Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (13)

11

Късно през нощта Серенити се стресна в дълбокия си сън.

— Кой е? — попита тя. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й, докато се опитваше да различи нещо в мрака.

— Няма нищо, Серенити, не се плаши. Аз съм.

Като разбра, че до койката й стои Морган, тя се успокои. Стройното му тяло бе огряно от слабата лунна светлина, която падаше през прозореца. Лицето му беше в сянка, но тя усещаше погледа му като физическо докосване. Имаше чувството, че той търси нещо по лицето й.

— Какво има? — попита тя, питайки се какво го е довело до леглото й посред нощ.

— Искам само да ти покажа нещо.

Гласът му прозвуча тайнствено и ако не се лъжеше, в него имаше безгрижие. Във всеки случай никога не беше звучал по такъв начин.

Серенити се зарадва, че не бе свалила дрехите на брат си, преди да си легне. Морган запали фенер и го вдигна над главата си, за да освети каютата.

— Нали ти казах да заключваш вратата! — в гласа му прозвуча укор.

— Забравих, съжалявам.

Вместо да я изгледа злобно, както очакваше, той се усмихна.

— Този път по изключение се радвам, че не си ме послушала.

Взе ръката й и когато усети натиска на мазолестата му длан върху пръстите си, в тялото й нахлу странна топлина. Единствените шумове, които се чуваха, бяха тихото плискане на вълните и туптенето на сърцето й.

Морган я изведе на палубата. Духна фенера и посочи към небето. Погледът на Серенити проследи посоката на ръката му и тя спря да диша. По небето искряха хиляди звезди. Ала още по-възхитителен беше дъждът от искри, който се изсипваше от облаците. Серенити имаше чувството, че наведнъж падат стотици звезди. През целия си живот не беше виждала нещо толкова прекрасно.

— Невероятно е — прошепна задъхано тя.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— Какво е това?

— Старите моряци го наричат звезден танц. Не се случва често.

— Приказно е — прошепна тя. — Радвам се, че ме събуди.

Усмивката му стана още по-широка. Серенити отново се загледа към звездите, които искряха и падаха. Наистина беше зашеметяващо.

Морган отново улови ръката й и я поведе към мястото, където беше опънал одеяло с малка среднощна вечеря. Като я видя, Серенити се смути.

— Какво е това? — попита с известно недоверие.

Морган вдигна рамене.

— Кой казва, че не бива да прекараме една спокойна вечер заедно?

— Официалната клюкарка на града, мисис О’Трейди — ако беше тук. И аз също, капитане. Доколкото разбирам, не сте мислили само за звездите.

— И какво, ако призная, че е така?

При звука на дълбокия му глас дъхът й спря.

Колко лесно би било да се поддаде. И с какви страшни последици. Тя прехапа долната си устна и си напомни за Частити и за всички ужасни неща, които хората говореха за нея, след като я бяха видели сама с обожателя й край езерото. Тя не бе направила абсолютно нищо и въпреки това градските клюкарки я осъдиха най-строго.

Въпреки тази вразумяващи мисли Серенити не успя да спре настойчивия глас в главата си, който й нашепваше, че една нощ в обятията на Морган ще я компенсира пребогато за цената, която щеше да плати.

„Ох, де да беше толкова просто!“ — каза си горчиво тя.

Трябваше да му даде единствения възможен отговор.

— Тогава трябва да ти кажа, че си губиш времето.

Морган остави фенера на палубата, застана съвсем близо до нея и прошепна в ухото й:

— Наистина ли, Серенити?

Изкусителният тон на гласа му изпрати сладки тръпки по тялото й.

Целуни ме, Морган! Моля те, само една целувка. После ще се върна в каютата и ще заключа вратата, за да се озова отново в онзи сигурен свят, където никой не може да ми стори нищо. Там никой няма да ми се подиграва, че се отдавам на безумни мечти по теб.

— Ти си невероятна жена. — Той приглади косата й назад и отмахна плитката от рамото й.

Бягай, Серенити! Скрий се в каютата си, преди да е станало късно.

Но вече беше много късно.

Тя не беше в състояние да се помръдне от мястото си. Като агне, паднало в смъртоносния капан на вълка, беше хипнотизирана от гласа му, омагьосана от докосването му.

— Любопитна жена. — Той застана зад нея и тя усети дъха му в тила си. Дългите му пръсти се плъзнаха по бузата й. — Аз съм почти сигурен, че отдавна се питаш какво става между мъжете и жените. Защо им забраняват да остават насаме…

— Никога не съм се питала.

Гърленият му смях отекна в ушите й.

— Не умееш да лъжеш.

Изведнъж ръцете му се увиха около нея. Притисна я силно до гърдите си и сложи брадичка върху главата й. Прегръдката му я накара да изпита чувствена радост и тя пожела да се изгуби в този кратък миг блаженство.

Морган вдигна ръка и отново помилва бузата й. Никога през живота си не беше усещала толкова прекрасна милувка, дощя й се този миг да продължи цяла вечност. Само магията на нощта е виновна за чувствата, които пламтят в тялото ми, каза си виновно тя. Гледката на танцуващите звезди, меките движения на вълните, тихият шепот на вятъра, който милваше тялото й в ритъма на ръката му — всичко това не беше реално. То беше илюзия. Същата илюзия, която в началото хранеше за него.

Морския вълк не беше нейният благороден принц. Той беше мъж с черно минало. Минало, което можеше да му струва живота, ако го разкриеха.

Да, това беше аргументът, който щеше да употреби, за да защити сърцето си. Аргумент, с който щеше да го отблъсне от себе си.

— Ти си пират от най-лошия сорт, капитан Дрейк. Никога не бих се отдала на мъж, който убива за удоволствие.

— А ако ти кажа, че никога не съм убивал за удоволствие?

Серенити затвори очи и се опита да заглуши онази част от себе си, която се зарадва на думите му. Нямаше право да чува този глас.

Трябваше да го отблъсне. Трябваше да го накара да разбере, че тя го отблъсква. Но най-страшното беше, че не можеше да лъже себе си.

— Не знам дали мога да ти вярвам.

Но искаше. Отчаяно. Толкова я бе заболяло, когато узна, че нейният принц е престъпник.

Морган изви главата й към себе си и сложи пръсти на шията й. Тя го погледна през рамо и силата на желанието в очите му й отне дъха. Никой мъж никога не я беше гледал с толкова неприкрит, необуздан копнеж. Не знаеше как да реагира.

Под опитните му ръце тялото й се събуди за живот и това я уплаши.

— Никога ли не си правила нещо, за което после си съжалявала? — попита той с тих, натежал от чувство за вина глас. — Нещо, което е накарало другите да мислят лошо за теб?

— О, да — отговори задъхано тя. — Избягах с един пират.

Чу дълбокия му смях и кръвта потече по-бързо през тялото й. Усмивката смекчи острите линии на лицето му.

— Това ли е най-лошото, което някога ти се е случвало?

— Не — отговори тя и в гърлото й заседна буца. Най-лошото се случваше сега. Един мъж, който никога нямаше да бъде неин, я държеше в прегръдките си. Тя хранеше към този мъж чувства, които й бяха строго забранени.

Морган усети лудото биене на пулса й под пръстите си. Страхът й личеше ясно, но желанието, което пулсираше в тялото й, беше много по-силно. Същото желание, което се разливаше из неговото тяло, докато се опитваше да потисне порива веднага да вземе от нея онова, което желаеше най-силно.

Не, той ще я прелъсти, но съвсем бавно. Тази нощ само ще я прегръща и ще я целува. Стъпка по стъпка ще я посвети в радостите на тялото.

Бавно.

Ти си егоистичен негодник, Дрейк. Не постъпваш правилно. Нямаш какво да й предложиш, освен разбито сърце.

Знаеше, че постъпва зле, но не можеше да се удържи. Може би защото доста отдавна беше в морето и без жена. А може би поради нейната уникалност, поради специфичното й очарование. Не знаеше. Знаеше само, че трябва да я има.

Наведе глава и нежно плъзна устни по меката извивка на шията. Косата й помилва бузата му, устните му.

Серенити простена от наслада и зарови ръка в меките къдрици на тила му. Никога не беше преживявала подобно нещо. Цялото й тяло пареше и гореше. Гърдите й натежаха, зърната им се втвърдиха.

Усещането на устните му върху кожата й беше толкова топло, толкова прекрасно. Езикът му се плъзна по външния ръб на ухото й и коленете й омекнаха. Натискът на ръцете му се засили и тя осъзна, че те са единствените, които я държат.

— О, Серенити — прошепна в ухото й Морган. Думите прозвучаха като проклятие и едновременно като нежна милувка.

Ръката му се плъзна под ризата и обхвана гърдата й. Интимното докосване я стресна и заедно с това й достави невероятна наслада. После дъхът й се ускори и тя прехапа устни, когато в тялото й се разля болезнено желание и се съсредоточи в слабините.

Морган плъзна ръка надолу по корема й и преди тя да е разбрала какво става, я мушна между бедрата й. Тя простена от копнеж, когато пръстите му се заровиха в меките косъмчета.

Какви невероятни неща правеше с тялото й… „Кажи му да престане!“ — изкрещя вътрешният й глас. Но не намери сили да го послуша.

Той беше прав — тя беше по-любопитна, отколкото бе добре за нея. А и усещането беше твърде хубаво, за да го спре. Той я обърна към себе си и устата му завладя нейната. Серенити с готовност отговори на целувката и отвори устни, за да го приеме в себе си с всички сетива. Въздъхна и зарови ръце в косата му.

Морган мушна ръка в панталона й и докосна най-интимната част на тялото й. Краката й поддадоха и само ръката, която обхващаше гърба й, й попречи да се свлече на дъските.

Морган се изтръгна от устните й и здраво стисна зъби. Слабините му горяха в пламъци и той се уплаши, че ще полудее. Мислеше само как да се забие в средата на тялото й, където беше ръката му. Но знаеше, че не може да го направи. Още не.

Искаше я, както никога преди не беше искал жена. Искаше тя да е гореща и готова за него, както той беше готов за нея. Затова трябваше да й покаже какви радости крие тялото й за самата нея. Искаше нейното желание да се люби с него да е също толкова пламенно като неговото.

Отново посвети вниманието си на устните й, за да вкуси отново единствената наслада, която му беше позволена за тази нощ. Пръстите му се плъзнаха навътре между меките гънки.

Серенити нямаше представа какво се случва в тялото й. Единственото, което усещаше, беше ритъма на милувката му. Пламтящата горещина на тялото му, докато пръстите му проникваха все по-навътре. Докато нежно милваше и изследваше тялото й, пръстите му се плъзгаха навътре и навън, все по-бързо и по-бързо.

Тя се вкопчи в косата му с болезнено желание и се отдаде изцяло на удоволствието, което пронизваше тялото й. Докато накрая изпита чувството, че умира. Тъкмо когато щеше да изкрещи, че не може повече, тялото й експлодира. Хиляди ослепителни искри се разсипаха пред очите й и тя извика в екстаз.

Ала пръстите му не спряха сладостното мъчение.

— Вече не издържам — изплака тя, докато тялото й тръпнеше и се гърчеше.

Морган извади ръката си и се облегна на нея. Серенити бе принудена да притисне гръб към релинга. Едва тогава усети, че той е целият в пот и тялото му трепери също като нейното.

— Това е само леко предвкусване на другото, което мога да ти покажа — прошепна дрезгаво той. Откъсна се рязко от нея и й обърна гръб.

— Морган? — повика го тихо тя. Тялото й все още пулсираше. — Къде отиваш?

— Ще се облея със студена вода, а после ще се напия.

 

 

Морган обърна още една чаша ром. Стомахът му пареше, но това беше нищо в сравнение с бурята в него. Нищо не помагаше срещу страстта.

А можеше да я вземе!

Тя беше готова за него. Той бе утолил копнежа й и доброволно бе слязъл в ада.

Не заслужаваш друго — каза му вътрешният глас.

Да, той го знаеше. Нямаше право да иска това от нея. След тази нощ тя вече нямаше да бъде същата. Сега вече познаваше наградата за желанието — знаеше какво удоволствие може да доставя собственото тяло.

Морган изръмжа раздразнено. Не биваше да я желае. Не биваше да я докосва по този начин. Защо го бе направил?

Наистина нямаше намерение да се доближава до нея. Намеренията му бяха абсолютно честни.

Е, не съвсем честни и почтени. Искаше да я целува. Да я държи в обятията си.

О, я си признай, Дрейк — ти имаше намерение да я прелъстиш. Кого си мислиш, че ще излъжеш? Кажи истината.

Той изруга и зарови главата си в ръце.

— Капитане?

Като чу гласа на Барни, Морган се напрегна. Изправи гръб и погледна своя първи лоцман, изправен на прага на камбуза.

— Какво има, мистър Питкърн?

— Сега значи съм мистър Питкърн, така ли? — попита развеселено старият моряк и влезе в помещението. — Май много страдаш, след като прибягваш до този официален тон, макар че двамата сме сами.

— Ние двамата? Нима твърдиш, че днес по изключение се разхождаш без скъпата си Писти?

Барни пристъпи към масата.

— Ами реших да му ударя една-две чашки ром, а тя не обича като пия.

— Значи е истинска жена.

Барни взе чашата си от лавицата и си наля солидна порция ром.

— В някои отношения е по-лоша от моята мила Берта.

Когато Барни спомена жена си, Морган смръщи чело. Името й се чуваше твърде рядко.

— Затова ли си още буден?

Барни въздъхна уморено, вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Днес щеше да има рожден ден — съобщи той след няколко минути мълчание. — Опитвах се да се сетя какъв подарък би й харесал, ако беше жива. — Барни се настани насреща му и се усмихна тъжно. — Най-много обичаше лилиуми. Цялата градина беше пълна с лилиуми. Спомних си, че прекарахме първия месец след сватбата в градината. Докато насадим всичките тези цветя и храсти… Казвах й, че е още твърде рано, че е студено, но се оказа, че тя е била права. — Отново се засмя тъжно и заключи: — Смешно, нали? Често ми доказваше, че съм сгрешил. Даже когато бях прав!

Морган се усмихна и си представи Серенити, която умееше да прави същото с него.

— Липсва ли ти понякога животът на сушата?

Барни се покашля и се почеса по главата.

— Никога. Липсва ми Берта.

Известно време капитанът и старият моряк седяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. И двамата копнееха за нещо, което не можеха да имат. И двамата се разкъсваха от желание по нещо непостижимо.

Барни си наля още една чаша ром и прекъсна мълчанието.

— Смешно е как любовта може да направи мъжа щастлив — все едно къде живее. Ако Берта беше още жива, щях да съм доволен дори да живеехме в колиба и да не ни стигаше яденето. Щях да се чувствам като в дворец. Само да беше до мен…

Морган премисли думите му. Незнайно по каква причина те го накараха да си спомни за майка си. Рядко се сещаше за нея, вече почти бе забравил лицето й. Ала помнеше съвсем ясно една случка, в която участваха и двамата с баща му. Майка му бе изсвирила на пианото любимата пиеса на баща му и двамата изглеждаха безкрайно щастливи. Баща му стоеше зад столчето, ръцете му почиваха с любов върху раменете на жена му. Изглеждаха толкова прекрасни, че Морган не можеше да откъсне очи от тях. Накрая го забелязаха и магията се развали.

Никога нямаше да забрави тази картина.

Помнеше и ужасната мъка на баща си, когато майка му умря. Помнеше годините, когато чуваше баща си да плаче самотен в стаята си с надеждата никой да не го чува. Помнеше и черната къдрица, която баща му беше скрил в джобния си часовник.

Дори сега чуваше съвсем ясно гласа на баща си, който му обясняваше, че загубата на титла и богатство не е нищо в сравнение със загубата на любимата му Беатрис. Пари се печелят отново, повтаряше той, но човекът е незаменим.

Морган въздъхна, осъзнал, че самият той никога няма да преживее такава дълбока любов. Той щеше да прекара живота си сам, без жена до себе си, която да го утешава. Която да се тревожи къде е той и какво преживява.

В този момент бившият пиратски капитан направи учудващо откритие. Дълбоко в сърцето си, в онази част, която беше заключил преди много време, изведнъж пожела да узнае какво означава да живееш и да умреш за друг човек.

Какво ли беше чувството да живее с жена, която да му казва колко много го обича? Че иска само него и никога няма да погледне друг мъж.

Дълбоко в себе си копнееше за такава жена. Какво беше стъписването му, когато разбра, че иска да чуе тези думи от устните на Серенити.

— По дяволите!

— Какво има, Морган? — попита Барни с високо вдигнати вежди. — Какво ти става? Изглеждаш така, сякаш скоро ще се изправиш пред твореца.

— Нищо ми няма. Просто си мислех за някои лоши неща. Много лоши.

Как да повярва в копнежа си, като не можеше да прекара и пет минути заедно с нея, без да му се доще да я удуши! Надали имаше други хора, които да си подхождат по-малко от тях двамата. Той беше реалист, тя — романтична мечтателка. Той смяташе, че жените трябва да си знаят мястото, тя беше твърдо убедена, че жените ще заемат мястото, което им се полага по право.

Само като си представеше на какво ще научи тя децата си! Скандално. Повече от скандално. Ще му роди дъщери, които ще поискат да станат моряци и ще носят панталони като уличните хлапета.

Вярно, Серенити изглеждаше дяволски добре в черния панталон на брат си, припомни си той. И му беше по-лесно да я милва, когато беше с панталон.

Тази мисъл отново го накара да потръпне от желание — и от болка. Пак зарови глава в ръцете си и изръмжа нещо неразбрано.

Барни се засмя дрезгаво.

— Подпалил си се, нали, моето момче?

Морган вдигна глава и го погледна объркано.

— Как така съм се подпалил?

— Гори ти между краката. — Широка усмивка озари старото лице. — Малката те е подпалила и сега си пощръклял като цяло стадо носорози.

— Не ставай смешен — изфуча Морган. Ужасно неприятно беше, че Барни е разбрал истината и я казва гласно. — Нямам представа за какво говориш.

Барни отново се ухили знаещо.

— Разбира се, че имаш. Нали видях как я гледаш — както детето гледа бонбон. Как все я търсиш с поглед, как заставаш близо до нея. Аз може да съм стар, но не съм сляп.

Защо изобщо си правеше труда да отрича? Само че го правеше твърде отдавна и не можеше да престане веднага.

— Просто много време не съм бил с жена — обясни той, за да убеди и Барни, и себе си. — Нали знаеш как е. В момента се зазяпвам по всяка фуста.

По лицето на Барни пролича, че не вярва на нито една негова дума.

— Виж, капитане — изрече високо старият моряк, — все още имаш възможност да вземеш нещата в свои ръце. — Хвърли многозначителен поглед към панталона си и заключи: — Разбираш какво имам предвид, нали?

Морган се покашля. И той хранеше същите мисли, но знаеше, че това няма да го задоволи. Ни най-малко.

— Бих предпочел тя да поеме инициативата.

Барни избухна в луд смях.

— Е, тогава е добре, че плаваме към Санта Мария. Сигурен съм, че там ще намериш предостатъчно жени, готови да облекчат болката ти.

С тези думи Барни стана и си отиде. Морган остана на мястото си, замислен над думите му. На остров Санта Мария имаше предостатъчно красиви жени. С някои от тях беше интимно запознат. Но когато мислеше за тях и си представяше как се извиват под него, не изпитваше желание.

Докато не си представи Серенити.

В слабините му моментално лумна огън.

Това щеше да бъде най-дългото плаване в живота му!

 

 

Серенити стоеше до отворения прозорец и се взираше в тъмния въртоп зад кораба. Лунната светлина се отразяваше във вълните и им придаваше тайнствено излъчване. Въпреки това тя не можеше да се съсредоточи върху гледката. Мислите й бяха заети с преживяното на палубата.

Не знаеше какво бе направил Морган с нея. То беше нещо като магия. Беше сигурна в това. Нищо чудно, че не разрешаваха на младите дами да се срещат насаме с мъже. Велики боже! Кой би помислил, че съществува такова удоволствие?

Чувстваше се виновна и засрамена. Защо, защо бе излязла с Морган на палубата? Какво ли си мислеше сега за нея? Една почтена жена със сигурност не би му позволила такива волности.

Въпреки това цялото й тяло тръпнеше от спомена за ласките му. Бузите й все още пламтяха. Какво да прави сега? Най-добре да го избягва.

Да, нищо друго не можеше да направи. Ще се затвори в каютата и никога вече няма да се доближи до него. Така поне няма да го вижда и да си спомня за необузданото си отдаване. За срамните желания, които я изпълваха.

Няма да му отвори вратата, при никакви обстоятелства. Даже ако на борда избухне пожар и корабът потъне!

 

 

Дните минаваха бавно. Морган полагаше отчаяни усилия да види отново Серенити. Но всеки път, когато се опитваше да проникне в каютата си, се натъкваше на ожесточена съпротива.

Стоеше пред затворена врата. Вече му ставаше лошо от затворени врати.

Сякаш не беше достатъчно зле, че не я вижда, ами и беше принуден да иска чисти дрехи от моряците, защото тя отказваше да го пусне в собствената му каюта! Само Кит и Корт имаха право да влизат при нея.

— Корт! — изрева Морган, като видя момчето на готвача да бърза през палубата с пълна табла.

Хлапакът спря и се обърна към него.

— Какво има, капитане?

— Тази табла е за мис Джеймс, нали? Тогава й дай това писмо, ако обичаш. — Морган извади от джоба си запечатан плик и го връчи на момчето.

По дяволите, струваше си да опита. Небето знаеше, че Джейк няколко пъти беше излизал от трудни ситуации с такива писма. Освен това тя не можеше вечно да стои заключена там долу.

И какво прави по цял ден? Да не би да шие завеси? Тази мисъл го накара да потрепери.

Серенити позна колебливото чукане.

— Ти ли си, Корт? — попита въпреки това, за да е сигурна.

— Тъй вярно, мадам.

Тя отвори вратата и момчето я дари със сияеща усмивка. През последните дни беше научила много неща за него — и не се учуди особено на факта, че баща му много приличаше на нейния. Шумен, но снизходителен.

Готвачът съвсем не беше чудовището, каквото го рисуваше Морган. Той беше добър човек, но му беше писнало да работи по цял ден под палубата, докато другите се наслаждават на дневната светлина. Освен това беше плах и саможив и държеше да го оставят сам.

За разлика от него Корт обичаше да е сред хора и си умираше да бъбри — също както Серенити. Винаги й беше приятно да го види.

— Е, как си днес? — попита тя, когато момчето влезе в каютата и остави таблата на масата. — Още ли страдаш от изгарянето?

— О, вече не е толкова лошо, мадам, благодаря, че попитахте. Вашата идея за сок от лук много ми помогна, наистина. Мехурът почти изчезна. — Той протегна ръка, за да й покаже мястото, което за нещастие бе влязло в допир с горещ тиган. Серенити хвана ръката му и я прегледа. Преди няколко дни кожата беше лошо изгорена, но сега се виждаше само червено петно.

— Толкова се радвам, че доктор Уилямс се оказа прав. Винаги пишеше толкова странни неща в колонката си, че никога не бях сигурна дали са правилни или не. Сега вече знаем, че сокът от лук помага.

Корт се усмихна с разбиране.

— Отначало тате рече, че това са глупости, но като видя резултата, повярва. Иска да ви питам дали не знаете някое хубаво средство срещу зъбобола му. Много го боли, баща ми де. Снощи даже се разкрещя на капитана.

Серенити зяпна смаяно. Морган беше единствената личност, с която готвачът не смееше да се заяжда.

— Не говориш сериозно!

— Напротив, мадам. Наистина му се разкрещя. Помислих, че капитанът ще му откъсне главата, точно това си помислих.

Серенити неволно се засмя. Почти й се искаше да е била там, за да види как накърняват гордостта на Морган. Самата тя се бе отказала да прави това, но беше добре да знае, че някой друг е заел мястото й.

— Баща ти има ли в кухнята сушена смрадлика или кора от нар?

— Какво е пък това? — учуди се Корт. — Никога не съм чувал за такива билки. Сигурно нямаме.

— Ами лайка? — попита Серенити, вдигна капака на таблата и нареди чиниите на масата. — Поне лайка имате ли?

— О, да. Барни понякога си я слага в чая. Сигурно ще ни даде малко.

— Много добре. — Серенити му върна таблата с капака. — Трябва само да изстискате малко масло от цветовете и да намажете болния зъб. Това ще облекчи болките, докато баща ти слезе на сушата и иде на зъболекар.

— Вие сте светица, мадам. Истинска светица!

Серенити протегна ръка и приглади назад непокорната му коса.

— Изобщо не съм светица.

Усмивката му загуби малко от блясъка си.

— Знаете ли, напомняте ми за мама. И татко казва същото. Твърди, че тя била истинска дама — като вас. Не от онези, дето те срещат на сушата и трябва да им дадеш пари, за да дойдат с теб. Истинска изискана дама.

В очите на момчето запариха сълзи и Серенити изпита болка.

— Сигурно много ти липсва.

— Да — отговори задавено Корт.

— И моята майка ми липсва. Тя умря, когато бях още дете, но в някои дни имам чувството, че е било вчера.

Корт подсмръкна.

— Май е по-добре да си отида, защото и двамата ще се разревем.

Той се запъти към вратата, но се сети нещо и спря.

— Леле, как щях да забравя, мадам! Капитанът ви праща това писмо.

Извади от джоба си запечатан плик и й го подаде.

— Масло от цвят на лайка. Ще кажа на татко — заключи той, обърна се и отвори вратата.

Серенити почти не чу последните му думи, не видя и излизането му. Цялото й внимание беше устремено към чистия, гладък почерк на Морган. Учуди се, че пиратът можеше да пише. Особено след като е бил продаден на британския флот още като дете.

Без да бърза, тя счупи печата.

„Аз съм като самотно стръкче трева през зимата. Само слънчевият лъч на твоята усмивка ще върне пролетта в живота ми. След четири дни ще пристигнем на Санта Мария. Надявам се дотогава отново да ме почетеш с присъствието си.“

Твой Морган

Серенити проследи с върха на показалеца си извивките на буквите, едва потискайки усмивката си. Пиратът имаше и по-нежна страна. Кой би си помислил?

„Стой далеч от него!“ — предупреди я вътрешният глас.

Знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението. Ала докато гледаше писмото, по вените й пропълзя възбуда. Какво толкова имаше в кратичкото писъмце, та я накара да се задъха? Тя смачка пергамента и понечи да го хвърли през отворения прозорец. Ала само след миг отпусна ръка, погледна морето и се поколеба.

„Аз съм като самотно стръкче трева през зимата. Само слънчевият лъч на твоята усмивка ще върне пролетта в живота ми.“ Никой никога не й беше писал така. Никога. Много жени очакваха цял живот поне едно писъмце с такива хубави думи.

Не беше редно просто да го хвърли. Преди да е имала време да размисли, тя разгъна листа и се постара да изглади всички гънки. Какво лошо имаше, ако запази писмото на Морган?