Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (4)

2

— Извинете капитане, за каква стара ирландска кокошка става дума? — попита сериозно Барни.

Морган беше толкова завладян от гнева си срещу Серенити и икономката, срещу самия себе си и срещу двамата моряци, пренебрегнали изричната му заповед, че над главата на Барни се разрази същинска буря.

— Вие двамата какво правите тук, дяволите да ви вземат?

Кит се изчерви, но Барни се изправи в целия си ръст от метър и седемдесет и шест.

— Решихме да помогнем, капитане — отговори той и се ухили още по-широко, за да покаже раздалечените си предни зъби. — Рекохме си, че може би ще имате нужда от два яки пиратски ножа, за да затворите завинаги муцуната на краставото псе, дето си е позволило да пише за вас във вестника.

Морган отново изръмжа заплашително, макар да знаеше, че Барни няма да се стресне дори ако се пролее кръв.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че ние не сме пирати?

— О, да, бях забравил — закима усърдно Барни. Засмя се съзаклятнически и кимна. — Разбира се, че не сме пирати!

Морган беше готов да разпери ръце и да признае поражението си. Барни се хвалеше навсякъде с пиратски подвизи — беше само въпрос на време някой да повярва на стария морски вълк и всички да отидат на бесилото.

Ако имаш малко ум в главата си, следващия път ще хвърлиш стареца зад борда. И ще пратиш голобрадото хлапе да му прави компания.

Барни го вбесяваше всеки ден по няколко пъти, но Морган знаеше много добре, че сърцето няма да му позволи да постъпи жестоко с него. Защото дължеше много на стария моряк и никога нямаше да може да му се издължи.

Ако не беше Барни, той нямаше да преживее годините на пленничество в британския военен флот. Макар че все по-често имаше затруднения с възприемането на действителността, Барни си оставаше човек с голямо сърце.

— Е, капитане, ще пратим ли проклетия писарушка на морското дъно или не? — попита весело Барни.

— Никъде няма да го пращаме — отсече Морган, макар че представата да пусне мис Джеймс по гредата много му хареса. — Оказа се, че писарушката, както го нарече, е жена. Смятам да се заема с нея и да я обработя по моя си начин.

Гръм разтърси небето, дъждът се усили. Морган вдигна мрачен поглед към небето, после бързо се обърна към по-младия от двамата си моряци:

— По дяволите, Кит, веднага отведи Барни на кораба и се погрижи да му облечеш сухи дрехи. Иначе ще си навлече някоя настинка.

— Пфу! — изпухтя Барни. — Водата не вреди на пиратите, това е всеизвестно.

— Всеки може да умре от белодробно възпаление — възрази мрачно Морган.

Барни смъкна тривърхата си шапка и приглади с другата ръка малкото коса по главата си.

— Защо се отнасяте към мен като към старица, капитане?

— Защото по цял ден крякаш подире ми като дърта кокошка! Ако не беше толкова досаден, може би щях…

— Добре, капитане, ще си мълча — прекъсна го Барни и отново нахлупи шапката на главата си. — Вие се погрижете за своите си работи, а аз и Кит ще се погрижим „Отмъстителя“ да е готов за отплаване, щом привършите.

Защо ли му бе така трудно да повярва на това твърдение?

Защото това би означавало за първи път в живота си да излезеш победител от дискусия с господин Сократ и майстор Платон. Трябваше да се примири с неизбежното — поне до края на деня нямаше да може да завърши нито едно изречение. Кимна отсечено на двамата и се запъти към коня си, завързан наблизо. Метна се на седлото и хвърли многозначителен поглед към Кит.

— Отведи го у дома.

— Тъй вярно, капитан Дрейк!

С последен поглед към непоправимата двойка Морган заби пети в хълбоците на коня и потегли след каретата на мис Серенити Джеймс.

 

 

След няколко часа Серенити, облечена в най-красивата си рокля, стоеше в балната зала на баща си и се усмихваше принудено.

Голямото помещение беше заобиколено с гръцки колони, обвити с розов сатен и виещ се бръшлян. Хиляда восъчни свещи искряха в осем кристални и златни канделабри и поставки, разпределени в цялата зала. Оркестърът беше поставен на балюстрадата в десния ъгъл, а по паркета вече се плъзгаха първите танцуващи двойки. Останалите гости, разпределени на малки и големи групи, обсъждаха политиката, разменяха готварски рецепти и си шепнеха за най-новите скандали.

От началото на бала Серенити трябваше да отговаря на въпросите на достопочтените матрони, които много държаха да узнаят дали е чула нещо за избягалата си сестра Частити. Само най-милите от тях се бяха сетили да й честитят рождения ден.

Беше й страшно трудно да се съсредоточи върху гостите на бала по случай рождения й ден, защото мислите и непрестанно кръжаха около срещата с тайнствения мъж. Не всеки ден се случваше измислена от нея личност да се появи пред бюрото й от плът и кръв. Особено когато ставаше въпрос за красив мъж.

Защо не се сети да попита за името му?

Крайно време беше да престане да мисли за него. Но не можеше.

На бала присъстваха почти двеста гости, между тях и свещеникът със семейството си, и досадният Чарли Симс, който непрекъснато се опитваше да я завлече в градината.

Около нея се движеха хора, мъже и жени, които водеха съвсем нормален, скучен живот, докато тя днес бе преживяла нещо прекрасно. Нещо, което никога нямаше да забрави.

Стига, Серенити! Гледай танцьорите. Наблюдавай как почтените матрони пазят дъщерите си. Или се опитай да се съсредоточиш върху бедния отец Джейкъбс!

Свещеникът вече за трети път трябваше да повтори забележката си, защото тя не го чуваше. В действителност изобщо не беше сигурна за какво говореха. Май за Йоан Кръстител? Или беше за потопа?

О, по дяволите!

Тя кимна и когато той направи пауза и я погледна очаквателно, промърмори нещо, за което се надяваше да прозвучи на място. Погледът й през цялото време търсеше из залата Дъглас. Само той можеше да отговори на въпросите й за тайнствения посетител.

Внезапно движение отдясно привлече вниманието й. Тя обърна глава и видя сестра си да тича през навалицата със зачервени бузи и искрящи очи.

— Моля, извинете ни, отче Джейкъбс — извика задъхано Хонър, хвана Серенити за лакътя и доста грубичко я затегли към вратата.

Серенити се огледа смръщено.

— Какво правиш, момиче?

— Той е тук!

— За мистър Макарти ли говориш?

— Не, не за моя обожател, глупаче, а за твоя!

Серенити се обърка напълно. Хонър беше полудяла. За какво говореше изобщо? Да не би за Чарли Симс? Не, сестра й не беше толкова жестока.

— Какъв обожател?

Хонър я хвана за талията с две ръце и я обърна към залата. Серенити плъзна поглед през искрящата в мрамор и злато бална зала. Оркестърът свиреше менует и танцьорите бяха застанали в две редици едни срещу други. Скъпоценностите на дамите блестяха под светлината на свещите, роклите им светеха във всички цветове на дъгата. Тук и там се виждаха дори старомодни перуки. Познаваше почти всички мъже в залата, но нито един от тях не би могъл да предизвика такава реакция у сестра й.

Внезапно през залата премина шепот. Отначало съвсем тих, после постепенно се засили и стреснатите музиканти спряха да свирят.

Танцьорите спряха. Паркетът бързо се опразни.

— Майко мила — прошепна изумено Серенити. Той беше. И всички гости на бала бяха поразени от появата му. Включително и тя.

Днес следобед си бе помислила, че тайнственият пират изглежда добре. Оказа се, че се е лъгала. Той не изглеждаше добре, той беше… Не можа да намери точната дума. Той беше най-невероятният мъж на света.

Дъхът й спря. По тялото й пробяга тръпка. Сега не беше разрошен и мокър от дъжда. Пак беше облечен в черно и се държеше с независимостта на принц и недосегаемостта на крал.

Обаче очите му… Човек трябваше да го погледне в очите, за да разбере — добре заученото равнодушие беше лъжа. Оглеждаше навалицата с поглед на див хищник и от този поглед не убягваше нито една подробност. Гледаше на всеки мъж като на потенциален противник и на всяка жена като на възможно завоевание. Всеки път, когато погледът му падаше върху някоя дама, поне десетина женски глави се накланяха една към друга зад разтворените ветрила. Този мъж търсеше жена. Това се виждаше от ясно по-ясно. И в момента, когато осъзна това, Серенити разбра коя беше жената. Тя. Само тя и никоя друга.

Сърцето й заби в очакване. По тялото й се разля възбуда.

— Божичко, божичко! — изохка Хедър Смит само на десетина сантиметра вдясно от Серенити. Хедър, чиято добродетел беше повече от съмнителна, цяла вечер бе разговаряла с Фелисити Джейкъбс, дъщерята на свещеника. И сега думите й бяха отправени към нея. — Кажи, скъпа, виждала ли си някога такъв мъж?

— Не — отговори честно Фелисити. — Но от мен да знаеш — този мъж е дяволът, дошъл да повлече някоя бедна жена към гибел!

— О, ако наистина е дяволът, веднага ще му позволя да ме прикове с вериги към трона си!

— Хедър Смит! — изсъска възмутено Фелисити. — За такива думи ще загубиш безсмъртната си душа!

По-нататъшната размяна на реплики между двете момичета потъна в нестройния хор от женски гласове и шумни покашляния от страна на мъжете.

Изведнъж шумът в залата се засили до непоносимост.

Серенити не беше в състояние да отвърне поглед от причината за суматохата.

Нейният пират не обръщаше никакво внимание на хората, които го заобикаляха. Крачеше през залата, сякаш беше негова. Изправен, изпълнен с мъжка гордост. Тъмен, омагьосващ. Смъртно опасен.

— Той е Морския вълк, сигурна съм — прошепна в ухото й Хонър. — Точно такъв си го описала в статията си. Възможно ли е Дъглас да е намерил човек, който толкова прилича на него? Къде го е открил?

— В мечтите ми — отговори едва чуто Серенити.

Морган оглеждаше преценяващо жените на бала, но нито една от тях не приличаше поне малко на Серенити Джеймс. Доста късно разбра, че е събрал очите на всички в залата.

Последното, от което имаше нужда, беше вниманието на толкова много хора.

Екипажът му беше готов за отплаване и той бързаше да напусне оживеното пристанище, преди някой да е познал кораба му. Въпреки това реши да направи още един опит да си осигури дискретността на Серенити Джеймс. Тя трябваше да му обещае да не казва на никого какво е узнала за него и да не пише повече статии — това беше новото му решение.

Отне му няколко часа, докато открие дома й. Сега трябваше да я намери бързо и да говори с нея.

Погледът му мина през две млади жени, застанали пред вратата към верандата. Веднага си спомни малката блондинка с разкошни извивки, която видя в печатницата. Момичето, което стоеше до нея, също му се стори познато.

Прозрението го улучи като удар с боздуган.

Не, невъзможно.

Приближи се още малко и най-сетне позна Серенити Джеймс.

Господи, каква промяна! Грозната черна рокля бе изчезнала, за да отстъпи място на модерна розова бална роба. Макар да не притежаваше разкошната закръгленост на сестра си, лицето й излъчваше нещо, което я правеше особена, напълно различна от всички други жени в залата.

Кестенявата коса беше вдигната в проста фризура, която будеше у истинския мъж желание да я развали — и той не се съмняваше, че ще усети меките къдрици като сатен върху кожата си.

А очите й…

Грозните очила ги нямаше и очите й го омагьосваха. В дълбините им святкаха огън и интелигентност. И нещо в тях изпрати горещ лъч право в слабините му.

Морган се скова. Какво, по дяволите, ставаше с него?

Тя изобщо не беше неговият тип. Замайващо красивата, апетитна сестра би трябвало да привлече вниманието му. Но у Серенити имаше нещо, което го влудяваше. Кой й бе дал това име — „спокойствие“? То беше абсурдно!

Морган се запъти бавно към двете млади дами. Серенити го следеше с недоверчива усмивка. Едната й вежда се вдигна въпросително и тя заприлича на елфа, замислила някоя пакост.

— Но, сър, не си спомням да съм написала името ви в списъка с гостите. Ще бъдете ли така добър да ми го кажете?

— А как ще ме наречете, ако не ви го кажа?

— Морския вълк.

Стомахът му се сгърчи.

Всичко беше ясно. Тя го познаваше. И вероятно бе посветила в тайната и сестра си.

— Трябва да поговорим.

— Върви, Серенити — прошепна задъхано Хонър, но сестра й я изгледа несигурно.

— Нали знаеш, че нямам компаньонка — прошепна в ухото й.

— Напротив, имаш!

Серенити я погледна неразбиращо. През това време Морган наблюдаваше внимателно двете сестри. В очите на Хонър святкаше такава решителност, че даже цялата армия на Вашингтон не би могла да я отклони от намерението й да присъства на срещата им.

Защо? Наистина беше странно, че помощта идваше от толкова неочаквано място. Какво искаше да постигне Хонър?

— Мисля, че библиотеката е празна — каза русото момиче и хвана ръката на сестра си. — Желаете ли да ни последвате, мистър…?

Морган не каза нищо.

Серенити и Хонър си размениха подигравателни погледи и той се запита каква игра играят двете хлапачки. Ами ако това беше капан? Напълно възможно. Познаваше тези уловки и се беше научил да се пази.

Той се огледа с изострени сетива и готовност да реагира, но отникъде не дебнеше опасност. Кимна и последва двете момичета през тълпата гости. Слава богу, вниманието на дамите и господата вече не беше насочено изцяло към него. Сега се опитваха да отгатнат какво иска от Серенити.

Сега, когато вече знаеше, че Серенити Джеймс е открила самоличността му, трябваше да промени плана си.

Как, за бога, да накара тази ужасна бъбрица да си затвори устата завинаги?

Най-добре я окачете на слънце да изсъхне, капитане. Чайките ще се нахранят с вътрешностите й.

Барни със сигурност щеше да му отговори с тези думи. И той беше склонен да се съгласи със стария си лоцман. Хонър ги отведе в библиотеката, разположена от другата страна на балната зала, и грижливо затвори високата резбована врата. Когато Серенити мина покрай него, Морган усети, че се е изкъпала и мирише ненатрапчиво на рози.

Розовата рокля шумолеше тихо при всяка крачка. Серенити стигна до средата на помещението и спря. Лекото потръпване на ръцете й и фактът, че не се е разбъбрила, му дадоха да разбере, че срещата им я прави нервна.

Значи се страхува от него? Много добре. Може би трябва малко да засили страха й, за да й затвори устата. Поне временно.

Сестра й прекоси помещението и застана до нея. Двете жени зачакаха, но той мълчеше съзнателно. Искаше да увеличи напрежението. Да очакват с нетърпение какво има да им каже — тогава ще го изслушат с повече внимание.

— Мис Джеймс… — започна той, когато мълчанието стана застрашително.

— Да — отговориха двете едновременно. Хонър се изчерви и стана още по-красива. — Простете — прошепна тя и хвана ръката на сестра си. — Знам, че се обърнахте към Серенити.

— Продължавайте. Забравете, че съм тук.

Морган се покашля и си пожела някак да я отпрати. Напълно достатъчно беше едната мис Джеймс да знае кой е той. А две жени да знаят тайната му беше прекалено.

— Искам да се върнем на разговора ни в печатницата. Трябва да ми кажете името на човека, който ви е разказал историята на Морския вълк. Освен това искам да зная имената на всички хора, които знаят информацията, получена от вас.

— Кой е Морския вълк… — изрекоха двете сестри едновременно, обърнаха глави и се спогледаха изненадано.

Внезапно Морган бе обзет от съмнения. Тези две жени или бяха превъзходни артистки, или объркването, което изразяваха високо вдигнатите им вежди, беше истинско.

— Но, сър, аз нямам представа кой е той — отговори Серенити, пусна ръката на сестра си и направи крачка към него. — Написах статията, за да подкрепя усилията на Морския вълк. Ако знаех името му, непременно щях да го намеря, за да разбера що за човек е, да узная неговата гледна точка. За мен щеше да е чест да взема интервю от такъв човек.

— Всички щяха да й завиждат — подкрепи я Хонър.

За пореден път, откакто бе срещнал Серенити, Морган изпита объркване и несигурност. Дали пък не е било само случайност?

Със сигурност не.

Какъв избор имаше?

Внезапно вратата на библиотеката се отвори с трясък. В помещението влезе възрастен господин, но като видя Морган, спря изненадано.

— Извинете, ако съм ви попречил…

— О, Дъглас, не — прекъсна го Серенити и се запъти към него с протегната ръка. — Толкова се радвам, че сте тук. Цяла вечер очаквам удобен случай да говоря с вас.

Морган проследи как тя улови ръката на Дъглас и го поведе към него. Погледна го, усмихна му се и се обърна отново към Дъглас.

— Нямам думи да изразя колко ми е приятно, че ми изпратихте този човек в редакцията днес следобед. Това е най-голямата изненада, която съм преживявала. Преди малко бях готова да повярвам, че е истински, но сега знам…

— Какво съм ви изпратил? — попита невярващо Дъглас. — По-точно — кого?

Серенити зяпна смаяно и несигурно премести поглед от единия към другия. Най-сетне Морган проумя, че Серенити няма представа кой е той в действителност и с мъка потисна възгласа на облекчение.

— Наистина ли не познавате този човек? — попита тихо тя.

Дъглас вдигна вежди.

— А трябва ли?

— Наистина ли не сте го изпратили в печатницата като изненада за рождения ми ден?

Дъглас поклати глава.

— Не.

Серенити сложи ръка на устата си и направи крачка назад.

— Велики боже… — прошепна тя и на бледото й лице се изписа ужас.

Морган изкриви устни в усмивка. Слава богу, всичко е било само случайност. Малко странна, но случайност.

Тогава Дъглас избухна в смях.

— Това сигурно беше поредната ви коварна игричка, мис Серенити! Друг път ме предупреждавайте, моля. Вече съм твърде стар, за да участвам в номерата ви — протегна ръка на Морган и се представи: — Дъглас Адамс.

Морган едва не се изсмя. Значи това беше човекът, за когото беше говорила Серенити. За когото беше предположила, че… А после той предположи, че…

Ама че история! Невероятна история! Значи опасенията му са били напълно безпочвени. Барни ще има да се забавлява. Не, по-добре да не му казва. По-добре да го запази за себе си. Колкото по-малко знае Барни, толкова по-спокойни ще се чувстват всички.

Морган улови протегнатата ръка на Дъглас и я стисна сърдечно.

— Много се радвам да се запозная с вас, мистър Адамс. — Дъглас се обърна отново към Серенити.

— Исках само да ви кажа, че Ани не се чувства добре и смятам да я отведа вкъщи. Но преди да се сбогувам, държах да ви пожелая прекрасен рожден ден.

Най-сетне Серенити устреми поглед към Морган и за момент пребледня така силно, че той се уплаши да не припадне.

— Сигурно ме смятате за пълна глупачка.

Историята беше повече от забавна. Не можеше да не признае, че се забавлява. И в същото време — не тя, а той с глупавото си предположение беше предизвикал това смешно недоразумение.

— В никакъв случай. По-скоро смятам, че и двамата се държахме детински.

Серенити избухна в смях. Какъв прекрасен звук — дълбок и гърлен. Каква разлика с изкуственото кискане на другите жени, които познаваше.

— Какво всъщност става тук? — попита объркано Хонър. — Боя се, че не разбирам нищо…

Серенити се обърна към сестра си.

— Очевидно господинът е дошъл в печатницата със съвсем други намерения. Но изглеждаше досущ като моя герой и аз веднага повярвах, че Дъглас ми го е изпратил като изненада за рождения ден.

Дъглас се присъедини към смеха й.

— Идеята е чудесна. Как не ми хрумна по-рано…

Сега беше ред на Морган да се почувства като глупак. През цялото време беше готов да я заплашва и да й забранява да говори — дори да я отвлече, а сега стана ясно, че всичко е било само каприз на съдбата.

— Моля да ме извините, че смутих празника ви — изрече тържествено той и направи галантен поклон. — По всичко личи, че и двамата сме направили грешни заключения.

— Бих се осмелила да кажа, че при Серенити това се случва често — намеси се малко нетактично сестра й.

Морган сложи ръкавиците си и отново се поклони.

— Позволете да ви пожелая хубав рожден ден, мис Джеймс. Няма да отнемам повече от времето ви.

Тайнственият гост напусна библиотеката и ги остави сами. Серенити не беше в състояние да откъсне поглед от вратата. Той си бе отишъл.

Обзе я странно усещане. Нещо дълбоко в нея й нашепваше, че току-що е предизвикала съдбата.

— И аз ще тръгвам — рече Дъглас и последва Морган.

Серенити не се помръдна, не каза нищо. Сърцето й биеше все по-силно. Нейният пират си бе отишъл и тя знаеше, че няма да го види никога вече. Нито да научи името му.

Но какво значение имаше това? Между тях не можеше да има нищо. Красиви мъже като него не даряваха с вниманието си жени като нея. Красиви мъже като него търсеха компанията на красиви девойки като Хонър и Хедър.

— Каква странна история — заговори възбудено Хонър и прекъсна мислите на сестра си. — Кой би помислил, че такъв мъж е дошъл при теб, за да му кажеш кой ти е дал информация за статията. Какво ли го е накарало да издири къде живеем и да дойде тук точно на рождения ти ден?

— Какво? — попита стреснато Серенити. Сестра й беше задала най-точния въпрос. Мислите й се завъртяха без посока.

— Исках да кажа, кой би помислил, че такъв мъж…

— Да, кой…

Хонър отстъпи крачка назад.

— Серенити, в очите ти пак се появи онзи израз.

— Кой? — попита предизвикателно Серенити и сложи ръце на хълбоците си.

— Нали знаеш как го наричам? „Мислиш за нещо, за което не бива да мислиш.“

Серенити се отпусна и дори се усмихна леко. После вдигна пръст към брадичката си и се замисли.

— Кажи ми, Хонър, защо, според теб, мъж като него ще преследва жена като мен?

— За да разбере кой ти е дал информация за статията.

— Да, но защо иска да разбере?

— Може би защото иска да се запознае с Морския вълк?

— Или защото самият той е Морския вълк.