Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (6)

4

За съдбата, която ни тласна в тази бъркотия.

Защо това изречение отекваше в главата на Морган през цялото време? Защото тази жена, която познаваше само от няколко часа, бе преобърнала света му с главата надолу.

Какво мъчение — да прекара следващите седмици на борда на своя кораб с жена, която така немилостиво го изкушаваше.

И то без никакви усилия от нейна страна!

Даже в този момент, когато беше мръсна и измачкана и приличаше на полуудавено кученце, Серенити излъчваше нещо, което събуди една определена част от анатомията му и накара цялото му тяло да закопнее за нея.

Велики боже, защо такива неща му се случваха точно когато нямаше нужда от тях? Защо трябваше точно сега на пътя му да се изпречи най-изкусителната жена на света?

Точно сега не биваше да допусне нищо — и никой — да отклонява вниманието му. Точно сега не биваше…

Морган вдигна глава към Серенити и въздъхна. Тя седеше със сведен поглед и разтриваше треперещите си ръце. Изглеждаше толкова уплашена, толкова крехка…

Освен това беше ужасно мърлява.

Лицето й беше натрито със сажди, но иначе си беше красива жена с буден ум и куп други забележителни качества. Това го привличаше към нея по-силно, отколкото към зашеметяващите красавици от обществото.

Морган стисна зъби. Сигурно беше направил нещо ужасно. Очевидно беше извършил тежък, отвратителен грях, щом съдбата го наказваше по този начин.

Точно така. Затова внимавай от днес нататък да не грешиш — заповяда си той и се опита да отмести поглед от съвършено оформените устни на Серенити. Напразно.

Тя беше почтена жена, не пристанищна проститутка. Може би беше унищожил доброто й име, но поне можеше да я върне на баща и недокосната, каквато беше дошла на кораба му.

— Струва ми се странно, мис Джеймс, че не искате от мен да ви върна вкъщи — отбеляза тихо той, забелязал примиреното й изражение.

— Ако имах надежда, че ще ме освободите, капитане, щях да го направя. Но и Джейк, и вие ми дадохте да разбера, че нямам думата.

— Винаги ли сте толкова сговорчива? — Морган не можа да се удържи и зададе този въпрос, защото си припомни как се бе държала при първата им среща.

— Рядко.

Отговорът прозвуча съвсем честно и Морган избухна в смях. Въпреки това трябваше да я накара да разбере каква опасност представлява за него. Не, не само за него, а за всички.

— Добре тогава, мис Джеймс, позволете да ви припомня, че се намирате на кораб, пълен с мъже. Груби, сурови мъже, които ще прекарат няколко седмици в морето. Мъже, които не са свикнали с компанията на почтени жени.

Серенити въздъхна тежко.

— Мисля, че ситуацията е точно като онази, която покойната ми майка наричаше „идеална предпоставка за пълната катастрофа“.

— Абсолютно правилно.

Серенити кимна и му показа, че е разбрала. В погледа й светеха смелост и неустрашимост. Единственият знак за нервността й беше, че задъвка долната си устна.

— Това ме води към следващата точка, която трябва да изясним, мис Джеймс. Вярно е, че съм готов да поверя живота си в ръцете на екипажа, но вашият живот е нещо друго. Много от хората ми са били карибски пирати, преди да дойдат при мен, и макар че не съм имал проблеми с тях, не знам как ще реагират на присъствието ви.

— По-добрата част от смелостта се нарича предпазливост.

— Моля ви, спестете ми тези бабешки мъдрости.

Серенити стисна устни, сякаш се бе приготвила да каже още няколко поговорки. Морган не беше съвсем сигурен, но заподозря, че много й се иска да кръстоса сабя с него.

Може би заради дяволитите искри в очите й, които показваха, че съвсем не е толкова нервна. А може би се лъжеше. Остана с впечатление, че тя съвсем не е толкова непринудена в общуването с мъжете, колкото иска да се покаже. Може би общуваше по този начин само с него? Тази мисъл му хареса. Да, представата, че тя го смята за различен от другите, беше много привлекателна. И че не общува с всички мъже по този начин.

Серенити стана, прозя се и сложи ръка пред устата си. В този момент той съзря тъмните кръгове под очите й. По дяволите! Вече беше три сутринта — по това време тя отдавна спеше.

Серенити отвори уста да каже нещо, но в този момент корабът се залюля и тя политна към него.

Морган протегна ръце и я улови в последния миг, преди да се е ударила в стената. Тежестта й го отхвърли към грубо издяланите дъски, но той почти не ги усети. Как да изпита болка, след като по тялото му се разля вълна на наслада! Мекото, гъвкаво женско тяло се притисна до неговото и макар че беше облечена в плътни дрехи, той усети топлината й. Помириса косата й и се замая от аромата на розови листенца.

Устата й беше леко отворена, за да пропусне тихото изохкване. Гледаше го с огромни кобалтовосини очи. Силна тръпка прониза слабините му и тялото му се устреми към нейното. Беше готов да се закълне, че ще вкуси свежестта на сладкия й дъх. Какво не би дал, за да я вкуси…

— А ще ме опазите ли от себе си, капитане? — попита тя съвсем тихо, но гласът й отекна като вик в малкото помещение.

— Уверявам ви, че от моя страна не ви заплашва опасност, мис Джеймс — отвърна сковано той.

Като агне във вълча дупка.

Серенити преглътна и тялото й се напрегна.

— Мисля, че си възвърнах равновесието — отбеляза тихо тя.

Обаче аз окончателно загубих моето. Морган я пусна колебливо. И в този миг реши, че Серенити има късмет — той не беше от мъжете, които злоупотребяват с невинни млади жени. Иначе щеше да я вземе още тази нощ.

Въпреки саждите по лицето й. Въпреки всичко.

— Следвайте ме — помоли той и се учуди на странния звук на гласа си. Да, най-добре беше да стои колкото може по-далече от нея.

Бързо да я отведе в каютата си.

Серенити го последва по тясната стълбичка до главната палуба. Небето беше катраненочерно и единствено абаносовите вълни нарушаваха монотонността. Свеж вятър издуваше платната и нахлуваше между дъските. Серенити никога не беше чувала подобна симфония от звуци.

Миризмата на сол погъделичка обонянието й и тя се запита кога ли пак ще види семейството си.

Какво ще каже баща й? Дали наистина искаше да го чуе?

Замаяна, тя си пожела всичко това да не се е случвало. Сега щеше да си е у дома и да спи спокойно в собственото си легло. Макар да беше сигурна, че гневът на баща й е по-страшен от бушуващото нощно море.

Дали ще й прости? Или ще й обърне гръб, както бе направил с Частити? Дали ще я остави без защита пред злобните стари клюкарки, които в крайна сметка я бяха прогонили от града?

Не мисли за това. Нищо не можеш да промениш. Трябва да продължиш. Съдбата е избрала за теб това време и това място. За всичко има подходящо време.

Да, но за какво беше този момент? Момент за плач или момент за смях?

Тя пое дълбоко въздух, за да си вдъхне смелост и се закле, че каквото и да й е приготвила съдбата, тя ще го посрещне смело и честно. А ако злобните стари клюкарки посмеят да се отнесат към нея като към Частити, ще им даде да разберат. „Горкото“ момиче Джеймс имаше достатъчно смелост, за да се справи с достопочтените градски матрони.

Морган я отведе под палубата. Минаха по тесен коридор и се изправиха пред малка врата. Той я отвори с рамо и отстъпи настрана, за да й даде да мине първа.

Серенити не знаеше какво да очаква. Беше виждала много кораби, но само отвън. За първи път се качваше на борда.

Влезе в капитанската каюта и в първия миг изпита нещо като разочарование. Въображението за пореден път й бе изиграло лош номер. Беше си представяла капитанската каюта като разкошно обзаведено помещение със сатенени тапети — като палатка на шейх. С ракли, препълнени със съкровища, плячкосани от английски военни кораби.

Вместо това видя оскъдно обзаведена, много чиста каюта с нисък таван, която очевидно беше обитавана от мъж. Голямата койка вдясно беше здраво закрепена за стената и пода, и покрита с дневна завивка на сини и бели квадрати. Зад койката се виждаше малък шкаф с леген и кана за миене.

Отляво имаше средно голям сандък, а в средата на каютата стоеше голяма дъбова маса. Ала онова, което привлече вниманието й, беше стената от прозорци, през които се виждаше тъмното, тайнствено море. То прикова погледа й като с магнит и тя не беше в състояние да се откъсне от гледката.

— Прекрасно е — прошепна задъхано.

— Често и аз реагирам така — призна Морган, който бе останал на прага.

— Нима не сте свикнали?

— Никога няма да свикна.

Тя хвърли поглед през рамо и видя, че той се е втренчил в морето зад стъклата. Под светлината на лампата, която оставяше част от лицето му в сянка, и с разбърканите коси около обруленото от вятъра лице, той много приличаше на вълка, на който го бяха нарекли.

Според Серенити той бе най-забележителният мъж на света.

И крайно опасен за душевното й равновесие. Времето сякаш спря.

Той я гледаше с неприкрито желание. Тялото му беше напрегнато и той не смееше да се помръдне. Също като нея.

Целуни ме.

Серенити усети как при тази мисъл лицето й пламна. По дяволите, той беше неустоим! Точно този тип мъж, за който беше мечтала в самотните си нощи. Сестрите и приятелките й си представяха точно такива мъже, когато си говореха за обожатели и какви качества трябва да притежават.

Каква глупава мисъл.

Той беше морски човек. Мъж, който без съмнение щеше да живее и да умре на своя кораб, докато тя бе само безличната дъщеря на вестникар. С нищо незабележителна стара мома.

Нямаше право да таи такива мисли. Морган се покашля, отиде до сандъка и извади риза и кърпа.

— Боя се, че на борда нямаме женски дрехи. Ще се задоволите с това, докато намеря нещо подходящо.

Стресната и обидена от категоричното отблъскване, Серенити пое нещата от ръцете му. Преди миг бе толкова сигурна, че той ще я целуне. Погледът му бе станал същият като на Чарли Симс, когато започнеше да я опипва.

— Сигурно изглеждам като плашило — прошепна тя и се запъти към масичката. Морган застана толкова близо до нея, че тя усети солта по кожата му и горещината, която излъчваше тялото му. Потрепери, но когато той поднесе пред лицето й малко огледало, внезапно изтрезня.

— Трябва да кажа, че вчера видът ви бе доста по-добър…

Серенити изохка. По дяволите, изглеждаше много по-зле, отколкото се беше опасявала.

— Препоръчвам ви следващия път, когато изпитате желание да се повъргаляте в уличната кал, да устоите на изкушението, мис Джеймс — посъветва я с дразнеща сериозност Морган. — На кораба почти няма прясна вода и моряците я използват за пиене, не за миене.

С тези думи той извади от шкафа кана и наля малко вода в легена. Преди Серенити да е успяла да се раздвижи, потопи чиста кърпичка във водата и я поднесе към лицето й.

Серенити не смееше да се помръдне. Докато хладната кърпа се плъзгаше по лицето и шията й, не можеше дори да диша. Дългите му пръсти пареха кожата й и предизвикаха тръпки по цялото й тяло. Но още по-странна беше внезапната топлина, от която кръвта й запулсира.

— Капитане?

— Да, мис Джеймс?

— Аз… — Серенити не беше в състояние да довърши изречението. Само вдигна очи към него и болезнено закопня за нещо, което не беше в състояние да опише.

Най-сетне той я целуна.

Устните му завладяха нейните с настойчивост, която й отне дъха. Ръце, корави като стомана, се сключиха около раменете й и я привлякоха към твърдото, мускулесто тяло. В света със сигурност нямаше друг мъж, който да е толкова приятен на допир.

Краката й омекнаха и тя се облегна на него.

„Божичко, това е истинска целувка“, помисли си тя, когато той раздели устните й и умело проникна. Това беше чудото, възбудата, за която пишеха в романтичните книги, и в този момент тя разбра, че никога няма да позволи друг мъж да я целува и прегръща по този начин.

Серенити усети как тялото му се напрегна. От устните му се изтръгна въздишка, той отстъпи крачка назад и я пусна. Тя беше като упоена и само го погледна объркано.

Какво го бе накарало да я целуне така страстно? И защо сега изглеждаше стъписан… почти гневен?

Съжаляваше ли?

Морган прокара пръст по устните си и я погледна с неразгадаем израз в очите.

— Ти си опасна жена, Серенити.

— Аз?

— Да, ти. И най-лошото е, че дори не го съзнаваш.

Напълно объркана, тя остана загледана след него, докато той направи две крачки към вратата.

— Ако имаш нужда от допълнителни завивки, ще намериш в сандъка — каза и отвори вратата. Спря на прага и отново се обърна към нея. — Серенити…

Все още замаяна, тя срещна мрачния му поглед.

— Не забравяй да заключиш вратата.