Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (3)

1

— Е, какво ще кажете?

Дъглас Адамс се взря в изпълнените с надежда очи на Серенити Джеймс и се усмихна. Момичето изглеждаше съвсем като при първата им среща преди двайсет години. С тази разлика, че тогава беше ужасно мръсна. Рокличката и чорапите бяха изпокъсани и тя притискаше към мършавите си петгодишни гърди голяма ябълка. Ябълка, за която се бе покатерила до самия връх на дървото.

Лицето й вече не беше като на ангелче, но все още излъчваше онова пламенно фантазьорство, което някога я бе накарало да се покатери на дървото и да се обяви за Хубавата Елена от древна Гърция, получила златната ябълка от Афродита.

— Според мен това е най-добрата ви статия досега — отговори най-сетне Дъглас, след като реши, че достатъчно дълго я е държал в неизвестност.

Бе възнаграден със сияйна усмивка, при която лицето й светна и в очите лумна син огън. Серенити съвсем не беше онова, което наричат блестяща красавица, но притежаваше едно неуловимо „нещо“, което я различаваше от жените на нейната възраст. Дори отдавна женените зрели мъже, към които се числеше и Дъглас, не бяха в състояние да се изплъзнат от специфичното очарование и излъчването й.

Серенити се наведе над бюрото му и хвърли бърз поглед към листовете, които стискаше в ръка.

— Не смятате ли, че краят е прекалено мелодраматичен? — Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. — Постарах се да притъпя патетиката, но нали знаете какво става с мен понякога, когато…

— Не, не, добре е — прекъсна я с усмивка Дъглас.

Такава беше Серенити — всеки път, когато беше нервна или развълнувана, започваше да говори и не спираше. Ако събеседникът й не съумееше да завърти кормилото в подходящия момент и да обърне разговора, със сигурност щеше да получи главоболие от безкрайните й приказки.

— Според мен идеята за широк заговор е много добра.

Радостта й от похвалата му угасна. Тя свали очилата си и се заигра с телените рамки — още един знак, че е нервна. Веждите и се сключиха над носа.

— Мислите ли, че татко ще я одобри?

Дъглас усети пробождане в сърцето. Знаеше, че тя копнее да се хареса на непримиримия си баща. Ала след двадесет години работа при този човек той беше стигнал до заключението, че Бенджамин Джеймс никога, ама никога няма да признае, че е харесал каквото и да било.

— Не виждам причини да откаже да я публикува.

Серенити се усмихна едва-едва. Много добре знаеше каква е причината, поради която баща й би могъл да отхвърли статията й. Причината, поради която толкова години я отблъскваше.

— Защо не съм се родила мъж! — извика тя със същата пламенност, която Дъглас беше чувал вече безброй пъти. — Тогава щях да пиша за истински неща като вас, татко и Джонатан! Щях да сляза на пристанището и да разпитвам свидетели, да влизам в кръчмите и… — Младата жена поклати глава, въздъхна и се надигна. — Знам, че съм ви омръзнала с моите оплаквания, но…

Обърна се и бавно се запъти към махагоновото си писалище, отрупано с ръкописи за редактиране. Полите на простата черна рокля шумоляха леко при всяка стъпка.

Щом стигна до големия еркерен прозорец, Серенити спря и на лицето й изгря усмивка. Улицата под прозорците беше винаги оживена. Моряци, търговци на риба, улични хлапета, мъже и жени, всеки бързаше към пристанището или се връщаше оттам.

Колко силно копнееше да върши неща, които никога нямаше да й позволят! Ако имах поне малко власт, помисли си Дъглас, с радост щях да й подаря свободата, за която копнее.

За съжаление всичко, което можеше да й предложи, беше да я изслуша съчувствено и да я утеши с няколко нищо незначещи думи.

— Не се предавайте, мис Серенити — подхвана и днес той, надявайки се да я окуражи. — Един ден приключението ще влезе през тази врата и вие ще…

— Ще се скрия зад бюрото — довърши с въздишка младата жена. Обърна се към него и сложи очилата на носа си. На лицето й отново се изписа деловата загриженост, която носеше като защитна мантия.

— И двамата знаем, че съм послушно момиче — прошепна сломено. — Никога няма да имам смелостта на лейди Мери, която дръзна да се опълчи срещу обществените правила. За разлика от нея, аз съм практична…

Серенити прекоси помещението, грабна страниците от ръката му и набързо ги прелисти.

— Но все пак ще се осмеля.

Вратата към малкия кабинет се отвори и вътре повя свеж есенен бриз. Страниците на вестниците, натрупани на масата до стената, зашумоляха.

При появата на Бенджамин Джеймс Дъглас стана от стола си. На лицето на работодателя му беше изписана онази неумолима строгост, която бе издълбала дълбоки бразди по челото и бузите.

— Добър ден, сър — поздрави тихо Дъглас.

Джеймс се покашля хладно.

— Как мина, татко? — попита Серенити.

— Нищо не ми казаха — изсъска сърдито Бенджамин. — Ще изпратя Джонатан да ги разпита отново. Дяволският ти брат обикновено успява да развърже устата и на най-затворения моряк. — Студеният поглед на сините очи се впи в страниците, които Серенити държеше в ръка. Рунтавите бели вежди се сключиха над носа и физиономията му стана още по-заплашителна.

Дъглас се отпусна отново на стола си и си пожела да потъне в земята. Серенити обаче срещна погледа на баща си, без дори да мигне. Дъглас все още не можеше да разбере защо момичето не се стряска от лошото настроение на Бенджамин. Как да я накара да му разкрие тайната си?

— Какво е това? — изфуча Бенджамин. — Пак ли някоя от твоите ужасни статии?

— Да. Завърших я едва днес и…

— Не разбирам защо изобщо си правиш труда — прекъсна я грубо той, изтръгна страниците от ръцете й и ги смачка.

Дъглас стисна здраво зъби, но Серенити изобщо не трепна, макар че сърцето й се сви от болка. Защо баща й се отнасяше с презрение към статията, над която беше работила с толкова желание?

Не, поправи се тя. Знаеше, че влага в статиите си не само много труд, а цялата си душа. Светът, за който мечтаеше. Нейните мечти никога нямаше да станат действителност. И двамата го знаеха.

Но не можеше да му каже това. Твърде често чуваше лоши думи от устата на вечно мрачния си баща. А добрият Дъглас не смееше да й напомни, че детските мечти отиват на тавана заедно с куклите и розовите роклички.

Реалността беше жестока. За да живее в нея, Серенити имаше нужда да бяга във фантазиите си.

Бенджамин поклати глава и размаха листовете пред носа на дъщеря си.

— Това е дяволско губене на време за момиче на твоята възраст. Ами ти вече си стара мома! А би трябвало да имаш обожатели. Вече можеше да си омъжена и да имам внуци. А какво получавам вместо това? Една дъщеря, която избяга посред нощ, втора дъщеря, която си въобразява, че умее да пише статии, и син, който още не може да си върже вратовръзката, както трябва.

Той плъзна поглед по решителното й лице и очите му засвяткаха от гняв.

— И като че това не е достатъчно да ме докара до лудост, ами Господ ме подлага на изпитанието да търпя една дъщеря, която се смята за лейди Мери Уортли Монтагю.

Бенджамин извъртя очи и призова духа на майка й с оплакването, което Серенити отдавна знаеше наизуст:

— Защо, защо ме остави сам с тях, Абигейл? Момичето се нуждае от теб, от меката ти ръка — останалите ти щури деца, също. Те нямат нужда от мен, а от теб. — Бенджамин разтърси глава и отново устреми поглед към дъщеря си. — Тя отказва да ме слуша и туй то.

След като привърши тирадата, той се запъти към задната част на помещението, където беше писалището му, и хвърли страниците върху купчината ръкописи.

Серенити скръсти ръце на гърдите и дръзко се усмихна на Дъглас, ала той забеляза, че бузите й са зачервени и сякаш ще заплаче.

— Той ще го публикува, мис Серенити — изрече твърдо Дъглас. Стараейки се да възстанови обичайната помежду им непринуденост, той добави изречението, отдавна превърнало се в тяхна лична шега: — И един ден ще преживеете голямото си приключение.

Естествената дяволита усмивка се върна на лицето й. Тя се засмя тихо и той се включи в смеха й.

— Очаквам приключението да влезе тук в образа на пират с развята черна коса, опасно святкащи очи и екзотично облекло.

Дъглас избухна в смях. Слава богу, баща й не бе успял да я лиши от вярата.

— Тъй вярно, мис! Вашият пират ще се яви в дъждовен ден като днешния. С разбъркана от вятъра коса и с накривена шапка.

 

 

След два дни Серенити отново седеше до прозореца в кабинета и наблюдаваше как светът минава покрай печатницата на баща й.

— Днес ставам на двайсет и четири години — прошепна тя на дремещата в скута й котка и продължи да сортира коригираните страници. — Но не съм направила нито крачка към мечтата си да стана писателка, която храня от петия си рожден ден.

— Писателка? Глупости! — Гръмкият глас на баща й отекна в помещението и Серенити се стресна.

В бюрото нямаше никой и тя беше убедена, че е седнала достатъчно далече от него, за да не може да чуе нерадостните й размишления. Явно се бе приближил, докато тя е била вдълбочена в текстовете. Трябваше да се огледа, преди да произнесе мислите си гласно.

— По-добре мисли как да ме дариш с внуци — продължи с нарастващ гняв Бенджамин и спря точно пред писалището й. — Това ще ме направи щастлив. Не искам да седиш тук и да вършиш мъжка работа!

Вдигна дясната й ръка и почука с пръст по мастилените петна по ноктите.

— Я се погледни! По дяволите, не биваше да публикувам първата ти статия! Изобщо не биваше да те допускам в тази канцелария! — Пусна ръката й и я изгледа мрачно. — Така само те окуражих да станеш още по-упорита и дебелоглава!

Серенити отказа да сведе глава пред баща си. Никога не му оставяше последната дума в сблъсък, за който и двамата знаеха, че я засяга болезнено.

— Щом бракът е благословена институция, защо повечето бракове не са щастливи?

Бенджамин изфуча вбесено и тресна с юмрук по махагоновата маса. Ударът отекна в помещението, силата му разпиля натрупаните хартии. Котката Прайс вдигна глава, изгледа укорно разярения мъж и отново се сгуши в скута на Серенити.

— Да не съм чул повече такива приказки, момиче! Социал-реформаторки като лейди Мери…

— Казва се Мери Астел, татко.

— Не ме интересува даже да беше лично светата Дева Мария! Вече няма да търпя дързостта ти. Кълна се във всемогъщия бог, че до края на тази седмица ще ти намеря съпруг. Ще го направя, ако ще да пукна!

Серенити прехапа устни. Не искаше да изрече думите, които й бяха на езика. Баща й никога нямаше да й намери съпруг. И двамата го знаеха. Въпреки че не беше бедняк, Бенджамин Джеймс не беше в състояние да намери мъж, готов да се омъжи за младата дама, известна в целия град като „горката Серенити Джеймс“.

Добре познатите гласове на достопочтените градски матрони отекнаха в главата й:

„Това момиче явно не е опитвало често пръчката в детските си години. За съжаление сега е вече късно и бедният й татко няма да й намери подходящ съпруг. Кой мъж ще понесе да му се качва на главата?“

„По цял ден не й спира устата…“

„Горката Серенити Джеймс. Остана си стара мома. Защото е опака и своенравна.“

Мъжете, които баща й определяше като сериозни, никога не биха се съгласили на брак с жена като нея. Тези мъже си търсеха млади и красиви момичета. Същества с недоразвит ум, които само чакаха мъжът да им напълни главата с някакви глупости, за да ги повтарят като папагали.

Тя беше замесена от друго тесто.

Без да иска, Серенити въздъхна съжалително. Не защото беше различна. Никога не би съжалявала за това. Онова, което й причиняваше болка, беше невъзможността й да отговори на желанията и представите на баща си. Когато ставаше въпрос за собственото й бъдеще, тя беше упорита като магаре.

Кога представите им бяха започнали да се разминават? Имаше време, когато двамата с Бенджамин Джеймс бяха много близки, дори неразделни. Време, когато той се съгласяваше с нея, че жените трябва да заемат достойно място в новоразвиващото се американско общество. Че жените трябва да се образоват.

Смъртта на майка й промени всичко.

Той все още я подкрепяше — по свой си начин. Въпреки обвиненията и резките забележки, публикуваше статиите й, а онези, които спираше, често намираха пътя си към вестника въпреки отказа му. Ядосваше се, когато откриваше, че тя за пореден път е публикувала своя статия в „Диспеч“, но досега не я беше изгонил от редакцията.

Може би беше глупаво, но й харесваше да си мисли, че той все пак се гордее с нея и само по тази причина я оставя на работа във вестника.

— Дръж — изфуча Джеймс и тръсна на масата й голям куп книжа. Запъти се с мрачно изражения към закачалката и посегна към шапката и жакета си. — Искам да ги редактираш до края на седмицата. Най-късно!

— Да, татко — отговори спокойно тя и се постара да изглежда безгрижна.

Джеймс кимна властно и сложи ръка на месинговата дръжка. Серенити свали очилата си и разтърка очи. Котката скочи от скута й и се запъти към вратата.

— Няма ли най-после да изхвърлиш това проклето животно — изсъска баща й, излезе и затръшна вратата зад гърба си.

Прайс вдигна глава и изфуча възмутено, сякаш беше разбрала последните му думи.

— Няма нищо, миличка — утеши я Серенити. — Знаеш, че няма да те изхвърля.

Прайс й благодари с грациозно махване на опашката и се запъти към задната част на бюрото.

Изведнъж Серенити усети миризма на прясно мастило и моментално забрави караницата с баща си. По дяволите! Да не би пак да се е оцапала с мастило? По бузата или по слепоочието? Не, не! Не точно днес! Тази вечер имаше тържество!

Докато измие последното мастилено петно от лицето си, беше минал цял месец. Пекарят Джоунс бе помислил, че окото й е насинено, и седмици наред гледаше баща й накриво.

Споменът я разсмя. Баща й беше груб, крещеше й, но никога не би я ударил. Не би посмял да й причини физическа болка, но явно не съзнаваше, че саркастичните му забележки болят повече от шамарите.

Как да му докаже, че може да пише? Че от нея ще излезе нещо. Че Серенити Джеймс е добра журналистка. Поне колкото брат си…

— О, Прайс… — въздъхна тя подир котката. — Какво не бих дала да открия златна мина за вестника! Да намеря някоя история, която да привлече вниманието на цялата страна…

Внезапно я обзе дълбока тъга и тя въздъхна, втренчила поглед в котката, която седеше в тъмния ъгъл и преспокойно миеше лапичките си.

— Защо всъщност трябва да се опитвам да доказвам нещо? И на кого? — Серенити натопи кърпичката си в терпентин и се зае да търка бузата си, докато погледът й се рееше по стаята. — Каква скука! Животът ми се състои от затъпяващо редактиране. Позволяват ми да оправям статиите на мъжете, но не ми позволяват да пиша, защото съм жена!

Сигурно ще остане на това бюро до края на живота си. Ще подрежда документи, ще чете интересни истории за интересни хора… и ще очаква празничните фойерверки на пристанището веднъж или два пъти в годината.

А ако имам късмет, ще падна в лапите на Чарли Симс, каза си саркастично тя. Само при мисълта за тромавия ковач й стана зле. Как да му обясни, че не се интересува от него? Той не разбираше от дума. Държеше се мило с нея, но често посягаше да я опипва и тогава… Да не говорим как вонеше.

Серенити въздъхна, остави кърпата на масата и се загледа с копнеж към пристанището. По стъклата на еркерния прозорец се стичаха дъждовни капки. Навън беше пълно с хора, които бяха преживели интересни неща. Които бяха видели чужди страни и хора…

За съжаление тя не притежаваше смелостта на лейди Мери Уортли Монтагю. Благородната дама се бе омъжила по любов, обикаляше света, учеше чужди езици… Беше влизала дори в харем!

Какво не бих дала, само и само да избягам от монотонното ежедневие на дома и работата си! Какво не бих дала да намеря един дързък тъмноок пират, който да ме грабне и да ме отнесе на кораба си, за да преживеем заедно приключения, за които дори не са измислени думи!

Серенити се засмя на глупавите си желания. Баща й щеше да получи удар, ако дори само заподозреше, че дъщеря му храни такива мисли…

Ако някой ден наистина се случи нещо подобно…

Тя поклати глава на безумните си надежди и се засмя нерадостно.

Ах, ако не беше кратката думичка „ако“…

Камбанката над вратата звънна. Мисълта, че са я заварили с такива непочтени мисли я накара да се изчерви. Изпъна гръб и се обърна към вратата.

— Забрави ли нещо, татко…? — Гласът й пресекна. Вместо баща й, в бюрото влезе великан в черни одежди.

Мъжът се беше привел, за да се предпази от леещия се дъжд. Затвори вратата зад себе си, обърна се, свали шапка и със същото елегантно движение отметна черната си наметка.

Велики боже!

Със сигурност не беше баща й.

Този мъж беше пиратът от сънищата й! От плът и кръв. Неописуемо красив и властен. Мъж със силни мускули, които играеха под влажния кремав жакет и бялата риза.

Шалчето на врата му се бе развързало и висеше върху ризата. Откритата гъвкава шия я възхити. Чувствената гледка я развълнува по толкова странен начин… И събуди в сърцето й желание да плъзне пръсти по разголената кожа, за да открие какво ще почувства…

„Велики боже!“ — повтори на ум Серенити.

Гарвановочерната коса беше здраво стегната на тила. А лицето му… не можеше да го нарече нито красиво, нито грозно… ами най-вече мъжествено.

Гранит. Това беше единствената дума, която подхождаше на остро изсечените аристократични черти. Точно така. Човек оставаше с впечатлението, че тези черти са били измислени специално за въпросния субект. В този миг изглеждаше дяволски суров, а пронизващите тъмни зеници святкаха заплашително.

Явно не осъзнаваше, че външният му вид е твърде небрежен, за да се яви така пред дама. Или това не го интересуваше. Приличаше… да, приличаше на човек, който е препускал дълго, за да свърши нещо.

Мъжът изтърси водата от шапката си и застана в средата на стаята.

Най-сетне Серенити успя да събере жалките остатъци от разума си. Затвори уста, преглътна и се обърна към него.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Гласът й потрепери издайнически.

Мъжът пред нея беше наистина заплашителен.

— Можете — отвърна той и я прониза с поглед. — Търся някой си мистър С. С. Джеймс.

Стомахът й се преобърна. Ами сега? Какво можеше да иска от нея този човек?

Е, във всеки случай тя знаеше много добре какво би поискала тя от него. Даже с отворени очи си представяше как той се навежда над нея, топлият му дъх гали шията й, устните му шепнат нежни слова в ухото й…

Я се стегни!

Серенити разтърси глава, за да прогони изкусителната картина, и си заповяда да остане абсолютно спокойна. Какво от това, че пред нея стоеше оживялата й мечта…

— Това съм аз. Серенити Джеймс. Какво мога да направя за вас?

В блестящите лешникови дълбини на очите му светна почуда, която бързо отстъпи място на предишната строгост. Серенити остана с впечатлението, че този мъж не позволяваше да го изненадват. Или поне не често. Тази мисъл събуди в сърцето й неочаквана радост.

Той извади от джоба си парче вестник и го сложи на масата. „Савана Диспеч“.

— Щом сте вие, дайте да видим статията, дето сте я написали.

Серенити хвърли поглед към заглавието и разбра, че става въпрос за брой от миналия месец, където без разрешението на баща си беше публикувала статия за морския вълк.

Велики боже! Тази история никога ли няма да престане да я преследва? Баща й всеки ден й напомняше за статията, вчера пак й се развика. Даже винаги сдържаният Дъглас й каза няколко укорни думи. Сега този мъж искаше да започне оттам, където другите бяха спрели.

Какво толкова имаше в статията й, та будеше у всеки мъж желание да я удуши?

Последната мисъл я ядоса и тя отговори предизвикателно на погледа му.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Искам да ми разкажете всичко, което знаете за Морския вълк и за кораба му, наречен от вас „Отмъстителя“.

Въпреки гнева, устните й трепнаха в усмивка. Беше й приятно да си спомни за романтичния пират, който пленява британски кораби.

— О, това е най-невероятната история, която някога съм чувала!

Мъжът вдигна едната си вежда. Здравият човешки разум веднага я посъветва да си замълчи, но както обикновено, не можа да удържи езика си зад зъбите. Обичаше своите истории, обичаше да говори за тях. Особено когато я питаха за един истински американски герой, когото обожаваше.

— В мига, когато чух за него и смелостта му, бях поразена. Морския вълк е най-великият герой, плавал някога по бурните морета. Благородник по душа, той защитава онези, които не могат да се защитят сами. А пък екипажът му! Направо съм влюбена в колоритната шайка моряци, които го придружават в приключенията му!

В очите му проблесна убийствен хлад. Внезапно по гърба й пропълзяха тръпки. Обзе я увереност, че той не се интересува ни най-малко от нейните драсканици.

— Защо тази статия е важна за вас? — попита глухо тя.

— Мисля, че знаете защо.

Серенити объркано поклати глава. Откъде му хрумна това?

— Не, не зная.

— Вие за какъв ме смятате? За глупак?

— Разбира се, че не — отговори автоматично тя. В действителност го смяташе за най-великолепния мъжки екземпляр, който някога беше срещала. Напомняше й за нейния герой — непобедимия Морски вълк. Да, точно така! Морския вълк сигурно имаше същата решителна уста и същите опасни очи, святкащи като на рис.

— Говорите за източници. Кой ви е разказвал за Морския вълк? — попита непознатият.

Серенити вдигна рамене.

— Чух един разговор между баща ми и брат ми.

— Баща ви и брат ви? А те откъде знаят за Морския вълк?

Серенити се разгневи.

— Какво е това, инквизиция ли?

Мъжът срещу нея произнесе всяка дума подчертано бавно и ясно и във всяка дума звънеше неприкрито предупреждение.

— Искам името му.

Всъщност защо да не му каже? Ако това ще го успокои, няма смисъл да мълчи. Мълчанието и без това не беше от силните й страни.

— Брат ми чул историята от един моряк долу на пристанището. Разказвал как веднъж видял кораба на Морския вълк отдалече. Морякът бил сигурен, че това е същият Морски вълк, който толкова често пресичал блокадата през войната за независимост.

— Искам името на моряка.

— Съжалявам, но не го знам.

Очите му потъмняха и тя разбра — той не й вярваше.

Как смееше да се явява без предизвестие в офиса на баща й и да я подлага на разпит, сякаш беше военнопленница! Наистина ли вярваше, че ще я уплаши? Не беше познал!

За кого се мислеше този човек?

За Морския вълк?

— Защо се интересувате от него?

Морган Дрейк пое дълбоко въздух, за да обуздае гнева си. Стараеше се да се покаже търпелив, но търпението не беше от силните му страни. Остави шапката си на масата, наведе се над бюрото и опря ръце от двете страни на купа ръкописи.

Приближи лице до нейното и я прониза с мрачния поглед, който принуждаваше корави, закалени в битките мъже да падат на колене. С този поглед пречупваше волята на всеки човек, когото искаше да сплаши.

Но вместо да се свие като пиле, нахалната хлапачка насреща му още повече изпъна гръб!

Проклятие. Той беше дошъл да търси отговори. Не му трябваше пиле с настръхнала перушина. И кой беше слабоумникът, разрешил на жена да пише във вестника му?

Серенити се облегна назад и лицето й остана безизразно. Сякаш лошото му настроение изобщо не я засягаше. Сякаш всеки ден си имаше работа с гневни мъже.

— Не разбирам защо една вестникарска история ви ядосва толкова — проговори тя най-сетне. — Приемете я като измислица.

— Измислица ли? — повтори невярващо той. — Не е възможно да сте го измислили. В стаята има твърде много истина.

— Истина? — Серенити се ококори. — Моля ви, сър. Уверявам ви, че историята е изцяло измислена. От начало до край.

Защо отричаше? Защо не искаше да му каже откъде знае за него?

Историята, разказана в статията, със сигурност не беше единствено плод на фантазията на някакво си момиче. Тя съдържаше прекалено много верни детайли — като се започне с детето без родители, принудено да служи в британския военен флот, та чак до днешната му позиция на капитан на пиратски кораб.

На всичкото отгоре беше разказала надълго и нашироко за геройствата му. За освобождаването на американски матроси, отвлечени от британските морски офицери.

Тази жена познаваше твърде много детайли от живота му. В историята, разказана от нея, се съдържаше всичко — липсваха само името и адресът му. Не можеше да позволи на тази жена да разкрие идентичността му. Британското правителство и без това гореше от желание да го залови. Засега знаеха само псевдонима му.

Беше готов на всичко, за да опази тайната си.

Внезапно в очите й блесна смях.

Тя стана и го дари с омайна усмивка, от която цялото й лице засия.

— Велики боже! Вече знам кой сте — засмя се и му намигна. — Дъглас ви е изпратил, нали? Трябваше веднага да се сетя!

Напълно объркан, Морган също се изправи.

Какво беше намислила тази хлапачка? Сигурно някой евтин трик, за да го надхитри…

Точно така. Отклоняването на вниманието беше умна идея. Самият той безброй пъти я беше прилагал спрямо противниците си. Обърквай врага с дреболии, докато концентрацията му отслабне. Тогава е твой. Номерът работеше безотказно. Също като мрачния му поглед.

Естествено, той няма да се хване на глупавите й номера. Никой не можеше да направи Морган Дрейк на глупак. Никой никога не го беше надвивал.

— Кой е Дъглас?

Серенити направи крачка към него и отново се засмя.

— Сякаш не знаете — отговори тя, сложи ръка върху неговата и леко я притисна.

Това момиче не беше наред! Морган отвори уста да я наругае.

— Не мога да повярвам, че не се сетих веднага. Още като влязохте — продължи бодро тя, преди той да е успял да каже и дума.

Усмивката й стана още по-красива, докато бавно обикаляше около него и не спираше да говори.

— Перфектен сте. Абсолютно перфектен. Точно както ви описах. Даже времето е на наша страна. Вали проливен дъжд. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че Дъглас е уредил и това.

Тя взе шапката му от масата, завъртя я в ръцете си и леко удари с длан по периферията.

— Даже шапката ви беше накривена — точно както каза Дъглас. — За да му покаже какво има предвид, нахлупи шапката на собствената си глава и я накриви дръзко.

Морган се вцепени.

Значи тя го познаваше? Това момиче беше успяло да открие кой е той!

Отново отвори уста да каже нещо. И пак не успя.

— Защо се съгласихте? — попита Серенити и свали шапката от главата си. — „Не може да сте измислили всичко“ — продължи тя, като понижи глас с две октави, за да повтори думите му от преди малко. — Разбира се, че не съм измислила всичко. Направих няколко разследвания. Макар да съм жена, аз съм добра репортерка. Трябва ми само истинска история. Все още не мога да повярвам, че Дъглас ви е казал да влезете тук и да ме разпитате. Може би това е неговият начин да ми разясни защо татко не ме пуска да слизам на пристанището. Само си представете как ще се опитам да получа информация от мъж като вас! — Тя извъртя очи към небето. — О, татко ще ме убие! Можете да предадете на Дъглас, че съм разбрала какво иска да ми каже, но би могъл да го направи по по-мил начин.

Тя изтърси шапката му от дъждовните капки и на лицето й отново изгря омайната усмивка.

— О, той е невероятен! Знам, че ще ми е трудно да го надхитря, но съм готова да опитам.

Докато тя бъбреше без прекъсване, Морган изведнъж усети странна миризма. Обкръжаваше го от всички страни.

Отнякъде миришеше на терпентин!

Огледа се търсещо и напрежението му отслабна. Точно така, миришеше на терпентин, но той не беше в състояние да определи откъде идва миризмата.

После разбра и едва не се изсмя.

От нея.

Невъзможно, обади се разумът му. Не може момичето да мирише на терпентин. Наведе се леко и я подуши предпазливо, когато мина покрай него.

Миризмата на терпентин наистина идваше от нея и тя я носеше, сякаш е френски парфюм.

Морган вдигна вежди и реши да разгледа по-внимателно странната млада дама, която продължаваше да дрънка безсмислици за някакъв си Дъглас и за споровете помежду им.

Серенити Джеймс беше странна личност — това беше повече от сигурно. Никога преди това не беше срещал жена, която не се смущава, че мирише на терпентин. Вероятно изобщо не го съзнаваше.

Кестенявата й коса беше вдигната на строг, гладък кок на тила. Нямаше и следа от изкусителните дребни къдрички, които обрамчваха лицата на другите жени. И вместо светли цветове, които биха отивали на бледия й тен, носеше скромна черна рокля, украсена единствено с проста бяла якичка и шалче.

Ако не беше брошката на гърдите й, украсена с рубини и диаманти, непременно щеше да помисли, че е в траур.

— Бедният Дъглас! Нищо чудно, че се ядоса толкова много, когато татко го изпрати тъкмо днес на Ст. Саймънс Айлънд да интервюира нещастния човечец, чиято къща била опожарена от лудата му жена. Със сигурност е искал да си остане тук и да види как ще реагирам, когато влезете в бюрото! О, наистина се радвам, че не е тук! Без съмнение щеше да ми се подиграва, че се хванах на въдицата, и нямаше да спре чак до второ пришествие.

Докато погледът му се плъзгаше по фигурата й, се случи нещо напълно неочаквано. Изведнъж си я представи в бална рокля с голи рамене и с разпусната коса.

Господи, зад противните очила се криеха очи, светли и ярки като морето! Тя имаше чувствени устни, които буквално умоляваха за целувки, и светла кремавобяла кожа, която…

Морган примигна.

Полудяваше ли?

Не, капитане, не сте луд. Само дето ви се иска, и то много ви се иска.

Подигравателният глас на Барни отекна в главата му и го скова. Мисълта за стария лоцман беше достатъчна да го отрезви. Отново насочи вниманието си към актуалната ситуация.

— Мис Джеймс, аз не съм…

— Моля ви! — Тя пъхна ръка под неговата и го поведе към вратата. — Оценявам високо усилията ви да ме вразумите. Но днес наистина не ми е ден за приключения. Трябва да прочета още куп статии, а сестра ми ще дойде само след час да ме вземе, за да се приготвим за празненството вкъщи. Защо просто не благодарите на Дъглас и…

Тя спря изведнъж и се загледа с широко отворени очи към улицата.

Морган се извърна леко към големия прозорец и се озова лице в лице с двама членове на своя екипаж. Отвън стояха Барни и Кит и ги наблюдаваха с интерес.

Денят му носеше само ядове. Какво да прави сега?

Беше им заповядал да го чакат на пристанището. Вместо това те се бяха повлекли след него като домашни кученца.

Двамата стояха широко разкрачени, сякаш се намираха на борда на кораб, който се носи през бурно море. Залепили носове о стъклото, сложили ръце над очите, за да виждат по-добре в тъмното помещение. Сега оставаше само Барни да се ухили и да му махне!

Ръмженето излезе дълбоко от гърдите му. Проклетници! Дано дъждът ги намокри до кости!

Сега нямаше време да се разправя с тях. Утре обаче… Сега трябваше да реши загадката — как тази жена е узнала за него и на кого е разказала.

И най-важното — колко далеч можеше да стигне, за да бъде сигурен, че тайната му няма да плъзне из града… из страната?

Беше готов да продължи разпита, когато пред къщата спря кафяво-златна карета. Барни и Кит се обърнаха любопитно. От капрата скочи лакей в зелена ливрея и отвори вратичката.

Огромен черен чадър се подаде навън, невидима ръка го отвори и го вдигна нависоко. Появи се възрастна жена, чиято черна рокля беше проста и грозна досущ като тази на Серенити, тя изгледа мрачно Барни и Кит и задържа чадъра над отворената вратичка. От каретата слезе красива млада дама, лакеят се поклони и отново затвори вратичката.

Младата жена огледа скритом Барни и Кит и бледото ангелско лице се намръщи. После кимна на компаньонката си и двете влязоха в бюрото.

— Велики боже, сестричке — прошепна задъхано русата красавица, чиито мисли очевидно бяха заети с двамата морски вълци, отново зяпнали през прозореца. — Какви странни почитатели си подбираш…

— Добър ден, Хонър, мисис О’Трейди — поздрави учтиво Серенити. — Този господин е приятел на Дъглас. Изпратен ми е като изненада за рождения ден, но тъкмо му обясних, че нямам никакво време.

— За бога, момиче, как можа да го пуснеш вътре? Би трябвало да знаеш, че не е редно да пускаш никого в салона, докато си сама — изрече мисис О’Трейди със силен ирландски акцент. Айра О’Трейди се държеше като самопровъзгласил се авторитет по въпросите на приличието. Клюкарските й умения бяха подпечатали съдбата на не едно младо момиче и Серенити не се зарадва особено, че я бе заварила в тази смущаваща ситуация.

Слава богу, че мисис О’Трейди беше вярна и предана на Хонър. Най-важната й задача беше да осигури на Хонър достойно място в обществото. Серенити знаеше това и беше уверена, че с няколко извинения и ласкателства ще успее да смекчи достойната ирландка.

Освен това целият град знаеше, че „горката Серенити“ е безлично същество и не би могла да събуди интереса на такъв мъж. Даже мисис О’Трейди го казваше.

Компаньонката огледа внимателно непознатия и ако представата не беше абсурдна, Серенити щеше да се закълне, че очите на старата дама светнаха одобрително.

— Безброй пъти съм виждала как мъже като него отклоняват жените от пътя на добродетелта — продължи с поученията мисис О’Трейди. — А когато се случи, вече е много късно. Само да научи баща ти, ще те убие. Само почакай.

— Абсолютно сте права, мисис О’Трейди — съгласи се сериозно Серенити. — Мъжете са проклятието на света. Опасни за всички жени!

Морган вдигна вежди. Естествено, бе усетил сарказма в тона й, но въпреки това не му хареса да го нарекат проклятието на света.

— Както вече казах, тъкмо го изпращах. — Серенити бутна шапката ръцете му и го поведе към вратата, без да изпуска от очи старата дама, която ги следеше с подозрителен поглед. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, сър, и съм ви много благодарна за положените усилия, но сега трябва да вървя.

Загубил ума и дума, Морган излезе под дъжда и застана пред двамата си моряци. Серенити се качи след сестра си и компаньонката й и каретата затрополи по паважа.

— Е, капитане? — попита Барни, докато дъждът капеше от тривърхата му шапка. — Открихте ли нещо за статията?

Загубил дар слово, Морган гледаше след отдалечаващата се карета. Никога, никога досега не го бяха отпращали така безцеремонно. Това беше… това беше дяволски унизително!

Вбесяващо. Как смееше да го прогони като досадна муха!

Жените имаха съвсем друго отношение към него. Щом влезеше в някой салон, две-три редовно припадаха. Надпреварваха се да му правят комплименти, за да заслужат една усмивка.

Защо се чувстваше толкова унизен? Крале го бяха молили да им даде аудиенция. Султанът пожела да го ожени за дъщеря си. А това момиче безпардонно го изведе навън и го остави на дъжда, без дори да се извини.

Спомни си как тя бе описала шапката му и я нахлупи дълбоко над очите.

— Ще ви дам да разберете, мис Серенити Джеймс — закани се той, когато каретата изчезна. — Само почакайте. Когато се видим следващия път, нито прекрасната ви сестричка, нито старата ирландска кокошка ще успеят да ви предпазят от мен.