Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (25)

XXV.

В един от тези следобеди краката отново ме понесоха към храма. Раб Пепо липсваше от преддверието. Не се замислих особено къде може да е. Може би беше отишъл до писоара при университета?

Поговорихме си с моя светец. Признах му за поредните си недомислици. Той ги прие с необходимото разбиране и ми даде някои указания, с които нямаше как да не се съглася.

Един път се бях опитал да разкажа на Нено за този механизъм на разтоварване. Той ме изслуша внимателно и търпеливо, накрая се прозина отегчено и ми заяви, че няма защо да се правя на интересен. Това, моето, не било някаква космическа връзка, а обикновена шизофрения. А на шизофрениците мястото им било в санаториумите. Там можели да си фантазират колкото си искат на небесна и поднебесна тематика.

Напомних му, че съм под системен медицински контрол именно за постоянно наличие на добро психическо и физическо здраве, но това не промени позицията му. Обясни ми, че би се подписал с две ръце под констатация, че физически съм здрав като теле. Но самият факт, че се занимавам с такава откачена работа като парашутизма, бил пряко доказателство, че ми хлопа дъската.

Често си водехме подобни разговори… Той беше добра душа и би било наистина глупаво да се впрягам от такива думи.

Разбира се, когато усетех вътрешната потребност, отивах до храма, без да мисля за Неновите коментари. Макар и вярващ посвоему, той можеше да бъде вкаран под купола само ако го влачи трактор.

Когато излязох от полутъмнината на църквата, яркото слънце сряза очите ми. Стиснах клепачи. Площадът додрямваше мързеливия си, следобеден сън.

Тогава видях Раб Пепо. Беше прилегнал на една от пейките под дърветата в близкия парк. Когато го наближих, чух тежко, неспокойно хъркане.

Сбутах го с коляно, той отвори едното си око и изхриптя с усилие:

— Изчезвай!

— Какво ти е бе човек?…

— Изчезвай, ти се казва…

Знаех сигурен лек за Раб Пеповото страдание. Отидох до бакалията на съседната улица и му взех бутилка бира.

Звукът от отварянето на капачката го накара да отвори пак само едно око. Взе бутилката от ръката ми и така, полуприлегнал, опразни две трети от съдържанието й. Оригна се, изправи се и потупа пейката до себе си:

— Сядай.

Чак сега видях това, което съм можел да забележа и от първо виждане. Физиономията на Раб Пепо бе цялата в синини. Едното му око беше почти затворено от оток. А дрехите му бяха малко по-разпарцаливени от обикновено. Иначе си смърдеше автентично. Седнах. Гледах лъскавите, позлатени кубета на храма и не бързах да задавам въпроси. Раб Пепо доизпи бирата и каза замислено:

— Човек трябва да си знае мястото и призванието. И да се занимава с това, което Бог му е отредил! — и се прекръсти веднъж. — Иначе… — този път се прекръсти три пъти.

— Иначе?

— Иначе яде бой! Понякога — и по два пъти. А при мен се получи даже свето триединно лобутение. Нямам и грам съмнение, че лобутът ми е предписан от Господ Бог като цяр и очишчение… — Последната дума беше произнесена с малко руски акцент и беше съпроводена пак с традиционното прекръстване.

Почака да започна да го разпитвам, но понеже си мълчах, погледна със съжаление празната бутилка и си призна:

— Сам си го заработих…

Не чувствах жал. Затова го сръчках:

— Не ми се прави на велик страдалец, а започвай да приказваш. Нали знаеш, че изповедта облекчава? Даже когато не е пред поп…

— Реших да се направя на такъв, какъвто не съм — започна Раб Пепо. — Нали знаеш, че тук постоянно идват групи от руски туристи? Често се търсят долари. Затова наоколо се навъртат пъргави момчета, които правят чейндж. Съдират кожата на представителите на братския съветски народ — поясни злорадо Раб Пепо. — Понякога, когато видят, че някой е хептен завързан, му правят специален номер…

И понеже не се крият от мен, влязох в час за триковете им. Напоследък се завъртяха някакви пари из ръцете ми и реших да се пробвам и аз като сараф. И то — със специалния номер…

Замълча. Явно считаше, че като чуя за специален номер, ще започна да го разпитвам. Но аз продължих да си държа устата заключена. След някаква пауза, Раб Пепо все пак не издържа и продължи:

— Специалният номер е, че вместо долари пробутваш драхми. Има няколко начина за проверка дали човекът срещу теб познава латинската азбука. Ако разбереш, че си знае само руския, следва стандартен вариант за обяснение на картинката върху купюрата на драхмата: президентът Линкълн води госпожата си на разходка. Целта е да внушиш доверие, като го заприказваш на отвлечени теми. Ако будалата не се усети на момента, после не смее и да се обади. Никой няма да го пожали. А за валутно престъпление, макар и признато, в бъдеще ще гледа към границата през крив макарон.

Издъних се в тестовата програма. Налетях на двама професионалисти. Вместо те да се вържат, клъвнах аз. Сибиряци някакви, яки като бизони — с отвращение поясни Раб Пепо. — Така ме наблъскаха, че ми затвориха едното прозорче. На това отгоре ми прибраха и драхмите. А единият тръгна и да ме поучава — че драхма и долар били нещо различно. Това и без него го знам…

— А другите два боя от кого си ги заработи? — все пак проявих снизходително любопитство аз.

— Нали ти казах, че тук се подвизават и юнаци от… съответната институция. Уж на моменти съм техен човек, услуги им правя, ама те явно играят комбина и с тия, от чейнджа. Сигурно някое от ченгетата се е навъртало в този момент наоколо. Регистрирало е инцидента, посмяло се е на страданията Пепови, а после, за капак, палнало фитилите и на сарафчетата. Те пък си имат един добитък, точно за такива случаи. Където удари, няма нужда да повтаря — почти с възхищение каза Раб Пепо. — Дойде човекът и разбрано ми обясни, че му е поставена задача. Жал му било, ама нямало как. Той пък ми произведе повечето синини по физиономията. Уж обеща да действа по-внимателно, ама с тия неговите ръчища…

Разбрах внушението. Навлизането в чужди ловни полета е грях.

После дойде един от шефовете му и ми изказа съболезнования. Извини се, че нямали друг човек с по-фини обноски. Но ме успокои — всяко зло за добро! От този инцидент се родила някаква идея, от която съм можел и аз да се пооблажавам. Но да имам търпение, докато идеята се осмисли детайлно и узрее.

Накрая ме привикаха и моите хора от институцията — въздъхна Раб Пепо. — От тях отнесох само два шамара. Нямаше как да ми кажат да не си пъхам носа в делата на партньорите им. Но ми втълпиха, че връзките ни с братския съветски народ и неговите граждани са свещени. А опитът да извличам от тези връзки лични облаги е направо грях.

Заради този грях ми наложиха забрана: един месец нямам право да влизам в този Храм Господен.

Усетих, че започна да ми дожалява за Раб Пепо. Съчувствието се прокрадна в гласа ми:

— И сега как ще я караш?

— А, светът не е свършил — успокои ме светият човек. — Има и други черкви в София. Има и Централни гробища, има и Малашевски, има е-хе — колко още свети места… И всички са пълни с милозливи бабички. Гъчкано е с тях като с мравки. Ще оживея. Но тук съм си свикнал. Уютно ми е. Тук се чувствам най-близо до Бога! — поясни с патос той. И пак се самоуспокои: — Но Бог е навсякъде! Щом ми е изпратил изпитание, няма да ме лиши и от закрилата си! — завърши убедено. И без никакъв преход предложи: — Ходи, вземи по още една бира, а?… Не, по-добре по две…

Помислих си пак — този човек наистина беше осмислил връзката си с Бога. Но сега бях сигурен в още нещо — не само че не мога да бъда като Раб Пепо. Наистина не исках да бъда като него! Вече усещах под краката си коравото на собствения си път. Добър или лош, но — моя път.

Раб Пепо приемаше с разбиране падането на камъните върху главата си. Не знаех само, дали всички те бяха хвърляни от Божията десница?…

Същото съмнение оставаше и за камъните, които падаха върху моята глава.