Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (10)

X.

Простата истина беше, че вратовръзката не струваше. Оранжева, на черни ивици. Но Нено и Аммар бяха категорични. Връзвала се добре със сивия костюм и правела мутрата ми даже симпатична…

Особено за последния израз — направо им бях благодарен…

Уж на никого не бях казвал, а всички край мен съпреживяваха предстоящата вечер. Аммар даже измисли подходяща за момента теория. Че мъжът, естествено, е най-привлекателен за жената по адамово облекло. Но за да затвърди позицията си, трябва да се чувства удобно и в костюм. Костюмът легитимирал социалната му стойност.

Това арабче уж не можеше да говори български?… А виж какви засукани формулировки измисля. И ги възпроизвежда безукорно на трудния език.

Лошото е, че при мен нищо не се получава без усложнения. А тази вечер усложненията бяха две — за по-сигурно…

Навалицата на спирката беше огромна. Автобусът пак не беше се мяркал поне половин час. Решен бях да се кача, каквото и да ми струва. И без това бях закъснял.

Но явно не само аз съм бил настроен войнствено. Няколко души все пак успяха да се натъпчат, когато икарусът рязко потегли. Аз не бях между щастливците. Докато ръмжах от яд, от недозатворената врата изпадна дребен чернокож, който се хвана за ръката. Май се беше измъкнала от рамото.

Да се оправя, аз закъснявах, а бях изтървал автобуса!

Да, ама не… Не се оправи, а бялна очи и се смъкна на земята. Ама вярно, как интересно белеят очите върху черна глава… Измъкването на ръката не е от приятните изживявания. Ядосвах се на себе, но краката ме понесоха към телефона. После, доста време чаках линейката и се опитвах да успокоя черното братче. А то се тръшкаше и май малко преиграваше…

По някое време все пак се отървах от задължението си на бавачка.

Вече бях закъснял достатъчно. Хванах такси…

За втората засечка разбрах на другия ден.

Малко след като съм се изнесъл, в стаята се появила Елизабет. А се беше зарекла да не стъпва в общежитието. Нено, съобразителен приятел, й измислил съвсем добре звучащо обяснение за отсъствието ми. Точно в този момент влязъл неизбежният, пратен от привидението глупчо — за да се превърне епизодът в комедия. И се осведомил:

— К’во става, свалячът на полякини тръгна ли в акция?

На Бети не трябваше да се обяснява много. Разбираше и от половин дума. Тръгнала си, без да пита нищо повече.

Когато на другия ден Нено ми разказа за случилото се, прояви умерено любопитство:

— Абе, тарикат, и сега как ще се оправяш.

Как да се оправям? И какво имаше да се оправям? Оная, голямата ръка, която мести фигурите отгоре, беше поставила офицера на нова позиция, но пак на неизбежното бяло поле. Наблизо, в черно квадратче, се появи и царицата. Само че, за разлика от шахмата, в живота цариците могат да бъдат две от една боя. Даже и повече от две… Но на мен и две ми стигаха, за да ме объркат.

И още един, полушахматен сюжет. Цариците могат да преминават от черно на бяло поле. И да бият не само противниковите фигури, но и собствения си офицер. Ако не уважава достатъчно чувствата им.

Каквото имаше да става, щеше да стане. Може би така беше даже по-добре?…

Предварително бях приготвил парите за шофьора на таксито. Ресторантът беше на втория етаж. На бегом излетях нагоре. Оркестърът свиреше блус. Бавно и протяжно. Бас китарата уверено поставяше повтарящите се в различни вариации акценти — така, че мелодията някак зависваше във въздуха. Усещаше се характерната ресторантска миризма на цигарен дим, алкохол, дезодорант и пот. Някои танцуваха. Други се занимаваха с чашите.

Барбара не беше нито при едните, нито при другите.

Тони се отдели от кавалера си и дойде при мен.

— Имам две новини. Хубава и лоша, разбира се… Лошата не е опасна. Опасна е хубавата…

— Можеш да икономисаш предисловията. И да започнеш с която поискаш…

— Барбара беше тук. Но понеже ти не се появи, си тръгна.

— Скоро ли? Ще успея ли да я настигна?

— Не мисли да ти бяга, така че ще успееш… Но имай още нещо предвид. Стори ми се, че си помисли, че не искаш да идваш и й въртиш номер…

— Така ти се е сторило!

— Може. Но накрая беше явно смутена. Имах усещането, че е готова да се разплаче… А не ми изглежда от тия, които лесно реват… Имай го предвид.

— Това ли беше опасното на хубавата новина?

— Свестен човек е! Опитай се да не я нараниш. И внимавай как ще си вземеш довиждане…

— Какво щях да правя без твоите безценни съвети?

— Каквото и с тях…

Обичах Тони. Обичах топлия й глас, обичах тези иронични очи. Когато една жена ти е приятел, лесно умее да те накара да я заобичаш. Затова, често стават грешките. Уж обичаш жената приятел, пък, току-виж — приятелят затънал някъде по пътя. И остане само жената. И обичта от приятелска вземе, че стане…

Ресторантът беше на около километър от хотела. Явно Барбара не беше си тръгнала чак толкова скоро, защото не успях да я застигна по улицата, макар че бързах. И понеже при мен всичко наистина се получава във възможно най-усложнения вариант, патицата на рецепцията отказа да ме пусне в хотела. Беше се одремала, в скута й лежеше някаква книга. Моето появяване само й разваляше унеса. Помолих я да позвъни до стаята на Барбара, но тя ми обясни, че телефонната връзка нещо не била в ред. Добре — как мога да се обадя на познатата си? Тя ме очаква. Отговорът беше — никак. По това време, според съществуващия правилник…

Мислено й пожелах някои радости… И излязох навън. Стаята на Барбара се намираше в дъното на сградата, на втория етаж, над една бетонова скара, обвита с декоративно растение. Оная, очилатата от рецепцията, може да си дреме праведната дрямка. Растението ми пречеше да хвърля камъче, затова ми се наложи да изпълзя като смок по скарата. Стаята беше тъмна, но лампата в преддверието светеше.

Залепих нос о стъклото и внимателно се вгледах. Едното легло беше оправено за лягане, но Барбара я нямаше в него. Ето я, излезе по нощница от банята. Драснах с нокът по прозрачната повърхност, тя погледна към мен и в първия момент се стресна. Но ме позна и бързо ми отвори. Тихо скочих вътре.

Току-що си беше взела душ. Усетих приятното настръхване от допира с тялото й. Чувствах, че сега няма сила, която може да ме отлепи от нея. Кръвта заблъска в слепоочието ми, а цялото ми тяло изтръпна от възбуда. Повдигнах нощницата й, ръцете ми започнаха да галят гърба, гърдите й… Пулсът на шията й влудяващо тактуваше по устните ми.

Думите й достигнаха някак със закъснение до съзнанието ми. Тялото й наистина се съпротивляваше.

Това пък какво е?!

Трудно ми беше, но спрях. Отлепих се бавно от нея. Нищо не я попитах. Сега тя трябваше да даде някакво обяснение. Погледнах очите й. Нищо не разбирах… Когато една жена те гледа така, обикновено не се дърпа, ако тръгнеш да я разсъбличаш.

Приседнах напряко на фотьойла, за да прикрия една издатина върху панталона.

— Да ти направя ли едно кафе?

— Ако се грижиш за безсъницата ми, вече успя да я предизвикаш по друг начин… — думите излязоха от устата ми сухи и не чак толкова миролюбиви.

— Добре, ще минем без кафе… И аз се чувствам точно като теб… Трудно ми е да ти го обясня…

— Нищо. Опитай. — Усещах, че съм напрегнат. Знаех, допусках, че може да има някакви съображения, които да я карат да се държи така. Бях готов даже да ги приема, но… издатината върху панталона не спадаше… И определено пречеше на толерантността ми.

— Правя го от страх — обясни бавно Барбара. — Не от страх от това, което искаме и двамата. А от страх, че утре ще си тръгна, а ти ще останеш тук. И когато се прибера в Иниелин, ще се колебая… Това, което е в главата ми, спомен ли е или сън?… И…

— Преди „и“-то… От теб зависи, сега, тази вечер, дали това ще остане спомен или сън. Аз предпочитам спомените, но други предпочитат сънищата. Дамата на рецепцията например…

— Откъде знаеш?

— Видях книгата в скута й.

— Какво четеше? — все още неразбиращо ме попита Барбара.

— Не знам. Не видях заглавието. Но мярнах илюстрацията. Щрих на страстна прегръдка. Старите моми най̀ обичат да четат любовни романи. Опитват се чрез тях да наваксат пропуснатото.

— Откъде знаеш, че е стара мома?

— Липса на пръстен където трябва, изражение, държание. Злоба в аванс, ако щеш… Симптоми милион…

— Стори ми се, че си по-добър. И по… — замисли се, но пак не успя да намери точната дума.

— Правиш ли разграничение между добрите и добряците? Защото добряците често отнасят шамари. А и мнозина са добри, защото нямат характер да бъдат нещо друго. Аз не съм добряк. Но не съм и зъл! Зачитам чуждите позиции, но държа да бъде зачитана и моята. Мога да правя и крачка назад, но на човек, който също има задна скорост и я използва. Само че, когато идвах насам, имах някаква друга идея, а не да си правя кинетична психоанализа.

Барбара прибута една табуретка, седна срещу мен и погали ръцете ми. Искаше ми се да й изръмжа нещо, да й обясня колко нескопосано постъпва с това връщане назад. Но очите й отнемаха агресивността ми. Нещо не проумявах, а и тя не успяваше да го обясни разбираемо. Все пак, говорехме на чужд и за двама ни език. А и проблемът не беше в самия език, нито в познаването му. Явно не бяхме изработили необходимия общ език, от който една любов се нуждае.

Вечерта вървеше към издънка. Разбира се, можех просто да я прегърна настойчиво и да я понеса към леглото. Нямаше да ми се съпротивлява дълго. Тялото й вече ме търсеше. Но… не! Така не! А как?!

Един мъж трябва да умее да признава и пораженията си. Да се хвали с постигнато може всеки. Ако имахме още време пред себе си, издънката на тази вечер не тежеше особено. Но утре тя отлиташе. Постарах се гласът да не издаде разочарованието ми.

— Ела да ме изпратиш.

— Добре.

Стана, смъкна нощницата си и започна да се облича. Хубави гърди, наистина хубави. И извивката към корема… Така не! Не съм гумено човече! Обърнах се гърбом и се загледах през прозореца. Не може да ми се отрече. Може да съм карък, но стилен. Навън грееше пълна луна, която по някакъв странен и нетърпящ възражение начин ме подгряваше допълнително. Целият свят в този момент ме тласкаше към едно! Тръгвах към това момиче в момент, когато цялата подредба на звездите говореше — сега! И… Нищо!

Колко глупави могат да бъдат понякога двама души…

— Хайде… — подкани ме внимателно Барбара.

Щом е хайде, хайде да е… Килимът в коридора меко попиваше стъпките ни. Вървяхме един до друг, без да се докосваме. Телата ни бяха заредени опасно, можеха да експлодират.

Лелята на рецепцията ме погледна учудено.

— Отивам си, отивам си… Чао, миличко! — успокоих я аз.

— Че си отиваш, го виждам, но как влезе?

— През стената. Аз съм полудух, получовек…

Да беше си посъбрала поне устата.

Събра ги. За да изхрипти:

— Полудух бил! Миличко ще ме нарича!

Тръгнах към спирката, но Барбара ме хвана за ръката и ме поведе към лунната сянка на насрещното дърво. Под него имаше пейка. Седнахме.

— Ще ми пишеш ли?

— Едва ли… — Нарочно направих пауза преди следващите си думи. — Не си ми оставила адреса си.

— Наистина. Ще се кача горе да ти го запиша. Изчакай ме под прозореца. — Начинът, по който каза последните думи, ме накара да потърся с поглед очите й. Но тя стана бързо и влезе в хотела.

Заобиколих отдалеч входа и застанах на десетина метра от прозореца. След малко на него се появи силуетът на Барбара. Към мен полетя белезникаво петно. Листът беше сгънат на ластовица.

Хванах я във въздуха, махнах с ръка и тръгнах към спирката. Ами, това е! Понякога има и засечки. Не се чувствах хич добре…

Под първия осветен стълб се спрях. Нямаше за къде да бързам. Последният автобус отдавна беше отпътувал към Студентския град. Извадих от джоба си лястовицата, за да прочета адреса.

Нямаше адрес. Само бележка: „Прав си — по-добре спомени, отколкото сънища. Държах се лошо. Моля те! Ела!“.

— Помислих, че няма да прочетеш бележката… И тъкмо се ядосвах, че…

Нарочно стоях срещу нея, без да я докосна. Имах право да си върна… Какво? Глупав бях, просто глупав! Но поне бързо го осъзнах. Между дланта ми и връхчетата на гърдите й премина ток. В главата ми се въртеше нещо от рода на: „Този път и да се опиташ да…“

Но тя не се опита. Ръцете й ме притиснаха, а устните ми намериха познатата, пулсираща трапчинка на шията й.

… Чувствах, че трудно се контролирам. Може би съм искал да демонстрирам хватки и познания за играта? Нали вече имах някакъв опит… Получаваше се. Бърза, задъхана прегръдка, въздухът не ти достига, ръцете ти са по-съобразителни от главата… Тялото ти въобще не те слуша, а си прави каквото си знае. Всичко е възможно най-объркано, а чувстваш, че точно това трябва да правиш…

Никой не е успял да опише с думи достатъчно точно най-старата и най-истинска магия.

Прозорецът беше останал отворен. Спомням си, че по едно време дочувах как се блъска в рамката си от течението, но нямаше кой да му обърне внимание. Имаше и удар — толкова силен, че си помислих — няма начин да не се строши. Но това бяха бегли подмигвания на мозъка. Наистина бяхме страшно заети един с друг. Опитвахме се да си казваме нещо с накъсани фрази, започващи отникъде и завършващи съвсем нелогично… Нищо не се получаваше, но това не ни смущаваше. Изкачвахме стълбата на някакво изживяване все по-нагоре и по-нагоре, след което… Споменът ми и за огромна червена звезда, която избухна!

… Докато успокоявахме дишането, през ума ми мина мисъл, която излезе през устните на Барбара:

— Боже, как може да бъде толкова хубаво?!…

При друг случай вероятно не бих пропуснал да изтърся някоя поучителна, задължително насмешлива реплика. Например — не намесвай името Божие в обикновения процес на чифтосването.

А тогава злоустото хлапе все пак се усети и си замълча. Стана, бързо затвори прозореца и привлече по-близо до себе си тялото на момичето. Целуна го по носа, а момичето се засмя. И хлапето беше уверено, че е постъпило точно както трябва. Всичко — движението на звездите и галактиките, цялата подредба на вселената, в крайна сметка се свеждаше до най-същественото — до тази целувка точно по носа… Носът е епицентърът на вселенската хармония — не знам дали го знаете?…

… Лелята на рецепцията не дремеше. Спеше си кротко. А ключът беше забучен от вътрешната страна на бравата. Опитах се да отключа тихо, но вратата така изскърца, че добрата жена подскочи.

— Пак ли ти?

— Тръгвам си, тръгвам си… Бог да те благослови за доброто ти сърце!

— Ако още веднъж…

— Беше за последно, мила!

Ама тази жена не може ли да си събира устата?

Барбара стоеше отстрани и се усмихваше. Опитваше да проумее диалога на съскане и думи, изказани с показна нежност.

За всеки случай извадих ключа и го подадох на Барбара. Успокоих лелята:

— Душа. Младата дама ще ти го върне след няколко минути. Като гледам, през ума ти минават черни мисли…

— Да пукнеш дано! — пожела ми ясно и отчетливо читателката на любовни романи.

Да, ама въобще не се канех да пукна. Даже ми беше хубаво, много хубаво…

После стояхме в градината на църквата и гледахме небето. Вероятно знаете, че влюбените обичат да се вторачват в небето. И като си помисля само колко съм се подигравал на това определение — влюбени… Но, винаги съм обичал звездите…

Барбара искаше да ме изпрати до спирката, но й напомних, че по това време и автобусите спят. И отидох да я изпратя обратно до вратата на хотела, защото се сетих за нещо.

Ами да! Колко му е да имаш и втори ключ, който да се остави в гнездото на бравата и да не позволява да се отвори отвън. Добрата жена явно ни очакваше, защото застана от другата страна на стъклената врата и ни се ухили със специално подбрана за случая усмивка.

Добрите жени са наистина доста наивни понякога.

Катеренето по скарата въобще не затрудни Барбара. Само че след катеренето ръцете ми отново тръгнаха да правят каквото си знаят. Не че им се сърдех, но не смеех да си погледна часовника.

Наистина, вече бях уморен като сахарска камила. Опитах да се преборя със съня, но усетих, че заспивам, притискайки топлото тяло на Барбара към себе си. Но след минути се събудих. Събудиха ме. Групата се прибираше от ресторанта и целият хотел трябваше да разбере това.

Облякох се доста бързо за сънлив човек, но все пак не успях да избегна срещата с Марта в коридора. Тя ме погледна така, както мащехата е гледала Снежанка. Разминахме се с нещо като учтиви кимвания.

Читателката на любовни романи този път не се учуди на появяването ми:

— Сетих се! Ти не си никакъв полудух! Покатерил си се по…

— Ако на хоризонта ти се появи някой самотен Шерлок Холмс, кандидатирай се при него за доктор Уотсън — посъветвах добрата жена.

— Ако още веднъж ми се появиш пред очите, ще звънна в милицията!

Като за последно, не успях да се стърпя:

— Боже, какви очи! И какви изразителни бръчки по тях…

Добрата жена ме гледаше като глътнала горещ картоф. И никак не се трогна от жеста ми, когато поставих на плота ключа от вратата.

След половин час бях на гарата. Хванах първия влак. Разстоянието от гаричката до бараката на летището изминах в полусън. Вмъкнах се през прозореца и с наслада поех миризмата на одеялото.

Дали ще успея да се наспя истински? Някога? Едва ли? Но пък е толкова приятно да се понасяш към страната на сънищата…