Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (26)

XXVI.

След няколко дни имах преживяване, което според средната статистика се случва от време на време.

Скокът беше от две хиляди метра за изпълнение на фигури. Стоях на вратата и съобразявах, че белият облак с тъмни петънца по периферията там долу ще се окаже точно по пътя ми на около хиляда метра. Малко преди отварянето щеше да ми се наложи да го пробивам, а нямах представа колко е дебел?

Колко? — Колкото… Вече бях на разчетната точка и нямах време за продължителни размисли.

Докато правех фигурите, се опитах да плъзна малко встрани, но ефектът бе незначителен. Предварителната ми прогноза се оказа точна. Изсипах се в облака.

Не ползвах висотомер, разчитах на окомера си. Когато се набих в мътилката, загубих от поглед земята. Поех влажния, хладен въздух в дробовете си и зачаках да просветне, за да определя височината.

След секунди, все пак трябваше да дръпна ръчката още в сивата каша, защото усещах, че се смъквам много ниско.

При отварянето ме завъртя. Това ставаше често в първия етап на напълване на купола. Разблокирах бързо управлението и се опитах да контрирам въртенето с командите. Нещо не се получаваше, а мъглата на облака беше толкова гъста, че не можех да видя какво точно не е в ред. Втори, още по-рязък и енергичен опит с командите. Нищо!

В това време излязох от облака.

Бърз поглед нагоре. Ако имах височина, можех да опитам да възстановя купола. Но бях се смъкнал вече доста ниско. Нямаше време за размотаване. Трябваше да отцепя от ключалките основния купол, за да мога да отворя безопасно запасния. Освобождаването направих за секунди — лява двойка колани, после дясна. Елементарна операция. И въпреки това при първо изживяване се случва някой да отцепи само едната двойка. Последващото обикновено си е за негова сметка — сменя земния си адрес с небесен…

Небето, макар и привлекателно, си остава особена, друга губерния…

Основният купол изхвърча над мен, нагоре, към облака…

Сега — запасният!

Всичко стана като по учебник.

После имаше разбор. Всеки ден след скокове се правеше разбор. Но когато имаше по-особен случай, разборът ставаше по-съдържателен. Регистрирана е предпоставка — значи трябва да се търси виновник! Най-лесно беше това да е парашутистът, скатал парашута. Беше безсмислено да се позовавам на статистики за откази. Нямаше да ме чуят. Защото имаше традиция за виновност. Виновен е потърпевшият. Извод, заимстван от практиката на Светата Инквизиция.

Какво от това, че според някакви си статистики е станало нещо, което е нормално да стане. Виновният си е винаги виновен. Извод, заимстван не само от Светата Инквизиция, а и от практиките на военните режими.

Бях порицан за проявявана небрежност при скатаване и потупан по рамото за точни действия в екстремална обстановка. И за да бъде още по-ясно откроен проблемът със случилото се, беше повторено: ПРОЯВЯВА-НА СИСТЕМНА НЕБРЕЖНОСТ и ПРОЯВЕ-НА еднократно съобразителност.

Мълчах, докато ме бръснеха на сухо.

Но в първата секунда след приключване на официалните обобщения промърморих под нос, ама така, че всички го чуха:

— Еднократно, ама когато трябва!

Юлия ме погледна почти нежно:

— Знаех, че ще си отвориш устата!

Небето, макар и привлекателно, си остава особена, друга губерния…

Когато получех поредното писмо от Барбара, не бързах да го отворя. Слагах го във вътрешния джоб на якето и в зависимост от търпението, с което бях зареден в момента, го оставях да отлежи там поне половин час. После вадех картичката, разглеждах я и чак тогава се зачитах в текста.

В любовта суетата не е толкова порок, колкото сантиментална тръпка. Елемент от утвърждаването, което получаваш чрез другия човек. Нямах нищо против позицията си на лекар за болната от най-приятното заболяване душа. В същото време разсеяно се оставях на въздействието на думите, според които аз пък бях пациентът.

Разбира се, бих могъл да заменя неприятната дума суета. Например с осъзнато чувство за отговорност. Или с нещо от лексикона на почтеното рицарство.

Но си е било суета. Чиста проба приятна суета…

В писмата си се стараех да бъда сдържан, но нямах нищо против, когато Барбара говореше за тръпката на нетърпението. Писмата й ме радваха и натъжаваха едновременно. Стремях се да реагирам с чувство на хумор, но също си представях срещата на гарата в три през нощта. Дорисувах си и продължението. Такова, каквото може да се роди в главата на здрав, двадесетгодишен хлапак.

Било е някакъв вид обезумяване. Не, не се надсмивам над тези години. Физически сега съм много по-опитен и обигран като любовник. Но тогава, именно защото се бях отказал от похватите на двойното счетоводство, изживявах една красива любов. Такава, каквато човек трябва да изживее поне веднъж. За да не усети в момент на неизбежна равносметка съжалението, че се е разминал с нещо съществено.