Джуд Деверо
Клариса (3)

ТРЕТА ГЛАВА

След като се промъкваха дълго през гъстите храсталаци и нападалите дървета, следвайки незабележима пътека, Клариса започна да чува гласове.

— Мъжете разговарят помежду си — прошепна тя в ухото на придружителя си.

Мъжът я погледна невярващо през рамо, защото не чуваше нищо освен воя на вятъра. Мина доста време, преди и той да чуе човешките гласове.

Изведнъж гъстият храсталак свърши и пред очите им се разкри истинско малко село от палатки и грубо сковани и замазани къщурки. Сивокос мъж с дълбок стар белег, който започваше от слепоочието и свършваше чак на шията, се втурна зарадвано към тях.

— Срещнахте ли някого по пътя, братко? — попита сърдечно той и когато брат му поклати глава, се обърна да разгледа Клариса. — Това ли е момчето?

Тя спря да диша. Погледът на мъжа беше пронизващ и тя се боеше, че той ще открие веднага истинската й самоличност. Почувства безкрайно облекчение, когато старецът кимна и отново се обърна към брат си, очевидно доволен от огледа.

— Рейн те чака — каза тихо той. — Остави момчето при него и ела пак тук. Ще тръгна с теб, за да ти разкажа новините по пътя.

Мъжът кимна и обърна коня си в посоката, която бе посочил брат му.

— Той изобщо не помисли, че не съм момче — прошепна Клариса, отчасти зарадвана, отчасти обидена. — А кой е Рейн?

— Той е водачът на пъстрата група. При тях е едва от няколко седмици, но много бързо успя да ги научи на дисциплина. Ако имаш намерение да останеш тук, трябва да му се подчиняваш, защото ще ти дърпа ушите.

— Кралят на обезправените — пошепна замечтано Клариса. — Сигурно е ужасен. Нали не е… убиец? — попита уплашено тя.

Мъжът я погледна и избухна в тих смях. Бързата промяна в настроението й беше толкова типична за момиче! Ала като видя лицето й, усмивката замръзна на устата му. Проследи погледа й и също зяпна смаяно.

На ниско столче, без риза, седеше мъжът, който без съмнение беше водачът на групата мъже, събрани около него. Внушителен мъж, не особено едър, но с огромни мускули, широки гърди и мощни бедра, които заплашваха да разкъсат плата на черния клин. Мъжът точеше меча си и дори само фактът, че през януари не носеше риза в студената, лишена от слънце гора, беше учудващ; но дори от това разстояние Клариса можеше да види, че кожата му е покрита със ситни капчици пот.

Профилът му беше изненадващо красив: фино очертан нос, гъста черна коса, нападала на влажни къдрици по тила, дълбоки сериозни очи под разкошни черни вежди, уста, която образуваше корава линия, докато говореше, съсредоточено изражение. Лявата му ръка стискаше здраво камъка, върху който точеше меча си.

Първото усещане на Клариса беше, че сърцето й е спряло да бие. Никога не беше виждала такъв мъж. Силата, която се излъчваше от него, беше ясно доловима — като потта, която блещукаше по тялото му. Хората често й казваха, че в гласа й има магия, и сега тя се запита дали тази магия може да се сравни със силата на този мъж, с ореола, който обграждаше това огромно, великолепно тяло.

— Затвори си устата, момче — изсъска в ухото й мъжът, — или ще се издадеш! Негова светлост няма да се сприятели с момък, който му пада на колене.

— Той е лорд? — попита изумено Клариса и пое шумно въздух. — Лорд значи! — изфуча разярено тя и главата й се проясни. Онова, което се излъчваше от мъжа, не беше сила, а убеждението, че целият свят му принадлежи. Поколения мъже като Панел се бяха трудили да създадат личността, която стоеше сега пред нея — нагла, горда, с твърдата вяра, че всички хора по света са създадени само за да задоволяват желанията и капризите й, че има право да взема онова, което иска, дори живота на един болен стар адвокат, който се е осмелил да й се изпречи на пътя. Заради един от тези хора Клариса беше принудена да дойде в студената, мрачна гора, вместо да си седи вкъщи, където й беше мястото, и да пише музика. Само защото на света имаше много мъже като този, който седеше господарски на стола си и чакаше другите да дойдат при него.

Мъжът се обърна и я погледна със сините си очи — сериозни очи, от които не убягваше нищо. Той се държи като крал, каза си сърдито Клариса. Грубото столче изведнъж й заприлича на кралски трон, към който поданиците се приближаваха с почит. Значи затова трябваше да се преоблече като момче! Този властен, нахален мъж изискваше всички в гората да му служат, да се кланят до земята, а той да поставя обшитите си с бисери ботуши върху задниците им. Той беше станал водач на група престъпници и убийци и това беше единственото, което Клариса не разбираше. Как беше стигнал до тази съмнителна чест? Без съмнение, всички събрани около него мъже вярваха в естественото превъзходство на благородниците и че благодарение на произхода си този мъж има пълното право да им заповядва. Какви глупаци, каза си презрително Клариса. Макар и престъпници, макар и отлъчени от обществото, те не се усъмняваха нито за миг в авторитета му, а само се кланяха и лижеха прахта под обувките му.

— Това е Рейн Аскот — проговори зад гърба й мъжът, който не можеше да забележи как очите на Клариса станаха корави и студени, как предишното й меко изражение се промени. — Кралят го е обявил за предател.

— Сигурна съм, че заслужава тази титла — изсъска гневно Клариса, без да изпуска от очи странния благородник, който беше станал и се приближаваше. Неведомата сила, която се излъчваше от него, я тласкаше към могъщото му тяло.

Мъжът я погледна слисано.

— Някога е бил любимец на крал Хенри и е оглавявал войската му. Един ден, когато повел войниците към Уелс, узнал, че лорд Роджър Чатауърт е отвлякъл сестра му и я държи в плен…

— Какво ме интересуват враждите между благородниците? — изсъска ядно тя. — Сигурно много невинни хора са пролели кръвта си, за да задоволят кръвожадността на високопоставените.

— Никой не е загинал — възрази мъжът, изненадан от избухването й. — Лорд Роджър заплашил да убие сестра му и лорд Рейн се оттеглил. Тогава кралят го обявил за предател, защото се възползвал от кралските войници, за да удовлетвори личната си жажда за мъст.

— Стига с тези лордове! — ядоса се още повече Клариса. — Ние имаме само един господар и това е кралят. Прав е бил да обяви онзи там за предател, хиляди пъти прав! Никой няма право да използва войниците на добрия крал Хенри за личните си вражди! Значи затова се е скрил в гората и командва гази дружина убийци. Я ми кажи — убива ли ги, когато усети жажда за кръв, или се задоволява да му сервират яденето на сребърни чинии?

Този път мъжът избухна в смях. Най-после беше проумял защо малката му спътница е толкова лошо настроена към лорд Рейн. Без съмнение, тя познаваше само двама лордове — Панел и баща му. Затова мереше всички останали със същия аршин и имаше всички основания да изпитва отвращение към лорд Рейн.

— Заповядайте, слезте от коня — покани ги Рейн, хвана юздите и кимна приветливо на уморения мъж на седлото.

Първата мисъл на Клариса беше: този мъж може да пее! Всеки мъж с толкова дълбок, плътен глас имаше дарбата да пее. Ала в следващия миг дружелюбието й отлетя някъде много далеч.

— Ела тук, момче, и дай да те разгледам — продължи властно Рейн. — Изглеждаш ми слабичък. Можеш ли да работиш?

Клариса никога не беше седяла с разкрачени крака на гърба на кон и вътрешната страна на бедрата й беше разранена от продължителната езда. Тя се опита да скочи от гърба на коня, за да покаже сръчността си, но вцепенените крака отказаха да й служат и левият, и без това неоздравял от скока от прозореца, се подви. Едва не се просна на земята.

Рейн светкавично протегна ръка и я подкрепи. Клариса се смая, защото тялото й реагира веднага на мъжката близост. Опита се да си припомни, че този мъж олицетворява всичко, което тя мрази и презира, но не постигна много.

— Махнете ръката си от мен! — изфуча сърдито тя и видя учудването, изписало се на красивото му лице. Рейн я пусна и тя се залови за седлото, за да не се свлече на земята. Глупавият кон се подплаши и едва не я повлече след себе си.

— Е, щом все пак успя да се задържиш на краката си — заговори Рейн с весело святкащи сини очи и дълбок глас, който пропълзя по тялото й като разтопена мед, — ще благоволиш ли да ни разкажеш нещо за себе си?

— Това е всичко, което трябва да знаете за мен, благороднико! — изсъска гневно тя, извади ножа си от ножницата и го насочи към сърцето му, отвратена от безгрижната му увереност, че тя не означава нищо, докато той е дар от Бога за бедните земни жители.

Смаян от враждебността на момчето, Рейн не обърна внимание на тънката кама, която се стрелна към него, и не успя да я избегне достатъчно бързо. Острието се заби в тялото му — не в сърцето, където се целеше Клариса, а в ръката точно под рамото.

Изумена от стореното, Клариса замръзна на мястото си и се загледа като хипнотизирана в кръвта, която бавно се процеждаше от раната на голата ръка. Никога в живота си не беше нападала човек с нож!

Ала не й остана много време да размишлява над глупавата си постъпка. Преди да измисли някакво извинение или да се обърне, за да избяга, Рейн Аскот вече я беше сграбчил за панталона и я хвърли с главата надолу на коравата горска земя. Устата й беше широко отворена и при падането зъбите й събраха като лопата гнилите листа, праха и всички нечистотии по земята. Устата й се напълни и тя едва не се задави.

— Е, какво ще стане сега, малък дяволе? — попита зад гърба й Рейн.

Клариса седна на земята и започна с две ръце за вади нечистотиите от устата си. Тази гадост й пречеше да диша! След като се изчисти, тя разтърка левия си глезен и едва не извика от силната болка. Когато обърна поглед към лорд Рейн, видя, че той е застанал в края на дългата пързалка, която самата тя беше създала при падането си. Браздата беше доста дълбока и гневът й избухна с нова сила. Рейн Аскот, този достоен за презрение благородник, беше заобиколен от купчина мръсни, парцаливи мъже и жени, които се смееха и й показваха изгнилите си зъби. Очевидно бяха дошли да се позабавляват с бедата й. Самият Рейн се смееше по-гръмко от всички и от двете страни на устата му се бяха показали прекрасни трапчинки. Дори тази гледка не беше в състояние да умири гнева на Клариса.

— Овладей се — заговори успокоително мъжът, който я бе довел в гората, и й помогна да стане. — Дръж си езика зад зъбите или ще те изхвърлят оттук!

Клариса понечи да му отговори, но първо трябваше да отстрани клончето, заклещило се между небцето и бузата й. Така пропусна шанса си.

Мъжът се възползва от състоянието й, за да заговори с Рейн. Пръстите му останаха впити в рамото на Клариса, за да й напомнят да мълчи. Той трябваше да извиси глас до крайност, за да може да надвика всеобщия смях.

— Моля ви, милорд, простете на момчето. Вчера един благородник уби баща му и запали къщата им. То има всички основания да мрази благородниците и се боя, че тази омраза се простира върху всички хора от вашето съсловие.

Рейн веднага престана да се смее и загледа съчувствено Клариса. Това я накара да изкриви лице и да му обърне гръб. Нямаше нужда от благородното му съчувствие!

— Кой рицар е извършил това ужасно деяние? — попита строго Рейн.

— Синът на граф Уолдънхем.

Рейс се изплю презрително на земята, лицето му се разкриви в грозна гримаса, красивите му устни се опънаха в тънка линия.

— Панел — проговори той с глас, който издаваше обзелото го отвращение. — Този мъж не заслужава благородническата титла. Той изобщо не е мъж. Ела с мен, момче, и аз ще ти докажа, че не всички аристократи са омесени от това тесто. Трябва ми паж и мисля, че ти си много подходящ за тази почетна служба.

Той отиде с две крачки до нея и сложи ръка на рамото й.

— Не ме докосвайте! — изфуча тя и се дръпна настрана. — Не искам нито съчувствието ви, нито почетната служба. Аз… аз съм мъж и мога да се издържам сам. Ще работя и ще печеля хляба си.

— И ще си купуваш сладкиши — допълни весело Рейн и на лявата му буза отново се появи трапчинка. — Имам чувството, че нямаш представа какво значи да се трудиш — продължи замислено той, докато я оглеждаше от глава до пети. — Ръцете и краката ти са като на момиче.

— Как смеете да ме обиждате! — изкрещя Клариса, която умираше от страх, че всеки момент ще я разкрият. Тя посегна отново към камата си, но намери само празната ножница.

— Видя ли, че не разбираш нищо? — произнесе укорно Рейн. — Направи огромна грешка, като изпусна ножа си. — Бавно, с театрален жест той измъкна тънката кама от колана на панталона си, толкова прилепнал към тялото му, че очертаваше ясно интимните му части. — Аз ще те науча да си служиш с всички видове оръжия и да се отнасяш с тях грижливо, както заслужават. Днес прояви престъпно лекомислие. — Той прокара пръст по острието и въздъхна. — Ножът ти е тъп. Трябва да се наточи.

— Беше достатъчно остър, за да пробие дебелата ви кожа — отговори дръзко Клариса и се усмихна, горда от остроумния си отговор. Щеше да му докаже, че стои много по-високо от него.

Рейн сякаш забеляза едва сега кървавата рязка на рамото си. Погледна я бегло, после се обърна отново към новодошлия.

— Ела с мен, момче. Трябва да се погрижиш за раната ми — нареди рязко той и й обърна гръб, очевидно уверен, че тя ще го последва.

Този властен жест накара Клариса да вземе решение: тя не можеше да остане в този лагер, не можеше да стане зависима от капризите и милостта на един благородник, който властно я привличаше и в същото време я караше да кипи от гняв. Тя се отвращаваше и от мръсните, окъсани, жадно зяпащи хора, които гледаха на нея като на игра, организирана за тяхно развлечение.

Без да мисли повече, тя се обърна към мъжа, който я доведе:

— Няма да остана тук. Ще си опитам късмета другаде. — И закрачи решително към оседлания кон.

— Значи не са те научили и на послушание — намеси се Рейн, който беше чул думите й. Силната му ръка я хвана за тила. — Няма да изпусна такъв добър паж само защото си е въобразил, че го е страх от мен.

— Веднага ме пуснете! — изкрещя гневно тя, докато той я буташе пред себе си. — Не искам да остана тук! Няма да остана тук!

— Ти ми дължиш отплата за кръвта, която проля — отговори спокойно той. — Хайде, влизай вътре! — заповяда той и я блъсна в голямата шатра.

Клариса се залови за един кол и се опита да запази равновесие. Много й се искаше да се разплаче, но не посмя. Кракът я болеше непоносимо, измъченото й тяло крещеше за почивка.

— Бланш! — изрева Рейн и вдигна платнището. — Донеси гореща вода и парче лен, но гледай да е чисто… А сега ще се заема с теб, момче — усмихна се той и я погледна втренчено. — Кракът ти е ранен. Свали си панталона, за да видя раната.

— О, не! — изпъшка тя и отстъпи назад. Рейн я погледна смаяно.

— От мен ли се страхуваш или те е срам? — попита с лека ирония той. — Е, добре — продължи той и приседна на леглото си. — Може би имаш право. Ако имах крака като твоите, също щях да се срамувам от себе си. Не се бой, момко, много скоро ще налепим здрави мускули по крехките ти кости. Благодаря, Бланш, остави го там и излез.

— Не искате ли да почистя раната ви?

Клариса вдигна глава. Много й се искаше да му отговори, че краката й съвсем не са толкова лоши, но жената, която бе влязла в шатрата, привлече вниманието й. Тя беше много чувствителна към шумовете и особено към човешките гласове и гласът на жената събуди любопитството й. В него имаше хленчене, молба да бъде в услуга на мъжа, примесена с полъх от безсрамие. По гърба й пролазиха студени тръпки. Погледна внимателно тромавата, добре закръглена жена с мръсни руси коси, които висяха на мазни кичури покрай лицето й и видя, че тя гледа жадно Рейн, сякаш в следващия момент беше готова да го погълне. Отвращението й се усили.

— Момчето ще свърши тази работа.

— Нищо подобно няма да направя — отговори рязко Клариса. — Послушайте тази жена. Превързването на рани е женска работа, а и по вида й личи, че много иска да се погрижи за вас. — Тя се усмихна и си помисли, че би било много по-добре да бъде мъж, за да си спести домакинските мъчения.

Преди да е осъзнала какво става, Рейн се приведе, улови я за хълбока с една от мощните си ръце и я дръпна без усилия. Клариса се приземи шумно на пода и потърка замаяно и без това израненото си дупе.

— Май ще се наложи да те уча не само на бойно изкуство, но и на добри маниери — промърмори недоволно той. — Върви си, Бланш — заповяда остро той и обърна гръб на зяпналата го жена. Когато останаха сами, продължи по-спокойно: — Ще ти дам няколко дни, за да свикнеш с новата обстановка, тъй като не си от благороден произход. Искам да те предупредя, че ако скоро не подобриш поведението си, ще ти нашаря задничето, за да се научиш да се държиш прилично. А сега се заеми с раната, защото водата ще изстине. Почисти я и я превържи.

Макар и неохотно, Клариса стана от пода, потърка измъченото си задниче и закуцука към него. Изправи се пред леглото и той й протегна ръка — могъща, мускулеста ръка, загоряла от слънцето, покрита с кръв от рамото до лакътя. Когато го докосна с топлата кърпа, тя усети колко студени са ръцете й и колко топла е кожата му. Раната се оказа неочаквано дълбока и Клариса се уплаши до смърт. Никога не беше помисляла, че ще се нахвърли върху някого с нож.

— Май за първи път проливаш кръв? — попита делово Рейн, който не откъсваше поглед от лицето й.

Клариса кимна колебливо, но не посмя да го погледне в очите. Опитваше се да се пребори с напиращите сълзи и да не мисли за живота, който беше водила до преди два дни.

— Как нарани крака си? — попита той.

Тя примигна бързо, защото очите й бяха мокри, и се постара да придаде твърдост на гласа си.

— Избягах от един човек от вашето съсловие.

— Браво на теб, момче. — Рейн се усмихна и трапчинките му отново се показаха. — Не позволявай да те сплашват. Дръж главата си гордо изправена, все едно какво ти правят.

Клариса изстиска окървавения лен и започна да мие ръката му.

— Искаш ли да ти изброя задълженията на пажа? — попита Рейн.

— Тъй като никога не съм имала привилегия да бъда обслужвана от слуги като вас, нямам представа за задълженията на пажа. — Клариса прехапа устни. За малко не каза „слугиня“.

Рейн изпухтя сърдито, после търпеливо започна да обяснява:

— Трябва да почистваш снаряжението ми, да се грижиш за конете ми, да бъдеш постоянно до мен и да ми помагаш във всичко. — Освен това — в очите му се появиха весели искри — трябва да ме глезиш със сладкиши. Смяташ ли, че си дорасъл до тези важни задачи?

— Това ли е всичко? — попита подигравателно Клариса.

— От истинския паж се изисква да се подготви за длъжността на рицар, да се упражнява в бой с меч, с копие, изобщо, да овладее бойното изкуство. Освен това трябва да пише писмата на господаря си и по всяко време да носи важни послания. Разбира се, аз не очаквам чак толкова от теб, тъй като ти…

— Тъй като не принадлежа към вашето съсловие и очевидно не притежавам необходимата интелигентност и ученост, нали? — прекъсна го ядно Клариса. — Искам да ви кажа, че баща ми беше адвокат, затова мога да чета и пиша по-добре от повечето благородници. Освен това не владея само майчиния си език, а също латински и френски и се обзалагам, че съм по-добър от вас.

Рейн провери как е превързана ръката му, сви пръстите си в юмрук, напрегна раменните си мускули. През цялото време в ъгълчетата на устата му играеше тиха усмивка. Очевидно не се чувстваше засегнат от обидните й думи. След малко вдигна глава към нея.

— Още си много слаб за трудните упражнения с оръжие — отбеляза добродушно той. — Това не се дължи само на живота, който си водил. А що се отнася до четенето и писането, вярвам, че си по-добър от мен, защото аз съм се научил да разчитам само името на семейството си и не умея да пиша. Добре се справи — заключи той и стана. — Ръката ти е мека и много подходяща за превързване на рани. Може би Розамунд ще има нужда от помощта ти.

— Още една от жените ви, нали? — промърмори презрително Клариса и махна с ръка към платнището, където беше застанала Бланш.

— Ревнуваш ли? — попита мъжът и преди Клариса да е успяла да отговори, че няма защо да ревнува от жени, прибави с усмивка: — И ти ще започнеш да се интересуваш от жените, когато ти порасне брада и натрупаш малко мускули. — Той склони глава и я разгледа внимателно. — Ти си достатъчно красив и се надявам да не те обезобразят на бойното поле. Жените обичат мъже с красиви лица.

— Като вашето, нали? — отговори шеговито тя и изведнъж млъкна. По-добре да си беше отхапала езика!

— Не мога да се оплача — отговори той, очевидно развеселен от забележката й. — А сега имам работа за теб. Искам да почистиш ризницата ми и да я излъскаш хубаво, за да не ръждясва. — Той събра бързо няколко железни части от предницата и гърба, които се съединяваха като голяма купа. Донесе и плочките, които пазеха ръцете и краката, а най-отгоре сложи шлема.

Клариса протегна самоуверено ръце и в следващия миг политна назад. Щеше да се строполи на пода, ако Рейн не я беше сграбчил за гърба и задника.

— Бронята ми се оказа доста тежка за момче с твоя ръст.

— С моя ръст! — изфуча разярено тя и се опита да се изправи. — Ако не бяхте дебел като два вола, щяхте да носите много по-леко снаряжение.

— Ставаш безсрамен, малкия. Май скоро ще се сдобиеш с още няколко сини петна. Съветвам те от този момент нататък да проявяваш малко повече уважение към господаря си. — Преди Клариса да е успяла да отговори, той я избута навън. — Тръгни на север и скоро ще стигнеш до реката — обясни с усмивка той и сложи върху купа няколко мръсни кърпи. — Изпери ги, измий бронята и се върни тук. Ако открия някоя нова вдлъбнатина, ще ти одера кожата. Ясно ли се изразих?

Клариса кимна с достойнство, макар че едва удържаше огромната тежест. За Бога, нима можеше да върви, превита под този товар? В това състояние й беше невъзможно да намери остроумен отговор. Бавно, като слагаше крак пред крак, тя се запъти към реката. Ръцете я заболяха, раменете й се сковаха, тилът й се вцепени. На всичкото отгоре трябваше постоянно да криволичи по тясната пътека, за да не се блъсне в някое дърво. Когато тялото й се изтощи окончателно и от очите й потекоха сълзи, тя видя реката. Излезе на брега и се приготви да хвърли купчината желязо върху камъните, когато си припомни предупреждението на Рейн. Разкрачи се, колкото можеше, наведе се и съвсем бавно положи в пясъка седемдесетте фунта стомана.

Постоя още малко така, без да смее да се надигне, питайки се дали някога ще може да се помръдне. Когато замайването й премина и остана само болката, тя направи една крачка към реката и натопи ръцете си в студената вода чак до раменете, без да обръща внимание на ризата и жакета.

След няколко минути се върна при купчината железни плочки и въздъхна примирено. Взе първо кърпите и започна да търка с камък засъхналата кръв, пот и ръжда и да ги плакне във водата.

Само след час успя да почисти мръсотията от всички железни части и да се оцапа до ушите. Никога през живота си не се беше изпотявала така. Сякаш с всяка капчица пот по кожата й полепваше нов слой мръсотия. Накрая свали долната си риза и я изтърка с една чиста кърпа, за да махне лепкавата глина. Остави я да съхне на една скала и изми ръцете и лицето си.

Когато се изправи и посегна към една суха кърпа, някой я поднесе към ръката й. Тя изтърка бързо лицето си, отвори очи и видя пред себе си учудващо красив мъж. Тъмната му коса падаше на меки къдрици около безупречно оформеното лице с високи скули и енергична брадичка. Черните очи светеха с горещ пламък под дългите, гъсти мигли. Клариса примигна два пъти, защото не можеше да повярва в съществуването на този горски ангел. Беше толкова смаяна, че изобщо не забеляза острието на меча, опряно в корема й.