Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (13)

XIII.

Понякога след лошото наистина идва и хубаво. Купуването на машината разстрои трайно финансите ми. Жалките пари, които заработвах на гарата, се стопяваха за запълване на дупките по пътя към бъдещия ми професионален възход. Не ми беше ясно как точно ще възходя, но се надявах. Когато си затънал с двата крака, или се надяваш, или потъваш още повече в калта.

Глътка въздух дойде оттам, откъдето най-много хора се надяват. От вариант, в който практически никога не съм вярвал.

Една вечер стоях пред мензата и чаках приятел, с когото да хапнем заедно. Понеже уговореното време мина и отмина, започнах да се оглеждам на кого да продам купона. Към мен се приближи черно братче, което познавах отнякъде.

— Продава купон?

— Продава.

— Само че аз няма пари купува.

Огледах го. Усмихва ми се, виждали сме се… Да бе, този с извадената ръка, който падна от автобуса.

— Значи не искаш да купиш купона, а да ти го подаря?

След няколко минути щяха да престанат да пускат и зелената хартийка така или иначе изгаряше. Обмислях варианта как да му го дам, без да изглеждам наивник. Но черното братче извади от джоба си фиш и ми го подаде. Огледах го.

— Нали не е от миналогодишен тираж?

— Ново фиш. Ти уцели с него милион долар.

— Чак милион… Тук нито се падат печалби от милион, нито се плащат в долари.

Взех фиша. Вечерях. Забравих за фиша. След десетина дни извадих поизмачканата хартийка от вътрешния си джоб. Защо пък да не я проверя? Ако е от мой късмет, никога няма да уцеля и тройка. Но мога да проверя късмета на черното братче.

Стотарка! Леле, мамо!

Още на другия ден си купих нова канадка с разкошна кожена подплата. Светът беше вече малко по-различен. И много по-топъл.

 

 

Спях сладък следобеден сън, когато вратата безцеремонно се отвори.

— Тоя пак хърка — поясни на някого Нено. И ме сбута. — Айде ставай, водя ти клиентка.

— Бъди човек. Остави ближния си да поспи! И не клевети, въобще не хъркам… — опитах се да се завия презглава с одеялото.

— Ближният ще спи после, а сега ще стане и ще започне да пише. Щото съм ти пазарил петарка.

— Чакай, нали говорихме за тройка… — Познах я по гласа, преди да отворя очи. Нери. Моята спасителка от измръзване на балкона.

— Не бъди стисната! Как така тройка? Вдигаш човека от сън… — изръмжа страшно, ама много страшно Нено.

Нямаше разминаване. Станах, отидох до мивката в преддверието и си измих очите. Върнах се, седнах до масата и се обърнах към Нери.

— За какво става въпрос!

— Есе. Есе по цитат. Имаме си една смахната по философия. Химик да ти пише есета… Ама няма накъде. Само че есето трябва да бъде наистина хубаво, за да се освободя от изпита.

— При мен лошо няма! Казвай цитата!

— „Светът е потоп на възникване и създаване“ — кой знае защо въздъхна Нери. Кой знае защо?… Не й се дават пари. Ама аз ще оставя Нено да се пазари по екзистенциалната тема — тройка или петарка. И без това ще отидем после заедно на картофки с бира в „Куцото куче“.

— От кого е цитатът?

— Откъде да знам. Не е от мен — пак така измъчено се усмихна Нери. Ако стана случайно художник и ми дотрябва модел за неподправено страдание, ще повикам Нери да ми позира. Великолепна е… Направо Мадона Пиета едно към едно. Липсва й само Синът Божи в ръцете. Имам усещането, че постоянно я боли зъб.

— Изчезвайте и двамата — наредих с твърд тон от висотата на положението си. — Ела довечера след осем да си получиш литературната индулгенция!

— Добре… — този път Нери изобрази на физиономията си нещо като истинска усмивка.

Сложих лист на валяка. Приятно. Минута за размисъл. Не знам каква е „сбърканата“ на Нери, но не може да иска кой знае какво от един химик. Ако я затрупам с точни цитати и фактология, ще я накарам да се усъмни дали Нери е авторката. Трябва да бъде нещо леко и излято, но малко наивитетно. Значи — плътна импровизация. Започваме!

СВЕТЪТ Е ПОТОП НА ВЪЗНИКВАНЕ И СЪЗДАВАНЕ

Първо се опитвам да си възпроизведа нещо за Потопа. И за отношението на хората към Потопа. Даже си спомням за думите на един от френските крале, Людовик с индекс XV, ако не се лъжа. „След мен — потоп!“

Но…, май че трябва да започна с Ной? Ако повярваме на легендата за него, значи можем да разделим човешката история на два периода — „донойски“ и „следнойски“.

Творецът създал първите двама човеци без да знае каква беля си взема на главата. Явно е имал идея те да бъдат това, което другите животни не са. В замяна на пълния комплект райски благини на аванта, които им били предоставени, да бъдат едни такива, заплеснати… По цял ден да пеят химни в чест на своя Създател. Категорично им забранил да ядат ябълки, защото от тях се поумнявало по особен начин.

Но… Ева била жена, значи любопитна. Една лоша змия я изкушила и тя яла от ябълката. И на свой ред изкушила непорочния Адам, който, след като хапнал от ябълката, престанал да бъде непорочен. И престанал да пее химни в чест на своя Създател. Защото бил вече зает с друго нещо. Другото се правело съвместно с Ева. В резултат на „другото нещо“ се появили Каин и Авел. Оттам нататък, по същата технология, вероятно са се появили и женски твари. А от съчетанието на мъжкото и женското начало се нароил родът човешки.

Заради изядените ябълки първата двойка била изгонена от рая. До там била и авантата с благините. Доста ядосан, Създателят ги обрекъл на мъки — Адам да оре и все да не смогва да си изхрани децата, а Ева да ражда бъдещите непрокопсаници в мъки.

Как да повярвам на лекарите, че яденето на плодове е полезно?…

Вероятно Творецът се бил простил с идеята хората да му пеят благодарствени химни. Вероятно е стигнал до простото отчаяние, като е видял какви ги вършат тия, планираните за непорочни. И толкова се ядосал, че решил да ги изподави като котета. Но явно в последния момент му е дожаляло, та наредил на единствения праведник Ной да натъпче в един голям сандък фамилията си и по една двойка от тварите, обитаващи грешната земя.

После отворил небесните шлюзове и изподавил всичко живо. Покрай грешниците хора го отнесли безгрешните животинки, но… стават грешки.

Отчайващото е, че в „следнойския период“ нещата се повторили по сценария от „донойския“. Трябва да Му се признае — Творецът направил още един опит. Оторизирал земна жена да му роди по „непорочна технология“ син, който да опита да се разбере с хората. Резултатът го знаете — разпънали Сина Божи на кръст.

Вероятно тогава Творецът е вдигнал ръце. Как се отнася към нас с днешна дата, не знам. Не знам дали все още ни обича, както твърдят хората от Ренесанса.

Но знам, че въпросният Людовик си е гледал живота по абсолютно егоцентричен начин, а малко преди да умре от сифилис, е позволил: „След мен/ако ще и/потоп!“. Като че ли хората са мечтаели точно за тази радост…

Това е песимистичният вариант. Но има и оптимистичен. Нека го наречем „хидрооптимистичен“.

Животът се заражда във водата. Водата е началото и стабилността на живота. Без вода няма живот. Даже и на сушата. Сушата и водата — аналогия с мъжкото и женското начало. Куриозът е само привиден. Даже погледнато под друг ъгъл, един Потоп може да се окаже полезен за последваща селекция на по-високо и по-качествено ниво. Отново аналогия — потопът е просто рязко агресивно поведение на оплождащото начало.

Тогава можем ли да приемем, че потопът ни е изпратен само поради безсилна злоба на Бога?

Една световна война също е вид потоп. Но дава начало на нова, макар и противоречива цивилизация. Поредният потоп ражда поредната цивилизация. Дали водата, макар и в огромни количества, е нещо толкова страшно?

За мен не са опасни думите на Людовик: „След мен потоп!“ Това е лична позиция без фатални последствия за целия човешки род.

За мен е опасна сходната формула. Ако цялото човечество каже: „След нас потоп!“ Тогава наистина ни е спукана работата. Това, което Бог не може да ни направи, можем да си го направим сами…

… В последния момент, преди да пуснем мехурчета, ще си спомним за Божествената шегичка с първия Потоп, който ни е позволил да станем цивилизация. Шанс, който ние твърдоглаво сме пропуснали!

Когато прочетох написаното, нещо подразни съзнанието ми. Някъде се повтарях. Да, в писмото си до Раб Пепо пак бях употребил постановката за Потопа и израза за удавените котета. Да се надявам, че смахнатата и Раб Пепо не са роднини…

Нери цъфна в стаята още в седем. Носеше чиния с някакви сладки. Докато аз си хапвах, тя извади листовете от плика и внимателно ги огледа. Кимна доволна:

— Добре. Чисто е написано, без повтаряния на буквите. Моята, смахнатата, много държи точно на това. — И за да не се възгордявам, намери и повод за бележка: — Ама шрифта на машината ти е малко ситен.

— Няма ли да го прочетеш?

— От какъв зор… Колко ти дължа?

— По въпроса с парите се обърни към мениджъра ми Нено.

— Не можем ли да се разберем с теб, директно? — просветна нещо в очите й.

— Можем — признах си аз. — Само че, ако тръгнем да се разбираме, ще трябва да заключа вратата. А после няма да има как да ти взема пари.

— И това е вариант — опита се да покаже, че размишлява Нери.

— Вариант е, ама е глупав за мен — съгласих се наполовина с нея. — Един път ще съм си напрягал акъла, за да напиша есето, после ще изразходвам физическа енергия, а накрая ще остана без стотинка в джоба.

— А кавалерското отношение? — не се отказа от идеята си Нери.

— Говорим първо за елементарна целесъобразност. Ти печелиш директно резултатите от два вида моя дейност. С бонуса, че ще изживееш и креватна тръпка. А аз, казано на прост език, само се подминавам.

— Е, тръпката преминава през двамата — отново се опита да ми каже нещо Нери. — Не се подминаваш чак толкова много, колкото се жалиш…

Опитвах се да се покажа изпечен рационалист. Но сам много-много не си вярвах. Ако не беше страхът от подигравките на Нено, току-виж заключех вратата. Но ангелът хранител, който трябва да ми виси над главата и който доста често отсъстваше, този път взе мерки — Нено наистина се появи. Направиха с Нери пазарлък, достоен за Капалъ чарши, за да стигнат до средното аритметично между тройка и петарка. После все пак доизядохме сладките на Нери, като великодушно констатирахме, че който се ожени за нея, ще бъде щастлив и сладко нахранен.

След два дни тя се появи в стаята ми понамусена. И обясни:

— Оная, моята, смахнатата, уж се смя, докато го чете, ама после започна да мърмори. Било написано като от разпопен поп. А изложението било базирано не върху рационализма на авторитети, които ние признаваме, а върху Библията. И нямало цитати.

— Няма угода — съгласих се с Нери. — Ако го прочете отец Тодор, той пък няма да го хареса, защото ще му звучи прекалено атеистично. Всеки разчита на собственото си водещо начало. Един на яйцето, друг на кокошката…

— А според теб кое е по-напред — яйцето или кокошката? — реши да се направи на интересна Нери.

— Нито яйцето, нито кокошката. В началото е Демиургът, Творецът, или Бог, както искаш го наречи. Той е създал петела и кокошката. И понеже е организирал умно нещата, е оставил оттам нататък петелът да подсигурява яйцата, от което да се излюпват бъдещите кокошки. Само че това са по-отвлечени теми. Ти не ми каза все пак какъв е резултатът от есето?

— Освобождавам се от изпита — засмя се Нери. — Само че не с отличен, а с много добър.

Оказа се, че Нери има и хубава усмивка, когато реши. Защо ли ходи с тази зъбоболна мимика?

Секретарката на „Сателит“ ме погледна с явна антипатия. Не знам дали по някакъв начин бях заслужил подобно отношение или тя така си гледаше всички, но…

— Кажете?

— Бях оставил при вас един материал…

— Заглавие? — Разговаряше с мен като унтерофицер с новобранец.

— „Вие може би знаете…“

— Какво аз знам, си е моя работа. Попитах те за заглавието на материала.

— Това е подзаглавието. А заглавието е…

— Заглавие, подзаглавие… За какво се отнася? — изстреля следващия въпрос женският унтерофицер.

— Малко философия, малко космическа физика. По-точно, за приложимостта на…

След пет минути все пак седнах срещу редактора на отдела. Той извади протрита зелена папка и започна да търси в нея. Намери статията ми, зачете я за опресняване, а после се вторачи в листчето, прикрепено с кламер към нея. Огледа ме изпитателно:

— Странен материал. Интересен, но странен. Друга дума не намирам.

— Радвам се, че го оценявате позитивно като интересен. А не може ли да заменим думичката „странен“ примерно с „оригинален“? — пробвах почвата аз.

— Не, не може.

— Но можем да поговорим по същество?

— Разбира се. Започваме да речем с… „добро“ и „зло“. Това са философско-етични категории и не са приложими към астрофизиката. Там можем да говорим за енергии със знак плюс или знак минус. Това — първо…

За разлика от секретарката редакторът не демонстрираше непримиримост. Просто си имаше критерии.

— Понеже не вярвате на мен, защо не повярвате на Айнщайн? — предложих сговорчиво. — Той е приложил тия категории към космическата енергетика. В смисъл че енергетичната диференциация, базираща се именно на определянето на енергиите като „добри“ и „зли“, поддържа гравитационното равновесие. В абсолютно логична връзка с постановката на Айнщайн, Хабъл дефинира закона за „червеното преместване“, който…

— Вие не бяхте ли историк? — кой знае защо промени насоката на разговора редакторът.

— Не бях. Ще бъда! След като си взема дипломата. Това има ли някакво отношение към темата, по която разговаряме?

— Има — погледна ме внимателно той и добави: — За да пуснем статията в професионалния ви обхват — история, малко се поколебахме. Ние си имаме критерии, които придават стабилност на изданието. Един от тези критерии е задължителното наличие на университетска диплома за авторите. По съответната специалност. За вас направихме изключение, защото статията е добре раздвижена и се чете…

— Значи един изкукал селски даскал с диплома, който е забравил две трети от наученото някога, е с предимство пред мен. Макар че моята глава гъмжи като кошер, а него най-вероятно постоянно го избива на дрямка. И още… За да пусна статия по астрофизика, трябва ли да имам диплом за астрофизик?

— Достатъчно е да сте и само физик. Не казвам, че това е универсално защитена позиция, но старите къщи са такива — консервативни.

— Последен въпрос. Ако ви направя паралел между прозренията на египетски жрец и постановките на Хабъл и Айнщайн — как ще ми отбиете топката? Паралел в исторически план. Както знаете, има и история на науката.

Редакторът се почеса по носа. Щом се замислят, повечето мъже се почесват по носа. Защо ли? Ами, сигурно защото стърчи над физиономията и е най-лесен за намиране. Ето тема за статия за психосоматичните рефлекси и… Но дали пък за нея няма да ми поискат диплом за лекар?

— Бързо се ориентирате… — за пръв път ме погледна в очите редакторът и се усмихна сдържано. — Може би ще видите отново името си в нашето авторитетно издание.

Вървях по заледената улица и ми се искаше да ухапя някого. Възпроизвеждах си разговора и ми беше криво. Не бяхме говорили по същество за постановките, застъпени в материала, а си дърдорихме приказки от общ характер. А човекът не беше нито глупав, нито лош. Просто си пазеше хляба. И мен ли ме чака такова бъдеще? Да мисля с ума на други, за да се закрепя на някаква позиция. Посредствеността може да няма развит ум, но има лакти и хищни пръсти. За да може да избута и изскубне всичко, което й се противопоставя…

Парадокс: умното, доброто също трябва да има юмруци.

Ами, ако трябва — ще има!…

Само трябва добре да усещам кога се вселява в мен именно доброто. Защото то не стои постоянно при никого. И мен ме прихващат братята и тогава хич не съм цвете за мирисане.

Вървях и си говорех сам. Надя е стояла на спирката и понеже не беше завеяна като мен, ме беше засякла още отдалеч. В един момент някой ми подложи крак. Залитнах. Е, сега ако се овъргалям в калния сняг…

— Очаквах да паднеш…

Тъкмо се бях подготвил да връхлетя на този нахалник, който… и видях развеселените й очи. Очилата наистина й отиваха. Исках да й се озъбя, но не се получи. Просто не мога да се зъбя на усмихнат човек. Вместо това се чух, че й правя комплимент:

— Това пък как успя да го направиш?

— Тренирам по малко джудо?

— И на това ли ви учат треньорите — да спъвате хората, както си вървят по улиците?

— Учат ни на доста неща. С квалификацията, която съм придобила ми е нищо да спъна един заплес — Явно беше готова да ми отговаря така, добронамерено, колкото и морализаторски въпроси да й зададях.

По тротоара край нас минаваха хора. От обувките им прехвръкваше снежно-кална вода. А ние стояхме и се гледахме. И се усмихвахме един на друг.

След малко бяхме в кафето. Бърборихме обичайните студентски клюки — професори, доценти, тарикатлъци по изпити…

По едно време Надя ме погледна по-продължително и подхвърли:

— Преди време един разговор остана недовършен…

— Не си спомням точно… — направих се на завеян аз. Макар че добре разбирах накъде вървят нещата. Защо ли Бог ми е зачислил такъв слабохарактерен ангел хранител? А и въпросът май не опира до никакъв ангел, а до обикновена податливост към жените…

— Беше ми обещал да си поговорим за неприлични мъжки желания — подсети ме тя.

— Защо ми се струва, че вече изчерпахме темата?

— Да сме я изчерпали? — учуди се Надя. И допълни: — Тъкмо започна да става интересно и ти побягна като заек. Винаги ли правиш така?

— Винаги не, но често — признах. Играта започваше да ме хваща. А май не трябваше да й поддавам. Не трябва, ама… Явно не съм създаден да бъда верен само на една жена, макар че имам доброто желание.

Поне понякога.

В гъмжилото, в което се намирахме можехме да обсъждаме план за атентат срещу папата. Или срещу американския президент. Никой нямаше да ни чуе. На Надя й се говореше. Усещах желанието й да ме тормози подканващо. И нямах нищо против това.

— Та, да те питам. Как гледаш на мъжкия грях?

— Понякога с отворени, понякога със затворени очи. Зависи до кой етап съм стигнал. И доколко убедително е женското стенание около мен.

— Добре, правилно ме разбра. Как мислиш, склонна ли е жената да го прости? Ако е прекалено голям?

— Жената е склонна да прости и огромен мъжки грях. Но мъжете нямат кураж да правят такива големи грехове.

— Много правилно разсъждаваш! Това е тъжната истина — мъжете не смеят да грешат мащабно! И, кой е според теб най-големия мъжки грях?

— Най-големият грях е мъжът да стои с ръце в джобовете, когато се намира срещу жена, която очаква нещо от него. Вместо да я гали със същите тия ръце. Ама не разбирам защо употребяваме точно думата „грях“? Това е термин от теологията. Много по-разбираемо и опрощаващо е да кажеш желание. Тръпка. Неизбежно привличане. Така отпада аромата на вина, който се носи от тая напудрена думичка „грях“.

Надя ме усещаше. Гледаше ме в очите и се смееше. Обичам да ме гледат така, това май вече го казах…

Тръгнахме си. Уж всеки по пътя си. Но в полутъмния проход до университетската печатница леко се докоснахме. Толкова ни е трябвало. В следващия момент се усетихме впити един в друг. Тежките зимни дрехи ни пречеха, защото доста бързо загряхме.

Не, определено не ми се отразяваше добре въздържанието. Попаднах в познатото състояние на раздвоение, когато не можеш да спреш, но няма как да продължиш.

Ранната зима беше проскубала зеленината на декоративните храсти на парка. Свирахме се из тях, изтръпнали. Търсещи още и още един от друг. Измъчени от вятъра, студа и неудачата си на котки любовници. Ама котките се чувстват естествено върху покрива. А тия, които се правят на котки само мръзнат и берат неудовлетвореност.

Когато наистина се стъмни, вече се бяхме изчерпали. Изморени, поразтоварени, с изпразнени погледи. Едновременно благодарни един на друг и доста разочаровани.

Изпратих Надя до спирката, целунахме се без да се погледнем и се разделихме.

Когато се прибрах в стаята в общежитието, съблякох само канадката. Топлината приятно ме отпускаше. Унасях се и осъзнавах, че вече наистина ми е хубаво. Без да ми е измъчено…

Към два през нощта се събудих. Направих лек крос, няколко обиколки на близкия стадион, а после отидох в читалнята.

В единия ъгъл две колежки тихичко се кикотеха. Доказателство за добрите им намерения бяха разтворените на коленете учебници. На другата редица самотен двуметров виетнамец мъдруваше над тетрадка със записки. За ръста му вероятно имаше заслуга баща американец, подвизавал се като освободител в далечни земи. Сред сънародниците си, Хо стърчеше като Гъливер над лилипутите.

Отворих папката пред себе си и без да се бавя, взех химикалката.

Барбара, здравей!

Бих могъл да започна с някое облагородено от мен чуждо остроумие. Бих могъл да измъдрувам и собствено. Мога да започна с деликатен и сантиментален намек за това, как човек, вървейки по житейския си път, изведнъж среща…

Бих могъл да наговоря още много думи. Все ценни и умно подредени. Но няма да го направя. Защото се опасявам, че зад тази добра подредба ще се загубят две, но истински:

Обичам те!

Следващата фраза е банална, но няма да я избягна. Обичам те така, както не съм обичал досега.

Защо? Не знам… Наистина не знам! И на мен не ми е леко да си го призная като факт.

Преди часове направих нещо, което… Може би се насочвам в погрешна посока, но… не е така! Нещото, което направих преди часове, ми отвори очите и ме накара да ти напиша тези редове.

Сега е доста след полунощ.

Знаеш ли какви хубави писма умея да пиша?… А това е объркано. Но някакъв вътрешен глас ми заповядва да не сядам утре, за да ти подредя хубаво и обмислено послание, а да ти изпратя това, разхвърляното…

Ще го послушам.

Имаш право да реагираш на този лист хартия като на откровение. Или като на една малко нескопосана шега. Но аз съм доволен, че не отложих написването на тези редове за утре…

Наистина! Както е истина и това, което ти писах…

Прибрах се в стаята, без да паля лампата. Напипах в тъмното масата. Писмото остана върху папката заедно с листчето с адреса.

Легнах си и се събудих чак по обяд.

Папката си стоеше на мястото, но писмото липсваше. Липсваше и листът с адреса. Докато умувах къде са изчезнали, Нено се прибра.

— Да си виждал?…

— Ето ти адреса. Писмото го изпратих!

— За къде си се разбързал?

— Аз за никъде. Но понеже се опасявах, че ти можеш да се забавиш, а после да се откажеш, взех мерки.

Гледаше ме спокойно. Прав беше. Както винаги — прав. Какво е човек без приятелите си?

Но аз понякога трудно правя завоя. И се държа сервилно с лошотията си. За да не изглеждам податлив на внушения, измърморих:

— Когато Всевишният ти прибере душата, и на него ще напиша писмо. Да те канонизира за светия!

— И добре ще направиш — съгласи се Нено. — Заслужавам го! Макар че не Господ раздава привилегиите за святост, а поповете — от негово име.

— Светът е пълен с тарикати, които в името Господне добре си подреждат живота.

— Онзи, дето се прави на сакат и виси по цял ден пред „Александър Невски“ ли имаш предвид? — с умерено любопитство ме подпита Нено.

— И него, и милиони като него…

— Ами то, откак свят светува, хората основно с това се и занимават. Надлъгват се един друг. Даже някои правят от това професия, юристите например. За други си остава хоби.

— Има един тарикат, Фредерик Бастия. Та, той твърди, че държавата била измислена… — започнах аз.

— … имагинерна същност, при която всеки се стреми да живее на гърба на ближния си — поправи ме Нено. — Ти да не би да не лъготиш?

— Ако кажа, че не лъжа, ще излъжа. Ако кажа, че лъжа — какъв лъжец ще съм, щом казвам истината?

— Сигурно и мадамите така ги забаламосваш с омотани силогизми? — захили се Нено.

— Не знам — признах си аз. — Наистина не знам дали аз тях лъжа или те мен? Не знам кога лъжа и кога казвам истината? Пък и нещата въобще не стоят толкова просто. Понякога се лъже с убеждението, че така се служи на по-висша истина. Друг път се стремиш да достигнеш чистата истина и в многото приказки минаваш през купчина лъжи. Понякога с лъжата правиш добро, а с истината предизвикваш проблеми. Друг път липсата на стремеж към истината става много сериозен проблем. За да съм по-убедителен, колко са се омотали истината и лъжата една в друга, ще ти цитирам Чърчил: „Истината е толкова скъпоценна, че трябва да я придружава ескорт от лъжи“.

— Механичен пример? — попита бързо Нено.

— Механичен пример? — повторих, за да спечеля време. — Приемаме за пример въпросния Чърчил. Той е символът истина. Истината винаги има враг, който се стреми да я унищожи. За да се опази въпросната истина, се прави трикът с ескорта от лъжи — няколко коли от една марка, с еднакви номера. Врагът трябва да бъде преметнат! Той знае, че в някоя от колите пътува старецът. Но благодарение на подредбата на еднаквите коли — лъжите — скъпоценната истина Чърчил опазва кожата.

Ако искаш, схематизирай го по методиката на символната логика. И когато стигнеш до един ясен краен извод, посвети и бедния си брат. Той ще ти свали шапка.

— Да си блъскам толкова главата само защото обещаваш да си свалиш шапката? Айде бе… Пак се опитваш да ме излъжеш — продължи да се смее Нено.

Поиграхме си още малко с думите като с топки от кегелбан. Всеки се опитваше да разбута повече от бутилките, т.‍е.‍ — постановките на опонента си. Накрая стигнахме до извод, по който нямахме противоречия. Много прост и категоричен. А именно:

По отношение на лъжата хората трябва се делят на две групи. Но не на лъжещи и нелъжещи. А на казващи истината, че често лъжат, и на лъжещи, че казват винаги истината.