Джуд Деверо
Клариса (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейн, потопен до шията във ведрото с гореща вода, погледна гневно към вратата на спалнята си. На прага стоеше Гевин.

— Майлс е отвлякъл момичето на Чатауърт в Шотландия и ако слуховете са верни, я е помъкнал буквално за косата, докато тя го е обсипвала с проклятия. Проклет да бъде този хлапак! — заговори с искрящи от гняв очи големият брат. — Защо постоянно ми създавате ядове? Само Стивън…

— Я си дръж езика зад зъбите — проговори предупредително Рейн. — И без това настроението ми е толкова лошо, че съм готов да развъртя меча.

— Какво толкова страшно е станало? — попита уморено Гевин и седна на един стол. — Имам хиляди проблеми и не съм в състояние да се справя с всички наведнъж. Да не си се скарал с жена си?

— Не с моята. — Рейн помълча малко и попита: — Какво ще правим сега с Майлс? Той сигурно ще отведе момичето при Стивън.

— Надявам се. Сър Гай е с него. Дано поне той успее да го вразуми.

— Знаеш ли защо Майлс е решил да задържи Фиона Чатауърт? Искам да кажа, дали има и друга причина, освен че я иска в леглото си? Не мога да си представя, че братлето ни е в състояние да изнасили някоя жена! Също така не мога да си представя, че на света съществува жена, която ще откаже да сподели страстта му. Той никога не е имал трудности с жените.

— Един от хората на Майлс си счупил ръката, след като Фиона била доведена в лагера. Затова останал в Англия. Срещнах го на пътя.

— И какви лоши новини ти разказа? Ако съдя по вида ти, положението не е никак розово.

— Когато момичето било донесено в шатрата на Майлс, там имало четирима мъже. Разрешили на пратеника да влезе едва след като рицарите извадили мечовете си. Той носел на рамо огромен килим. Спрял на входа, оставил го на земята и го ритнал с крак, за да се развие.

— Какво? — смая се Рейн.

— Килимът се развил точно пред краката на Майлс и пред очите му застанала Фиона Чатауърт, увита само с дългите си руси коси.

— Господи! — простена Рейн, после избухна в смях. Картината беше като жива пред очите му. — И какво е направил милият ни брат?

— Доколкото узнах, мъжете стояли като втрещени и се взирали жадно в голата красавица, докато тя скочила, увила се в някаква кърпа и грабнала от стената бойната брадва, за да се нахвърли върху Майлс.

— Ранен ли е?

— Успял да й отнеме брадвата и изгонил мъжете от шатрата си. Дамата започнала да го обсипва с проклятия, употребявала думи, които накарали дори мъжете да се изчервят от срам, затова сър Гай ги отвел далече от шатрата и им заповядал да си запушат ушите.

— Сигурна съм, че още на следващата сутрин е мъркала като котенце — ухили се Рейн. — Нашето братче знае как да се отнася с жените.

— Нямам представа какво се е случило после. Само след час мъжът, за когото ти говорих, си счупил ръката и бил из пратен обратно в къщата на Майлс.

— Откъде знаеш, че са отишли в Шотландия? — попита недоверчиво Рейн.

— Стигнах до мястото, където Майлс е устроил лагера си, но не намерих никого. Разпитах търговците в околността и узнах, че Майлс и хората му са тръгнали преди повече от седмица. Всички ми казаха, че са ги чули да споменават Шотландия.

— Никой ли не знае защо са отишли там?

— Кой може да ти каже какво става в главата на Майлс? Сигурен съм, че няма да стори зло на момичето, но много се боя, че ще я задържи при себе си, за да накаже Чатауърт.

— Майлс е готов да излезе срещу десет мъже едновременно, но никога няма да използва жена, за да си отмъсти на врага си — възрази сърдито Рейн. — Сигурен съм, че е имал основателна причина да я махне от Англия. Какво мислиш да правиш?

Гевин помълча малко и отговори замислено:

— Ще оставя Майлс в ръцете на Стивън. Нека той се опита да го вразуми. Освен това Алисия има ясен и практичен ум. Може би тя също ще успее да постигне нещо с Майлс.

Рейн се изправи и посегна към хавлията.

— Съмнявам се, че има човек, който е в състояние да повлияе върху милото ни братле, особено когато става въпрос за жена. Ако тя не се е влюбила в него до следващата сутрин, ще е цяло чудо. Тя е първата, която не се е поддала на чара му, и той е видял в поведението й предизвикателство за себе си.

Гевин изпухтя презрително.

— Каквито и причини да има, отвличането на Фиона ще предизвика гнева на краля. Откакто почина синът му, Хенри е напълно променен.

Рейн се изтри с голямата кърпа, излезе от ведрото и изрита с отвращение купчината дрехи, нахвърляни на пода.

— Радвам се, че известно време няма да нося тези дрипи.

— Как мислиш, колко време можеш да останеш?

— Три, най-много четири дни. После ще се върна в лагера.

— Толкова ли са важни за теб онези дрипльовци?

Рейн го погледна замислено.

— Не всички са престъпници. Ако и ти беше принуден да живееш като тях, сигурно щеше да имаш други представи за добро и зло.

— Все едно какъв си, нямаш право да крадеш — отговори убедено Рейн.

— А ти би ли стоял бездеен, ако Джудит и малкият ти син умират от глад? Ако не си ял от два дни и покрай теб мине мъж с количка, натоварена с хляб, ще продължиш ли да настояваш, че кражбата е грях? Няма ли да посегнеш и да откраднеш един, за да утолиш глада си?

— Няма да се караме за тези неща, братко. Знае ли Клариса, че смяташ да се върнеш в гората?

— Не, още не. Не съм сигурен дали трябва да й кажа. Може би ще е по-добре, ако просто се измъкна тайно. Убеден съм, че ще настоява да ме придружи, а аз искам да остане тук, при теб и Джудит. Искам поне малко да поживее в спокойствие и разкош. Тя е имала труден живот, Гевин…

Той вдигна старите си дрехи, хвърли ги в един ъгъл и посегна към кадифения, извезан със сребро жакет, оставен на леглото.

— Какво е това? — попита изведнъж Гевин и се наведе да вземе някакъв предмет, оставен между мръсните дрехи на Рейн. После показа на брат си златния колан.

— Това е лъвският колан на Клариса. Тя го нарича така. Носеше го постоянно и знам, че й е много скъп. Досега не съм открил по него нищо, което да прилича на лъв. По време на съдебния процес са й взели колана и трябваше да убия двама пазачи, за да си го възвърна.

Гевин огледа намръщено колана, после го отнесе до прозореца и го разгледа на светло.

— Изглежда много стар. Откъде ли е?

— Не знам точно. Клариса каза, че коланът се предава от майка на дъщеря и е изработен от родоначалника на семейството й.

— Лъв… — промърмори замислено Гевин. — Нещо в този колан ми се струва познато. Ела с мен в долния салон, ако обичаш.

Рейн се облече бързо и последва брат си на долния етаж. На стената в зимния салон висеше стар, силно избелял килим. Рейн беше толкова свикнал с него, че почти не го забелязваше. Сега си припомни, че килимът е много, много стар.

— Татко често ми е разказвал историята на килима — заговори тихо Гевин. — Ти знаеш ли я? — Рейн поклати глава и брат му продължи: — Изтъкан е по време на владичеството на Едуард I в чест на най-големия рицар на онова столетие, мъж, влязъл в историята с името „Черния лъв“. Погледни, той е възседнал коня си, а тази красива дама е съпругата му. Виж сега какво носи на талията си.

Рейн се вгледа напрегнато в избелялата тъкан. Гевин обичаше да се рови в семейната история, но за него старите случки бяха ужасно скучни. Той беше човек, зает единствено с настоящето, и нямаше време да се занимава с миналите столетия. И сега не откри нищо особено.

Гевин го погледна възмутено.

— Преди известно време видях рисунка на този колан. — Той посочи килима и обясни: — Името на жената, станала съпруга на Черния, имало нещо общо с лъв, затова и той й подарил на сватбата златен колан, на който били изобразени лъв и лъвицата му.

— Да не мислиш, че коланът на Клариса е същият този сватбен подарък? Това означава, че е произведен преди няколко века!

— Погледни колко старинен изглежда — усмихна се Рейн и вдигна колана към светлината. — На някои места е бил скъсан, затова са го вързали с тел. Шарката е почти изчезнала, но доколкото виждам, токите изобразяват лъвове.

— Как ли Клариса се е сдобила с този колан?

Гевин нямаше нужда от обяснения. Вече беше уведомен, че новата му снаха произхожда от градското съсловие.

— Трябва да знаеш, че Черния лъв е бил приказно богат. Имал един син и осем дъщери. Дал на всяка от дъщерите си огромна зестра. Най-голямата му дъщеря получила лъвския колан с поръчението да го завещае на най-голямата си дъщеря.

— Ти смяташ, че Клариса… — Рейн не можеше да повярва на ушите си.

— Най-големият син на Черния лъв получил името Аскот и сложил началото на нашето семейство. Не помниш ли как татко ти казваше, че много приличаш на Черния лъв? Ние сме едри, стройни и руси, само ти си набит, с широки рамене и силен като мечка.

Рейн си припомни как го бяха дразнили като дете и колко често се беше питал дали пък не е от друга майка, след като почти не прилича на братята и сестра си. Беше само дванадесетгодишен, когато почина баща му, и почти не помнеше думите му.

— Татко твърдеше, че ти приличаш много на Черния рицар — повтори Гевин и посочи килима, на който беше изобразен масивен чернокос мъж, възседнал буен черен кон.

— Значи мислиш, че коланът, наследен от Клариса, е принадлежал на съпругата на Лъва? — Рейн взе колана и го разгледа внимателно. — Тя го пази като най-голямото си богатство. Никога не се разделя с него. Знаех, че по време на процеса ще й го отнемат. Тя не ми спомена какво е станало с колана й, но миналата нощ сигурно го е сънувала, защото плачеше насън и питаше къде й е златото и защо са й взели единствената ценна вещ…

— Знаеш ли, че Черния рицар се е оженил за жена, която не е била от неговата класа? Е, положението й не може да се сравни с това на Клариса, но в сравнение с Черния рицар хората от семейство Аскот са бедни като бракониерите в кралските гори.

Рейн потърка износения колан между пръстите си.

— Тази история е станала толкова отдавна, че ми се струва невероятна. Но понякога имам чувството, че познавам Клариса не от няколко месеца, а поне от сто години. Бил съм с жени, много по-красиви от нея, радвал съм се на уважението им, но когато я видях за първи път… — Той млъкна и се засмя. — Когато я видях за първи път, помислих, че е момче, и си казах, че ако един ден имам син, искам да изглежда точно така. В нея има нещо… не знам как да го обясня. И с теб ли стана така, когато видя Джудит?

— Не — отговори остро Гевин и се обърна настрана. Не искаше да му напомнят колко зле се бе отнесъл с Джудит в самия ден на сватбата им.

— И след като заговорихме за жена ти — продължи с усмивка Рейн, — искам да ти кажа, че допреди малко ми три сол на главата.

Гевин избухна в смях и лицето му се разведри.

— Какво си направил пак? Обикновено Джудит се отнася много нежно с теб.

— Заяви ми, че съм злоупотребил с жена си, като съм я довел тук.

— Сигурно заради краля — промърмори замислено Гевин.

— Говорих с нея за това и тя беше на мнение, че можеш спокойно да останеш тук, тъй като хората не знаят къде си. Докато някой те види и съобщи на краля, ще мине доста време.

— Не, не беше това. — Рейн беше искрено обиден на снаха си. — Скара ми се, че не съм й купил хубави дрехи. Заяви ми, че съм бил длъжен да облека жена си, както подобава, а след това да я отведа в обществената гостилница!

— Много се радвам, че влизам тъкмо навреме, за да се защитя — обади се от вратата Джудит и на лицето й грейна усмивка. Тя се втурна към мъжа си и го целуна сърдечно. — Как си, Гевин? Здрав ли си? Много ли си уморен?

— Разбира се, че съм здрав — отговори той и я притисна силно към гърдите си. — Какво чувам? Пак ли си се карала на Рейн? Надявам се, че не си му оскубала косата. Той не е така силен като мен.

— Да, бих казала, че е доста крехък — засмя се весело Джудит. — Всичките ти братя са нежни като пролетни цветя. — Тя се усмихна на Рейн и застана между двамата мъже, които стърчаха над главата й като кули. — Казах само, че Рейн е постъпил зле, като е превел съпругата си през половин Англия, без да я облече прилично. Освен това бедното дете е болно и изтощено от мъките в затвора, гърлото й е изранено от пушека на кладата. На всичкото отгоре очаква бебе. Та тя беше облечена по-зле и от най-дрипавата слугиня!

 

 

Джудит щеше да каже още нещо, но млъкна и се обърна към прага, където стоеше Клариса. Никой не я беше виждал в този вид. Тя носеше красива одежда от пурпурночервено кадифе с дълбоко четириъгълно деколте. На врата й висеше тежка сребърна верижка с огромен аметист в средата. Косите й бяха прибрани на тила в скромно сребърно боне, поръбено с червени цветчета. Виолетовите й очи блестяха като диаманти.

Рейн отиде при нея, взе ръката й и я целуна.

— Ти си прекрасна — проговори нежно той.

— Изглеждаш променен — прошепна тя.

— А ти можеш да говориш. Можеш ли вече и да пееш?

— Не настоявай, Рейн — засмя се Джудит. — Дадох й горещ мед с билки, но мисля, че гърлото й ще заздравее по-бързо, ако щади гласа си. Вечерята е готова. Гладни ли сте?

Клариса се радваше, че не може да говори, защото и без това нямаше да знае какво да каже. И досега бе наясно, че Рейн е много по-различен от хората в обкръжението си дори когато носеше горското си облекло, но сега, целият в черно и сребро, той й внушаваше страхопочитание. Беше съвсем на мястото си в тази великолепна къща и не виждаше нищо необичайно в поклоните и почтителността на толкова много хора.

Когато Рейн я поведе към трапезата, наредена в голямата зала, Клариса стисна здраво зъби, за да не зяпне изненадано. Вечерята, която им бяха сервирали в гостилницата, й се беше сторила кралска, но тази я надминаваше стократно — по дългите маси бяха наредени толкова много ястия, като че трябваше да се нахрани цяло село.

— Кои са тези мъже? — попита смутено тя и вдигна очи към Рейн, който вървеше до нея. В залата бяха събрани повече от сто души и всички щяха да се хранят заедно с тях.

Рейн се огледа и сякаш видя своите хора през очите на жена си.

— Това са рицарите на Гевин, няколко от моите васали и някои от свитата на Стивън. Трябва да попиташ Гевин и той ще ти обясни в какви роднински връзки се намираме с всеки от тях. — Той посочи към края на трапезата. — Някои от хората, които се хранят там, са от стражите, които охраняват замъка. Можеш да попиташ Джудит. Сигурен съм, че тя ги познава по име.

— И ти ли имаш толкова много сподвижници? — попита с мъчителен шепот тя.

— Не — ухили се Рейн. — В сравнение с този имот моите земи са много по-малки. Джудит е богаташката между нас. Когато се омъжи за Гевин, му донесе голямо наследство и сега трябва да се грижи за много хора. Тя постоянно купува и продава и брои чувалите с жито в складовете.

— Аз? — попита страхливо Клариса.

Рейн я погледна неразбиращо, но после се засмя.

— Питаш ме дали и ти ще управляваш земите ми? Защо не? Нали можеш да четеш и пишеш. Това е повече, отколкото мога аз. — Той се обърна настрана, защото един от братовчедите го заговори.

Клариса положи всички усилия да се нахрани добре, но след известно време се отказа и остана неподвижна на мястото си, докато внасяха все нови и нови ястия, повечето й бяха напълно непознати, а новите имена и подправки я объркаха напълно.

След дългата вечеря Рейн й помогна да стане от стола си и започна да я представя на роднините си. Мъжете я поздравяваха с весели викове и й пожелаваха щастлив брачен живот.

Джудит попита новата си снаха дали иска да си легне и двете тръгнаха заедно към стаята на Клариса.

— Първата вечер беше малко объркваща, нали? — попита съчувствено Джудит.

Клариса кимна.

— Утре в селото ще има панаир. Накарай Рейн да те заведе. Сигурна съм, че ще ти хареса, освен това няма да стоиш цял ден в замъка и да се представяш на непознати хора. Сега е най-добре да си легнеш. Гевин и Рейн подготвят послание до Майлс и ти ще имаш време да си починеш, защото те ще се съветват дълго.

Когато Клариса свали роклята си и се пъхна под меката завивка, Джудит стисна с обич ръката й.

— Не искам да се страхуваш от нас. От днес нататък ние сме твоето семейство и каквото и да направиш, можеш да очакваш одобрението и подкрепата ни. Знам, че всичко това — тя посочи разкошната стая — е ново за теб, но съм сигурна, че скоро ще се научиш, а и ние ще ти помагаме.

— Много благодаря — прошепна Клариса и уморено затвори очи. Заспа още преди Джудит да излезе от стаята.

 

 

Никой не се сети да подготви Клариса за панаира, който щеше да се състои на огромното пасище на семейство Аскот. Тя спа дълго и се събуди отпочинала. Гласът й беше почти възстановен. Е, не съвсем, но истинският тембър беше налице и тя се зарадва, макар че музиката още липсваше.

— Мислиш ли, че отново ще мога да пея?

Рейн се засмя на страха в гласа й и й помогна да закопчее пурпурната рокля, която Джудит беше заповядала да преправят специално за нея.

— Сигурен съм, че само след няколко дни пойните птички ще кацат на прозорците, за да те слушат.

Клариса избухна в смях и затанцува из стаята, радвайки се на широката, разкошна пола.

— Не е ли великолепна? Това е най-прекрасната рокля на света!

— Не си права — засмя се Рейн и я прегърна. — Ти си, която прави роклята красива. А сега престани да се въртиш, защото на бебето ще му се завие свят. Готова ли си да посетим панаира?

Оказа се, че на пасището е издигнат цял град от палатки, заети от хора, дошли от четирите краища на света. Имаше обори за животни, кафези от олово и цинк от Англия, павилиони с испански вина, стоки от Германия и италиански платове. Имаше дюкянчета за играчки, арени за борба, всякакви игри, продаваха се най-различни храни.

— Откъде ще започнем? — попита Клариса и се вкопчи в лакътя на Рейн. Двамата бяха заобиколени от шестима рицари от свитата на Гевин.

— Може би милейди е гладна? — осведоми се любезно единият.

— Или жадна?

— Чувам, че там някой свири на лютня.

— Да отидем при певеца — реши Клариса и Рейн избухна в смях.

— Искаш да видиш дали може да те конкурира, нали? — подразни я той.

Клариса се усмихна, твърде щастлива, за да се засегне от шегите му. След кратко посещение при певеца, който според нея не струваше нищо, тя спря пред сергията със сладкиши и Рейн й купи голямо, ароматно, прясно опечено сърце. Докато си хапваше сладко и оглеждаше любопитно пазара, тя не забеляза, че Рейн е спрял пред шатрата на един италианец.

— Какво ще кажеш за това? — попита той и й показа парче виолетова коприна.

— Чудесна е — отговори разсеяно тя. — О, Рейн, я виж! Там има мечка, която показва разни номера.

— Твоята мечка ще те сграбчи ей сега в грамадните си лапи, ако не слушаш внимателно. — Тя го погледна стреснато и той продължи: — Омръзна ми да слушам укорите на Джудит. Избери платовете, които ти харесват, за да ги изпратим в замъка.

— Какво да избера? — попита замаяно тя. Никога не беше виждала такова разнообразие.

— Дай ни всички видове пурпур — отсече сърдито Рейн. — Харесвам и онова зеленото. Мисля, че зелено ще ти стои много добре, Клариса. — Той се обърна отново към търговеца: — Отрежи от всеки плат за по една рокля и го изпрати в замъка. Икономът ще ти плати. — После взе ръката на Клариса и я повлече след себе си.

Тя се обърна назад, продължавайки да дъвче топлия сладкиш. Рейн й беше купил поне три вида пурпурна коприна и четири зелени материи — коприна, кадифе, брокат, тънка вълна. Той спря пред танцуващата мечка, но като забеляза, че Клариса не проявява интерес, я потегли към следващата сергия, където се продаваха кожи.

Без да чака избора й, той поръча дебела наметка, подплатена с норки и още една, която беше украсена с леопардова кожа от Азия. Обясни на търговеца, че трябва да обсъди ушиването на наметките с продавача на платове и да му достави парчета кожа, с които да обточат роклите.

Междувременно Клариса си бе възвърнала бойкия дух. Мъжът й я обличаше, без нито веднъж да я попита за мнението й. Откъде знаеше дали тя иска да носи роклите или не?

Рейн вдигна рамене.

— Обикновено нося черно, защото това ми спестява много време. Майлс е единственият от нас, който обича да се конти.

— А как стои въпросът със Стивън? Разбира ли нещо от хубави дрехи?

— Той е много различен от Гевин и мен, защото носи само шотландски дрехи и голяма част от тялото му остава гола.

— Звучи интересно — промърмори като на себе си Клариса и Рейн я изгледа сърдито.

— Дръж се прилично! Я погледни какво има тук! Виждала ли си някога такова нещо?

Клариса се спря смаяна пред жената, която работеше със стотици тънки игли на малък дървен стан.

— Какво е това?

Готовото произведение приличаше на бяла копринена паяжина.

— Това е дантела, милейди — обясни жената и вдигна една якичка, за да може Клариса да я разгледа.

Клариса опипа предпазливо нежната дантела, сякаш се страхуваше, че може да се разпадне.

— Вземи — рече Рейн и подаде на жената кесия със злато. — Ще купя три от тези неща. Избери си едно, Клариса, а другите ще подарим на Джудит и Алисия.

— О, да — прошепна зарадвано тя. Прекрасно беше да направи подарък на Джудит.

Дантелените якички бяха прибрани грижливо в дървена кутия и един от рицарите изяви готовност да я носи.

Следващите часове бяха най-щастливите, които Клариса беше преживявала досега. Да наблюдава Рейн в естественото му обкръжение, да вижда как той получава уважението, което заслужава, беше истинска радост за нея. Тя се зарадва още повече, когато видя, че този мъж, обект на дълбока и искрена почит, беше способен да седне при най-нещастния просяк и търпеливо да изслуша жалбите му.

— Защо ме гледаш така странно? — попита я учудено Рейн.

— Броя даровете, с които съм благословена. — Тя извърна глава. — Какви са онези хора там?

— Ела да видим.

Множеството се разстъпи, за да стори път на седмината рицари и крехката жена сред тях. В средата на кръга бяха застанали четири полуоблечени жени. Краката им бяха закрити с прозирна коприна, гърдите с богато извезани елечета. Те танцуваха с въртеливи движения под ритъма на чуждоземска музика и примамливо кършеха голите си кореми. След първоначалния си шок Клариса хвърли бърз поглед към Рейн и видя, че е зяпнал с отворена уста танцьорките и не е в състояние да откъсне поглед от телата им. А беше готова да повярва, че съпругът й стои съвсем близо до Божиите ангели!

Тя нададе възмутен вик, но Рейн изобщо не я чу. Затова му обърна гръб и се измъкна бързо през тълпата зрители. По-добре да остави мъжете на мръсните им занимания, а тя щеше да се оправи и без тях.

— Милейди — проговори някой зад нея. — Позволете да ви изведа оттук. Изглеждате толкова крехка, че се боя за сигурността ви.

Клариса вдигна глава и погледна право в тъмните очи на едър, красив мъж. Косите му бяха светли, избелели още повече от силното лятно слънце, имаше орлов нос и корава, добре очертана уста. Над окото му имаше крив белег, под очите му се бяха вдълбали дълбоки сенки.

— Не съм сигурна… — промълви смутено тя. — Мъжът ми…

— Нека ви се представя. Името ми е граф Бейхъм и познавам добре семейството на съпруга ви. Пътувах дълго, за да се срещна с Гевин, но когато видях панаира, сметнах, че ще срещна някого от вас тук.

Един нисък, набит мъж политна към тях и измърмори нещо неразбрано. Графът незабавно протегна ръка, за да защити Клариса.

— Чувствам се задължен да ви пазя от тази паплач. Позволете да ви отведа някъде, където е по-спокойно.

Клариса пое предложената й ръка. В този човек имаше нещо, което я настройваше едновременно тъжно и дружелюбно, и тя му повярва повече с инстинкта, отколкото с разума си.

— Чухте ли вече за женитбата ми? — попита с мила усмивка тя. — Венчавката беше само преди няколко дни. Аз не принадлежа към съсловието на съпруга си.

— Зная, милейди. Интересувам се от всичко, което засяга семейство Аскот.

Той я отведе далече от шума на панаира и я настани на една каменна пейка, поставена под сянката на огромно дърво.

— Сигурно сте много уморена. Разхождате се от цели часове. Виждам, че детето ви тежи много.

Клариса седна на пейката и му се усмихна с искрена благодарност. После сложи ръце на корема си и заговори дружелюбно:

— Виждам, че сте ни наблюдавали внимателно. За какво искате да говорите с мен и защо съпругът ми не бива да ни чуе?

При тази забележка графът се усмихна загадъчно.

— Мъжете от семейство Аскот имат късмет с жените си не само по отношение на красотата им, но и на ума. Мисля, че е време да се представя с истинското си име. Аз съм Роджър Чатауърт.