Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (4)

IV.

Циганското лято е най-обичаното от мен време от годината. И когато се случи есента набързо да прескочи в зима, се чувствам направо ощетен.

Тази година есента течеше по мой вкус — сутрешните ефирни валма от мъгла набързо се вдигаха. Дните бяха обагрени от лудия талант на художник, който, под напора на някакъв вътрешен импулс, без да знае и без да осъзнава, твори особени картини. Особени, защото хем вече ги е имало, хем са неповторими.

Понеже гонех стипендия, си бях оставил изпит за есенната сесия — трябваше ми висока оценка. Знаех доста от общия курс по средновековна история, но не знаех при кого ще се падна на изпита. Ако се случеше шефът на катедрата, академик Теодоров, наричан с прякор-символ Тео петака, стипендията ми беше в кърпа вързана. Дядото не беше добряк, но имаше овладяната дарба да те накара да извадиш от главата си всичко, което има вътре. Половината изкуство е да натъпчеш в глава си факти и информация по тема. Майсторлъкът е да успееш да ги извадиш от там по време на свещения ритуал на изпита. Знае се, че ако преподавателят ти прави сечено, от устата на главата често излизат объркани думи, сриващи се понякога до нивото на стенание: „Толкова четох пък…“.

Затова имаше и лош вариант — да затъна при асистента му, Денди попа. Първата съставка на прякора му беше наистина уцелена. А втората беше просто факт. Беше завършил семинария, но преди да получи духовно звание, се беше отказал от кариерата на духовник и бе започнал отначало, в историческия факултет. Човек мнителен, с неизживян пубертет. Даже беше написал една брошура, с която много се гордееше: „Защо изоставих Бога?!“ Горкият дядо Боже — колко ли е плакал, след като е разбрал, че Денди го е изоставил…

Сух, леко прегърбен, Денди се обличаше в сиво-кафяво. Костюмите му бяха съчетание на класика с лек привкус на екстравагантност. На мен ми приличаше на полска мишка. Но това бе лично отношение. Общо взето това, което мислех аз за него, беше едно средностатистическо студентско виждане. Яростен материалист, упорит до безкрай. С основен талант да предизвиква антипатии. Какво да искаш от човек, който се е отказал от вярата си?… Зло куче! Ако не хапе — ръмжи…

Понеже притежавах спорната дарба да се набивам в очи, бях успял да се посчепкам на упражненията с Денди. Разбира се, това беше направено под формата на академични дебати, но знаех, че съм влязъл в черния му списък.

Бях вече усвоил здравословните студентски тарикатлъци, но все пак ми беше смутно. Медиевистиката^[1] е море без дъно, винаги могат да ти намерят слабо място. Мъкнех учебника и записките със себе си навсякъде. Четях даже в трамвая и на автобусната спирка. Общо взето бях възмързелив, като повечето си връстници. Но когато напечеше, ставах зубър. Нямаше как…

На това отгоре на летището започваше състезание. Беше ми първа международна среща, в която даже имах шанс за добро класиране.

Това беше хубавата страна. Имаше и лоша. Парите. Подпомагах скромните си финанси, като ходех нощем хамалин на гарата. Но сега състезание, яко четене… и работа нощем? Просто щях да закъсам.

Действах и по един вариант, на който много-много не вярвах… Докато се ровех из университетската библиотека, попаднах на интересно, хванало паяжините издание от преди стотина години. През нощта нещо ми прищрака. Направих връзка със съобщение от руски дайджест и си помислих, че от размесването между двете и добавки оттук-оттам може да излезе интересна статия. Но имаше още един проблем. Пишещата машина. Приятелка на сестра ми, госпожа Пепа, имаше такова чудо вкъщи. Имаше и симпатии към мен. Веднъж, когато попаднах в дома й в отсъствие на благоверния, почувствах, че симпатиите имат и конкретен подтекст. В срамежливите сантиментални романи това би било определено с евфемизма, че съм бил пожелан от ухаещата на какви ли не парфюми госпожа. Това не се връзваше с идеята да използвам само машината. Знае се, че любовта прави човека късоглед. А когато вместо любов, просто те блъска идеята за сладък секс, обикновено ти пада пердето. Съчувствах умерено на госпожа Пепа, но не страдах от излишна сексуална филантропия.

Тази жена не се усещаше, че петнайсетина години разлика не ми действат никак стимулативно.

Ако можех да намеря отнякъде една петдесетарка, се разминавах с настойчивата нежност на госпожата. В оказиона бях видял масивна железария с лъскава, все още запазена клавиатура. С нея бих могъл да заработвам по още направления: писане на курсови и дипломни работи, съставяне на нестандартни, душеразтърсващи некролози, сътворяване на любовни писма. Последното направление бе най-слабо платено, но там бях достигнал почти до висините на изкуството. Можех да се вживявам еднакво добре в мъжка и в женска душевност.

Но откъде толкова пари?

 

 

Даването под наем на някаква способност е малко… унизителна история. Предишната година имах показателно изживяване. При мен дойде чичото, който поддържаше инсталациите на общежитието. Между нас се проведе приблизително следния диалог:

— Здрасти младеж, търся те по една специална работа.

— Аз съм специалист по всичко и нищо. Казвай!

— Братът почина. Пък някой ми каза, че си пишел хубави некролози. Да вземеш да ми напишеш едно стихотворенийце. Мъничко, от четири реда. Ама да е хубаво. Така, като го прочете човек, да се разплаче. Ще ти платя добре, няма да се стискам.

Вързахме пазарлъка на четири лева. Понеже поезията не е силната ми страна, се хванах за строфа от Есенин, попреработих я и се получи нещо доста добро. Когато стъпиш на раменете на класик, качеството е гарантирано. Чичото го прочете, но кимна с глава като кон:

— Не, не е това! Трябва нещо, така, по-жалостиво…

Грях е, но не исках да изпусна парите. А се и досетих какво точно иска. И от главата ми излезе следното:

„Добрият човек нивга не умира.

Не се превръща в пламък и във дим.

След себе си оставя светла диря.

И ясен път, по който ние да вървим!“

Кич отвсякъде! Чалга! Чувствах се виновен пред Есенин, макар че, тоя път не крадях нищо от него. Но чичото го прочете с интерес, усмихна се доволен и извади портмонето. Плати ми, вместо обещаните четири лева, седем.

Едни от най-добре продаваемите стоки са съвест и способности. Забележете, употребявам не думата „талант“, а скучната й провинциална братовчедка „способност“. Не от скромност. А за да проявите разбиране. Трябваха ми пари. Постоянно.

Около две десетилетия по-късно, прочетох безсмъртното си четиристишие като пълнеж на пореден некролог. За това време бях успял да напиша някои наистина стойностни неща, вероятно прочетени от доста по-малко хора от тези, пред чиито очи бе минал текста на този безсмъртен некролог. Глупотевината пътешества успешно по табла и стълбове. И очевидно ще ме надживее. Смях се, ама не ми беше весело…

 

 

През студентските си години живеех като студент. По утвърдената система пет за четири. И не си товарех сърдечно-съдовата система с прекалено много морални терзания. Всъщност, моделът на живот не беше в резултат на размисъл, а на първични импулси.

Все пак успях да се добера до машината. В присъствието на благоверния. Докато пишех, матроната грижовно ме подпомагаше с безкрайно ценни указания. Когато се наведеше да прочете някой особено интересен пасаж от статията, върховете на гърдите й, съвсем случайно разбира се, докосваха главата ми.

После пихме с благоверния по една ракия. И той ме гледаше със симпатия, но тя не ме притесняваше. Добър човек, ама недовиждащ… Какво му се подигравам? На неговите години и аз ще съм сигурно нещо подобно… Особено, ако се обзаведа с подобна госпожа. И ако започна да буксувам на фронта на семейната нежност.

Следващият проблем беше в редакцията на „Сателит“. Какъв съм по образование? — „Ама ти си още студент?! Виж, момче, това е сериозно издание, при нас публикуват изучилите занаята, а не чираците. Нищо де, остави материала при секретарката. Макар че… Записал ли си телефона си отдолу?“ — „Нямаш и телефон?! Виж… Нищо де, хайде остави материала. Довиждане!“

Имаше още едно усложнение, но за него ще спомена по-нататък.

Така стояха нещата в онази сутрин. Много проблеми на змийско кълбо. Потрепервайки от влажния студ, чаках автобуса. С усилие, но старателно, ровех нос в записките.

Състезанието беше започнало, но течеше не така, както ми се искаше. Първо, на един от скоковете дадох резултат, който ме отхвърли под чертата на прогнозираното класиране. После… Ами, на поляната беше весело. Непрекъснато се оформяха групички, в които всяка секунда беше нова и различна. А аз, като първа читанка, след като си скатаех парашута, вадех учебника. Сядах в кабината на линейката и се насилвах. Уж ми оставаше по нещо в главата, но ушите ми стърчаха като на рис, насочени към разговорите вън. От време на време дочувах реплики по мой адрес: „… сериозен човек, ей, глей го как чете!“ Или в друг вариант: „… не безпокойте Негово Превъзходителство! То е в процес на поумняване в спасителното медицинско превозно средство…“

Бегло се бях запознал с двете полякини от гостуващия отбор. Към едната, Марта, веднага загубих интерес. Здрава, мускулеста като мъж. С бистър и остър поглед, излъчващ неудовлетвореността на момиче, което знае какво търси, но не успява да го направи. Очи, които в самотни часове често се пълнят със сълзи. Тези часове явно хич не са малко. А в ъгълчетата на очите вече са се оформили тънки, зли бръчици.

Първото нещо, което виждам в една жена, са очите. Е, нормален мъж съм, после оглеждам и другите неща. Но първо са очите. Никога не тръгвам към една жена, ако очите й не ме придърпат към себе си.

А очите на второто момиче веднага ме хванаха. Сиви, северни. С някаква магия, те бяха избягали от характерната за цвета си студенина. Надникват ти в душата, но от това не се чувстваш неприятно гол. Усмихваш се. И на момента придобиваш усещането, че се познавате от години. Когато се запознавахме, май позадържах малко повече ръката й. Но пък после много старателно четях…

Зададе се служебният автобус. Ако сте гледали документални кадри преди полетите на първите съветски космонавти, и те отиваха към космическата площадка с такъв автобус. Чудото на руската техника спря. Качих се и се огледах. На първата седалка откъм вратата седеше Барбара. Сама. Замислена и затворена. Може би по-точната дума беше втемерутена. В първата секунда ме жегна моментно съмнение: дали и тази не е като онази?… Може би всички полякини са такива — успани и зли?…

Барбара не повдигна поглед да види кой влиза. Докато попитам: „Може ли?“, шофьорът даде припряно газ. Успях да се захвана о пилона и извъртайки се, се изтърсих до нея.

— Май щях да направя нещо невъзпитано… — промърморих хрисимо.

Погледна ме така, както исках да ме погледне.

— И какво щеше да направиш?

— Ами да ти седна в скута. Поради ускорението, разбира се — не заради друго. Иначе си имам добро възпитание и не сядам в женски скутове. С изключение на далечните години, когато вероятно съм се гушел в мама…

— Принципно ли си против женския скут? С изключение на маминия, разбира се…

— А… не! Имам чисто практични съображения. Обикновено мъжът е с по-едра фигура. Затова смятам, че е нормално жената да сяда в мъжа, а не обратното…

— Прав си, обикновено така става. Но жените не са чак толкова чупливи. И трябва да могат да понесат и натоварването на един мъж върху себе си.

— Да бе, ама не мога да си спомня други случаи, когато мъжът може да се окаже върху жена…

Говорехме на руски, защото нито тя знаеше български, нито аз — полски. Недоовладеният език дава възможност за безброй каламбури, които правят разговора двусмислен точно колкото трябва. Барбара имаше развит усет към флирта в най-приятната му форма — не създаваше напрежение, държеше се естествено мило, без никакъв фалш. Не усетихме кога стигнахме летището. По едно време ми мина през ума, че днес учебникът май ще остане неотворен.

Според чистата теория на някои психолози, денят преди изпита трябва да се остави за отмора. За да не се доразбърква вече достатъчно обърканото в подпушилата студентска глава. Така че имах възможност да спазя препоръките на добрата теория…

Денят беше мръчкав и сънлив. Предполагах, че няма да се скача заради ниска облачност. Излетя машина за разузнаване на времето, но летците се обадиха, че има даже две хиляди метра за фигурни скокове. Наистина, около хилядата имало лека димка, но неплътна. Не пречи на видимостта от земята.

Бях в първа машина и взех да слагам парашута. Барбара също започна да се подготвя. Докато монтираше запасния парашут, потърси с пръсти токата за пристягане, но тя се беше посукала. Измъкнах я и я напъхах в пръстите й. Погалих ръката й. Леко, много леко… Така че да се поколебае — била ли е погалена или не?… И друг път го бях пробвал този номер — работеше без грешка. Погледна ме бегло. Съвсем бегло. Така, че се поколебах — бил ли съм погледнат или не?…

Обичам този първи етап на влюбването. Когато още нищо не е изяснено и затова можеш да очакваш всичко, каквото може да ти роди фантазията. Имах понатрупан някакъв опит, но често правех и издънки от недоглеждане и недосъобразяване. Бях разбрал, че жените предпочитат нормалното, поръсено с ирония отношение, пред напудрената дипломатичност. Че не се сърдят чак толкова, когато се поразбързаш да бръкнеш под пуловера, но се мръщят и даже се опитват да ударят шамар, ако не премериш добре момента и се разбързаш с бъркането под полата… Ако знаете какъв мъдрец бях станал и в колко проблематики бях ориентиран…

Усещах, че знам какво да говоря на Барбара, за да предизвиквам облъчването на тези очи. Но не бързах. Можех да отложа нещата във времето. За минути, часове, даже за малко повече. Но не до безкрай — групата й беше дошла само за десетина дни, половината от които вече се бяха отекли…

От запад нахлуваше фронт и пълното разваляне на времето предстоеше. Вероятно състезанието щеше да бъде претупано по съкратена програма.

Облякох всичко, което носех в багажната торба. Вятърът блъскаше на пулсове шарения указателен ръкав. Към предсъстезателната тръпка се добавяше още една — увеличаваше се степента на риска на самия скок. Това разтваряше още адреналин в кръвта. Знаех, че е типова реакция — и другите се чувстваха като мен. Загледах кацащия самолет, като мернах и лицето на Барбара. Бива. Държи се.

Проверка на екипировката. Последни, повтаряни всеки път указания. Съдийски пояснения. Необходимите дребни шеги с тия отстрани, които няма да се възнасят.

— Към машината!

През жегавите летни дни всеки гледа да се позабави под душа на струята, която обтича самолета, преди да влезе в корема му. Но когато си се навлякъл като мечок и пак ти е студено, напъхването вътре става много чевръсто и бързо.

Излетяхме.

Под нас светът сивееше. От тъмносивото на недалечната планина, през керемидено сивото на къщите на околните одремани села, до светлосивото петно, зад което прозираше слънцето.

— Знаеш ли какъв е човекът, който лети така нависоко и мери с поглед земята под себе си?

Барбара ме погледна въпросително, повдигайки рамене.

— Високомерен, разбира се.

Възплитко остроумие, но тя го прие с усмивка. И подхвърли:

— Ти високомерен ли си?

— Понякога! Всички са високомерни понякога. За това даже не е необходимо физически да хвърчиш нависоко… И ти си високомерна, но аз не намирам в това нищо лошо. И не те мразя. А ти, мразиш ли ме?

Погледна ме учудено:

— Защо трябва да те мразя?

— А обичаш ли ме?

Приятна е да те гледат така. Бях разиграл етюд с формално логични постановки на въпроси и отговори, за да стигна до този поглед. Барбара пак повдигна рамене — знам ли? — Да, ама аз вече знаех…

Замълчахме. Шумът на двигателя правеше разговора труден. Трябваше леко да подвикваме. А някои неща просто не трябва да се говорят на висок глас. Бавно се издигахме към двете хиляди метра, откъдето по правилата на някаква рискова игра набързо щяхме да се върнем отново на земята.

Барбара стана и започна да се подготвя за скок. Трябваше да се отдели на втория заход. Аз бях трети.

… Оттук нататък всеки се капсулира в своя свят. За последно — да преговори и преосмисли това, което му предстои. Скокът не започва с отделянето от самолета. В него се навлиза постепенно и отдалеч. Отначало, покрай обикновените действия на земята. С излитането започва сближаването. А сливането започва няколко минути преди изкъпването в струята.

Седнах до вратата. Когато Барбара се захвана с дясната ръка за канта й, леко я погалих по пръстите. Тя рязко се оттласна. И докато тялото й пресичаше струята, се усмихна с очи. С премерено движение изпрати въздушна целувка и потъна надолу.

Наблюдавах смаляващата се фигура. Колкото по-свито е тялото, толкова по-трудно се контролира, но пък фигурите се получават по-бързи. А тя се групираше направо в шампионски стил.

След петнайсетина секунди започна да се слива със земята. Престанах да я следя с поглед и застанах до вратата. Идваше моят ред.

… Студено. Очилата са добре наместени. Каишката на каската трябва да се смени, защото се е закъсала. Вече десетина пъти се сещам за това, но все когато застана на вратата, горе. Като сляза на земята, забравям. Трябва да се отделя над ъгъла на пресичане на двата полски пътя. Имам още няколко секунди да се порадвам на движението на някакъв трактор по един от тях. Погледнат от двата вертикални километра, той е като детска играчка. На седалката му сигурно се подрусва дебел мъжага — повечето трактористи са тлъстички. Сигурно мисли за жито, крави или по някакви други, много полезни селски теми.

Да не се заплесвам! Ориентирът за фигури се визира добре. Още малко… сега!

Струята е ледена. Въпреки дрехите имам усещането, че се намирам в небето над Северния полюс. Синхронизирано обирам ръцете и краката. Намествам се точно срещу ориентира. Команда за първа фигура…

След завършването на комплекса имам още няколко секунди преди отваряне. Мярвам за последно трактора. Ето го, вече е пресякъл кръстопътя. Дърпам ръчката, парашутът с претрисане се отваря.

Оглеждане. Нормално напълнен купол. Сега да помислим за наместване по курса. Трябва да тръгна над оградата на поделението, а на около триста метра да се насоча по ръкава, към мекия пясъчен център.

Скок като скок.

Все пак спряхме. Вятърът се засили. След кратко и съдържателно умуване шефовете решиха: с цел укрепване на братските, интернационални връзки между полските и българските парашутисти да се организира съвместна екскурзия до Витоша. Една красива планина, в подножието на която се намира българската столица София.

Не се смейте! Така се разбираха нещата, така се изразяваха. Свикнали бяхме на протоколно безсмислени думи. Пък Витоша си е Витоша… Още от преди времето на протоколите.

За мен перспективата за укрепването на връзките с полската група звучеше добре. Особено в частта, наречена Барбара.

Две неща помня от това пътуване. Репеите. И една импровизация.

Играта с репеите започна след почивката пред малко заведение. Там пихме чай. До оградата на бараката стърчаха свежозелени, провесени като слонски уши, огромните листа на репей. Откъснах от стеблата няколко таралежчета, а когато се качихме отново в автобуса, ги подхвърлих на детската градина да им се радва. След малко таралежчетата започнаха да прехвърчат най-вече към женските глави. Едно от тях се навря в гъстата коса на Барбара. А аз, грижлив като бабуин, се заех да скубя игла по игла ситните кърлежчета. Главата на Барбара послушно кротуваше в ръцете ми. По едно време Тони подхвърли насмешливо:

— Не знаех, че можеш да бъдеш толкова старателен…

— Още по-лошо за теб. Трябваше да дойде човек от две хиляди километра, за да ти се отворят очите какво можеш да получиш от моите ръце. Пък да не ти говоря за изявите на някои други, още по-щедри части на тялото ми…

— Така, така… Много сте щедри това, мъжете. Особено с другите части на телата си. Ама често пъти последствията от тази щедрост остават за сметка на винаги грешните жени…

— Бог въздава всекиму своето, Тони! — смирено обобщих.

Тони беше добър приятел. Обичах я. И въпреки че доста често се хапехме и драскахме, имахме нужда един от друг.

Имаше един район на планината, който почти винаги в такива случаи посещавахме. Мястото, където някога, по време на войната, се е разбил изтребителят на български летец. Сюжетът с няколко думи е следният…

При една от бомбардировките над града се разиграва поредният въздушен бой. Младо момче, поручик, симпатяга, зареден с характерния за войните патриотизъм, е орешетен от точните попадения на бордния стрелец на някой от американските бомбардировачи. И тогава, когато всички очакват той да използва парашута, се случва апокалиптичният епизод. Изтребителят се врязва във вражеската машина. Огромното чудо рухва, а малката и бърза птица, изтребителят, крепена от сила Божия, се отправя в последния си, ритуален полет към отвъдното. Лети няколко минути, преди да се вреже в гънките на планината.

След време, по някакви съображения, сюжетът е изваден от нафталина и освежен, а пилотът — канонизиран. Местността е наречена на негово име. Периодически, посмъртно, младокът е повишаван и в звание. Към деня, когато бяхме с Барбара в планината, той беше вече майор. След години стигна до полковник.

Живите са много щедри на признания към заслугите на ближните си. На ближните мъртви.

Веднъж разговарях с летец от ония години. Чух интересни неща. Чух и повторението на легендата. Допълнена с много достоверни детайли. Видимо, човекът се вживяваше в това, което разказваше. От думите му излизаше, че изтребителят вече се е бил сближил опасно с крепостта и е трябвало рязко да бъде изведен встрани и нагоре, за да се избегне ударът. Но младият герой предпочел все пак да се блъсне. Механично попитах: не съществува ли вариант момчето да е било вече ранено и даже убито? И затова да се е врязал в Либерейтъра. Възрастният мъж, някогашно момче, ме погледна хем ядосано, хем преценяващо. Отсече: „Разбира се, че не е било възможно!“ И прекрати разговора. Можех да попитам: защо пък да не е било възможно?…

Разбирах го. Аз се опитвах да разруша легендата. Заменях сюжета за съзнателната саможертва с прозаичния вариант за играта на случая.

Нищо не заменях! За мен поручикът ставаше близък човек със самото приемане на мисията да защитава града. С приемането на възможността при всеки полет да се раздели с живота си. А самият сблъсък — това е било впечатляваща, но не особено значима картина.

Човекът Христос достига величието си, когато приема безалтернативно перспективата да бъде прикован заради хората. А не когато увисва на кръста! Когато са му забивали пироните, просто го е било страх, сигурно се е давел от болка!?…

Докато разказвах историята на Барбара, тя попиваше с поглед акварелната пъстрота на планината и мълчеше. После ме хвана под ръка и се облегна на рамото ми. Обичам естествените жени. Които дават възможност на мъжа да прояви заложената от природата активност на първата крачка. А после не се хвърлят бързешката на врата му. Нито пък разиграват етюда с непристъпната женственост, за благоволението на която трябва старателно да се потрудиш…

Стояхме един до друг, затъвахме в меланхоличната красота, която ни заобикаляше, и мълчахме. По едно време Барбара ме попита:

— При теб това сигурно е настройка? Да обръщаш официалните постановки с главата надолу?

— Обикновено любопитство. Оглеждам ги отвсякъде, а не само откъдето ми ги показват. Не е задължително да бъдат с главата надолу. Могат да бъдат и полегнали…

След като помълча малко, тя каза:

— Импровизирай още някой вариант? Може и полегнал, но да не е позаспал…

Трябваше ми още минута, за да мога да отговоря, но вече подготвен.

— Добре. Стилизираме нещата. Бомбардировачът се пилотира от лейтенант Джон. Изтребителят — от поручик… Димитър. Умишлено залагам сходство и в имената, като разликата е само в транскрипциите.

Първи вариант е вече разгледаният. Джон е обучен в една от многото американски авиационни школи. Тече голяма война. За да се играе тя по правилата, трябват авиатори. Освен специалните познания по пилотиране той придобива и патриотичното самочувствие, че му предстои да служи на най-великата демокрация на света — американската. И е готов да загине за нея! Даже в небето на една полупапуаска страна — така е според сведенията, които са му дадени. Ако използва парашута, рискува да бъде изпапан от местните канибали…

Не се смей! Това вече не е моя импровизация, а елемент от инструкцията, която американските пилоти получават по онова време при полетите си над България…

Няма значение, че тази държава има над хилядолетна история и култура. Срещу двестагодишната американска. Папуаска е — за по-лесно обозначаване като символ.

Димитър завършва авиационна школа по същото време, но в папуаската държава. И той е готов да загине. Не в защита на някаква политическа абстракция, каквато е американската демокрация. А по-прозаично — пазейки града, домовете и живота на хората от огромните летящи машини, които ръсят бомби.

Във фаталния и за двамата ден пътищата им се засичат в небето над София. Може би българският поручик е бил вече убит от американския стрелец и затова неуправляемата му машина се е ударила в крепостта. Или е бил ранен и решава все пак да си строши главата, блъскайки съзнателно огромното чудо с таранен удар.

Това е първият, песимистичен вариант. Вариантът на противопоставянето.

Разглеждаме друг, затрогващ, оптимистичен.

Десетина години по-рано родителите на Димитър са емигрирали в Щатите. Младият мъж вече се е натурализирал. Повярвал е в американската мечта. Като типичен, добър американец е постъпил в една от многобройните летателни школи. Освен специалните познания по пилотиране той е бил подготвен за варианта да се бие в небето на чужда държава в името на американската демокрация.

Възпитанието му е качествено. Лейтенант Дим излита със своя изтребител „Лайтнинг“ и достига до небето на някогашната си родина. Не е в състояние да я бомбардира, но е готов да даде живота си за тия славни момчета, пилотите на „Фортресите“. Там си има и личен приятел — лейтенант Джон. Много мъжко момче! Заради него е готов да влезе в бой с изтребителите на страната, в която се е родил. Не защото ги мрази, а защото, в заслеплението си, те служат на каузата на онзи луд за връзване — Хитлер.

Войната е не само и не толкова борба между хора. А и борба на идеи.

Нито Джон, нито Дим са стигнали до следващото ниво на осмисляне. Че войната е даже не толкова борба на велики идеи, колкото борба на прозаични интереси. Тия, които са ги учили, са дозирали познанието. Защо да им размътват главите, като им разкрият всички истини?

Лейтенант Дим спасява в небето на София добрия си приятел, командира на „Фортрес“ лейтенант Джон. Когато един от омразните немски „Месери“ се опитва да се навре в обсега на убития вече стрелец, пазещ опашката на крепостта, лейтенант Дим успява да даде предупредителен откос. „Месерът“ се проваля някъде надолу…

И за да звучи финалът като хепи енд, приемаме, че „Месерът“, макар и надупчен, все пак успява да се приземи на летището. От кабината му, като по чудо жив и здрав, се измъква пилотът. Оптимистичен детайл. Пилот на късметлията изтребител, е някогашният приятел на лейтенант Дим, поручик… Марин. Някога двете хлапета са се подвизавали заедно из коньовичарската махала, крадейки от курниците на бедните къщички яйца. Яйцата са продавани на махленския бакалин, а със стотинките са ходели на кино. Особено са обичали филмите със самолети…

Ето така вместо Димитър да стане убиец на Джон, става негов спасител.

Или друг вариант. Алтруистичен отвсякъде.

Схемата е първоначална. Лейтенант Димитър е пак български летец. Той тръгва към „Фортреса“, но в сюблимния момент оръдията и картечниците му замълчават, въпреки че яростно натиска спусъците. Разбира, че е изразходвал мунициите. Ранен е от случаен насрещен откос, затова с рязко претоварване се изтегля нагоре. В този момент през ума му минава, че все пак е трябвало да блъсне крепостта, която ей сега ще покрие с огнен килим центъра на града. Кой знае защо обаче американският бомбардировач не изтърсва бомби, а ревейки с пълната тяга на двигателите си, извърта тромав завой и се отправя на запад под прикритието на „Лайтнингите“. Защо не ги изтърсва? — Ами защото блокиращото устройство на бомбодържателите, по воля Божия, нещо заяжда. Понеже е опасно да кацне с такъв товар, „Фортресът“ съумява да се отърве от него над някакви безлюдни поля.

След раняването си българският пилот повече не лети. Дочаква края на войната. Достига до дълбоки старини. Като поизкуфял дядо с минали заслуги е погребан с почести и военна музика.

Лейтенант Джон изпълнява още дванадесет полета. Така общото им число достига нормативната цифра 25. И също се прощава с небето. Но се занимава се с полезна, патриотична дейност. На многолюдни събрания и във военни школи разказва за война и героизъм. Добива популярност. Логично прави политическа кариера. След петнайсет години се кандидатира за сенатор. Печели изборите. Умира в една и съща година с някогашния български поручик. И той е погребан с почести. И с военна музика, естествено! За ненаситните може да се добави, че е положен в привилегированата земя на Арлингтънското гробище.

Красиви истории. Да ти домилее да ги слушаш! А ако послужат за сюжет не на разказ, а на роман, могат да бъдат изпипани и детайлите. Примерно — двамата някогашни въздушни бойци се срещат след години. Оказва се, че имат общи спомени. И даже — какви неща стават в небесата ти, Господи?! — се разбира, че са се били един срещу друг. Такива са били времената… А двубоят е бил рицарски!

Двамата мъже с благородни осанки, джентълмени с общо минало, се напиват юнашки като руски казаци. И после всеки отново тръгва по пътя си… За естествения и неизбежен финал с различните гробища вече говорихме…

Барбара ме слушаше с лека усмивка. На въпроса ми иска ли още етюди за срещата в небето на София, тя попита: — И още колко сюжета можеш да измислиш?

— Пет-шест основни. И колкото искаш производни на тях… — Казах го много, много скромно. И я целунах по ухото. Тя някак си не реагира на целувката.

— А сигурен ли си, че в думите ти няма цинизъм?

— Има. Разбира се, че има! Но той отразява цинизма на времето си. Защо двамата младоци са противопоставени на ниво живот, един срещу друг? И двамата са свестни момчета. Защо трябва да бъдат жертвани за конюнктурни интереси? Защо „Фортресите“ са избивали мирни хора? Защо симпатягата Дим, служейки пряко на защитата на града си, косвено подпомага възможните успехи на Хитлер?

Когато човек приеме да служи на конюнктурна истина, той подпомага с действията си нечий добре примерен, егоистичен цинизъм. Така си е открай време…

Нещо повече! Обикновено канонизирането на героите си има циничен подтекст: „Вижте ги как добре служиха на тая и тая свята истина… Бъдете като тях и ще станете и вие популярни. И герои! Особено ако, без да се замисляте, си строшите главите… Когато ние ви кажем. За каквото ние ви кажем! За какво са ви тия глави? Те все едно ще обелеят. Ще оглупеят, ще умрат. С тях ще умре и бледият спомен за живота ви. А героите са безсмъртни! Какво още има да мислите?!… Хайде, напред! Ура-а-а…“.

Човек не трябва да се бои от смъртта. Не, извинявай, не се изразих правилно — човек е програмиран да се бои от смъртта. Но ако трябва да даде живота си, трябва да го направи за нещо, което има стойност и тежи поне колкото подлежащия на жертване живот.

Признавам, че не вярвам на общодържавните и армейските идеали. Особено ако са свързани с някаква конкретна, властваща в момента политическа система. А те, неизбежно са обвързани именно по този начин. Когато се завъртя покрай тия идеали, за да ги помириша — не чувствам свеж аромат. А като ги почукам, ми дрънчат на кухо…

Барбара се засмя.

— Така, както описваш това повъртане, предизвикваш в мен асоциация за…

— … куче, което се мотае около паметника в селския парк…

— Точно така — продължи да се смее Барбара. — И се кани да…

— … вдигне крак. Не, това — не! Не можем да спрем кучето, ако е решило да опикае паметника. Но, би трябвало да спрем човека. Защото знам и нещо друго. Трябва да имаме респект към смъртта! Все пак това са били хора. Добри, лоши, умни или глупави. Възвишени или посредствени. Не е чак толкова важно. Самата смърт е нещо естествено, но в същото време и нещо наистина свещено.

В моето село има наистина затрогващ, общ спомен. От преди доста години. За едно осемнайсетгодишно момиче, което на една вечеринка рецитира стихотворението „Градушка“. Сложно е да ти предам сюжета. Казано с малко думи, това е поезия, която е опасно близка до миришещите на лук, но същностни като земята селяци. Докато момичето буквално се възнася на поскърцващата сцена, хора проплакват. От това, че някой така добре ги разбира. И им помага самите те да осмислят и надживеят тежестта на битието си.

Две години по-късно, обичано безнадеждно, момичето си отива от този свят. Не успява да надживее туберкулозата.

Веднъж, като се ровех в селската библиотека, намерих изтъркано томче от поета, написал стихотворението. Нарича се Яворов. От вътрешната страна на корицата имаше залепена снимка. Момиче с модна за времето си къдрава прическа. Това беше магьосницата от запомнената вечер. На няколко пожълтели листа имаше и стихове от нея. Сложени между откровенията на боготворения поет.

Разпитах библиотекаря. Оказа се, че след смъртта на момичето родителите му са направили дарение на библиотеката. Книгите на дъщеря си.

Прочетох няколко пъти стиховете й. Слаби! Подражателни! Не впечатляват. Няма с какво да бъдат запомнени!

И все пак феите знаят как да омайват хората. Дори когато са слаби като поетеси, те просто намират начин да се изявят…

Вечеринката беше направила от селското момиче фея.

Ето, тази смърт е имала тежест, равностойна на живота, чието продължение се явява. За мен тя беше много по-значима от жертвата в името на кух идеал. Военен, държавен, официален…

Като хлапе наистина вярвах на това, което ни внушаваха. Особено ако в него беше заложена красива легенда за някаква смислено звучаща саможертва. Но имах и такъв случай — прочетох книжка за Павлик Морозов. Детенце, което… информира властта, че най-близките му — неговите родители — мислят нещо лошо за нея. За милата, съветска власт. И — о ужас! — детенцето било убито от близките си. Като обикновен предател. После в пристъп на справедлив гняв властта пък убила близките на детенцето. Нали не се обърка и запомни кой, кого и за какво е убил? Обобщено казано, убийства в името на любовта.

Книгата трябваше да кара добрите деца да се възхищават на Павлик. И да са готови да последват примера му.

Обърка ме тази книга! Отрови ме! Защото ме накара да си представя, че портя майка си и баща си?! И в същото време трябваше да бъда доволен от себе си?

Имаше и нещо друго. Разглеждах снимка на паметника на Павлик. В първия момент не можех да проумея какво ме притеснява. После разбрах. Хлапето, досущ като мен и приятелите ми, беше свило малките си юмручета. Гледаше заканително! Не успях да се отърва от усещането, че е обикновено злобарче, което е готово за едното потупване по рамото да каже каквото му наредят, даже за баща и майка. Предположих и нещо съвсем логично. Че може би е било убито не точно от мама и тате? По-нататък, през ония години, не успях да стигна. Защото усетих, че не вярвам на това хлапе. И не мога да го заобичам.

Внимателно намекнах за объркването си пред татко. Иначе човек словоохотлив и стараещ се да стига до мен, точно тогава баща ми изсумтя: „Сбъркана работа! Мисли с главата си… И книгите са като хората. Понякога лъжат.“

Тази история ме натягаше, затова я изхвърлих от съзнанието си. После, с по-късна дата, разбрах, че инстинктът ми е задействал навреме. Това беше смърт, лишена от същност. От тежест. Предизвикваща не уважение, а погнуса.

А трупащият се постепенно опит ми подсказваше недвусмислено, че Морозовци не носят нищо хубаво със себе си.

 

 

… В един момент осъзнах, че трябва да сменя посоката. Разговорът забиваше в черното. Времето беше покрило с пласт спокойствие раздялата с живота на младия мъж, някогашен авиатор. Смъртта сама по себе си не е трагедия. Смъртта привидно и само в началото предизвиква в нас бунт и несъгласие. Крайният резултат е неизбежното спокойствие. Годините смиряват човека с фактите — каквито и да са били те…

Обърнах Барбара към себе си и я погалих по лицето. Дланта ми попи приятната му топлина. Тя ми се усмихна, но някак отнесено. Мълчеше. След малко ми каза с обикновен глас:

— Когато се приберем в града, искам да ме заведеш да видя катедралата ви. Отгоре изглежда като приказка.

Обичам полумрака на църквите. Той сигурно се свързва с мистичната същност на душата. И с унаследените инстинкти от годините, когато сме ходели боси по покрити с роса поляни. Когато сме смърдели на пот и това не ни е притеснявало.

Но не проумях връзката между казаното от мен и желанието на Барбара. Нищо. Ще я заведа където иска. После ще разбера и защо го е поискала.

А тогава направих очакваното от мен. Отведох момичето зад едни гъсти храсталаци. Дълго се целувахме, плътно притиснати, задъхани. По едно време усетихме, че ако не спрем, прескачаме бариерата на целувките. Костваше ни усилие, но успяхме да се отлепим един от друг. Нямаше как. От другия край на поляната вече ни викаха и насмешливо подсвиркваха.

И сега съжалявам, че тогава не поддадох на импулса, който ни блъскаше отвътре. Двама се търкалят зад храстите. Двадесетина подсвиркват. Какво толкова? — Любов и музика…

Просветление с по-късна дата: Ако бях проявил здравословната лудост, беше много вероятно след известно време Барбара да не е в състояние да играе на „скочи отвисоко“. Защото щеше да й предстои да се занимава с най-увлекателната за една млада жена игра — с жив и смеещ се на всичко, малък човек.

Хипотеза! Но тогава, зад храстите, още не бяхме дозрели един за друг.

Остава кармата. Било й е писано да изживее секундите с разширени очи. Когато земята, въртейки се, е фучала срещу нея.