последователността на действията, които ти предстои да извършиш през следващите бързи секунди. После заставаш на вратата с ускорен, адреналинов пулс, и се оттласкваш от борда. За секундите докато скоростта нараства, си припомняш резултата от урока по обемна география — след малко картата под теб ще оживее.

След това, чувствайки по вътрешен усет, че моментът е дошъл, завърташ земята и слънцето. През бързите секунди те непрекъснато менят местата си. Ту под теб, ту над теб, ту някъде встрани… За части от секундата, трябва да улавяш ориентирите, и спрямо тях да наместваш взаимното разположение на блестящия диск и всичките ниви, ливади и гори…

Знам, че тази игра на земя и небе се основава на една особеност на вестибуларния апарат. На негово несъвършенство. Всъщност нито земята, нито слънцето променят своите орбити. Човекът променя позициите. Но това не прави играта по-малко интересна и завладяваща.

ЗА САМОПРЕОДОЛЯВАНЕТО. И ЗА…

Изучаването на един занаят е свързано с придобиване на кръг от познания и умения. Усвояването на един занаят, или така наречения професионализъм, е нещо повече от придобити познания и умения. Професионалист е човекът, който е поддал на една вътрешна тръпка, която работата същностно носи в себе си. Ако глината в ръцете ти е само кал, от която се каниш да направиш гърне, ти може да си добър занаятчия. Но нямаш шанс да достигнеш до нивото на изкуството, на магията. Дори да искаш, няма да можеш и успееш да изваеш фигура, която предизвиква тръпката на възхищението. Мой приятел, археолог, ми е разказвал за разкопките като за навлизане в някакъв друг, различен свят. Запомнил съм описанието му за това как усещаш ток по тялото си, когато извадиш от земята делвата с изрисувани по нея живи, пластични тела на хора и животни. Защото това не е обикновено гърне, а послание, което земята ни предава от нашите предци. И понеже заговорихме за глината ще напомня, че и нашият праотец също е направен от глина.

Всички носим един глуповат Адамов комплекс от този благороден материал.

Професията се усвоява от човека. Ако използвам метафората за глината, човек въздейства на глината. Но и глината прави от човека друг човек. Казано още по-директно, професията прави от човека друг човек.

След години работа, свързана с небето достигаш до една проста истина. Професионализмът ти е неприложим по аналогия. Уменията, които си придобил там, са неприложими в другия живот.

Излъгах! Работата в небето е един много полезен занаят. Той развива в човека едно универсално качество. Той учи човека да се самопреодолява.

 

 

Парашутизмът е занаят за устойчиво закрепване в небето — доколкото това е възможно. И пасва на тия, които имат вътрешната тръпка. Тези хора, искат или не, усвояват и правилата за търпелива работа. Както работата с глината. Тези хора, искат или не, непрекъснато превъзмогват себе си и здравите си инстинкти.

 

 

Деветстотин метра.

Картината под нас е претърпяла едва забележимо изменение. Пламъците изглеждат по-малки, но хоризонтът се е уголемил. Докъдето стига окото навътре в полето, все същата огнена безнадеждност — златни огнища, огрени от огромната златна монета на луната. Колко много злато… Макар и по-слабо, все още се усеща лютивината на размазания, мастилен дим.

Хиляда метра. Стоя пред отворената врата и гледам пред себе си. Небето гори с безбройните искри на звездите си. Под мен гори земята. От високо, пламъците изглеждат по-малки, но заливат хоризонта.

Раздвоен съм от красотата на безумието, предизвикано от човека.

Петимата от първия екип, на равни интервали, се губят зад борда и като белезникави сенки затъват в тъмнината. За около минута пилотът прави нов заход и ни докарва отново над точката за отделяне. Пръв съм от групата и трябва да внимавам, да не се сближа опасно с последния парашутист от предишния екип. Десетина секунди след оттласкването, успявам да видя сянката на купол под себе си. По усет отварям на стотина метра над него.

Земята гори.

А над мен, безучастни и красиви, блестят с диамантена светлина звездите. Някъде в далечината, жълтее насмешливо лунният диск.

Струята около парашута свисти едва доловимо. Движа се като платноход в лагуна. Чувствам се удобно в нощта. Бавно правя пълно развъртане и пред мен последователно изникват разноцветните светлини на древния Филипополис, редките матови петна на лампи в индустриалната зона, пожарите в полето, стигащи до хоризонта… Аз съм любопитен пътник в пулсиращия от енергия и болка свят.

Бавно захождам към осветената с прожектори площадка. Странна, белееща се територия, под златната светлина на луната.

Небето е място за временно пребиваване. Гравитацията винаги ни връща към неотменната същност на земята.

 

 

Парашутизмът е странен занаят. И те прави религиозен. Оптимистично религиозен. Научава те да уважаваш гравитацията. Защото тя създава и отнема живота! Тя изравнява хората. Даже прецизния физик по-скоро я усеща по интуиция. Като всеки, що-годе образован човек.

Защо човекът поема риск и тръгва към небето? — Вероятно, защото чувстваш необходимост да усещаш тръпката в граничната зона на риска. Вероятно, защото красотата на земята действа като магнит и те кара всеки път, отново и отново, да затаяваш дъх.

А може би, защото така се приближаваш към звездите?…

 

 

Написаното през тази дълга нощ вълнуваше душата ми. Нищо, че опитът за подобряване на рекорда не се получи. Точно спортната страна на скачането не ме интересуваше. И не се чувствах засегнат.

През следващите два-три месеца занесох в две-три редакции есето. Отговаряха ми стереотипно: „Интересно написано. Има тръпка. Но не съответства на профила на изданието ни. Няма да излезе“.

Това бяха отговори присъди: хубаво написано, но не получава право да бъде четено.

Чувствах се засегнат…