Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (27)

XXVII.

Пътуването за състезанията в Полша беше насрочено за средата на юни. Затова започнах да изтеглям където мога, изпити още от средата на май. Университетът се гордееше с консервативността си и номерът с изтегления напред изпит не беше от леките. Още повече че явяване в тълпата е много по-лесно, отколкото заковаване очи в очи с преподавателя. А бях натрупал и доста отсъствия, но — това беше положението…

Спомням си драматургията с педагогическата психология. Доцентът, доста посивял човек някъде около четирийсетте, държеше много на присъствията на лекции. И най-редовно правеше проверки. Бях надскочил критичния норматив и затова взех мерки. За някакъв период имах фалшиво медицинско от студентска поликлиника. Не ми беше проблем да подпечатам и документ от летището, че съм бил на състезание. Преди явяването на изпита се колебаех коя хартийка да представя. Все пак реших, че документът от летището по-трудно може да бъде проконтролиран.

Чаках напрегнат пред кабинета, като се мъчех да не допусна притеснението да се изпише на физиономията ми. Доцентът пристигна с малко закъснение, вкара ме в стаята до огромна дъбова маса в стил шопски сецесион и сподели:

— Ама пък и време… Облечеш се по-тънко — студено. Навлечеш по-дебела блуза — изпотиш се. Хайде да видим каква е подготовката на колегата?…

Изтегленият билет не ми създаваше проблеми. Проблемът беше, че човекът сложи очилата и започна да рови в тефтера с отсъствията.

— Така-а-а… Много отсъствия — констатира очевидното. — Някакъв документ за оневиняване?

Заплесът си е заплес. Бях сложил и двете хартийки в един и същи вътрешен джоб на сакото. Бръкнах и извадих наслуки първата, която попадна между пръстите ми. Доцентът я взе и я огледа с лек, изследователски интерес:

— От доктор Маева. Тази, която срещу жален поглед и кутия шоколадови бонбони „Троен лешник“ лесно пуска индулгенции… Нещо друго, по-сериозно?

Последното, което беше логично да направя сега, беше да представя бележката от летището. Но аз послушах все пак вътрешния си глас. И извадих втората хартийка. Доцентът я огледа със същия изследователски интерес и констатира:

— Ето, за този документ не мога да те засека. Колко скока имаш?

— Малко над хиляда — информирах го с добре прикрита скромност.

— А аз имам само три. И много се гордея с тях — призна си той. — Хайде колега, говори…

Какъв хубав сюрприз, както се казва в сантименталните романи на братския френски народ…

Имаше реноме на заядливец, но на мен ми се отвори второто дишане след преодоляната бариера с отсъствията. Отговорите се подредиха в главата ми като войничета на сутрешна проверка. На средата на първия отговор чух приятното: „Достатъчно! Премини към следващия!“ Чух тези думи два пъти. А докато говорех по третия въпрос, доцентът вече наблюдаваше през прозореца веселата игра на врабците в листата на дървото пред прозореца.

Когато излязох, ми беше хубаво. И благодарих на Всевишния. Макар че имах съмнението, че му е писнало от студентски пазарлъци. Но проблемът си беше негов. Аз бях длъжен да изкажа благодарността си. Като добре възпитан млад човек…

Не че си вярвах, когато си правех комплимента, за възпитания млад човек. Ама ми беше хубаво…

От друга страна, вече бях провъзгласен от Нено за аристократ. Ни повече, ни по-малко. Макар и при малко… спорни обстоятелства. Аз го провъзгласих за аристократ, той ме провъзгласи за аристократ. За случая има една латинска сентенция: „Azinus asinum fricat“ — „Магаре магаре чеше…“.

Вечерта минахме с Панто през „Куцото куче“ и седнахме да пием по бира. И той имаше някакъв повод да се радва. По едно време се появи Емо и блесна с усмивката на златното си зъбче. Взе си голяма халба, отпи с удоволствие и ни съобщи:

— Май се е утрепал още някой от поляците.

Панто го коригира:

— Не бе, това е онзи — Комар!

— Не е Владимир Комар, друг е. Вчера е станало. И май че е била жена…

Докато двамата спореха и доуточняваха, аз неволно си помислих за Барбара. Не е от приятните неща да те напускат хората край тебе. Колкото и да се правиш на спокоен, смъртта, дори и да не те извади из равновесие, те разлюлява.

Гледах постепенно изпъкващите пролетни звезди и си помислих, че от вчера са станали с една повече.

Небето, макар и привлекателно, си остава особена, друга губерния…

Когато се прибрах в общежитието, намерих поредното писмо от Барбара.

Летище, скокове, университет, изпити… Уж бях доволен, че успявам да се оправя. И да паса тези четири заека с тъпан. Но усещах, че ставам нервен и раздразнителен. Тази въртележка не можеше да продължава до безкрай…

Дадох си два дни почивка. Отидохме да венчаем в манастира Надя и Коко.