Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (15)

13

Морган не отговори на въпроса й. Нито тази нощ, нито следващата. Серенити чакаше и чакаше, но той мълчеше.

Най-сетне тя не издържа и настоя да получи отговор. Ала той я отряза почти грубо.

Болката от грубия отговор не престана да я измъчва. Или не искаше да я окуражава, или не я харесваше и се опитваше да откаже тактично. И в двата случая тя беше загубила. И в двата случая той нямаше нужда от нея и това й причиняваше повече болка, отколкото беше смятала за възможно. Болеше я дълбоко в сърцето и в душата.

Серенити се закле, че няма да мисли повече за това. Много скоро щяха да се разделят и край. Точка. Тя ще продължи да живее живота си, както досега. И ще бъде силна. Никога няма да допусне някой да забележи болката й. Особено Морган.

Тя стоеше сама на палубата и гледаше към екзотичния остров Санта Мария, който вече се очертаваше на хоризонта.

Никога не беше виждала такава красота. Островът се издигаше от морето, обгърнат в лека мъгла, която му придаваше нещо нежно и тайнствено.

— Това Азорските острови ли са? — попита тя Кит, който се появи изневиделица.

— Не, мис Джеймс — отвърна момъкът и остави въжето, което носеше. — Островът е сравнително непознат. Жителите са… — Той се потърка по тила и избегна погледа й. — Ами, от онзи вид хора, с които със сигурност не желаете да оставате насаме.

Думите му я накараха да се замисли.

— Но мистър Родейл каза, че оттук мога да си замина с търговски кораб.

— Прав е. На острова често спират търговски кораби. Събират сведения и търсят някои други… не особено почтени неща.

Кит я остави сама и се присъедини към групата моряци, които събираха платната. Серенити се загледа отново към брега, който бързо се приближаваше. Много скоро ще потегли обратно към Савана. Би трябвало тази мисъл да повдигне духа и, но вместо това…

Какъв смисъл имаше да желае нещо, което не може да се осъществи?

Е, добре, бе прекарала няколко нощи в спокойни разговори с Морган. Беше научила много неща за родителите и сестра му. Даже й бе разказал някои от пиратските си приключения и макар да знаеше, че би трябвало да мрази тази част от миналото му, тя не го обвиняваше в нищо.

Може би за всичко беше виновно проклетото й любопитство.

Имаше едно нещо, за което Морган не говореше никога — за годините в британския флот. Както и да формулираше тя въпросите си, той всеки път ловко отклоняваше разговора в друга посока.

Морган стоеше на кормилото и когато тя погледна към него, сърцето й спря да бие. Толкова красив мъж…

Мъж, който има ум в главата си, допълни замислено тя. Дори да не беше на едно мнение с нея, поне размишляваше върху онова, което тя казваше, а когато тя го обстрелваше с аргументи, намираше начин да защити възгледите си.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че се наслаждава на словесните им престрелки. Дори когато възгледите им не си противоречаха, тя не можеше да устои на изкушението и го дразнеше, за да го доведе дотам да се старае с всички средства да я убеди в правотата на мнението си.

Скоро всичко това ще свърши. Още няколко часа и… Серенити въздъхна дълбоко.

Корабът заобиколи високо планинско било и изведнъж пред нея се разкри най-прекрасната гледка в живота й. Слънчевата светлина се пречупваше в сини вълни, които се разбиваха в бряг, покрит със снежнобял пясък. В залива бяха закотвени три кораба, а недалеч от брега се виждаше малко селище.

Дълъг кей влизаше навътре в морето. Няколко деца тичаха по дъските и гонеха две пилета. Навсякъде избуяваха разкошни растения и цветя. Също като в рая.

— Красиво е, нали? — прошепна в ухото й Морган, който се бе приближил незабелязано. Само при звука на гласа му я побиха тръпки.

Серенити побърза да ги прогони и кимна.

— Защо са нарекли острова Санта Мария?

Той я погледна и се усмихна така, че коленете й моментално омекнаха.

— Всъщност това е шега. Островът бил наречен така на един от Азорските острови, където акостират корабите на испанската армада. Пиратите решили да го превърнат в свой опорен пункт, откъдето да нападат корабите, отсядащи в пристанището на истинската Санта Мария.

— И днес ли е така?

— Днес тук живеят главно пирати, излезли в пенсия и решили да избягат от миналото си, за да не попаднат в ръцете на закона. Тук живеят спокойно и прекарват дните си в разговори за старите времена, когато пиратите владееха моретата. Така съхраняват младостта си. — Той направи крачка напред, за да я погледне. — Островът е център на оживена търговия. Благодарение на Робърт Дрейк.

— Кой е той?

— Мой стар приятел — Морган погледна над главата й към Барни, който бе поел кормилото. — Обърнете кораба, мистър Питкърн, и хвърлете котвата.

— Тъй вярно, капитане!

Морган се обърна отново към Серенити, без да си дава труд да прикрива чувствата си.

— Предполагам, че ще побързаш да прибереш нещата си от моята каюта…

Наистина ли в гласа му звучеше тъга? Тя вдигна глава и се запита дали наистина щеше да си отиде. Трябва, не разбираш ли! Стисна зъби и кимна.

— Да, мисля, че е най-добре веднага да събера вещите си.

Морган я проследи с мрачен поглед. Искаше да я повика да се върне и да я помоли той лично да я заведе до дома й. Защо, за бога?

По-добре сега да не мисли за причините — те му вдъхваха страх. Знаеше само, че е готов да даде и последното късче от душата си, за да прекара още една седмица с нея.

Остави я да си отиде, Дрейк — опита се да се вразуми той. Това беше най-доброто и за двама им.

Серенити седеше сковано в лодката, с която Кит бе приел да откара до брега нея и няколко членове на екипажа. Морган бе взел първата лодка и ги очакваше на брега. Половината екипаж бе останал на кораба, докато другата половина се наблъска в лодките и огласи пътя до кея с викове и песни. Серенити не им се сърдеше. Островът беше омагьосващо красив.

Десетки жители на острова се бяха стекли на пристанището, за да ги поздравят. Между тях имаше и дами, чиито дълбоко изрязани блузи и вдигнати поли не оставяха и капка съмнение каква е професията им.

Серенити им завидя за лекото облекло. На Санта Мария беше горещо като в Савана през август. Тя приглади запотената коса от челото си и си пожела да можеше да си разхлаби корсета.

Кит се доближи колкото бе възможно повече до брега, матросите наскачаха във водата и лодката се залюля застрашително. Като възбудени деца, хукнали след любимата си играчка — помисли си неволно Серенити, докато се стараеше да запази равновесие.

— Боя се, че ще се намокрите, мис Джеймс — рече извинително Кит.

Тя му се усмихна безгрижно.

— Не бива да се тревожиш за мен, Кит. При тази горещина ще изсъхна много скоро.

Тя стана и тъкмо когато щеше да стъпи във водата, видя пред себе си Морган.

— Ще позволите ли да ви предложа помощта си, мис Джеймс?

Серенити се поколеба. След онази паметна нощ двамата не се бяха докосвали и при мисълта за случилото се тогава бузите й пламнаха.

— Аз… аз…

Подчинявайки се на собствената си воля, тялото й се наклони напред. Морган я прегърна и я притисна здраво до гърдите си. Серенити затвори очи. Какво невероятно чувство — да е съвсем близо до него, да вдишва първичния аромат на кожата му, да усеща закрилническите му ръце върху тялото си.

— Мисля, че вече мога и сама — прошепна тя с лудо биещо сърце.

— Няма причини да унищожаваме роклята — отговори той с леко одрезгавял глас и тя се запита дали и той изпитваше същото отчаяно желание като нея.

Знаеше, че е грешно, но не беше в състояние да потисне желанието още веднъж да съедини устните си с неговите. Не само устните, а и…

Веднага престани — заповяда си тя сърдито. Не беше редно мъж да докосва жена по този начин. Не и без брачни клетви. Всъщност тя не беше сигурна дали и съпрузите е редно да правят онова, което той бе сторил с нея през онази нощ.

— Морган!

Въпреки това му позволи да я отнесе на брега, за да не намокри роклята си. Когато той най-сетне спря и я пусна, тя не знаеше дали ще може да се задържи на крака. Прегръдката му я остави слаба и безволна.

Серенити се обърна и видя около петдесетгодишен мъж да тича право към тях. Дългогодишното присвиване на очите срещу яркото островно слънце бе вдълбало от двете страни на лицето му дълбоки бръчки, но въпреки това непознатият изглеждаше красив и изискан. В бялата му коса бяха останали само един-два кичура от някогашните черни къдрици. Носеше отворена на врата бяла риза и дълъг светлосин жакет. Сивите панталони до коленете и белите чорапи изглеждаха твърде официални за тази горещина.

— Толкова се радвам да те видя. — Мъжът улови ръката на Морган и я раздруса здраво. — Или още се наричаш маршал? По дяволите, момче, никога не съм знаел как да те наричам!

Морган се засмя и отговори на ръкостискането.

— Оттогава изтече много вода, Робърт.

Мъжът на име Робърт се обърна към Серенити и я огледа изпитателно. Очевидно искаше да проникне зад външността. Лицето му излъчваше мъдрост и тя остана с впечатлението, че с лекота ще проникне в душата й.

— Позволи ми да ти представя Серенити Джеймс. Мис Джеймс, това е Робърт Дюк, губернатор на острова.

— Губернатор, ами! Онова, което Морган винаги забравя да спомене, мис Джеймс, е фактът, че спечелих този остров при игра на карти. — Той повдигна ръката й, поклони се пред нея дълбоко като благородник и нежно целуна пръстите й. — За мен е чест да се запозная с вас.

Морган се покашля и му хвърли предупредителен поглед. Усмивката на Робърт стана още по-широка.

— Ще ми кажеш ли как тази прекрасна млада дама е попаднала в твоята компания, Дрейк?

Вместо капитана отговори Серенити:

— Съдбата и някои нещастни обстоятелства станаха причина пътищата ни да се пресекат.

Робърт понечи да отговори нещо, но точно тогава видя Джейк, който бе слязъл от лодката и вървеше към брега.

— Божичко, но това е Джейк! Не вярвам на очите си! — извика той и се втурна да го поздрави.

— Веднъж Джейк му спаси живота — поясни Морган. — Робърт е много учтив джентълмен и не би те оставил така грубо, но отдавна не е виждал Джейк.

— Разбирам. Откъде познаваш Робърт?

Челюстта му се стегна, цялото му тяло се вцепени. Серенити вече мислеше, че няма да й отговори, но след дълга, много дълга пауза Морган изрече тихо:

— Бях женен за дъщеря му.

След като поздрави Джейк, Робърт се върна при тях и ги отведе в чакащата карета. Морган, Серенити, Джейк и Барни се настаниха удобно и скоро пристигнаха в изградена в гръцки стил господарска къща, разположена сред обширна плантация. Името й беше La Grande Maison. Робърт я представи на съпругата си Марта и малката си дъщеря Кристин и мъжете се оттеглиха в кабинета му.

Марта, която изглеждаше поне десет години по-млада от Робърт, имаше смеещи се сини очи и светло кестенява коса. Дребна, пълничка, много жизнена. Но в нея имаше още нещо, което идваше от дъното на душата — изглеждаше толкова ведра и щастлива, че всеки, който я видеше, се заразяваше от веселостта й.

Освен това Марта притежаваше способността да прониква дълбоко в сърцата на хората. Едва се бе запознала със Серенити, когато заповяда бързо да й приготвят ваната и настоя гостенката да се качи на горния етаж и да си отпочине.

Изправена до прозореца на просторната стая, в която я бяха настанили, Серенити се взираше във входната алея, обградена с прастари плачещи върби, обрасли с мъх. Кристин, която беше горе-долу на нейната възраст, надзираваше слугите, които пълнеха ваната с гореща вода и носеха кърпи и чисти дрехи. Макар да беше дребна като майка си и да изглеждаше крехка като китайска порцеланова фигурка, тя излъчваше спокойствие и авторитет. Серенити се съмняваше, че някой би посмял да й възрази. Веднъж поела командването, тя не го изпускаше от малките си ръце.

Докато Кристин раздаваше заповеди, Серенити мислеше за признанието на Морган, че е бил женен за Тереза, голямата дъщеря на Робърт Дрейк.

Тук някога бе живяла съпругата на Морган и Серенити, неволно се запита дали той я е обичал, какво са споделяли и какви спомени предизвиква у него тази къща.

— Мис Джеймс — извика Кристин, — банята ви е готова. Заповядайте, ще ви помогнем да се съблечете.

— Благодаря — отвърна Серенити и тръсна глава, за да прогони мрачните мисли. На леглото беше разпростряна светлосиня памучна рокля.

— Ще отива на очите ви — засмя се Кристин. — Роклята беше в корабния товар, който татко закупи миналата седмица.

— Прекрасна е, благодаря ви. Мис Джеймс ми звучи прекалено официално — усмихна се Серенити и се приближи до нея. — Моля ви, наричайте ме Серенити.

Кристин кимна.

— Виж, Серенити, познаваме се едва от няколко минути, но аз веднага разбрах, че нещо те тревожи. Искаш ли да поговорим?

Как би могла да говори с Кристин за онова, което я вълнуваше?

— Става въпрос за сестра ми и Морган, нали?

Серенити прехапа устни. Всъщност тя не искаше да говори за това, но нещо дълбоко в нея я тласкаше да го стори.

— Той… сигурно много е обичал сестра ти?

Кристин помилва утешително ръката й.

— Искаш ли да чуеш истината?

— Моля те.

Младата дама отпрати слугите и грижливо затвори вратата. После се обърна към Серенити.

— Тереза обичаше друг — призна тя с тих глас. — Син на местен фермер. Всяка нощ се измъкваше от къщи, за да се среща с него.

Серенити спря да диша. Това беше последното, което бе очаквала да чуе от Кристин. В очите на момичето нахлуха сълзи, в гласа й прозвуча безкрайна тъга.

— Родителите ни не знаеха нищо, а аз й бях обещала да мълча като гроб. Нямаш представа колко пъти съм си задавала въпроса дали постъпих правилно, като мълчах. Ако им бях разказала, ако поне бях споменала какво прави Тереза, може би нямаше да се стигне дотам. Може би щях да я предпазя…

Кристин извърна поглед.

— Срещаха се няколко месеца и един ден Тереза ми довери, че… ами, че семейството скоро ще се увеличи.

Серенити смръщи чело.

— Боя се, че не разбирам.

Кристин прехапа устни и се замисли. След малко кимна решително.

— Най-добре да ти разкажа всичко отначало. Цялата бъркотия започна с Морган.

— С Морган ли?

— Да. Когато най-сетне намери сестра си, Морган се зачуди къде да я настани. Пенелопе беше болна от ужасна болест и редовно получаваше пристъпи на лудост. Морган я доведе тук, защото мама е единственият човек, който има опит и може да се грижи за болни като нея. За съжаление скоро се разбра, че вече е много късно. Болестта се развиваше бързо. Мама и Тереза направиха всичко възможно последните дни на бедното момиче да протекат колкото може по-приятно и спокойно.

Кристин преглътна мъчително.

— Тереза се сприятели с нея. Обичаше я като сестра и й помогна да изживее остатъка от живота си достойно. Когато Морган научи какво се е случило с Тереза и че мъжът, който й го е причинил, е избягал и е станал моряк, веднага настоя тя да се омъжи за него.

Кристин помълча малко и продължи разказа си:

— Не можеш да си представиш колко отчаяна беше Тереза. Знаеше, че Морган не я обича, тя също не го обичаше, но заради бебето се съгласи да му стане съпруга.

Кристин отиде до отворения прозорец и се загледа навън, сплела ръце като за молитва.

— Морган, бог да го благослови, се опита да създаде дом заедно с нея, но не успя. Много пъти го виждах да седи на брега по залез-слънце и да наблюдава прилива. По очите му личеше, че до болка тъгува за морето. Че много иска да се върне на кораба си. Въпреки това остана тук с Тереза, докато тя разбра и го помоли да не се притеснява за нея. Заяви му, че няма нищо против той да се върне отново в морето. Отначало той не искаше, но татко също настоя. Когато тръгна, обеща на Тереза да се върне навреме за раждането на детето.

Най-сетне Серенити проумя смисъла на разказа й.

— Но не е успял, така ли?

— Закъсня — отговори тъжно Кристин. — Тереза умря малко след раждането.

— А бебето?

— Роди се мъртво.

— О, Кристин, толкова съжалявам! — Серенити протегна ръце и я прегърна.

Кристин леко я потупа по гърба.

— Няма нищо. Надявам се, че Тереза най-сетне е намерила покой. През последните месеци беше много нещастна. Всяка вечер заспиваше с плач. Чувах как Морган ходи напред-назад пред общата им стая. Нямаше представа как да й помогне. Разбитото сърце се лекува трудно, Серенити. Най-голямото ми желание и Морган също да намери мир. Той се обвиняваше, че не е бил до нея, когато е починала.

Кристин се отдели от Серенити и нареди кърпите на ниско столче до ваната.

— Много се радвам да видя, че е щастлив с теб. — Тя кимна сериозно и се обърна очаквателно към новата си приятелка. — Ще ми разкажеш ли за намеренията ви? Кога ще се ожените?

Серенити беше толкова смаяна, че в продължение на цяла минута не бе в състояние да каже нито дума. Когато най-сетне си възвърна дар слово, попита с дрезгав глас:

— Извинявай, но какво имаш предвид?

Кристин се усмихна мъдро.

— Не се притеснявай. Аз обичах Тереза, но обичам и Морган и много искам да е щастлив. Радвам се, че те е намерил.

— Не, не, не — отговори бързо Серенити, докато се питаше защо Кристин си мисли такива работи. — Между нас няма нищо. Няма да се женим. Моето намерение е да се кача на някой търговски кораб и да се завърна вкъщи, а той ще продължи плаването си.

Кристин, която се бе навела над ваната, се изправи отново със смръщено чело.

— Но аз си мислех…

— Ние с Морган не се разбираме добре — постара се да обясни Серенити. — Караме се за всяка дреболия.

Кристин се засмя облекчено.

— Той те докарва до лудост, нали?

— Точно така.

— А на теб ти харесва да го дразниш, докато побеснее? Страшно ти харесва?

Сега беше ред на Серенити да смръщи чело. Да не би Кристин да беше ясновидка?

— Откъде знаеш всичко това?

Кристин се засмя отново и лицето й засия.

— О! Не знаех, че си омъжена.

— Вече шест години — обясни Кристин. — Беше любов от пръв поглед. В мига, когато видях Джордж, разбрах, че той е мъжът на живота ми. Ти изпитваш същото към Морган. Още като ви видях заедно, го прочетох на лицето ти.

— О, не, не си права. Аз не бих могла да обичам Морган. Той е пират!

Кристин вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— И Джордж беше пират. И баща ми е бил пират. Мъжете често вършат неща, за които по-късно съжаляват. Мога да те уверя, че даже в най-лошите си времена Морган не е бил и наполовина толкова лош, колкото някои, които сега живеят на острова. Познавам пирати и морски офицери, които са проявявали невероятна жестокост — в сравнение с тях Джейк е кротко агънце. Повярвай ми — имало е моменти, когато Джейкъб Дъдли обръщаше в бягство и самия дявол.

Серенити не се усъмни нито за миг в думите й. Кристин застана зад нея и започна да развързва корсета й.

— Миналото на човека не е толкова важно. Най-важното е какъв е сега, а още по-важно е какво има в сърцето му. Морган те обича — заключи тя и обърна Серенити към себе си. Очите й бяха сериозни. — Никога не съм го виждала да гледа жена, както гледаше теб. Когато ме последва нагоре, беше готов да протегне ръка и да те спре.

Серенити избухна в смях.

— Нищо не убягва от погледа ти.

— Така е. Мама го нарича моето лично проклятие. — Кристин я обърна отново и продължи да развързва корсета. — Искам да ми кажеш нещо — ако Морган не беше пират, какво щеше да изпитваш към него?

Серенити се замисли.

— Той изглежда много добре, нали?

— Дяволски добре.

— И е очарователен — допълни тя с меланхолична въздишка.

— Абсолютно. И не забравяй — елегантен, мил, любезен…

Серенити почти не чуваше думите на Кристин, докато изброяваше добрите качества на Морган.

— Успява да ме разсмее дори когато съм му ужасно ядосана.

Кристин кимна доволно.

— О, мила моя, вече е късно да бягаш! И това ако не е истинска любов…

Серенити енергично поклати глава.

— Не зная дали вярвам в истинската любов — призна тя с дълбока въздишка. — Имаше време — и не беше много отдавна, когато вярвах в романтични приказки, но през последните седмици разбрах, че животът… че хората не са такива, каквито бих искала. Те са каквито са и колкото и да се мъча, няма да успея да ги променя.

— Права си — отговори сериозно Кристин, — но ние избираме човека, когото обичаме, не с ума, а със сърцето си. — Тя сложи ръка върху гърдите на Серенити, на мястото, където биеше сърцето й. — Ние обичаме въпреки всичките грешки, а понякога и заради тях. Кажи ми, ако не съм права, Серенити, но как се чувстваш в присъствието на Морган? Не ти достига въздух, нали?

— О, да.

— Понякога си ужасно нервна?

— Да, понякога.

— А копнееш ли за докосването му?

Серенити пламна и побърза да сведе глава. Как да признае такова нещо гласно?

— Значи да?

— Ами… да, но какво общо има това?

— Разбира се, че има. Ти си влюбена, Серенити. Затова следващият ми въпрос гласи: Какво смяташ да правиш?