Джуд Деверо
Клариса (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мина много време, преди Клариса да посмее да се отдели от могъщата тяло на защитника си. Коленете й трепереха, краката отказваха да й служат и тя се вкопчи в ръката му, за да не падне.

— Не съм откраднала ножа — измънка неразбрано тя.

— Разбира се, че не си — изфуча сърдито Рейн, но Клариса видя по лицето му, че случаят не е приключен.

— Какво ще стане сега?

— Те ще се опитат да постигнат, каквото искат.

— А какво искат?

— Да организирам съдебен процес. Да те накажа и да те изгоня от лагера. Когато дойдох тук, се заклех пред тях, че ще бъда справедлив към всички, без да правя разлики. Заклех се, че всички крадци и убийци ще бъдат жестоко наказвани.

— Но аз не съм направила нищо лошо! — изплака Клариса.

— И как ще се оправдаеш пред тях? Те ще те обявят за виновна даже ако си Дева Мария.

— Но защо, Рейн, защо? Нищо не съм им сторила. Снощи дори се опитах да им попея, но те ми обърнаха гръб.

Рейн я погледна сериозно и отговори:

— Ти си свикнала да пееш пред хората и те да се възхищават от музиката ти. Само това се искаше от теб, нали? Никой ли не ти поиска повече от сладкия ти глас?

Клариса го погледна измъчено. Нямаше отговор на този въпрос. За нея нямаше живот без музика. Хората в градчето не очакваха от нея нищо друго, освен да им свири и пее. Те бяха доволни от нея и тя от тях.

— Ела с мен — помоли тихо Рейн. — Трябва да измислим нещо.

Тя го последва със сведена глава. Не смееше да погледне хората, които срещнаха по пътя си. Никога не беше изпитвала върху себе си гнева и омразата на ближните си. Трябваше първо да свикне с това чувство.

Щом влязоха в шатрата, Рейн заговори решително:

— Утре ще напуснем тази гора.

— Да я напуснем? Ние? Не те разбирам.

— Хората са отровени. Някой ги настройва срещу теб, а това означава, че лагерът вече не може да бъде убежище за теб. Не мога да те закрилям във всяка минута от деня, но не мога и да допусна да ти сторят зло. Затова утре сутринта ще напуснем тази гора.

Клариса, която усещаше омразата на хората в лагера през тънките стени на шатрата, нямаше сили да го слуша.

— Ти не бива да напускаш гората — прошепна страхливо тя. — Кралят ще заповяда да те хванат.

— Да върви по дяволите кралят! — изсъска ядно Рейн. — Не мога да стоя тук и да умирам от страх, че някой от онази паплач ще се нахвърли върху теб и ще те разкъса. Ти се намираш в много лошо положение, Клариса, и този път дори гласът ти не е в състояние да те спаси. Въпреки че не приличат на хора, нашите отлъчени са много по-интелигентни от конете, които омагьосваш с песните си. Те ще сторят всичко, за да ти навредят. И не само това.

Най-после Клариса започна да се вслушва в думите му.

— И ти ще тръгнеш с мен?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще те оставя сама? Ти няма да преживееш и един ден в големия свят. Нямаш представа за коварството на хората.

Сълзи замъглиха очите й.

— Защото и другите хора ще открият каква съм, нали? Че съм суетна, нахална личност, която мисли само за себе си?

— Клариса, ти си само едно сладко дете, което се тревожи за мен.

— Кой би могъл да ти откаже любовта си? — попита просто тя. — Ти имаш повече доброта в малкия си пръст, отколкото аз в цялото си тяло. А сега рискуваш да те заловят и да те бутнат в затвора, за да ме спасиш.

— Ще те отведа в дома на брат ми и…

— И Гевин ще рискува гнева на краля, като приюти под покрива си жена, търсена за черна магия и кражба? О, Рейн, ти си готов да изложиш на опасност цялото си семейство заради мен! Толкова ли ме обичаш?

— Да.

Клариса го погледна изпитателно. В очите му светеше безкрайна любов, но това прозрение не я изпълни с радост, а й причини болка.

— Остави ме сама — прошепна тя. — Трябва да помисля.

Рейн вдигна платнището и я проследи със загрижен поглед. Когато крехката й фигура се скри между дърветата, той махна с ръка на Джослин и младият музикант тръгна предпазливо след Клариса.

Докато крачеше към реката през тъмната гора, мислите се надпреварваха в главата й. Щом излезе на брега, тя седна на един камък и се загледа в блещукащата вода.

— Излез от храстите, Джос! — извика след малко тя. — Не те бива за преследвач — допълни потиснато тя, когато момъкът приседна до нея. — Рейн ли ти заповяда да ме проследиш?

Джос не каза нито дума.

— Сигурно е решил да ми назначи охрана — въздъхна Клариса. — Не ме оставя без наблюдение нито за минута. Страх го е, че онези ще ме пребият от бой.

— Не си сторила нищо лошо.

— Прав си. Не съм откраднала вещите им, но не съм сторила и нищо добро. Виж какво прави Рейн. Сега можеше да си седи някъде във Франция и да се забавлява, а той предпочете да остане в тази дяволска гора и да помага на обезправените. Той ги закриля, грижи се за прехраната им, обучава ги да си служат с оръжие. За главата му е обявена награда и той е принуден да се крие тук, въпреки че семейството му има нужда от него. Сестра му беше изнасилена и се самоуби и за да се пребори с мъката си, той работи по цял ден и не си дава нито минута почивка.

— Рейн е добър човек.

— Той е съвършен — поправи го Клариса.

— Чуй ме, мила — помоли тихо Джослин и сложи ръка на рамото й. — Рейн ще те пази от отлъчените и ако той не може да бъде близо до теб, ще бъда аз. Любовта към теб му помогна да преодолее мъката си.

Джос знаеше, че тя е жена! Всъщност, това не биваше да я изненадва.

— Може би си прав, но аз се съмнявам, че любовта му към мен е полезна за него. Аз не струвам нищо в сравнение с него. Преди малко ми каза, че утре ще напуснем тази гора и ще яздим цял ден през откритото поле, за да ме заведе при семейството си. Дори не помисли, че гневът на краля го преследва навсякъде! Защо иска да напусне това сигурно убежище, след като много добре знае, че рискува затвор или дори смърт, ако продължава да ме защитава?

Джослин не намери какво да й отговори.

— Нищо ли няма да ми кажеш? Няма ли да ме успокоиш поне малко, че животът на Рейн не е застрашен от връзката му с мен?

— Ако напусне гората, Рейн ще се изложи на голяма опасност — проговори предпазливо Джос. — Той е известен по цяла Англия, а и фигурата му не е от тези, които не се набиват в очи.

Клариса въздъхна с болка.

— Нима мога да допусна този страшен риск?

— Какво си намислила? — попита остро Джос.

— Ще избягам сама. Не мога да остана тук и да натоваря Рейн с грижата за безопасността си. Той не може да тръгне с мен, няма да му позволя. Ще си тръгна сама.

Смехът на Джослин я стресна до смърт.

— Ти да не мислиш, че Рейн Аскот ще се съгласи с плана ти и ще подвие опашка като куче? Ти ще му кажеш, че възнамеряваш да напуснеш лагера сама, и той ще се сбогува с целувка и с пожелание за всичко добро!

— Готова съм за борба.

— Стига толкова, Клариса! — засмя се отново Джослин. — Рейн ще те хвърли на гърба на коня си и ще те изведе от гората. Можеш да крещиш, колкото си искаш, но изходът на борбата ще решат мускулите, не думите.

— Прав си — прошепна унило Клариса. — О, Джос, какво да сторя? Той не бива да рискува живота си заради мен!

— Обичай го — отговори спокойно Джос. — Това е всичко, което желае той. Иди с него, остани до него. Бди над него и не му позволявай да върши глупости.

Клариса скочи от камъка, на който седеше, сложи ръце на хълбоците си и очите й засвяткаха от гняв.

— И какво ще правя, когато го убият заради мен? Ще държа студената му ръка и ще пея тъжни песни? Сигурна съм, че ще напиша великолепна музика, и всички ще плачат и ще разберат колко сме се обичали. Не! Не обичам смъртта. Искам ръцете му да останат топли и да ме милват — или да милват друга жена, но само да са живи! Бих върнала Рейн дори на Бланш, отколкото да го видя мъртъв в краката си.

— И какво ще направиш, за да остане тук? — попита тихо Джослин.

Клариса седна отново.

— Не знам. Трябва да измисля какво да му кажа, за да го задържа в гората. Може би нещо обидно за семейството му…

— Рейн ще ти се изсмее в лицето.

— Ще му кажа, че е… — Не й хрумна нито една обида, подходяща за случая. Толкова често го беше наричала с какви ли не имена, че той вече не се трогваше от нищо. Не знаеше как да го нарани. — О, Джос! — прошепна отчаяно тя. — Какво да правя? Трябва да предпазя Рейн от самия него. Ако напусне гората, веднага ще тръгне да гони Чатауърт. Кралят скоро ще узнае и тогава… Не мога да го допусна! Какво да правя?

Мина доста време, преди Джослин да отговори.

— Ела в леглото ми.

Клариса го погледна смаяно. Не можеше да проумее смисъла на думите му.

— Какво говориш? Тук става дума за сигурността на човека, който отива на смърт заради мен, а ти се опитваш да ме примамиш в леглото си! Ако искаш жена, трябва само да протегнеш ръка и всички уличници в лагера ще полудеят от радост. И без това те следват с изплезени езици. Защо не вземеш Розамунд? Убедена съм, че тя няма да откаже.

— Стига толкова, Клариса — усмихна се Джослин и сложи ръка на рамото й. — Престани да ме нападаш и се опитай да ме изслушаш. Ако наистина искаш Рейн да остане тук, знай, че не можеш да разчиташ нито на крясъци, нито на сериозни аргументи. Трябва да действаш. Той не те познава достатъчно добре и още не ти се доверява напълно. Всъщност, аз мисля, че мъжете изобщо трудно се доверяват на жените. Ако те залови с друг мъж, Рейн ще бъде смъртно обиден и честта му ще бъде засегната. Ще те отблъсне и няма да се върне при теб дори ако пуснеш в ход цялата сила на гласа си. Ще ти позволи да заминеш и ще остане на сигурно място в гората.

— Рейн ще ме намрази — прошепна горчиво Клариса. — Гневът му ще бъде страшен.

— Аз мислех, че ти си сериозно загрижена за безопасността му! Само преди минута каза, че би го върнала дори на Бланш, ако по този начин можеше да го спасиш от самия него. — Джос едва не се задави при произнасянето на омразното име. — Може би се надяваш, че по-късно, когато кралят му прости, ще можеш да се върнеш при него? Не се надявай, мила, такива неща стават само в приказките или в песните, които композираш. Ти си длъжна да посееш гняв и отвращение в душата му, за да можеш да напуснеш тази гора сама. Не разбираш ли!

— Искаш от мен да превърна любовта му в омраза — промълви с болка тя.

— Точно така. Нима си очаквала, че той ще стои под дърветата и ще ти маха за сбогом със сълзи на очи? — попита сърдито Джос. — Клариса, ти го обичаш твърде много, за да го нараниш така тежко. Остани тук и ще се опитаме да те опазим, докато кралят го помилва.

— Не, не, не! — изкрещя гневно тя. — Никой не би могъл да го опази от стрелите и мечовете на кралските войници. Даже тук, където е заобиколен от стражи, беше тежко ранен и едва не загина. Ако излезе от скривалището си, рискува да бъде убит. Какво може да бъде по-страшно от смъртта. — Тя скри лице в ръцете си и се разхълца неудържимо. — Как да го накарам да ме намрази? О, Джос, каква висока цена трябва да платя!

— Какво искаш повече — живота или любовта му? Какво предпочиташ — да седиш на гроба му и да го оплакваш или да знаеш, че е жив и се намира в обятията на друга жена?

— Тази представа за любовта е нова за мен. Знаеш ли, в този момент бих предпочела да го видя мъртъв, отколкото в прегръдката на друга.

Джос се опита да потисне усмивката си.

— Наистина ли желаеш това?

— Не, разбира се, че не — отговори тихо тя. — Искам да бъде жив и здрав, но също така силно искам да остана с него.

— Трябва да избереш, Клариса. Нямаш друг изход.

— Наистина ли смяташ, че той ще остане тук само ако аз… ако му изневеря с друг мъж?

— Не ми хрумва друго решение.

Очите й се разшириха от ужас.

— Но какво ще стане с теб, Джос? Рейн ще побеснее. Може да те убие.

Джос се покашля смутено.

— Ако искам да запазя живота си, ще се наложи да напусна гората заедно с теб. Няма да ми е приятно да се дуелирам с Рейн, след като съм спал с жена му.

— О, Джос! — въздъхна с болка Клариса. — Но това означава да разруша и твоя живот. Ти си търсен за убийство. Ами ако някой те познае?

Тя не забеляза как Джос се сгърчи като от удар при тези думи. Той нямаше представа, че тя е запозната с историята му.

— Ще си пусна брада, а ти ще си останеш преоблечена като момче. Никой няма да ни познае. Ще пеем, ще свирим, ще обикаляме замъците на аристократите и ще печелим хляба си.

Панел непременно ще ме познае, помисли страхливо Клариса, но побърза да прогони тази мисъл. За първи път в живота си мислеше повече за друг, отколкото за себе си.

— Рейн преживя толкова страшни неща. Сестра му се самоуби, а сега и аз…

— Решавай, Клариса. Свали си жакета. Чувам, че Рейн идва насам.

— Сега ли? — попита стреснато тя. — Трябва ми поне малко време да помисля.

— Избирай — повтори настойчиво Джос. — Мъртъв и твой или жив и в безопасност в гората.

Клариса си представи мъртвото, безжизнено тяло на Рейн и светкавично обви ръце около шията на Джос. Устните й потърсиха неговите.

Джослин знаеше как да съблича светкавично жените и още не бе загубил това умение. Макар че Клариса носеше мъжки дрехи, той се справи с учудваща бързина. Преди да е успяла да си поеме въздух, и двамата бяха голи до кръста и се притискаха един в друг.

Джослин зарови ръце в гъстата й коса, отметна главата й назад и я зацелува като умиращ от жажда. Клариса не знаеше как да реагира. Пък и нямаше време да му се скара за тази разгорещеност, защото само след миг ръцете на Рейн ги сграбчиха, откъснаха ги един от друг и ги хвърлиха в тревата.

— Ще те убия — проговори дрезгаво Рейн и погледна втренчено падналия Джослин.

Клариса, все още упоена от силата, с която Рейн я запрати на земята, навлече бързо ризата си и като видя, че Рейн посяга към меча си, изрева с цялата сила на гласа си:

— Не! — Листата на дърветата затрепериха и по гърба й покапа нощна роса. Господи, дай ми сили да издържа, помоли се безмълвно тя, стана и се изправи пред Джослин, за да го защити с тялото си. — Готова съм да пожертвам живота си за този мъж — заяви спокойно тя. Видя как се промени лицето на Рейн и сърцето й спря да бие. Той я погледна невярващо, после в очите му блесна болка, примесена с гняв и ледена решителност. Клариса усети всички фази на промяната със сърцето си.

— Значи си ме правила на глупак… през цялото време? — попита тихо той.

— Мъжете са като музиката — отговори небрежно тя. — Не мога да живея само с един, както не мога да композирам само любовни песни или траурни меси. Трябва ми разнообразие. Не мога да се огранича в един вид и това важи както за музиката ми, така и за мъжете. Ти беше един могъщ, величествен хорал с цимбали и барабани, докато Джос е… — тя затрепка с ресници — …той е мелодия за арфи и флейти.

Клариса беше готова да повярва, че Рейн ще се хвърли върху нея и ще й откъсне главата. Може би така беше по-добре. Животът й и без това губеше смисъла си. И в същото време тя се молеше с цялата си душа Рейн да не й повярва. Нима наистина беше готов да приеме, че музиката е по-важна за нея?

— Махни се от очите ми — прошепна дрезгаво той, сякаш нямаше сили да извика. — Нека… нека новият ти приятел се грижи за теб. Не искам да те видя никога вече.

Той й обърна гръб и се отдалечи с големи крачки. Без да мисли, Клариса хукна след него, но Джос я улови за рамото и я задържа.

— Какво друго би могла да му кажеш в този момент, освен истината? — попита спокойно той. — Остави го на мира. Скъсай пъпната връв. Чакай ме тук. Ще отида да взема дрехи и нещо за ядене и ще се върна. Какво да взема за теб?

— Нямам нищо — отговори беззвучно Клариса и седна на един камък. Беше толкова замаяна, че изобщо не забеляза отдалечаването на Джослин. Не беше способна да разсъждава разумно. Само седеше и чакаше завръщането му. Рейн й повярва, защото знаеше, че тя държи много на музиката си, че цял живот се е занимавала само с музика. Хората в лагера бяха готови да повярват, че тя е крадец, и настояваха да я накажат. Но нима досега беше направила нещо наистина добро, с което да ги накара да повярват, че тя е добър човек и не е в състояние да ги измами?

— Готова ли си? — попита Джослин и тя го изгледа стреснато. Розамунд беше само безмълвна сянка зад гърба му.

— Много съжалявам, че трябва да напуснеш заедно с мен — прошепна отчаяно тя.

— Няма да говорим повече за това — отсече решително Джос. — Ще мислим само за бъдещето.

— Розамунд, ти ще се грижиш за Рейн, нали? Моля те, внимавай да се храни редовно и да не се преуморява.

— Рейн няма да ме слуша, както слушаше теб — отговори меко жената, докато очите й търсеха Джослин.

— Целуни я — помоли тихо Клариса. — Ти поне можеш да покажеш открито любовта си. Не е нужно да я криеш.

Тя обърна гръб на двамата влюбени, но не преди да види как Розамунд се вкопчи отчаяно в Джослин. Когато най-после се сбогуваха и двамата тръгнаха на път, в погледа на мъжа се четеше безкрайно учудване.

— Тя те обича, глупчо — обясни сърдито Клариса и закрачи бързо към края на гората.