Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (14)

12

Минаха два дни. Морган напразно очакваше Серенити да реагира на писмото му. Нищо не се случи.

Явно е бил прекалено настойчив. Без съмнение постъпката му я е потресла и засрамила. Не биваше да я докосва така интимно — знаеше го. Само да можеше да се извини. Да поправи станалото.

Морган въздъхна примирено и се запъти към кухнята, за да хапне нещо, докато чака вечерята. Може би, ако се скара с готвача, ще се освободи поне до известна степен от чувството за вина спрямо Серенити.

Когато наближи корабната кухня, той чу гласа на Корт и недоволното ръмжене на готвача. Отначало не разбра какво си говореха, но когато наближи, се случи нещо странно. Нещо направо невероятно.

— Добре де, а сега ми обяснете още веднъж какво да правя с розмарина.

Морган спря пред вратата, напълно объркан. Нима това наистина беше гласът на готвача?

Невъзможно. Той говореше почти… почти любезно.

— Според доктора розмаринът помага при храносмилателни смущения и главоболие. Една клонка се добавя към виното. — Гласът на Серенити прозвуча като музика в ушите му и стопли кръвта във вените му. — За главоболие е по-добре да се залее с кипяща вода.

— Кой би помислил! — изпухтя готвачът.

— Ще ми донесеш ли млякото, Корт? — помоли с мек глас Серенити.

— Веднага, мадам.

Морган пристъпи по-близо, но остана в сянката, за да продължи да наблюдава сцената незабелязан.

Серенити стоеше пред печката и бъркаше нещо в голяма тенджера, докато готвачът се бе навел над масата и разточваше тесто. Серенити беше облечена в роклята на розови и бели ивици и косата й беше прилично сресана. Движенията й бяха изпълнени с грация, когато почука с лъжицата по ръба на тенджерата и се изтри ръцете в бялата престилка, завързана над роклята.

Приятен аромат изпълваше кухнята и стомахът на Морган се присви от глад.

Корт й донесе млякото.

— Сега ли ви трябват картофите?

— Да, моля те.

Усмивката й го изпълни с радост, но все още беше твърде объркан и не се сещаше какво би могъл да направи. До вчера готвачът не търпеше в кухнята никого, освен сина си. Да не говорим за някой, който да му помага в готвенето.

— Ето, мистър Родейл — каза Серенити и Морган примигна изненадано няколко пъти, докато се сети, че това беше името на готвача. Тя изсипа картофите и млякото в тенджерата и бързо се отдръпна назад, когато пръсна гореща вода. — Още не съм чула края на историята ви.

Готвачът се изкиска и вдигна глава, без да спира работата си. Ръцете му сръчно оформяха топчета тесто и ги нареждаха в голям тиган.

— Правилно. Докъде бях стигнал?

— Разказвахте ми за младия пират в таверната — помогна му Серенити и отново разбърка манджата в тенджерата.

— Аха — засмя се готвачът, събра тестото на топка, посипа го с брашно и продължи да меси. — Младо момче, около двайсетгодишно. Тъкмо седна и му поднесоха канче бира, когато влезе онзи дърт пират с дървен крак, превръзка на окото и кука вместо дясна ръка.

Той спря за малко, докато вземе точилката. Започна отново да разточва тестото и продължи:

— Младото момче го огледа отгоре до долу — нали знаете, младите са винаги любопитни — и разбира се, остана много впечатлено от гледката. „Как загубихте крака си, старче?“ — попита и старият пират много се ядоса на безсрамието му. „Сдобих се с дървения крак в деня, когато екипажът на моя кораб нападна най-голямото португалско пристанище. Нахлухме на сушата и се бихме като дяволи, но по едно време капитанът на флагманския кораб излезе точно срещу мен и трябваше да се дуелирам с него. Докато се биехме, кракът ми се заплете в нападалите въжета и когато се опитах да се освободя, той замахна със сабята и ми отсече крака до коляното. Така се разярих, че грабнах парче от релинга, пъхнах го в кървавата дупка и оттогава имам дървен крак.“

— Господи, какъв ужас! — извика Серенити. Взе парче тесто от масата, накъса го на дребни парченца и ги пусна в тенджерата. — Бедничкият!

— Почакайте — намеси се Корт, чието лице сияеше от въодушевление. — Сега идва най-доброто.

— Върши си работата, момче — заповяда готвачът, за миг възвърнал обичайното си лошо настроение. — Е, докъде бях стигнал?

— Пиратът обяснява как се е сдобил с дървения си крак — помогна му Серенити и отново разбърка манджата.

— Аха. Естествено, младият пират се вцепени от страхопочитание, но любопитството продължи да го измъчва, затова попита: „Ами куката?“. „По дяволите — изръмжа старият пират. — Куката дойде при мен, когато атакувахме крепостта Сент Августин. Тъкмо бях заредил оръдието и бях запалил фитила, когато силен залп раздруса кораба ми, оръдието се обърна и дулото се насочи право към главната мачта. Без да се замисля, протегнах ръка и обърнах оръдието. Така спасих кораба си, но оръдието изгърмя и отнесе ръката ми. Веднага грабнах една кука от такелажа, забих я в кървавата дупка и така се сдобих с кука вместо пръсти.“

Серенити изохка и изкриви лице. Морган стисна устни, за да не избухне в смях. Това момиче е невероятно. Днес изглеждаше толкова привлекателна — устата му се напълни със слюнка не само защото от тенджерата се носеше сладка миризма.

Корт грабна метлата и се захвана да чисти кухнята. Баща му продължи с пиратската история:

— „Невероятно — извика младият пират. — Ами превръзката на окото?“. „Това е най-страшната история, момчето ми — изръмжа старият пират. — Случи се след битката, същия ден, само че късно вечерта, когато вече плячкосвахме града. След като събрах цяла торба злато, си хванах една прекрасна женска и се запътих обратно към кораба. Точно тогава чух странен шум. Вдигнах глава и видях огромна чайка.“

— Чайка ли? — учуди се Серенити.

— Да, чайка — потвърди готвачът с една от редките си усмивки. — Старият пират вдигнал глава и тя изтрещяла право в окото му.

Серенити го погледна недоумяващо.

— Как така е изтрещяла?

— Ами да, мис Джеймс, изпразнила се е, ако разбирате какво искам да кажа.

По червенината, избила на бузите й, Морган разбра, че е схванала за какво става дума.

— Младокът погледна смаяно пирата и рече: „Но това още не обяснява превръзката на окото“. „Напротив, моето момче — изсмя се старикът. — Това беше първият ми ден с куката вместо ръка.“

Морган отново прехапа устни, за да потисне смеха си. Серенити обаче се разсмя звънко и смехът й беше като музика в ушите му.

— Господи, какъв ужас! — извика тя и се направи, че трепери. — Къде чухте тази история?

Готвачът, привършил с тестото, изтриваше масата.

— На маса моряците умират да си разказват истории.

По лицето му пробяга сянка — очевидно нещо в този факт не му се нравеше. Серенити сложи ръка на рамото му и макар да съзнаваше, че е глупаво, Морган усети тръпка на ревност. Не му харесваше, че тя утешава друг мъж. И изобщо — какво правеше тя в кухнята въпреки заповедта му?

— Защо не говорите с капитана, мистър Родейл? — предложи с мек глас Серенити. — Кажете му, че бихте искали някой да ви помага в готвенето, за да имате време понякога да се качвате на палубата.

Готвачът избухна в горчив смях.

— Какво казахте? Да не мислите, че ще оставя разни глупаци да се мотаят из кухнята ми без надзор? Направо ме обзема ужас при мисълта какви бели ще натворят. Сигурно ще поръсят яденето с барут вместо с пипер и какво ще правим тогава?

Серенити се засмя, извъртя очи и отново се зае с тенджерата. Корт престана да мете и на лицето му изгря сияеща усмивка.

— И аз искам да ви разкажа нещо смешно, мис Джеймс!

Серенити отново почука с лъжицата по ръба и сложи капака на тенджерата.

— Разбира се, мистър Корт, с удоволствие ще го чуя — заяви тя и отстъпи настрана, за да може готвачът да сложи хлебчетата във фурната.

Корт продължи да мете.

— Имало едно време един смел капитан, чийто кораб за малко да бъде завладян от пирати. Добрият капитан се обърнал към младия си стюард и изкрещял: „Донеси ми червената риза!“. Момчето веднага слязло в каютата и му донесло червената риза. Капитанът побързал да я облече. Битката бушувала цял ден, но накрая капитанът победил и пиратите били разбити.

Момчето спря, остави метлата, почеса се по носа и продължи:

— След два дни се появили три пиратски кораба и капитанът, спокоен както винаги, отново заповядал на стюарда да му донесе червената риза. Битката пак бушувала цял ден и накрая капитанът победил. През нощта моряците си разказвали истории за срещите си със зли пирати и главният лоцман попитал капитана защо по време на битка винаги облича червена риза. Тогава капитанът му хвърлил един от онези погледи, дето само капитаните ги умеят, и отговорил: „Нося червена риза, защото по време на битката може да ме ранят. Като съм облечен в червено, никой не забелязва, че кървя, и хората ми продължават да се бият, без да се тревожат за мен“. Екипажът бил много впечатлен от думите му. — Корт кимна мъдро. — Голяма смелост е да те ранят и да не го показваш.

Серенити кимна и на лицето й се изписа почти майчинска гордост.

— Продължавай, моля те.

— След една седмица — заразказва отново Корт — морякът в коша на мачтата съобщил на капитана, че срещу тях плават десет пиратски кораба. Всички мъже на борда се разтреперили и се събрали около капитана, за да чуят какво ще им каже. Той се изправил гордо и се обърнал към стюарда: „Момче, донеси ми… кафявия панталон“.

Серенити изохка смаяно.

— Как смееше да разказваш такива вицове на дама! — изрева разярено готвачът. — Не съм те възпитал така, момче!

Той посегна към сина си, но Серенити застана между двамата.

— Няма нищо, мистър Родейл — рече кротко тя. — Момчето не искаше да каже нищо лошо.

Корт изглеждаше така, сякаш бе получил плесница.

— Ама, тате… Исках само да я разсмея.

Серенити го потупа по рамото.

— Историята беше интересна и можеш спокойно да я разказваш на други момчета, но баща ти е прав. Когато присъстват дами, не се разказват подобни вицове.

Момчето увеси нос, метлата се изплъзна от ръцете му и падна на дъските.

— Много съжалявам, мис Джеймс.

Тя го прегърна нежно, после се наведе и вдигна метлата.

— Няма за какво да се извиняваш, Корт. Ти се опита да ме развеселиш, а това е нещо прекрасно, нали, мистър Родейл?

Готвачът присви очи и отговори заканително:

— Хлапакът заслужава един як пердах.

— Мистър Родейл — помоли меко Серенити, но в гласа й звъннаха стоманени нотки.

Докато я наблюдаваше как утешава Корт и се справя умело с лошото настроение на вечно мрачния готвач, Морган внезапно изпита непознато, застрашително чувство. Обзе го дълбока нежност към Серенити. Нежност, примесена с огромно желание и той да я разсмее като другите. С желание да я прегърне и да я гледа как…

Как прави какво? Как утешава децата му?

Това беше — кратка представа, която премина през главата му. Спомен за отдавна неизпитван копнеж, толкова дълбоко погребан в душата му, че почти беше забравил за съществуването му. О, да, преди много, много време, когато направи грешката да се ожени за Тереза, той желаеше семейство и деца. Жена, която да е винаги до него. Жена, която да го обича такъв, какъвто е, и да не желае да се отдели от него.

Ала представата, която си бе създал за жената до себе си, нямаше нищо общо с тази енергична, вечно будеща гнева му млада дама, която го бе прогонила от собствената му каюта. Жена, която поставяше под въпрос всичките му представи.

Морган поиска да избяга от тези странни усещания, да намери убежище, където да ги забрави завинаги. Но не можеше. Страхливостта беше престъпление, което не би могъл да извърши. Всичко в него се противеше да подвие опашка като куче и да се оттегли.

Да избяга от нея.

— Мис Джеймс — обади се той и излезе на светло.

Серенити вдигна глава и лицето й пребледня.

— Капитане… — Поздравът прозвуча студено.

Готвачът очевидно се смути, че са го заварили в такава компания, и се обърна към печката. Корт побърза да излезе от кухнята, влачейки след себе си метлата. Морган го проследи с мрачен поглед и се обърна към Серенити.

— Бих желал да говоря с вас на четири очи, мис Джеймс.

— Боя се, че в момента съм заета — отговори тя и вдигна капака на тенджерата, за да погледне яденето. — Тъкмо помагам на мистър Родейл да…

— Знам, че той няма да има нищо против, ако излезете за няколко минути.

Серенити шумно пусна капака върху тенджерата. И тогава се случи нещо напълно неочаквано — готвачът застана между двамата и изгледа предупредително своя капитан.

— По всичко изглежда, че дамата няма никакво желание да остане насаме с вас, капитане.

Загубил ума и дума, Морган погледна готвача. Откакто бе станал зрял човек, никой не бе посмял да се опълчи срещу него, камо ли пък член на собствения му екипаж.

— Съзнаваш ли какво правиш? — попита той с опасно тих глас.

— Съзнавам, капитане. Пазя момичето. Не е прилично да остава насаме с вас и вие го знаете по-добре от мен.

Серенити усети надигащия се гняв на Морган с тялото и сърцето си. Не искаше да се случи нещо с новия й приятел и бързо излезе напред.

— Няма от какво да се притеснявате, мистър Родейл. Аз… ще говоря с него.

Готвачът вирна глава и изгледа своя капитан едва ли не заплашително.

— Мога ли да разчитам, че няма да забравите добрите си маниери?

Морган се вцепени. Само ноздрите му потръпваха. Ала вместо да се уплаши от своя капитан — човека, от когото зависеше животът му, мистър Родейл се обърна към нея:

— Ако посмее да ви досажда, момиче, веднага ме повикайте. С удоволствие ще му поднеса слабително за вечеря.

Тази заплаха я накара да се засмее. Ала когато отново се обърна към Морган, усмивката замръзна на устните й.

— След вас, капитане.

Потресен от враждебността й, той я отведе в капитанската каюта, където можеха да говорят необезпокоявани.

Бъди мил с нея — заповяда си сърдито. — Дай й време. Не забравяй, че е смутена и плаха. Дай й време да свикне с теб.

В същото време дяволски му се искаше да я удуши, защото бе накарала човек от екипажа му да се обърне срещу него.

Как ли го бе направила? Как, за бога, бе успяла да влезе под кожата на мрачния готвач, който не говореше с никого и ръмжеше срещу всички?

Ако й се скараш, само ще влошиш положението си. Спокойно, Морган, спокойно. Не бързай.

Серенити застана в средата на каютата и се обърна към него.

Той понечи да затвори вратата, но размисли и я остави открехната.

Без бързане. Всичко по реда си.

— Откога се промъкваш в кухнята при готвача? — попита, преди да е успял да се удържи.

Серенити го погледна смаяно.

— Ти да не би да ревнуваш?

Морган не реагира на подигравката.

— Съвсем ясно ти казах да не ходиш сама в корабната кухня.

— Съвсем ясно ми бе казал, че мога да ти имам пълно доверие, що се отнася до моята личност, а ти злоупотреби с доверието ми. Как отсега нататък да вярвам в онова, което ми казваш?

Гневът в гласа й го стресна. Думите й съдържаха горчива истина.

— Разбира се, че можеш да ми имаш доверие.

— Ами! Още отначало ме лъжеш. Накара ме да вярвам, че си джентълмен, загрижен за моето добро, а вместо това си позволи куп волности още първия път, когато останахме сами.

Морган бе очаквал, че тя ще е смутена, а не гневна. Вместо крехкото, страхливо цветче, което искаше да утеши, пред него стоеше фучаща и съскаща дива котка, която му искаше сметка за поведението му.

По дяволите, вината не беше само негова! Тя за каква се смяташе? Кипреше се пред него в мъжки дрехи, които я правеха невероятно изкусителна и му отнемаха дъха.

Първо, изобщо не биваше да се съгласява да се качи с него на палубата. Би трябвало да знае какво я очаква там.

Ами да, всяка истинска жена знаеше, че не е редно да остава насаме с чужд мъж! Грешката беше колкото негова, толкова и нейна.

Намерил убежище в гнева, Морган се изстъпи пред нея.

— Доколкото си спомням, ти нямаше нищо против да те докосвам.

Серенити събра заплашително вежди и направи крачка към него. Твърде слисан, за да мисли, той се отдръпна няколко крачки назад.

— Това е подло — изфуча тя и заби пръст в гърдите му.

Морган отстъпи още няколко крачки.

— Отвратително — продължи тя. — Само негодник би казал такова нещо. Ти за какъв се мислиш? О, почакай, ще ти кажа. Ти си един подъл пират, който си взема всичко, каквото поиска.

Морган съзнаваше, че трябва да отговори на обвиненията й, но беше толкова изумен, че изобщо не му хрумна подходящ отговор. Никой никога не беше посмявал да му говори така.

Както стоеше пред него широко разкрачена, с една ръка на хълбока, тя приличаше на лъвица, решена да разкъса плячката си. Той се отдръпна отново назад, докато опря гръб в стената.

— А сега, сър — изрече тържествено Серенити и отново заби пръст в гърдите му, за да подчертае думите си, — бих предложила да си потърсиш друго занимание, защото присъстващата дама не е за такива като теб.

Морган присви очи, ядосан, че тя бе успяла да го притисне до стената, и се отдръпна настрана. Ала Серенити продължи да го преследва и да фучи като разярена котка.

— Остават само два дни, докато стигнем до Санта Мария, и мистър Родейл ме увери, че там хвърлят котва много почтени търговски кораби, чийто капитани са готови да вземат пътници. Намерението ми е да се кача на някой от тях и да те освободя от присъствието си. Затова направи услуга и на двама ни и стой далече от мен дотогава.

Най-сетне Морган забеляза, че го е изтикала навън от каютата. Преди да се осъзнае, тя се върна обратно в помещението и затръшна вратата под носа му.

— Спри! — изрева той, когато чу как се спусна резето. Пред очите му падна червена пелена. Инстинктивно протегна ръка и натисна бравата.

По дяволите! Този път бе заключила. Проклятие! Сега вече край!

Гневът се възпламени в сърцето му и без да помисли какво прави, той отиде до склада в края на коридора, където съхраняваха инструментите.

Помещението беше чисто и прибрано. Покрай отсрещната стена бяха наредени десетина брадви. Морган грабна първата, която му попадна пред очите, и се върна пред каютата си.

Стисна брадвата с две ръце и грубата дръжка ожули дланите му. Крайно време беше да покаже на мис Серенити Джеймс, че не може да го командва като домашно кученце.

Никой нямаше право да заповядва на Морган Натаниел Дрейк какво да прави и къде да ходи. Никой!

Спря за миг пред вратата и се вслуша в ругатните, които долитаха отвътре.

— Този човек ще ме подлуди! „Нали ти казах да не ходиш сама в корабната кухня!“ — В гласа й звънна подигравка, а имитацията беше толкова съвършена, че Морган се смая. — Как не го е срам! Нима си въобразява, че някой от хората му ще унищожи доброто ми име — след всичко, което направи самият той!

Тя повиши тон, сякаш знаеше, че той е отвън в коридора.

— Защо, защо не съм мъж, за да ти дам да разбереш, капитан Дрейк! Една хубава порция бой — това е, което ти трябва!

„Порция бой“? — Морган изстена вътрешно. Всъщност не — това беше добра идея. Една хубава порция бой за малката вещица, за да разбере кой командва тук.

Преди да е имал време да размисли, той замахна с брадвата и я стовари върху вратата.

Серенити тъкмо бе започнала да се съблича, когато чу шума на чупещото се дърво. Обърна се стреснато и проследи с лудо биещо сърце как вратата се натроши на парченца под блестящата брадва.

Резето поддаде и вратата се удари в стената. Морган застана на прага със зловещо разкривено лице. Отпусна бавно брадвата и заяви с опасно тих глас:

— Никога вече не заключвай вратата си пред мен.

Би трябвало да се уплаши — Серенити знаеше това. Той стоеше пред нея с жажда за убийство в погледа и държеше брадвата като опитен секач. Целият се тресеше от гняв. Всеки нерв на тялото му беше напрегнат. Счупената врата се люлееше напред и назад в ритъма на кораба. Смешна гледка.

И всичко това само защото тя бе зарезила вратата?

Без да иска, Серенити избухна в смях. Смееше се сърдечно и високо. И не можеше да спре. Докато се сети, че е полуоблечена. По-точно — полусъблечена. Нададе ужасен вик, хвърли се към леглото, грабна завивката и се уви цялата в нея.

Морган не беше в състояние да се помръдне. Писъкът й прокънтя оглушително в ушите му, очите му следяха всяко нейно движение. Когато се устреми към леглото, тънката долна риза се опъна и разкри всичките й женски закръглености. Зашеметяваща гледка.

— Какво, по дяволите, си намислила? — попита изумено той, когато най-сетне си възвърна дар слово.

— Това не те засяга.

Морган се огледа. Бельото й отново висеше по цялата каюта.

— Пак ли переш? Изпрала си всичко и нямаш какво да облечеш?

Тя изпъна крехките си рамене.

— Щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Смятах да се изкъпя — съскаше като разярена котка. — Реших, че банята ще ме успокои. Не мислиш ли, че това е по-добро средство, отколкото да разбиваш врати?

Морган стисна по-здраво брадвата и отново си пожела да я стисне за гушката.

— Доколкото си спомням, още първия ден ти казах, че нямаме вода в излишък.

— Каза ми, но тази сутрин Корт и мистър Родейл ми донесоха цяла бъчва с дъждовна вода, за да се изкъпя и да си изпера дрехите. Вместо да ги обидя, реших, че е по-добре да им благодаря. Но ако знаех, че ще получиш пристъп, щях да почакам.

Сега беше негов ред да приеме абсурдността на случващото се с чувство за хумор. Наистина бе получил „пристъп“, както се изразяваше тя. Нямаше друга дума, с която да опише поведението си.

Морган пое дълбоко въздух, за да успокои лудо биещото си сърце. Какво толкова имаше у тази жена, че го тласкаше от една лудост към друга?

До днес беше много горд с уравновесеността си. С умението си да се справя и с най-трудните ситуации разумно и без гняв.

Но когато ставаше въпрос за нея, стоманеният му самоконтрол се топеше като сняг под слънцето.

Имаше ли някаква възможност да се измъкне изискано от неловката ситуация? Огледа парчетата от вратата, разпръснати навсякъде по каютата, и вдигна глава към Серенити, която стоеше до койката, увита в покривката. Не, май нямаше никаква възможност да се измъкне.

— Събери си нещата — помоли тихо той. — Ще мога да поправя вратата едва когато стигнем в Санта Мария. Можеш да се преоблечеш в каютата на Барни, а през това време аз ще…

— Ще почистиш стаята?

Морган кимна.

Серенити събра нещата си и спря пред него. Погледна счупената врата и отново впи поглед в лицето му.

— Тази нощ няма да мога да заключа вратата си, нали, капитане?

Морган изръмжа заплашително.

Серенити реши, че в тази ситуация е най-добре да се оттегли, и то колкото може по-бързо изтича по коридора, спря пред вратата на Барни и почука.

— Кой е там? — попита Писти.

— Серенити. Тук ли е Барни? — отвърна Серенити и изведнъж осъзна, че е безкрайно глупаво да разговаря с птица. Изчака няколко минути и когато не се чу друг глас, открехна вратата и погледна вътре. Освен Писти в малката каюта нямаше никой.

Тя въздъхна облекчено, влезе и затвори вратата зад гърба си. Едва сега ужасната сцена, която бе преживяла, я връхлетя с пълната си сила.

Този човек беше луд! Нахвърли се върху нея с брадва! Не прекалявай — укори се Серенити. Той се бе нахвърлил с брадва върху вратата, не върху нея.

„През целия си живот не съм виждал жена, което така да подлудява мъжете — отекна в главата й гневният глас на баща й. — Ти, момиче, си по-лоша от всички други. Никога няма да проумея какво накара скъпата ти майка да те нарече точно Серенити. Сигурно защото е искала да си тиха и кротка. Ако зависи от мен, ще те прекръстя на шумна многознайка.“

„Той е прав, Серенити — заяви веднъж брат й. — Не разбирам какво те кара да дразниш хората, докато събудиш у тях желание да те убият?“

Вероятно те бяха прави. Вероятно това беше най-лошото й качество. Тя сама не се разбираше, но истината беше, че обичаше да дразни хората. Особено арогантните.

На устните й заигра усмивка. Отново си представи Морган с брадва в ръка и разкривено от гняв лице. Невероятна гледка!

Въпреки това не би искала да преживее повторно такава сцена.

— Само още два дни и кошмарът ще свърши — изрече високо тя и започна да се облича.

— Само още два дни — повтори Писти. — Само още два дни.

Ала въпреки сигурността, която я очакваше, част от нея се надяваше тези два дни никога да не изтекат.

 

 

Късно вечерта, когато Серенити се накани да си легне, по коридора се чуха стъпки. Морган. Вече го познаваше по стъпките.

Както бе обещал, той махна счупената врата от каютата й. Серенити прекара остатъка от деня с мистър Родейл и Корт в корабната кухня.

Двамата с Морган бяха сключили мълчаливо споразумение да се избягват през целия ден. Особено след като моряците научиха каква сцена се е разиграла в капитанската каюта. Серенити беше много уплашена, че готвачът ще отиде да иска сметка на капитана, но двамата с Корт все пак успяха да го вразумят.

Морган застана на прага, стиснал под мишница навито одеяло и възглавница.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита с леден глас Серенити.

Той поклати глава и безмълвно подреди постелята си. Изтегна се пред вратата и се зави с одеялото.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Серенити, скръсти ръце под гърдите и го изгледа унищожително.

Морган извади ръце изпод одеялото и се обърна към нея.

— Ако нямаш нищо против, смятам да спя.

— Аз обаче имам. Не желая да спиш в стаята ми.

Морган погледна за миг рамката на вратата, после впи поглед в лицето й.

— Но аз се намирам извън каютата.

— Какво значение има дали си отвън или вътре, след като между нас няма нищо, което да те спре по пътя към леглото ми? Да не мислиш, че ще заспя, когато си толкова близо? Не забравяйте, капитане — аз вече знам що за човек сте!

— Не съм в настроение за словесни престрелки, Серенити. Легни си, ако обичаш. Тук съм, за да те предпазя от евентуални посегателства. Нищо повече.

Дали да му повярва?

Сякаш усетил съмненията й, той въздъхна и й обърна гръб.

— Вървете да спите, мис Джеймс.

Макар и колебливо, Серенити се върна до койката и се пъхна под завивката, без да го изпуска от очи нито за миг. Той изобщо не се помръдна.

Морган не можа да затвори очи. Цяла нощ слушаше как Серенити се върти в леглото. При всяко нейно раздвижване тялото му реагираше и закопняваше за нейното. Твърде ясен беше споменът за страстната им прегръдка, за звука на нейния екстаз.

Тази жена ще ме убие, повтаряше си мрачно той. Бавно, но сигурно желанието да я притежавам ще ме довърши.

Знаеше, че няма да заспи, а ако се съдеше по шумовете, които долитаха от леглото й, тя също не спеше. Твърдо решен да не се поддава на желанията на тялото си, Морган изрече тихо:

— Извинявай за вратата. Не биваше да реагирам така гневно.

Последваха няколко секунди мълчание. Най-сетне Серенити отговори:

— Ти извинявай, че те разгневих така.

Много добро начало, каза си доволно той. Значи тя осъзнаваше участието си в неговия идиотски спектакъл.

— Такъв ти е характерът.

— Всички казват това. Баща ми твърди, че най-големият ми талант е да вбесявам хората.

Последваха няколко минути мълчание. Серенити си мислеше, че щом стигнат в Санта Мария, двамата ще се разделят и тя няма да го види никога вече. Защо тази мисъл стегна болезнено гърдите й? Би трябвало да се радва, че ще се върне вкъщи. Ала мисълта, че вече няма да вижда лицето му всеки ден, беше непоносима. Но така трябваше да бъде. Един ден трябваше да се върне вкъщи и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Морган? — обади се тихо тя.

— Да?

— Знаеш ли, точно когато се появи ти, си мислех колко самотна се чувствах след смъртта на мама. Баща ми беше съсипан от скръб и съвсем забрави, че има деца.

Тя се засмя тихо и тъжно.

— Сигурно нямаше да харесаш особено мама. Тя беше тази, която ми напълни главата с идеите за еманципацията на жените.

— Баща ти одобряваше ли възгледите й?

— Докато беше жива, я подкрепяше. Естествено, понякога се караха, но като цяло намираше необичайните й идеи… приемливи.

„Приемливи“ значи — каза си Морган, докато на устните му играеше усмивка. Да, думата беше добра. Особено ако майката е била като дъщерята.

А той… той намираше Серенити за много повече от „приемлива“. Когато не го вбесяваше, я харесваше… даже много. А понякога беше направо неустоима.

— И тя ли искаше да стане писателка? — попита той. Много му се щеше да знае какво е накарало Серенити да започне работа във вестника на баща си.

— Не. Искаше да стане учен. Изследователка.

Отговорът го смая.

— Не говориш сериозно!

— Напротив. Мама казваше, че това е най-голямото предизвикателство, което си представя. Мечтаеше да организира експедиция и да навлезе във френските територии.

— И успя ли? — продължи с въпросите той. Знаеше, че Серенити би го направила, без да се замисли. Съмняваше се, че нещо — или някой — би могло да я отклони от фиксидея, заседнала в главата й.

— Не — отговори тя с тъжна въздишка. — Никога не стигна по-далеч от Чарлстаун и Мартасвил.

— Защо се е отказала от мечтата си?

— Заради баща ми. Казваше, че животът с него и с децата им е също приключение. И че не й трябва нищо повече.

Морган се опита да си представи каква е била Серенити като дете и избухна в тих смях. Сигурно е създавала много грижи на родителите си.

— Мама беше истинска дама и никога не повишаваше тон — спомни си той и изпита болка. — Не мисля, че някога е изказвала собствено мнение, различно от онова, което беше чула от баща ми.

— Това със сигурност е мечтата на всеки мъж — отвърна тя и той чу съвсем ясно горчивото разочарование в гласа й.

— Не знам — отвърна Морган в старанието си да я изтръгне от меланхоличното настроение. — Има мъже, които ценят предизвикателствата. Например баща ти.

В каютата се възцари мълчание. То продължи доста дълго и Морган повярва, че Серенити най-сетне е заспала. Следващият й въпрос го изненада.

— А що за човек си ти, Морган?