Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (2)

Пролог

Оръдията бълваха огън и палубата на „Отмъстителя“ беше обвита в гъст черен дим. Битката бушуваше повече от час и Морган Дрейк се учудваше, че английската фрегата упорито продължава да се съпротивлява.

Това не се беше случвало отдавна. Повечето капитани познаваха флага му и след един-два залпа се предаваха и му позволяваха да се качи на корабите им.

Не и „Моли Дон“. Незнайно по каква причина капитанът й беше твърдо решен да води безсмислена битка. Какво ли беше натоварил корабът, та капитанът беше готов да рискува живота на целия си екипаж?

Скоро щеше да узнае.

Отново отекна гръм. Морган едва успя да се наведе, когато покрай него профуча едно гюлле и падна във водата, без да нанесе някакви вреди. Капитанът стисна здраво зъби и се изправи. Малко по-надясно, и сега щеше да търси главата си в разбунените вълни.

— Капитански дял от плячката за онзи от вас, който свали главната мачта! — изрева Морган, обърнат към канонирите. Играта започваше да му досажда и беше време да я приключат.

Осемте оръдия на главната палуба се изтеглиха напред. Веднага заредиха още четири. Морган усещаше под краката си треперенето на палубата, докато теглеха оръдията. Чу се съскането на фитилите, преди оръдията да стрелят почти едновременно.

След като дванайсетте оръдия се отдръпнаха, помощник-канонирите обляха дулата със студена вода, за да ги охладят и отново да заредят.

Морган се усмихна доволно. Хармоничните движения на топчиите винаги му доставяха удоволствие.

Как обичаше морските битки! До най-малките им подробности.

Докато шумът от битката гърмеше в ушите му, той наблюдаваше подготвянето на новия залп.

Само след няколко секунди шум от чупещо се дърво процепи въздуха. Такелажът на „Моли Дон“ се залюля застрашително и рухна. Главната мачта падна в океана и навсякъде се разплиска вода. Екипажът нададе победен рев.

Разяждащ дъх на сяра го задави. Часове наред бяха преследвали английската фрегата и най-сетне ловът бе приключил. Последният залп на „Отмъстителя“ бе направил плячката неспособна да се бие.

— Обръщайте, мистър Питкърн — нареди Морган и се обърна за миг към първия подофицер. — „Моли Дон“ се накланя надясно.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Барни Питкърн и завъртя кормилото. „Отмъстителя“ описа елегантна дъга и след минута вече лежеше с широката страна към „Моли Дон“.

— Пригответе се за отбрана! — изрева Морган към дванайсетте стрелци, заели позиции в такелажа. Това беше неговата предпазна мярка срещу изненадите, които можеха да се очакват от борда на английската фрегата. — Ще стреляте само по моя заповед.

В отговор на думите му дванадесетте устремиха погледи към неприятелския кораб.

Беше време да си сложи маската.

Шестнайсет души излязоха на главната палуба, въоръжени със саби и пистолети, готови да преминат на борда на победената фрегата. Абордажни куки изсъскаха заплашително и се забиха в дебелите дъбови стени на „Моли Дон“, за да притеглят тромаво клатещия се кораб към победителя.

Никой от английските матроси не си беше направил труда да се въоръжи и това го изненада. Защо постъпваха така, след като само допреди минута се съпротивляваха ожесточено?

Сега обаче англичаните го зяпаха с такъв ужас, сякаш имаха пред себе си призрак. Даже капитанът, облечен в тъмносиния жакет, белите панталони и напудрената перука на кралския военен флот, само отваряше и затваряше уста като риба, изхвърлена на сушата.

Когато се доближиха достатъчно, за да видят ужасените лица, Морган веднага различи английските моряци от американците, доведени на кораба със сила. В очите на американските матроси светеше облекчение, докато британците трепереха от страх пред отмъстителя.

Барни се разсмя дрезгаво.

— Само ги вижте, капитане! Накрая вдигнаха белия флаг.

— Точно така, но като гледам английския капитан, не са го взели от неговия сандък — обади се Кит.

Забележката на лоцмана развесели Морган. За младеж, който току-що бе започнал да се бръсне, Кит беше видял достатъчно война и кръв.

И изцапани английски панталони.

— Доведете ги на борда, момчета — извика Барни към моряците, които свързваха двата кораба с дъски. — Да си върнем американските богатства от крадливите англичани!

Само след няколко минути екипажът раздели американците от англичаните и ги прехвърли на борда на „Отмъстителя“. Хората му бяха свикнали с подобни акции и Морган знаеше, че много скоро ще намерят всички скрити на кораба американски стоки. Щом си ги приберат, ще потеглят обратно към дома. Към заслужената свобода.

Барни направляваше с викове двама моряци, които с усилие влачеха огромен сандък с американски подправки по клатещите се дъски. Морган неволно се усмихна — старият беше непоправим! Барни беше на шейсет и две години и приличаше на парче дърво, прекарало години в морето. Дребен на ръст, с гол череп, той криеше умело факта, че е един от най-добрите лоцмани, плавали някога по седемте морета.

— Капитане! — извика един от моряците, който бе помогнал на другарите си да прехвърлят сандъка на палубата. — Според мен е твърде тежък за подправки.

Любопитен, Морган извади от колана си дълга кама и отвори ключалката на сандъка. Разрови се в накъсана хартия и напипа нещо твърдо и гладко. Хвана го здраво и извади буца чисто злато.

Избухна в смях. Нищо чудно, че британците бяха рискували живота си. Знаеше, че трябва да даде част от плячката на новото американско правителство, но с останалото злато щеше да ощастливи екипажа си.

— Какво ще правим с „Моли Дон“, капитане? — попита Барни, щом довлякоха на борда и последния сандък.

Морган огледа ужасените лица на британците и се замисли какво да отговори. Никой не беше сериозно ранен, корабът му също беше в добро състояние — с изключение на две-три счупени реи и няколко цепнатини в стените. А плячката им се състоеше от чисто злато. Добре, ще прояви милост.

— Смъкнете кливера и бизановото платно — заповяда с усмивка той. — Така ще имат с какво да се занимават и няма да им хрумне да ни подгонят.

— Не! — извика прегракнало английският капитан. — Така ще станем плячка на пирати.

Морган гневно събра вежди и огледа англичанина с презрение.

— Е, тогава ще ми бъдете благодарен. Моят опит показва, че пиратите се отнасят със заложниците си много по-милостиво, отколкото английските капитани с нещастните американски матроси.

Кит избухна в смях.

— Какво ще кажете, капитане — няма ли да бъде отличен стюард на някой пиратски капитан?

Барни потупа момъка по гърба.

— Според мен е по-подходящ да търка палубата. С тези тлъсти пръстчета и дебелия задник ще се справи само за минути.

Морган поклати глава. Не позволяваше такива шеги.

— Вдигнете платната и поемете курс към родината — заповяда рязко. — Убеден съм, че нашите гости горят от желание отново да усетят твърда земя под краката си.

Американците, щастливи от възвърнатата си свобода, възликуваха при думите му, а екипажът се разбърза да изпълни заповедта.

Веднага щом „Моли Дон“ се изгуби от поглед, един от американските матроси отиде при капитана. Кафявите му очи бяха изпълнени с благодарност. Захвърли презрително английската кърпа за глава и се поклони пред Морган.

— Не знам как да ви благодаря, капитане. Всяка нощ се молехме „Отмъстителя“ да дойде и да ни отърве от англичаните.

Морган помнеше времето, когато и той беше произнасял отчаяни молитви. С тази разлика, че неговите молитви не бяха чути и той се принуди сам да поеме инициативата. Беше още твърде млад, когато осъзна, че в живота може да разчита само на себе си.

— Радвам се, че пътищата ни се кръстосаха и успях да ви освободя.

— И аз ви благодаря — извика друг матрос и се присъедини към другаря си. — Вие сте точно такъв, какъвто ви описват във вестника. Изправен и горд.

Морган се вцепени.

— Какъв вестник? — В гласа му звънна заплаха.

— Миналия месец го взех от един търговски кораб — обясни усърдно морякът, бръкна в джоба си, извади смачкан вестник и му го подаде.

Морган прочете набързо статията, в която го възхваляваха, и в сърцето му пламна див гняв. Проклятие! Някой бе открил самоличността му!

— Мистър Питкърн! — изрева той и Барни се обърна изненадано. — Променете курса! Отиваме в Савана!

— В Савана ли, капитане?

— Точно така. Имам работа там.