Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (17)

XVII.

Заради скъпернически отпуснатите няколко хубави дни зимата си взе данък с лихва.

Духаше непрекъснато. Влажен, студен западен вятър, който влачеше със себе си безнадеждни, сиво-черни облаци. От време на време прихвърчаха снежинки, но все още не се стигаше до успокоението на първия сняг.

Писмата на Барбара пристигаха през седем или осем дни. Изчаквах стаите да затихнат, отивах в читалнята и се отдавах на епистоларистиката като на алкохолизъм. Сюжет като в руски сантиментален роман. Понякога, когато ме сгазеше вдъхновението, сътворявах цели послания, които правеха пощенския плик дебел като баничка. Никога не пращах картички или някакви други глезотии. Но с удоволствие отварях писмата от Полша. В тях винаги имаше по нещо — снимка, илюстрация от картина. Барбара просто имаше усет да прави живота край себе си красив. Това се изявяваше и чрез писмата й. Даже нотките на меланхолия, които прозвучаваха понякога в написаното от нея, бяха някак светли и иронични.

„… Три дни ме боля глава. Бях настинала жестоко, сринах се отведнъж. Отидох при лекарката и тя ми предписа хапчета. С обещанието, че след половин час още първото хапче ще ме излекува. Наистина, болката се позагуби. Но главата ми си остана замаяна.

Знаех много добре какво би ме излекувало. Но то се намира на две хиляди километра от мен. И се възприема цялостно, а не само чрез устата.

Извинявай, че те приравних към хапче, но когато човек е болен… Успокой се, въобще не се каня да те глътна. Наистина не съм крокодил, а едно глупаво, малко тъжно, влюбено момиче…“

И на мен понякога ми ставаше криво. Поради сивотата на сезона. Поради разяждащата раздяла. Барбара ми липсваше болезнено. Ето, щом стана въпрос за това състояние, пак налетях на стандартно съчетание от думи. Но любовта наистина съдържа в себе си болка. Особено когато разстоянието предизвиква безвремие.

От друга страна, по някакво негласно споразумение, ние не допускахме в писмата си плачлива нежност. Барбара непрекъснато ми повтаряше, че някакъв вътрешен глас й говорел: очакват ни още много наши, съвместни дни.

Никога не съм имал самочувствието на човек, който умее да занича в бъдещето. А Барбара се доверяваше на някакъв вътрешен глас, който й обещаваше разни работи. Ако се приеме теорията за провидението, Барбара или не е разбирала какво й се загатва, или провидението е било много тактично.

В едно от поредните писма тя ми цитира редове от стихотворение:

Жди меня и я вернусь.

Только — очен жди!

Жди когда наводят грусть

желтые дожди…^[1]

И ми признаваше: „Чувала съм го, чела съм го, а не мога да си спомня от кого беше? Но така пасва на моментното ми настроение…“.

Стихотворението беше от съветски писател — Константин Симонов, основно пишещ проза. И е било написано по време на войната между Хитлерова Германия и Сталинска Русия. В следващото писмо й написах цялото стихотворение и с няколко думи, историята около него.

Още в първия ден на появяването си стихотворението става куриер за връзка между фронт и тил; между тил и фронт. Това е писмо-надежда: чакай ме и ще се върна. Само че, наистина, много ме чакай! Нека не те отчайват тъжните есенни дъждове. Чакай ме. Твоето очакване ми дава сили да преживея безчовечността на войната…

Това стихотворение винаги ме е вълнувало с топлия си, човешки оптимизъм. Винаги ми е звучало не като вопъл на отчаяние, а като химн на надежда.

Животът ни — моят и на Барбара, протичаше в друго време. Съсипващата душата война беше вече на поколения дистанция. Но раздялата правеше реално изпитанието и пред нас.

До срещата си с Барбара бях имал някакъв опит с жените. Но тази хубава, плътна любов, която постепенно изграждахме помежду си, ни отваряше очите за някакво ново и светло възприемане и на тъмната страна на живота.

Никога не съм бил идеалист докрай. Вярвах, но не в някаква поизмислена магия на любовта, а в несъмнената необходимост от магнетизма на взаимното привличане. Вярвах, че можеш да преживееш смислено дните си с една жена. Която заедно с теб ще губи постепенно, малко по малко, хубавата си външност, стегнатата си фигура, гладкостта на лицето си.

Но това беше вяра на теория. Барбара ми помогна тази вяра да добие реалното си измерение. Още преди да е започнала разсипията, предписана от природата.

Вървях по пътя си и просто узрявах.

Дали съм бил щастлив от това съзряване? — Сега бих дал отговор „да“. Тогава — едва ли?…

Просто си вървях по пътя.