Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (7)

5

Серенити остана загледана в затворената врата. Добре де, ще я заключи! Беше смутена до дън душа и в същото време възбудена от представата, че смел и красив мъж като Морган се чувства привлечен от нея.

Остави ризата му на дъбовата маса и побърза да заключи вратата, както й беше заповядал. Искаше й се да запее. Изобщо не се страхуваше от него. Точно обратното. Нейният Морски вълк се оказа изключително почтен мъж.

— Моят Морски вълк — повтори тихичко тя и се запита дали някой ден някоя жена ще успее да го спечели за себе си.

В корема й пърхаха пеперуди.

Виеше й се свят, чувстваше се малко замаяна. Господи, какво невероятно чувство! Напълно ново за нея.

Докато мислите й бяха заети с тайнствения капитан Дрейк, тя се изми основно с хладката вода от каната. Макар че водата охлади бузите й, продължи да усеща топлото мъжко докосване и миризмата на бурно море. Истинска, неподправена миризма. Див аромат. Замайваща смес.

Това ли е усещала Частити в тъмните нощи, когато се измъкваше от къщи, за да се среща със Стивън? Нищо чудно, че бе избягала с него. Серенити нито за миг не се усъмни, че и тя ще последва Морган до края на света, ако той благоволи да поиска това от нея.

Чу гласа му от другата страна на вратата да дава заповеди на моряците и по тялото й отново се разля топлина. Какъв мъж!

Силен, горд…

От друга страна обаче, арогантен и властен. Но кой беше безгрешен?

Серенити въздъхна, свали ризата на брат си и я замени с Моргановата. Белият лен помилва кожата й и изпрати сладки тръпки към слабините. Ризата излъчваше неговия аромат. Нефалшифициран, див… Едва потисна порива да зарови носле в меката материя.

На вратата се почука и тя се стресна.

— Мис Джеймс? — прозвуча страховит глас. — Капитанът нареди да ви донеса няколко… — Гласът заглъхна и в продължение на няколко секунди не се чу нищо. Серенити изненадано вдигна вежди.

— Да ви донеса някои дамски неща — завърши бързо гласът, сякаш му беше неловко.

Серенити отвори вратата и застана лице в лице с младия мъж, който този следобед бе стоял пред печатницата. Сега изглеждаше несигурен и объркан и едва крепеше в ръце куп дрехи.

— Наричат ме Кит, мадам — представи се той и я погледна за миг със светлосините си очи, преди отново да сведе поглед. — Барни и капитанът ми възложиха да се погрижа за вас и да изпълнявам всичките ви желания. Така че… ако имате нужда от нещо…

— Благодаря — кимна с усмивка Серенити.

Момъкът й подаде вързопа дрехи.

— Тези са от капитан Дъдли. Били за съпругата му, но нашият капитан му се скара и заяви, че в сегашното си положение вие имате повече нужда от тях.

Кой е този капитан Дъдли?

— Дъдли? — попита Серенити и вдигна вежди.

— Ами да, Джейк Дъдли. Човекът, който ви доведе на борда.

— Аха. Помня го и то доста добре.

Кит отново сведе глава и кимна.

— Да, това е естествено.

Беше готов да се оттегли, когато Серенити го спря с леко докосване по ръката.

— Кой е Джейк Дъдли, Кит? — попита тя, докато си припомняше разговора с Морган. Не беше съвсем сигурна, но не можеше да си представи, че Морган Дрейк разрешава на много хора подобна свобода в избора на думите. — Вероятно е бил от екипажа… или е личен приятел на капитана?

Момъкът явно се уплаши от въпроса. Цветът се отдръпна от бузите му.

— Не е моя работа да говоря за тези неща, мис Джеймс.

С тези тайнствени думи Кит побърза да се оттегли.

Серенити замислено задъвка долната си устна, докато заключваше вратата. Прекоси с две крачки малкото помещение и хвърли вързопа на леглото. Тайна значи? Тези хора явно не знаеха, че тя умира за тайни. Ще разпита целия екипаж, ако се наложи, и ще узнае всички подробности. С кого ли да започне?

Със сигурност не с Морган. Той беше твърде хитър и предпазлив. А самият Джейк й вдъхваше страх.

Значи…

Явно ще мине повечко време, но тя беше сигурна, че ще намери някой от екипажа, който обича да говори. Човек, който след няколко целенасочени въпроса ще експлодира като буре с барут. Утре сутринта ще тръгне да го търси.

Когато отвори вързопа, донесен от Кит, тя установи с почуда, че вътре има добродетелна рокля на розови и бели ивици и няколко неща, които я накараха да се изчерви също като него. Нищо чудно, че момчето беше толкова смутено. Само си представете — да носи на непозната жена корсет и кюлоти! Велики боже!

Серенити се приготви да облече копринената долна риза, но изведнъж спря. Истината беше, че не й се искаше да свали ризата на Морган. Незнайно по каква причина тази риза й бе влязла под кожата. Вдъхваше й чувството, че той я държи, че я закриля.

Какво толкова? Ще спи с нея. Ще я усеща до сутринта.

След като окачи грижливо розовата рокля и прибра бельото, тя се разположи удобно в койката на Морган. Затрепери с цялото си тяло и скри ръце под топлата завивка. Дори само представата, че скандално известният пиратски капитан почива всяка нощ в тази постеля, след като е прекарал деня в лов на лоши британци…

Това беше мястото, където той се оттегляше, за да се отпусне и да размисли.

— О, не — прошепна нещастно Серенити. Внезапно бе осъзнала, че тя се е натрапила в живота му. За каква ли я мисли? Тази каюта беше като работната стая на баща й. Морган със сигурност гледаше на нея като на свое убежище — на своя лична сфера, недостъпна за чужди хора.

А сега трябваше да я предостави на нея. Къде ли ще спи тази нощ?

Не е редно да заеме капитанската каюта. Не и за цялото пътуване, независимо колко ще трае. Трябва да намерят друго решение. Тя се сгуши под завивката, вдъхна отново аромата му и въздъхна. Сърцето й биеше ускорено.

Ако се откажеш от тази койка, никога вече няма да се чувстваш толкова близо до него — прошепна й вътрешният глас.

Да, но ще запазя самоуважението си — възрази тя. Ама че глупост! Откога самоуважението се усеща толкова приятно като тази койка?

Серенити избухна в тих смях.

Ти си неморална, лекомислена жена, Серенити Джеймс, и ще освободиш леглото на капитан Дрейк в името на почтеността и добродетелта си.

Е, добре, ти спечели. Утре ще му кажа, че вече няма да спя в каютата му.

Но тази нощ щеше да й се наслади докрай.

 

 

— Изглеждаш ми малко блед около носа, Морган.

Капитанът поклати глава и разтърка уморените си очи.

— Ти никога ли не вдигаш шум, когато стъпваш, Джейк?

— Тази нощ целият кораб скърца адски и си помислих, че ще ми трябва звънец на глезена, за да забележиш приближаването ми.

Морган се изсмя тихо и даде знак на Джейк да седне насреща му. В корабната кухня беше тъмно, въглищата в печката отдавна бяха догорели. Една-единствена свещ, скрита под стъклен фенер, осветяваше тясното помещение. Морган нямаше представа откога седи тук долу. Май от цяла вечност.

— Не ти е в характера да пиеш, когато се надига буря — отбеляза Джейк и посегна към бутилката ром до лакътя на капитана.

— Кой казва, че пия?

Джейк вдигна развеселено едната си вежда и разклати полупразната бутилка пред фенера.

— Кой ли тогава се е почерпил?

Морган не отговори нищо. През цялото време се взираше в някакво черно петно на дъската точно до главата на Джейк.

— Знаеш ли, Дрейк, много добре си спомням един млад нахалник, който ми каза: „Споделената мъка е половин мъка“.

Морган открай време не понасяше да го укоряват със собствените му думи. Особено скандално известният пиратски капитан Джак Райс.

— А пък аз си спомням един мрачен пират, който веднъж ми каза: „Гледай си твоите работи, иначе някой ден ще ти разпорят корема“.

Джейк избухна в смях и отпи голяма глътка ром.

— Дано само не те чуе Барни! Ако някой открие кой съм, ще се озова в много по-деликатно положение от твоето. Това ме навежда на следващия въпрос: Какво ще правиш с Хейс?

— Онова, което трябваше да направя още преди години.

— Ще го убиеш ли? — попита Джейк, без да му трепне окото.

Морган се ухили. Пиратите разрешаваха по този начин всичките си проблеми.

— Не, драги. Ще му поискам сметка.

Джейк изпухтя презрително и изкриви устни.

— Откога решаваш проблемите си по този женски начин?

— Какво каза? — изсъска Морган. Как смееше да го обижда така!

Джейк се изсмя доволно и гневът на капитана отлетя.

— Погледни фактите в лицето, Дрейк. За пореден път показваш, че произхождаш от почтено английско семейство. Мъжът не решава проблемите с говорене. Още ли не си го научил? Когато имаш проблем, извади ножа и ще го решиш.

— Последния път, когато проверих твоята теория, установих, че тя ме приближава единствено към бесилката. Извинявай, но няма да последвам съвета ти.

Джейк прие думите му с равнодушно вдигане на раменете.

— Момчето ми, не съм забравил как някога едно младо куче постави търпението ми на изпитание, но оттогава мина много време. Но и тогава беше по-честен, отколкото е полезно за човек като теб.

Той пийна още малко ром и продължи:

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам, дето ти натресох момичето.

Сега беше ред на Морган да изпухти презрително.

— Какъв дявол те накара да я отвлечеш?

Джейк вдигна рамене.

— Би трябвало да ми бъдеш благодарен. Първият ми импулс беше…

— Да й прережеш гърлото?

— Абсолютно правилно.

Морган извъртя очи. Снизходителността не беше между качествата на Джейк Дъдли, даже през последните години, които бе прекарал на сушата. Явно нищо и никой не беше в състояние да го промени.

— Може ли да ми отговориш на един въпрос? Ще ми кажеш ли как Лорелай успя да оцелее няколко години, преди да се ожениш за нея?

Джейк избухна в луд смях.

— Как да се изразя… Лори има борчески дух. — Отново отпи глътка ром, скръсти ръце зад главата и се отпусна назад с доволна усмивка. — Ще ти кажа още, че тя умее да върти сабята по-добре от повечето мъже.

Морган също се засмя и си представи неустрашимата Лорелай, изправена пред своя мрачен пират. Но какво друго можеше да се очаква от внучката на прочутите пирати Ан Бони и Калико Джак?

— С възрастта очевидно омекваш — отбеляза доволно той.

Джейк изпухтя и си наля още ром.

— Според мен причината е, че прекарах твърде много години с нея — хвърли пронизващ поглед към Морган и попита направо: — Какво ще правиш с момичето?

— Не знам — отвърна капитанът с дълбока въздишка. — Честно казано, Джейк, в момента си имам куп други проблеми и не знам къде почва единият и къде свършва другият.

Джейк кимна с разбиране.

— Имаш предвид Пенелопе, нали?

Морган въздъхна отново.

— Точно така. — Никога не беше успявал да крие мислите си от Джейк. — Все още си мисля, че не съм по-добър от Уинстън. Нито на йота.

В очите на Джейк блесна изненада. И неодобрение.

— Какво? Ти да не си се побъркал? Откъде ти хрумна?

— Ти и аз унищожихме Серенити. Точно както Уинстън направи със сестра ми.

Джейк се намръщи заплашително.

— Ако намекваш, че съм имал намерение да продам Серенити в бордей…

— Млъкни! — изкрещя вбесено Морган.

Джейк вдигна ръце, сякаш се предава.

— Много съжалявам, Дрейк. Знам колко обичаше сестра си.

Да, той наистина знаеше. Ако някой беше наясно за връзката между Морган и сестра му, това беше Джейк. Той бе помогнал на Морган да я намери и пак той беше човекът, който я откупи от бордея, където я бяха продали.

— Знаеш ли — промълви Морган, докато замислено разтъркваше брадичката си, — мисля си, че можем набързо да уредим въпроса с Хейс.

— Какво имаш предвид?

— Ами… по това време на годината обикновено отива на Карибите, за да подплаши нашите братя в зимните им квартири. Ако и ние потеглим в същата посока, можем при благоприятни обстоятелства да застанем на пътя му.

Джейк отпи голяма глътка ром.

— Добре знаеш, че с най-голямо удоволствие бих окачил негодника на въжето. Но ако го убиеш, британците ще удвоят наградата за главата ти.

— И какво от това? Следващият ловец на глави ще си помисли два пъти, преди да тръгне да ме гони.

— Не се занимавай с него, Морган — помоли настойчиво Джейк. — Трябва да свършиш нещо много по-важно.

— И какво е то?

— Първо ще купиш нова рокля на Лорелай от онази дяволски скъпа лондонска шивачка. Ако открие, че съм дал така желаната от нея розова рокля на твоето момиче, ще ме убие.

— Серенити не е мое момиче. Ти си човекът, който я довлече тук.

— Добре де! Ако на моя кораб имаше жена, сега нямаше да седя тук долу и да се наливам с ром. Щях да отида при нея и да й покажа какво значи истински мъж.

Морган сложи пръст над веждата си и очерта линия, която повтаряше белега на Джейк на същото място. Резката беше спомен от Лорелай — от една от най-ожесточените им битки.

— По-добре да си спестя някой такъв белег…

Джейк избухна в смях.

— Уверявам те, че ми беше безкрайно приятно да си спечеля този белег, Дрейк. Струваше си, приятелю. До последния милиметър.

С тези думи той се надигна и излезе. Морган разочаровано установи, че е взел със себе си и бутилката. Още си е старият Блейк Джек — помисли с усмивка. Някои неща никога не се променяха.

Настани се по-удобно и се замисли над думите на Джейк. И над факта, че Серенити е само на няколко метра от него. На сигурно място в неговото легло.

В неговото легло!

Каква ирония на съдбата!

 

 

Серенити се събуди от шума на дъждовните капки, които леко се удряха в прозорците. Отвори очи и видя, че по дебелите стъкла се стича дъжд.

Корабът!

— О, не! — изохка тя и в същия миг разбра, че изминалата нощ не е била кошмарен сън. Всъщност… Е, добре, кошмар не беше истинската дума. Решаващото беше, че всичко се е случило в действителност.

Доброто й име беше унищожено.

Баща й сигурно вече от няколко часа претърсваше Савана, за да я намери. Никой нямаше представа къде е тя и кога ще се върне.

— О, не… — повтори тихо Серенити. Безвъзвратността на ситуацията я улучи като удар. Това е действителността. Никога вече няма да се върне към живота, който беше водила.

Тя се сви на кълбо и се помоли за смелост и сили, за да се справи с бъдещия си живот — най-вече с клюките, които ще я преследват до края на дните й. Все още чуваше в ума си злобните забележки по адрес на Частити.

„Оная там, дъщерята на Джеймс! Да, същата, дето я хванаха да се натиска с момчето долу край езерото. Малка развратница! Така е, когато се проповядва, че обществото трябва да промени отношението си към жената. Бенджамин трябваше да държи по-изкъсо жена си и да не й позволява да пълни главите на дъщерите си с глупости. Бедничкият… съжалявам го… сам-самичък трябва да се оправя с бъркотията, която остави жена му.“

Колко пъти беше слушала вариации по същата тема? И колко пъти щеше да слуша новата версия?

„Я, я вижте оная, най-малката Джеймс! Знаеш ли, избягала посред нощ на пиратски кораб! Можеш ли да си представиш…“

Клюките ще я преследват до края на живота й. Но няма на кого да се сърди. Сама си е виновна, че излезе посред нощ от къщи…

Серенити скочи от леглото и бързо се облече. Няма да се разхождам с погребална физиономия, каза си решително тя, няма да се оплаквам от съдбата. Щом съм избрала този път, ще го следвам, където и да ме отведе.

В момента стомахът й къркореше застрашително — значи трябва да отиде в кухнята. Отключи вратата и се спъна в някакъв вързоп.

По дяволите! Това не беше вързоп.

Морския вълк беше спал пред вратата на каютата й.

Морган се събуди с ругатня. Устата му се напълни с розова коприна. Усети внезапно болка в кръста, когато отгоре му се стовари женско тяло, облечено в розово.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. Ръката му се плъзна по нещо кадифено меко. Нещо, което се усещаше невероятно добре под пръстите му.

— Капитан Дрейк, веднага си махнете ръката от крака ми!

Каква прекрасна изненада — да се събудиш и да установиш, че жената, която си сънувал, лежи върху теб. Възмутеният глас на Серенити извика дръзка усмивка на лицето му. Преди да е обуздал желанието си, Морган плъзна ръка по хладния копринен чорап и проследи изкусителната извивка на крака. Даже успя да напипа частица твърда плът и сладостно мека кожа. Колко хубаво би било да помилва вътрешната страна на бедрата й и особено топлото място, където се събираха…

Какво не би дал да изследва нежната плът с ръце и устни! Да свали внимателно чорапите…

— Капитан Дрейк! — извика Серенити, дръпна роклята и го принуди да махне ръката си. Бузите й пламтяха като огън. — Пуснете ме!

— Бях останал с впечатлението, че по-скоро вие ме държите, мис Джеймс.

Това, естествено, не му пречеше. Когато падна върху него, Серенити го обгърна с полите си, гърдите й се притиснаха към лицето му. Докато риташе и се мъчеше да се изправи, тя едва не го задуши с възмущението си.

Морган се ухили още по-широко. Прекрасно беше да усеща гнева й. Знаеше, че ще я ядоса със смеха си, и това го развесели още повече.

Най-сетне Серенити заби острия си лакът в корема му и успя да се изправи.

— Вие сте дявол! — извика сърдито тя и се обърна.

Морган се изсмя гърлено, стана и се загледа след бързащото към палубата момиче.

— Не си права, Серенити Джеймс — прошепна след малко. — Ако бях дявол, нямаше да се отървеш толкова лесно.

Серенити забави крачка едва когато забеляза Барни, който нареждаше нещо на моряка, заел позиция в коша на мачтата.

— Извинете, мистър… — Серенити спря изведнъж, защото й стана ясно, че не знае фамилното му име. Стори й се крайно неуважително да го нарече просто „Барни“.

— Питкърн — допълни старият моряк. — Наричат ме мистър Питкърн, момиче. Е, какво мога да направя за вас?

В този момент Серенити забеляза, че целият екипаж е спрял да работи и я зяпа. Двамата мъже, които стояха зад Барни, бяха престанали да стържат релинга и от парцалите им капеше юда. Всички неприлични песнички бяха замлъкнали.

На борда изведнъж се възцари тишина, сякаш беше дълбока нощ. Чуваха се само скърцането на такелажа и крясъците на морските птици.

Косъмчетата на тила й настръхнаха. Това не беше добре. Изобщо не беше добре.

Морган се изкачи на палубата и моментално забеляза реакцията на екипажа си. Когато видяха своя капитан, всички побързаха да се заемат с работата си, сякаш не се бе случила случка. Това не предвещаваше нищо добро. Жена на борда на кораба му — снощи Серенити го нарече идеална предпоставка за пълна катастрофа. Абсолютно точно определение.

Капитанът прекоси палубата с решителни крачки и застана до младата дама.

— Хора — извика той и всички погледи се устремиха към него, — както видяхте, имаме гост на борда. Мис Джеймс е дама от добро семейство и всички сте длъжни да се отнасяте към нея с необходимото уважение. Ако видя, че някой си позволи и най-малката дързост, лично ще се заема с него.

— Тъй вярно, капитане.

Морган се обърна към „гостенката“ си.

— Трябваше да ви облека като канонир — изрече тихо, с напрежение в гласа.

— Мисля, че не ви разбирам — отговори също така тихо тя.

— Иска да каже, като едно от момчетата, които по време на битка носят барута за оръдията, мис Джеймс — обясни с усмивка Барни.

Серенити му благодари с кимване и се обърна отново към Морган.

— Позволете да ви напомня, капитане, че когато дойдох на борда, бях облечена точно като… носач на барут.

— Въпреки това успяхте да се поставите в неудобно положение.

По израза на лицето й пролича, че много иска да възрази. Но знаеше, че той има право и това я накара да замълчи. Морган разтри гърдите си.

— А сега ще ми кажете ли защо толкова бързахте и за малко не ми пробихте белия дроб с крака си?

Серенити скръсти ръце под гърдите.

— А вие какво правехте на пода пред каютата ми?

— Това случайно е моята каюта.

— Едва когато аз се прибера вкъщи.

Морган пое въздух и се извърна настрана. Защо изобщо се разправяше с нея? И то за нещо толкова глупаво! Освен това не му беше в характера да си блъска главата за подобни дреболии.

— Къде отивате? — попита отново. Сега не беше време да изследва чувствата си.

— Щом толкова искате да знаете, ще ви кажа — исках да си взема нещо за ядене. Случайно съм гладна. Така, а сега вие ми кажете какво търсехте пред каютата ми.

— Мъжете също имат нужда от сън, мис Джеймс, а на кораба всеки спи, където му е удобно.

— Няма ли кабини за гости или…

— Това е боен кораб, мис Джеймс, не пътнически.

— Ами моряците? Те нямат ли легла?

— Те опъват койките си, където им е приятно… или където намерят място. Аз не съм чудовище и не бих изхвърлил бедния Барни от каютата му. Тя му трябва, защото си има птица.

Серенити плъзна поглед над моряците, които се занимаваха с разнообразните си задължения. Морган прочете объркването по лицето й.

— Няма нищо общо с прекрасния живот, който сте описали в статията си, нали? — попита той и гласът му омекна. — Животът в морето е суров. И често смъртоносен.

— Защо тогава продължавате?

— Защото обичаме морето. Обичаме този живот.

Серенити вдигна вежди.

— Тогава сте мазохисти.

Морган избухна в смях. През това време погледът му жадно обхождаше красивата й фигура и си припомняше колко меко беше бедрото й под пръстите му. Това момиче беше право — той беше един жалък мазохист.

Жалко, че не можеше да й каже колко верни са думите й.

— Обвинявали са ме и в по-страшни неща. — Той се обърна на другата страна. — Сега ви моля да ме последвате, мис Джеймс. Ще ви заведа до корабната кухня.

Без да каже дума, тя слезе след него под палубата.

Корабната кухня се оказа голямо помещение с огромна желязна печка. Мършав, плешив мъж месеше тесто за хляб на голямата маса, а слабичко четиринайсетгодишно момче тичаше усърдно насам-натам, за да изпълнява заповедите му.

— Казах ти да донесеш още брашно, момче! Трябва ми, преди да е почнала зимата.

— Да, сър — отговори задъхано момчето и извади от бъчвата чаша брашно.

Морган се покашля и готвачът вдигна очи от работата си с недоволно лице.

Изразът му се промени веднага щом позна своя капитан.

— Желаете ли закуска, капитане?

Морган се обърна към гостенката си.

— Какво искате за закуска, мис Джеймс?

Злобният поглед на готвача се насочи към нея. Серенити предположи, че ако си поиска омлет с яйца, мършавият мъж ще избухне, затова вдигна рамене подчертано равнодушно.

— Хляб и сирене са достатъчни.

— Корт! — изсъска готвачът и размаха ръка към момчето. — Веднага донеси на момичето на капитана каквото пожела!

Серенити изохка стреснато.

— Аз… аз не съм момичето на капитана!

— Не биваше да се изказвате така обидно — пошушна в ухото й Морган.

Серенити моментално се постара да обуздае гнева си.

— Значи все пак съм ваше момиче? — попита шепнешком.

— Не съм казал това.

— Но го намекнахте.

— Не, не сте права.

— Наистина ли? — попита тя с широко отворени невинни очи.

Морган се почеса по тила и прехапа устни.

— Разпитвате ме като някой проклет адвокат.

Серенити остана много доволна от себе си и се усмихна. Не знаеше защо се наслаждава на смущението му, но едно беше ясно — харесваше й да го дразни.

Корт се върна със закуската й и чаша мляко.

— Млякото е прясно, милейди — обяви тържествено той на ужасен диалект.

Серенити се усмихна на момчето с искрена благодарност.

— Много ти благодаря, но аз не съм лейди.

— Може би, мадам, но със сигурност не сте и уличница.

Серенити остана много учудена от думите му. Значи този хлапак познаваше уличници?

— Трябва да поговорим — рече Морган и я потегли за лакътя.

Без да протестира, Серенити го последва обратно в капитанската каюта. Отнесе закуската си до масата и седна, за да се нахрани.

Морган едва успя да хване чашата й с мляко, когато корабът се разтресе.

— Това е едно от нещата, за които трябва да говорим — обясни спокойно той. — На кораба има правила, които всеки трябва да спазва.

— И какви са те?

— Първо: стойте далече от готвача. Ако ви трябва нещо от корабната кухня, кажете на Кит, на Барни или на мен и ние ще ви го донесем.

— Но това е само губене на време!

— Тихо, Серенити — спря я решително той. — Готвачът е мрачен стар злобар и ние знаем как да се оправяме с него. Вие не знаете.

Очите й потъмняха от гняв.

— Защо тогава сте оставили това дете да му прислужва? Това е чудовищно!

— Корт е син на готвача и до днес той не му е посегнал. Вярно е, че непрекъснато му крещи, но никога не го е бил. Никога.

— Виж ти… — промърмори Серенити и задъвка хляба си.

Морган приседна на ръба на масата и тя неволно се възхити на силните мускули, които играеха под опънатия панталон. По-добре да се съсредоточи върху яденето. И да си пие млякото. Но й беше много трудно да отклони погледа си от прекрасното му тяло.

— Следващото правило — продължи той и привлече вниманието й. — Всеки на кораба знае съвсем точно какво се случва, когато се надига буря. Както вероятно сте забелязали, корабът вече се тресе и много скоро може да се случи някоя особено висока вълна да ви събори.

Серенити бързо посегна към чашата, когато корабът отново се разлюля.

— Мисля, че ви разбрах.

— По тази причина — продължи Морган и посочи чашата с кратко движение на главата — искам да стоите далеч от релинга, защото има опасност да паднете през борда. Преди няколко седмици загубихме защитната мрежа и докато я заменим, никой няма да се приближава до ръба.

— Мъдро нареждане.

Морган не обърна внимание на саркастичната й забележка.

— Ако ви трябва светлина в каютата, вземете един от фенерите, но в никакъв случай не го сваляйте от мястото му. Окачени са на въжетата, за да не се ударят някъде и да подпалят кораба.

— Изключително ценна обезопасителна мярка.

Мрачното изражение в очите му се засили.

— Какво има? — попита тя с невинно трепкане на миглите.

— Това са сериозни правила.

— И аз така ги схванах. — Тя вдигна ръка и започна да изброява: — Първо: да не нервирам винаги мрачния готвач — защото самото ми присъствие го нервира — добави с вдигане на раменете и Морган едва успя да потисне смеха си. — Добре, готова съм да се придържам към вашите правила. Второ: да не скачам през борда, защото нямате намерение да обърнете, за да ме извадите от водата.

— Не съм казал такова нещо!

— И трето — продължи тя, без да му обърне внимание: — ако ми трябва светлина, да не правя пожар. Мисля, че ви разбрах правилно. Има ли още нещо?

— Да. Никога не отивайте… — Морган се наведе към нея и я прониза с мрачен поглед. — Никога не се разхождайте под палубата без мен или Барни.

— А не може ли с Кит?

— Повтарям — никога не се разхождайте…

— Без вас или Барни. Разбрах. Нямам право да се качвам на палубата, нямам право да ходя и под палубата. Какво ми оставя да правя? А, да, сетих се — да умирам от скука!

Морган отстъпи крачка назад смутен. Не беше подготвен за такава дискусия. Но трябваше да я накара да разбере на каква опасност се излага.

— Мис Джеймс — заговори той тържествено, почти церемониално, за да скрие неловкостта си, — не знам доколко родителите ви са ви просветили относно… мъжете, но… — Спря и затърси правилните думи.

— Относно мъжете и техните низки инстинкти? — помогна му с готовност тя.

Морган кимна.

— Да, нека приемем това описание.

— О, снабдиха ме с всички необходими препоръки и предупреждения — увери го тя. Помълча малко, сякаш обмисляше нещо, и продължи: — Знаете ли какво, капитане? Сега ми стана ясно, че имаме проблем с тези ваши правила. — Серенити се облегна удобно на стола си и нацупи устни.

— И какъв е проблемът?

— Вие изхождате от убеждението, че аз съм глупачка.

Мъжът смаяно вдигна вежди.

— Откъде ви хрумна тази глупост?

— Аз съм зряла жена, капитане — отговори тя с цялото си достойнство, изправи се и застана пред него. — Даже мога да вървя и да подсвирквам, без да припадна. Не забравяйте, че работя в печатницата на баща ми, която е само на няколко крачки от пристанището. Повярвайте, капитане, аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си.

Морган неволно се усмихна на смелостта й.

— Доколкото си спомням, мис Джеймс, вие казахте, че по-добрата част от смелостта е предпазливостта. Да, това бяха ваши думи.

— И струват повече от сто пистолета — отговори мъдро тя. — Прав сте, капитане. Тъкмо поради това добрият Господ ни е дал мозъци. Знайте — аз съм твърдо решена да не си създавам неприятности.

Благодарен, че тя показва толкова разум, Морган кимна.

— Съзнавам, че не можете да прекарвате дните си в каютата. Когато пожелаете да се качите на палубата, направете го. Само внимавайте да не сте сама.

— Тъй вярно, капитан Дрейк — отговори сериозно тя и наподоби военен поздрав.

Натъпка последното парче хляб в устата си и се обърна към него.

— А сега, капитане, имам една малка молба.

— Тоалетната се намира…

Серенити го прекъсна с покашляне. Бузите й порозовяха.

— Благодаря ви, вече я намерих.

— За какво става дума?

— Кажете ми къде мога да създам проблеми и да предизвикам хаос.