Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (19)

17

Морган нямаше представа какво го очаква. Бе прекарал деня с дърводелците, които ремонтираха кораба му, но в действителност през цялото време искаше да види Серенити. Оживените, възбуждащи разговори с нея му липсваха почти колкото присъствието й. Не можеше да си представи с какво се занимава тя на острова. По-скоро очакваше да се появи на борда на кораба и да се присъедини към дърводелците с чукче и длето в ръце. Или да отиде при моряците, които кърпеха скъсаните платна. Но това не се случи.

Виж, последното, от което имаш нужда, е момичето да се появи тук и да си пъха носа навсякъде. Сега задачата ти е да подготвиш кораба за плаване. Имаш си мисия. Трябва да освобождаваш американци, насила отведени да служат на британските кораби. Мисли за тях, а не за някаква си капризна девойка.

Той стегна шалчето на врата си и си заповяда да я прогони от главата си. Тя ще си замине, и то много скоро, и вече никой няма да реже резервните му платна и да окачва в каютата му дантелено бельо…

Каква радваща перспектива.

Точно така. Радваща.

 

 

— Морган!

Като чу гласа на Джейк, Морган спря на дока. Приятелят му се затича да го настигне.

— Моля те, извини ме пред Марта. Ще закъснея за вечеря.

— Каква работа имаш?

— Опитвам се да настаня екипажа на Хейс в града. Поне половината от моряците нямат никакво желание да се върнат в морето. А аз… — Джейк не довърши изречението, но изпълненият с копнеж поглед, който хвърли към морето, беше достатъчно красноречив.

— Какво има? — попита Морган, учуден, че Джейк не продължи.

— Знаеш ли, смятам и аз да се кача на кораба, който отива в Чарлстаун.

Морган кимна. Знаеше, че ще му е мъчно, когато Джейк си отиде, но го разбираше.

— Искаш да се върнеш при Лорелай, нали?

— Не започвай пак! — изфуча Джейк и очите му светнаха предупредително.

Морган разпери ръце в безмълвна капитулация.

— Нищо не съм казал.

— Хайде, доскоро — засмя се Джейк и го потупа по рамото. — Довечера ще се видим в къщата.

Морган се обърна и се запъти към обора, където бе оставил наетия кон. За първи път разбираше нетърпението на Джейк. Самият той гореше от желание да види отново Серенити.

Денят беше дълъг и много искаше да й разкаже за веселите малки случки, за да чуе искрения й смях. Сигурно ще хареса историята как птицата на Барни е нападнала един от дърводелците, осмелил се да чука в близост до каютата на господаря й. Да не говорим за сбиването между готвача и Кит за последното хлебче… Наистина копнееше да чуе смеха й.

Морган заби шпори в хълбоците на едрия кон и препусна към къщата на Робърт. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, когато най-после стигна до плантацията. Спря пред голямата порта и се запъти право към градината.

Серенити обичаше цветята. Отлично си спомняше как бе галила розата. Като внимаваше да не се убоде, набра букет прекрасни рози и се запъти към къщата с увереността, че тя ще го посрещне с усмивка. Обзет от тази надежда, той влезе в къщата и предаде шапката си на чакащия слуга. Първият шум, който чу, беше смехът, за който бе копнял през целия ден. Сладкият звук се понесе право към него и го докосна някъде много дълбоко.

Серенити беше в салона отляво. Морган веднага се спусна натам и спря на прага. Серенити седеше на малък диван, облечена в зашеметяваща рокля от бял сатен, обшита с дантела. Деколтето беше дълбоко изрязано и разкриваше добре закръглени гърди, които с огромно удоволствие би изследвал отблизо. Кестенявата коса беше вдигната в прелестна фризура и дългата й шия беше неустоимо привлекателна.

Устата му се напълни със слюнка.

Лицето й сияеше и тя протегна грациозно ръка, за да… за да докосне ръката на мъжа, който седеше до нея!

Усмивката на устните му угасна. Очите му се присвиха в опасни цепки. Кой беше натрапникът, който се осмеляваше?

Който се осмеляваше какво?

Да бракониерства в неговата гора?

Тази мисъл го стъписа. Серенити не беше негова. Двамата не бяха свързани по никакъв начин. Той не можеше да предявява претенции към нея… Но да гледа как тя се смее с друг мъж — това беше вбесяващо и събуди в мъжкото му сърце диво желание да забие юмрук в наглата физиономия на съперника.

Точно така — физиономията на другия беше арогантна. Прекалено широки рамене. А пък панталоните му — толкова тесни, че чак изглеждаха неприлично. За какъв се смяташе всъщност, та се осмеляваше да носи такъв панталон в присъствието на дами?

Морган енергично потисна гласа в главата си, който му казваше, че собственият му панталон със сигурност не е по-широк. Това беше нещо съвсем различно.

— Морган — поздрави го с усмивка Марта. — За мен ли са тези прекрасни цветя?

Е, добре, играта на Серенити я можеше и той. Пронизващият поглед на Марта го опари и той побърза да й подаде цветята.

— Но, да, да… Моля, заповядай.

Марта пое цветята и ги връчи на чакащата прислужница.

— Влезте, моля, и се запознайте с капитан Стенли Феърхоуп.

В очите на Марта светнаха странни искри и Морган беше готов да се закълне, че тук става нещо. Някой му готвеше коварен номер. Не, това беше смешно. За разлика от Кристин и Серенити Марта беше разумна, заслужаваща доверие жена.

Така нареченият капитан и Серенити се надигнаха и Морган осъзна болезнено факта, че ръката на мъжа беше в непосредствена близост до лакътя й. Не му убягна и че погледът на идиота непрекъснато се плъзга към деколтето й.

— Капитан Фетхоп — поздрави Морган с дълбок, едва укротен глас, потискайки порива да му издере очите. Слава богу, жалкият тип се сети поне да отдръпне ръката си от лакътя на Серенити.

— Името ми е Феърхоуп — отвърна „капитанът“ и се усмихна, при което на бузите му се появиха трапчинки. При жена може да изглеждат очарователно, но на лицето на мъж са абсолютно смешни, каза си разярено Морган.

— Чувал съм много за вас, капитан Дрейк — заговори отново Феърхоуп. — Позволете ми да стисна ръката на смелия моряк, който победи Уейърд Хейс.

О, значи натрапникът му се подмазваше! Никакъв шанс.

Макар и неохотно, Морган протегна ръка.

— Чух от няколко места, че по пътя насам сте имали сблъсък с пиратски кораб.

В очите на младия красавец светна веселие.

— Да, вярно е. Наистина срещнахме пирати. Глупави негодници, всички до един. Някой капитан трябва да изтреби из корен това зло на човечеството — само така почтените граждани…

— Капитан Феърхоуп — намеси се Кристин, за да сложи край на идиотската му тирада. После хвърли многозначителен поглед към Морган и обясни: — Добрият капитан вече даде съгласието си и обеща лично да се погрижи Серенити да се прибере вкъщи жива и здрава.

Сега вече Морган окончателно намрази русото нищожество. Обещал лично да се погрижи, как ли пък не! Много добре знаеше какво го е накарало да даде това великодушно обещание. Не. Никой нямаше право да пипне Серенити дори с пръст. Той няма да се предаде без бой.

— Много мило от ваша страна, Феърфакс — изсъска Морган, — но аз вече й предложих същото.

— Да, и аз отказах — довърши Серенити. После сложи ръка върху пръстите на Станхоуп — или както там се казваше проклетият капитан — и продължи сладникаво: — Мразя да съм в тежест на някого, но добрият капитан ми направи неустоимо предложение и нямаше как да не го приема.

— Тя ще се опита да завладее екипажа ви! — изтърси Морган и веднага се почувства пълен глупак.

Нещастникът се взираше в Серенити като замаян.

— Това е прекрасно. Моето сърце вече й принадлежи.

Серенити се изчерви.

„Винаги ли е имала толкова розови бузки? — запита се невярващо Морган. — И толкова омайна усмивка?“

— О, моля ви, Стенли — изгука сладко Серенити. — Винаги ли казвате такива шокиращи неща?

Морган побесня. Как смееше да говори така на друг мъж? Искаше кръв! Кръвта на капитан Фетмакс!

Стейнхоуп Феърли изглеждаше обиден.

Много добре. Сега ще го разкъса, както бе разкъсала него, Морган. Това ще го научи да не се доближава до жената на друг мъж.

— Мис Джеймс — заяви нещастникът с потръпващ от възбуда глас, — аз ви харесвам извънредно много. Ще позволите ли да разкрия чувствата си? В интерес на всички?

Серенити се отдръпна и се намръщи.

— Какво казахте, моля?

Феърхоуп явно не беше на себе си.

— Казах, каквото трябва, мис Джеймс — улови ръцете й и се отпусна на едно коляно пред нея. — Искам да се омъжите за мен.

Очите й се разшириха, устните потръпнаха.

Морган чакаше. Знаеше, че неговата малка мъчителка няма да го разочарова. Ей сега ще му даде да разбере с няколко добре прицелени обиди и ще си го изпрати обратно вкъщи. Неговият малък дракон никога не би изтърпял подобно глупаво и смешно поведение.

— О, капитане, не зная какво да кажа.

— Как така? Обикновено не ви липсват думи, мис Джеймс — изсъска Морган, преди да е успял да се осъзнае.

Серенити се обърна към него и в погледа й пламна огън.

— Е, добре. Капитан Стенли Феърхоуп, приемам предложението ви.

— Какво? — изрева Морган.

Нещастникът се изправи и притисна ръката й до гърдите си, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. Помилва нежната китка и заяви:

— Мис Джеймс, вие ме направихте най-щастливия човек на света. Още от мига, в който ви видях за първи път, разбрах, че самата съдба ни е събрала.

— Той е само един фукльо! — изфуча Морган. — Не можеш да се омъжиш за такъв. Ти си много повече мъж, отколкото този тип ще бъде някога.

В помещението се възцари гробна тишина. Едва тогава Морган осъзна какво бе казал. Лицето на Серенити придоби цвят на зряла череша и само след минута целият й гняв се изля върху него.

— Ти за какъв се смяташ всъщност, Морган Дрейк? Как смееш да ми говориш по този начин? Аз не ти принадлежа. Ти не ме искаш! През цялото време хленчеше, че съм на кораба ти, а сега, когато намерих човек, който може да ме направи щастлива, смееш да заставаш между нас и да го обиждаш. Ти си подлец, Морган Дрейк, достоен за отвращение. Но аз не ти се сърдя за недодяланото поведение, защото ти не си виновен. Това е истинската ти същност.

Побеснял от гняв, Морган беше готов да извърши убийство.

— Ето, виждате ли! — изкрещя триумфално. — Това е тя. Така се държи с хората!

Като видя как очите й се присвиха в тесни цепки, той се стресна за миг, но не разбра предупреждението. Вместо това изтърси непредпазливо:

— Наистина ли искате до края на живота си да сте обвързан с такава жена?

Гневният й вик беше в състояние да разтроши стъкло. Ала този път само остави незаличимо впечатление в главата му.

— Ако бях мъж, сега щях да те повикам на дуел — изфуча тя, събра полите си и изскочи от стаята.

Едва тогава Морган осъзна, че очите й бяха пълни със сълзи. Сълзи ли? Това го слиса. Серенити да плаче? Невъзможно!

— Ти си свиня, Морган Дрейк — изрече бавно и тежко Кристин, стана от дивана и се изстъпи пред него. В очите й святкаше истинско отвращение. Гледаше го, сякаш е най-гадното същество на света. — Срамувам се, че някога съм те наричала свой брат.

Преди Морган да е успял да отговори, в салона влязоха Робърт и Джейк.

Робърт спря за миг на прага, впил смаян поглед в капитан Фетхед.

— Стенли? Каква е тази униформа, за бога? Откога си почнал да се труфиш като морски капитан?

Бузите на красавеца пламнаха.

Изведнъж на Морган му просветна. Роклята на Серенити. Съгласието й да се омъжи. Любовното обяснение на „капитана“.

Кристин, която открай време се опитваше да го манипулира.

Изражението в очите на Марта…

— Искаш да кажеш, че този нещастник изобщо не е капитан? — попита тихо той.

— Не, разбира се — засмя се Робърт. — Той е селският ковач.

— Кристин! — прошепна заплашително Морган и направи крачка към нея.

Младата дама изпищя и избяга от стаята.

— Моите поздравления, капитан Дрейк — изрече Феърхед с пренебрежителна усмивка. — Успяхте да опразните стаята.

Морган се обърна като ужилен към нещастника, който беше развалил цялата му вечер.

— Поне не изпълнявах ролята на глупака в пиеската на една дръзка хлапачка.

— Вярно е — отвърна Феърхед и почисти несъществуваща прашинка от ревера си. После вдигна глава и враждебно изгледа Морган в лицето. — Вие се държахте като тромав вол. А в този случай аз предпочитам ролята на глупака.

 

 

Серенити извади от косата си обсипаните с перли игли и ги захвърли на земята. Болката я утеши. Вече половин час бродеше безцелно из градината. Трябваше да остане за известно време сама, за да дойде на себе си от раните, отворени в сърцето й.

— Глупачка — укори се тя, докато гневно триеше сълзите от бузите си. — Много добре знаеш, че той не се интересува от теб. Защо послуша Кристин, защо?

Безгранично наранена, Серенити потърси в джоба си кърпичка, но там естествено нямаше нищо.

— О, какво значение има това сега! — изплака тя и отново избърса бузите си с ръка.

— Заповядай.

Като чу дълбокия глас на Морган, тя спря като закована, но инстинктивно пое колосаната бяла кърпичка. Вдигна едва-едва поглед към високата фигура, която бе изникнала от сянката.

— Какво искаш? — попита рязко. — Нима не ме обиди достатъчно?

Изтри сърдито очите си и понечи да му върне кърпичката. Морган се покашля и погледна настрана, сякаш беше смутен.

— Нямах намерение да те обидя.

— Е, прекрасно, значи си нанесъл обидата несъзнателно. Ако наистина е така, моля се на бога никога да не видя какво ще направиш, когато наистина поискаш да ме нараниш.

Той протегна ръка към нея.

— Серенити…

— Махай се!

Морган отстъпи крачка назад и спря. Не можеше да я остави така. Под лунната светлина фигурката й изглеждаше толкова крехка и ранима — в тази бяла сатенена рокля и с разрешените къдрици, нападали по раменете. Носеше стегнат корсет и бюстът и изпъкваше примамливо. Гърдите й не бяха толкова големи като на жените, които предпочиташе, но като цяло фигурата й беше зашеметяваща.

Неустоимо привлекателна. Само заради него ли се беше нагласила така? От една страна, Морган се почувства поласкан. От друга обаче, беше готов да я удуши, задето правеше с него каквото си поиска. Само за една-единствена вечер беше обърнала света му с главата надолу. Бе извадила наяве най-съкровените му мисли. Морган Дрейк, пиратският капитан, който познаваше света, се бе превърнал във влюбен глупак.

И защо? Защото тя бе посмяла да докосне друг мъж?

Морган се стресна от хода на мислите си. Това беше смешно. Какво го беше грижа, че тя харесва и други мъже? Какво го беше грижа, че възнамерява да замине с Фетхед?

О, не, не беше нужно да се самозалъгва. Естествено, че го беше грижа. Не можеше да остане равнодушен. Не можеше да го отрече. Истината стоеше съвсем ясна пред него — като каменната стена в градината.

Това бе моментът, в който осъзна, че я обича.

Прозрението го улучи като удар.

Я престани, заповяда си сърдито, това не е възможно. Тази жена постоянно го докарваше до ръба на лудостта. Не би могъл да обича жена, която се забавлява, като го мъчи.

И въпреки това я обичаше. Обичаше словесните престрелки с нея, интелектуалния сблъсък с жена, която умееше да защитава мнението си. Обичаше смелия й дух. Обичаше устните й, чувството й за хумор и особено израза в очите й, миг преди да започне някоя от скандалните си тиради. Много му се искаше да го изкрещи, но даже животът му да зависеше от това, в този миг не беше в състояние да произнесе нито дума. Защото беше мъж на делото, не на думите. Трябваше да й покаже любовта си.

Вдигна я на ръце, притисна я до гърдите си и закрачи с бързи стъпки към обора.

— Какво правиш? — изпъшка уплашено Серенити.

— Каквото трябваше да направя преди много време.

Серенити се скова в ръцете му.

— Къде ме носиш?

— На кораба си.

— Защо?

— Защото искам да си там.

Морган влезе в обора и се запъти към коня си, без да отделя поглед от нея. Изразът в очите й, който толкова обичаше, потъмни погледа й и той разбра, че ей сега ще започне поредната проповед.

— Вие, сър, няма да ме…

Устните му завладяха нейните, за да й попречат да продължи.

В първия момент тя се опита да се съпротивлява, но много скоро се поддаде. Когато отвори устни и му позволи да вкуси сладостта на устата й, той простена от желание.

Тази нощ ще я направи своя. Но не в обора.

Пусна я на земята и посегна към коня си. Изобщо не си направи труда да го оседлае. Нахлузи на муцуната му една юзда и се метна на гърба му. Наведе се над шията на белия жребец и й протегна ръка.

— Ела, Серенити.

Едва тогава се сети, че тя може да откаже, и спря да диша.

Серенити се поколеба. Знаеше какво я очаква. Кристин се бе постарала да й обясни подробно какво се случва между мъжа и жената. Ако отиде с него, ще се промени завинаги.

Не, не е така — поправи се тя. Вече беше променена. Той й бе показал неща, каквито никога не беше помисляла, че ще преживее. Той я бе накарал да усети неща, за които дори не беше подозирала. Оставаше само едно.

Бягай, Серенити.

Не, невъзможно. Нека злобните клюки да я преследват до края на живота й. Тази нощ ще загърби срама. Тази нощ ще живее само за него.

Тя потисна смело страха, който се надигаше в сърцето й, и му подаде ръка.