Джуд Деверо
Клариса (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Това място не ми харесва — промърмори Джоан, която седеше на седлото зад Клариса. — Толкова е тъмно. Сигурна ли сте, че лорд Рейн живее в тази ужасна гора?

Клариса не си даде труд да й отговори. Джудит я бе уверила, че слугинята Джоан ще й бъде опора в тежките дни, които я очакват. Рейн със сигурност щеше да ги посрещне на нож, хората в гората също нямаше да бъдат приятелски настроени. Според твърденията на Джудит прислужницата й умеела да общува с хората и да измъква тайните им. Все пак тя не забрави да й обясни, че Джоан имала навик да забравя подчиненото си положение се отнасяла твърде самоуверено с господарката си.

— Ехо! — извика Клариса и погледна очаквателно високото дърво над главата си.

Джоан я изгледа смаяно. Тази млада лейди беше изгубила ума си!

— Сигурно очаквате отговор от дървото? — попита подигравателно тя и побърза да добави: — …милейди — когато Клариса й хвърли остър поглед.

От клоните се изтърси нещо, което Джоан сметна за горски дух, и едва не изпищя.

— Джос! — извика зарадвано Клариса. Преди да е успяла да слезе от коня, младият певец я сграбчи през кръста и я прегърна с все сила.

Двамата се засмяха, после от очите им потекоха сълзи. Притиснаха се толкова силно един до друг, докато не им остана дъх. Когато се поуспокои, Клариса го бутна настрана и го огледа внимателно.

— Променил си се — установи весело тя. — На бузите ти цъфтят рози.

Джоан се покашля многозначително.

— Джентълменът би отговорил, че розите не са само на бузите му.

— Джоан! — извика сърдито Клариса. — Ако не се държиш прилично, ще те оставя да нощуваш сама в гората.

— Ти си се научила да говориш като господарка! — засмя се одобрително Джос и отново я привлече към себе си. — Ти също си се променила. Никога не бях виждал толкова очарователна млада дама. Ела да седнем тук, за да си поговорим на спокойствие.

Клариса го последва към едно преобърнато дърво.

— Роди ли се детето? — попита Джослин.

— Да, имам дъщеря с моите очи и трапчинките на Рейн. Много е сладка. Съвършена във всяко отношение. Как е той?

Джослин разбра за кого става дума и въздъхна тежко.

— Не е добре. Чакай! Иначе си е съвсем здрав, но постоянно тъгува и никога не се усмихва. Когато пристигне човек на брат му, след това дни наред не смеем да му се мяркаме пред очите, защото е бесен от гняв. — Той помълча малко и попита внимателно: — Какво стана след женитбата ти?

Клариса му разказа за срещата си с Роджър Чатауърт.

— Значи си оставила детето си и се връщаш при Рейн.

— Който без съмнение ще ме посрещне с отворени обятия. — Тя изкриви лице. — Има няколко причини, поради които реших да се върна в гората. Осъзнах, че дължа нещо на хората тук, които ме спасиха от кладата. Колко… загинаха?

— Трима, а един умря от раните си в лагера — отговори глухо Джос.

Ръката й се сви в юмрук.

— Кралят е побеснял срещу Аскотови и гневът му расте от ден на ден. Гевин замина за Шотландия, за да вразуми малкия си брат. Рейн се падна на мен.

— Знаеш ли, че той заповядва на пратениците да прескачат пасажите в писмата, които се отнасят до теб?

— Предполагах. Проклет да е Рейн! Проклета да е рицарската му чест! Ако успея да го накарам да ме изслуша, ще разбере, че не мога да бъда предателка. Знам, че това е почти невъзможно, но се надявам поне да отклоня вниманието му. Страх ме, че ще реши да тръгне сам срещу Роджър Чатауърт, когато узнае, че малкият му брат е изложен на опасност. Ако Майлс Аскот не беше толкова изкусен прелъстител, всичко това може би нямаше да се случи. Ала братята Аскот държат един на друг и си помагат, каквото и да са сторили.

— Значи си решила да го забавляваш? — засмя се весело Джослин. — Мисля, че ще се справиш. Знаеш ли, че изглеждаш невероятно добре? Тази виолетова рокля подчертава много изкусително блясъка на очите ти.

— След като сме заговорили на тази тема, ще ти кажа, че бях решила да дойда тук в просто облекло, по-подходящо за гората — отговори с усмивка Клариса. — Само че Джудит ме разубеди. Заяви ми, че красивите одежди ще се харесат повече на Рейн. Наистина ли съм се променила?

— Да, станала си по-закръглена. А коя е похотливата хубавица, която си повела със себе си?

Клариса го погледна замислено. Беше прекарала много време с него, но никога не го беше виждала толкова безгрижен и настроен за шеги.

— Как е Розамунд? — попита направо тя.

Джослин отметна глава назад и избухна в смях.

— Ти си умна жена, винаги съм го знаел. Розамунд се чувства великолепно и е станала още по-красива. А сега да вървим в лагера. Рейн ще се радва да те види отново, независимо как ще те посрещне.

Клариса си въобразяваше, че е подготвена за новата среща с Рейн, но се оказа, че се е лъгала. Той беше невероятно отслабнал и мускулите му се опъваха като въжета под твърдата кожа. Завариха го край лагерния огън да разговаря сериозно с двама мъже.

Клариса замръзна на мястото си, неспособна да откъсне поглед от него. Тя помнеше всеки сантиметър от тялото му и сега копнееше да изтича при него, да се хвърли на шията му, да го усети с цялото си същество.

Ала когато Рейн се обърна, тя спря дори да диша. Беше очаквала омраза, но в очите на Рейн липсваше буйният огън на това чувство. Посрещна я само ледена пустиня: такава студена синева, че кръвта замръзна във вените й. Той дори не трепна, не показа, че я е познал, камо ли да кимне е глава за поздрав.

Без да се помръдне, Клариса проследи как Рейн й обърна гръб и се запъти към площадката за упражнения.

— Този мъж е бесен от гняв — промърмори Джоан, която не се отделяше от господарката си. — Всички мъже от рода Аскот са капризни и проклети. Разказвала ли съм ви вече как лейди Джудит слезе в една отвратителна дупка, за да спаси лорд Гевин? Нито една жена, която притежава поне малко разум, не би сторила това за мъж като лорд Гевин. За Майлс също не. За съжаление още не знам какъв е лорд Рейн в леглото. Добре ли ви е с него?

— Прекаляваш! — изсъска Клариса и очите й засвяткаха от гняв.

Джоан я погледна с усмивка и още повече заприлича на котка, подушила топло мляко.

— Мисля, че постигнах целта си. Успях да ви накарам да забравите самосъжалението. Къде ще издигнем шатрата? Решавайте, а аз ще събера няколко мъже да ни помогнат.

Тя се отдалечи и след минута Клариса я видя сред група мърляви мъже, които я зяпаха жадно. Двете жени бяха довели със себе си четири коня с багаж и всичко това трябваше да бъде разтоварено и подредено.

— Както виждам, онези не успяха да ви изгорят — отбеляза ухилено един мъж и я изгледа безсрамно от главата до петите.

— Истинските вещици не изгарят — обясни презрително една от жените.

— Роклята е прекрасна — обади се друга и в гласа й имаше неприкрита завист. — С кого ли е спала, за да я заслужи?

Клариса вирна брадичка, но се постара да отговори равнодушно. Отдавна беше намислила думите, с които щеше да се обърне към спасителите си.

— Дошла съм да благодаря на всички, които ми се притекоха на помощ в онази страшна минута. Знам, че не заслужавах помощта ви, но въпреки това искам да знаете, че я ценя извънредно високо.

Хората я зяпнаха смаяни.

— Никой не дойде заради вас — обясни първият мъж и белезите по лицето му се разкривиха в ужасяваща гримаса. — Тръгнахме само заради лорд Рейн. А сега ми се струва, че той би предпочел да ви бяхме оставили да изгорите в пламъците.

Тълпата избухна в злобен смях и като се тупаха по раменете и си подмятаха остроти, те се запътиха към къщите си и оставиха Клариса съвсем сама.

— Сега да не се разциврите! — изсъска в ухото й Джоан. — Те само това чакат. Я вижте какво намерих!

С дълбока, сърцераздирателна въздишка Клариса обърна гръб на горския лагер. Наистина ли беше очаквала, че хората ще забележат по лицето й колко се е променила? Тя погледна Джоан и с изненада забеляза, че прислужницата е заобиколено от четирима едри, красиви младежи.

— Тези приятелчета ще ни помогнат да вдигнем шатрата — обясни Джоан и се усмихна прелъстително.

Клариса едва не се изсмя с глас. Красивата Джоан беше безгрижна и весела като птичка. Джудит й бе обяснила, че прислужницата й е като котка, която се промъква от легло в легло. Джоан започна да раздава заповеди на младите мъже с толкова самоуверен глас, че Клариса се смая още повече. Ала заповедите бяха придружени с целувки и не гневяха никого. По едно време Джоан погледна господарката си и й смигна съзаклятнически.

Безсрамница! — каза си сърдито младата жена и се обърна, за да скрие усмивката си.

Трябваше да разтоварят денковете, които бяха събрали с Джудит. Клариса се зае да отвързва товара на конете и един от младите мъже веднага й се притече на помощ.

— Много благодаря — прошепна трогнато Клариса и се усмихна измъчено. — Ти си нов в лагера, нали?

Мъжът избухна в смях и в очите му засвяткаха весели искри.

— Бях тук още преди да дойде Рейн и ви познавам, откакто бяхте момче. Виждам обаче, че много сте се променили — отбеляза шеговито той и я разгледа с възхищение.

— Не знам… — започна колебливо тя и млъкна.

— Вероятно не сте забелязвали никого от нас. Гледахте само него. — Младежът посочи към шатрата на Рейн и се засмя. — Не мога да ви се сърдя. Все пак той е истински лорд, а вие сте само една… една… — Той млъкна смутено.

— Така ли изглеждаше? — попита невярващо Клариса. Тя зададе този въпрос повече на себе си, отколкото на него.

— Когато лорд Рейн ни заповяда да ви спасим, хората започнаха да говорят какво ли не.

— Значи той ви е заповядал — промълви замислено тя. — Не се съмнявам, че при тази заповед целият лагер е избухнал в лудо ликуване…

Младежът се покашля и метна вързопа на рамото си.

— Аз ще го занеса в лагера вместо вас.

— Почакай! — извика Клариса. — Как се казваш?

— Томас Картър — отговори ухилено младежът.

Клариса разтовари всички коне, докато мозъкът й работеше усилено. Тя бе прекарала няколко месеца в този лагер, без да подозира за съществуването на Томас Картър. А той е бил през цялото време близо до нея и дори е рискувал живота си, за да спаси нейния.

Тя се намръщи и се запъти към лагера. Когато Томас я посрещна с усмивка, на сърцето й стана малко по-леко.

Джоан и другите млади мъже вече бяха издигнали шатрата и започнаха да трупат вързопите вътре. Бяха направили и огнище и огънят вече пращеше весело.

— Вие май сте се издигнали доста — отбеляза ядно една жена, която стоеше край огъня и наблюдаваше внимателно суетнята на мъжете. Имаше ужасна гуша и главата й беше изкривена на една страна.

— Искаш ли да ти дам малко от яденето, което ще приготвя? — попита любезно Клариса и се обърна гневно към прислужницата си, която я дърпаше за ръката и клатеше глава.

Жената я изгледа с разширени от почуда очи, поклати глава и изчезна в здрача.

— Да не мислите да се храните заедно с тази паплач? — попита ужасено Джоан. — И вие ли искате да ви порасне гуша? Тя трябва само да седне при нас и ще ни зарази!

— Млъкни веднага! — изфуча Клариса. Преди месеци и тя мислеше също като Джоан. — Няма да търпя да се изразяваш така презрително за хората в лагера. Те спасиха живота ми и въпреки мръсотията, в която живеят и престъпленията, които са извършили, заслужават да се отнасяме с тях човешки. Никога няма да мога да им се отплатя. А що се отнася до теб, изисквам да се държиш прилично с всички, не само с красивите млади мъже, разбра ли!

Джоан стисна здраво устни и промърмори нещо за съсловно предателство и за това, че лейди Клариса всеки ден заприличвала все повече на лейди Джудит. После безшумно се отдалечи в мрака.

Значи приличам на лейди Джудит, каза си с усмивка Клариса и се зарадва като дете. Никога не беше получавала толкова хубав комплимент. Тя влезе в шатрата и се приготви за сън. Настани се удобно в тясното легло и си припомни нощите с Рейн. Е, поне беше отново близо до него и за първи път от месеци насам щеше да спи добре. Последната й мисъл преди заспиване беше за малката Катрин.

 

 

На сутринта Клариса се събуди освежена и на лицето й изгря усмивка. Студеният, чист горски въздух й се отразяваше добре и дори й вдъхна чувството, че се е завърнала у дома. Джоан не се виждаше никъде, затова тя се облече сама. Избра смарагдовозелена вълнена рокля с деколте, обточено със злато. Малката шапчица, ушита специално за роклята, не скриваше къдриците около лицето й. Косата й беше станала по-дълга и тя се беше научила да не мрази различните по цвят кичури, които й придаваха необичаен вид.

Клариса излезе навън и бе посрещната от сънената, изтощена до смърт прислужница, която се бе облегнала на едно, дърво и не беше в състояние да се помръдне. Косата й беше разпиляна по гърба, роклята разкъсана на раменете. По шията й се виждаха сини петна, очите й блестяха.

— Тези мъже са ненаситни — проговори тя, уморена, но толкова щастлива, че Клариса с мъка успя да задържи смеха си.

— Влез в шатрата и си почини — нареди строго тя. — Когато се събудиш, ще поговорим за възмутителното ти поведение.

Джоан се изправи тромаво и се запъти към шатрата. Клариса улови ръката й.

— И с четиримата ли се забавляваше? — попита смаяно тя.

Джоан кимна. Очите й се затваряха.

Клариса се опита да си представи какво ли би било да има в леглото си четирима мъже наведнъж и тъкмо се смееше весело, когато пред нея застана Рейн. Очите му святкаха от гняв. Тя преглътна мъчително и изправи крехките си рамене.

— Добро утро — поздрави спокойно тя.

— Върви по дяволите с твоето добро утро! — изрева в отговор мъжът й. — Уличницата, която си довела в лагера ми, е изцедила силите на четирима от най-добрите ми хора. Отведох ги на площадката, но те не са способни дори да вдигнат мечовете над главите си. Не знам защо си дошла, но мисля, че е по-добре да се върнеш обратно.

Клариса се усмихна и заговори с медено гласче:

— Как мило ме посрещаш, съпруже мой! Извинявам се за поведението на прислужницата си, но ще си позволя да ти припомня, че нямам много опит в общуването с подчинените. Не всички се раждат в благороднически семейства, нали? А що се отнася до идването ми тук, дошла съм да платя дълговете си.

— Ти не ми дължиш нищо.

— На теб! — Клариса буквално изплю тази дума, но побърза да се овладее. — По-скоро ти имаш задължения към мен като мой съпруг. Аз обаче имам дългове към хората в лагера.

— Откога си се загрижила за простия народ? — попита с присвити очи Рейн.

— Откакто хората от лагера рискуваха живота си, за да ме спасят — отговори искрено Клариса. — Би ли желал да закусиш с мен и да сложиш край на дългия пост? Ще ти предложа студен месен пастет от запасите на Джудит.

Рейн отвори уста да каже нещо, после се обърна рязко и я остави сама.

Клариса го изпрати с усмивка, макар че сърцето й биеше до пръсване. Така и се искаше да скочи на широкия му гръб…

— Доволна ли си от себе си? — попита зад гърба й Джослин. Клариса избухна в смях.

— Да не би да съм прозрачна? Рейн Аскот е невероятно самомнителен мъж. Въобразява си, че съм дошла само заради него.

— А ти не си ли?

— Ще го накарам да полудее от ярост — отговори развеселено Клариса. — Искаш ли да закусиш с нас? Имаш ли време да поседиш с мен и да отговориш на няколко въпроса?

Клариса искаше да разбере всичко за хората в лагера. Всъщност, казваше си тя, аз би трябвало да знам как живеят тези хора, тъй като прекарах няколко месеца сред тях. Но тогава не се интересувах от проблемите им.

— Няма да ти е лесно да промениш мнението им — проговори замислено Джос. — Те имат право да те ненавиждат. Бланш е виновна за всичко. И днес повечето продължават да виждат в твое лице единствения виновник за проблемите си.

— Господи, съвсем бях забравила Бланш! — извика Клариса и скочи от мястото си. Тази жена я мразеше и искаше да й навреди.

— Бланш е жената, виновна за смъртта на Констанс. Тя знаеше всичко за Едмънд Чатауърт и за случилото с онова нещастно момиче. Сигурно я мразиш до смърт…

— Вече не мразя никого — отговори тихо Джос и стана. — Искаш ли да видиш Розамунд? Ако наистина си решила да помагаш на тези бедняци, тя ще ти каже откъде да започнеш.

Розамунд беше неузнаваема. Очите й блестяха като звезди, а когато гледаше Джослин, белегът на бузата й сякаш се стопяваше. Очите на младия певец също сияеха.

— Клариса е дошла да ти помага — обясни той и взе ръката на Розамунд в своята.

Младата жена огледа внимателно Клариса и се усмихна с разбиране. Клариса, която едва бе успяла да преодолее смущението и страха си, благодари мислено на Джудит, че я бе научила да се владее.

— Сигурна съм, че ще намерим работа и за теб. Знам, че можеш да бъдеш полезна — промълви меко Розамунд.

 

 

Клариса се опита да я убеди, че намеренията й са сериозни. Мина цяла седмица, преди Розамунд да се увери в искреността й. През това време двете работеха от сутрин до мрак, без да се плашат от мръсотията и лошите условия. Клариса миеше и превързваше гноящи рани, помогна при раждането на една жена, която страдаше от лещенка, и погреба сляпото й бебе. Никой друг в лагера на посмя да докосне нещастното същество. Седеше с часове до леглото на една старица, която непрестанно надаваше викове и се мяташе насам-натам с убеждението, че вижда призраци, и й пееше, за да я успокои.

— Тази млада лейди прави хубави неща за простия народ — отбеляза замислено един мъж и сърцето на Клариса подскочи от радост. — По-рано се боеше да не си изцапа ръчичките, а сега се хвърля в най-голямата мръсотия. За съжаление Рейн не й обръща внимание.

Когато се прибра в шатрата си, Клариса се отпусна изтощено на едно столче и стисна с две ръце пулсиращите си слепоочия. Главата я болеше от постоянния шум и гадните миризми. Болните й позволяваха да ги докосва, но здравите не й обръщаха внимание и продължаваха да й се подиграват. А Рейн почти не се мяркаше пред очите й.

— Защо дойдохте тук? — питаше я непрекъснато Джоан. — За да си върнете лорд Рейн или за да се грижите за болните престъпници?

— Рейн! — прошепна с копнеж Клариса и потърка слепоочията си. Шатрата беше празна. Джоан предпочиташе да спи другаде. Клариса не беше свикнала да заповядва на слугите и не можеше да контролира действията на Джоан. Като видя, че кофите за вода са празни, тя се намръщи, но грабна едната и се запъти бързо към реката.

Коленичи на брега и се загледа в блещукащата повърхност на водата. Пръските искряха като диаманти на лунната светлина. Някакъв шум я накара да се обърне и сърцето се качи в гърлото й. Зад нея стоеше Рейн — нейният прекрасен, могъщ Рейн, мъжът, за когото беше готова да даде живота си. Фигурата му закриваше луната.

— Доказа ли онова, което искаше да докажеш? — попита делово той и гласът му беше по-твърд от стомана. — Нима очакваше, че хората от лагера ще паднат в краката ти и ще се разплачат от благодарност само защото превързваш гноящите им рани? Те познават човешките души по-добре от мен.

— Какво искаш да кажеш с тези груби думи? — попита обидено тя.

— Ти си добра артистка. Някога бях повярвал, че си… честна и почтена, но платих скъпо и прескъпо за тази заблуда. Надявам се, че хората ми няма да се хванат в капана ти като мен.

Клариса скочи и застана пред него с ръце на хълбоците.

— Спести ми самосъжалението си — заговори тя през здраво стиснатите си зъби. — Нещастният, горкичък лорд Рейн! Как е можал да се унижи дотам, че да се влюби в момиче от простия народ? А когато глупавата му жена сторила всичко, за да го спаси от кралския гняв, той поискал да й внуши, че няма право да прекрачва границите си. — Гласът й се усилваше с всяка дума. — Искам да ти кажа само едно, Рейн Аскот: няма никакво значение дали тези хора ме мразят или не. Аз заслужих омразата им. Но те поне са честни. Ти се държиш като мъченик и не желаеш да се вслушаш в гласа на разума. Затворил си се в черупката си и постоянно си повтаряш, че с теб са постъпили несправедливо. Защо си въобразяваш, че само ти имаш чувство за чест?

— А какво знаеш за честта ти, една обикновена жена? — отзова се подигравателно той.

— Почти нищо. Разбирам само от музика и нямам опит в реалния живот. Но аз поне съм готова да призная, че правя грешки. Ти обаче, благородни лорде, постъпи ужасно несправедливо с мен — и с дъщеря си, за която дори не ме попита.

— Чух, че си родила момиче — проговори сковано Рейн. Клариса изсъска гневно и кожата на Рейн настръхна, сякаш я беше погалила с добре наострена коса.

— Колко си великодушен! — изсъска ядно тя. — Великият, изискан лорд Рейн, господарят на обезправените, е благоволил да забележи, че има дъщеря. — Тя помълча малко и продължи вече по-спокойно: — Дойдох тук, за да те спечеля отново, но вече не съм толкова сигурна, че те искам. Махни се от пътя ми, Рейн Аскот. Вземи студената си чест да топли леглото ти.

— Има много други жени, които са готови да ме стоплят — отговори сърдито той и очите му станаха корави като камък.

— Можеш да им кажеш, че изпитвам искрено съчувствие към тях — отговори гневно Клариса. — А що се отнася до мен, искам да знаеш, че предпочитам мъже, които не се отнасят с жените си студено и грубо. Искам мъж, който е жив, а не стои пред мен като леден блок.

Тя не забеляза как ръката му се стрелна напред. Той беше много по-бърз и силен, отколкото го помнеше. Силните му пръсти стиснаха тънката й талия и когато погледите им се кръстосаха, от гърлото му се изтръгна тих смях, развеселен и възбуден. Могъщото му тяло се прилепи до нейното и Клариса усети как коленете й омекнаха. Рейн дръпна главата й назад и устните му се наведоха към устата й.

— Студен съм бил, значи… — промърмори той и по гърба й пролази гореща тръпка.

Част от мозъка на Клариса все още беше в състояние да мисли разумно. Съпругът и беше решил да й даде урок, но тя не можеше да му го позволи. Надигна се на пръсти и обви с ръце силния му врат.

Когато устните им се докоснаха, и двамата извикаха задавено. След минута се отделиха един от друг и в очите на Клариса блесна предателска влага. Рейн я погледна и отново я взе в прегръдката си. Устните му потърсиха нейните и той я зацелува като умиращ от жажда. Изправи се, без да я изпуска от ръцете си, и Клариса не усети как се издигна във въздуха. Силната му ръка стискаше тила й до болка, езикът му играеше в устата й и изпращаше огнени искри към слабините й. Останала без сили, Клариса се отпусна върху силното му тяло и се остави да я носи.

Устните му милваха устата й, ръцете му се движеха трескаво по тялото й, сякаш искаха да си припомнят извивките му. Клариса го прегърна още по-силно, за да се слее цялата с него. Краката й се вдигнаха и се обвиха около хълбоците му.

Тя раздвижи глава, взе инициативата в свои ръце и зъбите й се впиха в устата му.

Наблизо се чу конски тропот и двамата се стреснаха. Рейн се овладя пръв. Инстинктът го предупреждаваше за опасност. Макар и бавно, той пусна Клариса на земята и разтърси глава, за да проясни мозъка си. В първия момент погледът му беше мек, после отново се вкорави и стана студен като лед.

— Ти се надяваше да ме върнеш с тялото си, нали? — попита гневно той. — Сигурно си използвала тези оръжия и с Роджър Чатауърт?

Минаха няколко секунди, преди Клариса да вникне в смисъла на думите му.

— Ти си един голям глупак, Рейн Аскот — отговори тихо тя, като подчертаваше всяка дума. — Нима омразата те е направила сляп за любовта? — Тя прибра полите си и се отдалечи с твърди крачки, забравила кофата с вода. След малко чу гневния глас на Рейн, който се караше за нещо за нощните конници.