Джуд Деверо
Клариса (2)

ВТОРА ГЛАВА

Залата на господарския дом беше украсена с пъстри килими, а нишите бяха препълнени с всевъзможни оръжия. Тежките, масивни мебели носеха грозни белези от удари с брадва или меч. На дългата маса седяха трима млади мъже и под очите им имаше черни сенки. И тримата бяха изпили много вино, но не се сещаха, че би било по-добре да си отспят.

— Тя те направи на глупак — говореше през смях единият, докато пълнеше чашата си с вино, без да забелязва, че бърше масата с мръсния си маншет. — Ритна те и изчезна безследно. Сигурно е вещица. Нали я чу как пееше. Това не беше човешки глас. Убеден съм, че е била магьосница, излязла от гората, за да те омае… Нали видя какво стана! Ти я чу и загуби ума си! — Той удари с юмрук по масата и отново избухна в смях.

Панел сложи крак върху стола на приятеля си и го изрита с такава сила, че го преобърна и мъжът се изтърколи на пода.

— Тя е човек — възрази сърдито той. — И не си струва да се занимаваме повече с нея.

— Очите й бяха красиви — отбеляза третият. — А гласът й беше невероятен! Как мислиш, дали ще се разпее и когато я сложиш между краката си? Обзалагам се, че всички косъмчета по тялото ти ще настръхнат!

Мъжът, който беше паднал от стола, не можеше да спре да се смее.

— Каква романтична картинка! Искаш ли аз да я накарам да запее? Нали знаеш, че имам някои средства, които…

— Я да млъквате! — заповяда разярено Панел и изпразни чашата си. — Нали ви казах, че е човек! Нищо повече!

Двамата мъже не му възразиха. Седяха мълчаливо, докато в залата влезе една от слугините, за да им донесе вино. Панел се пресегна през масата и я улови за ръката.

— В онзи жалък градец живее едно момиче, което умее да пее. Как му е името?

Слугинята се опита да се изтръгне от яката му хватка.

— Казва се Клариса — прошепна уплашено тя.

— Я не се дърпай, защото ще ти счупя ръката! — проговори предупредително Панел. — Искам да ми кажеш къде точно живее тази Клариса. Опиши ми как да стигна до жилището й!

 

 

Само след час Панел и тримата му приятели бяха на път към обграденото със стена градче Моретон. Без да вдигат шум, тримата хвърлиха куките си към зъбера на стената. След три безуспешни опита две от куките се закачиха здраво и закрепените за тях въжета се развиха. С много усилия, които нямаше да им бъдат необходими в трезво състояние, мъжете се изкатериха по стената, събраха въжетата и се спуснаха в тясната алея, която водеше покрай стената и обикаляше цялото градче.

Панел вдигна ръка и приятелите му се спотаиха в сянката. Той закрачи уверено покрай ниските, гъсто скупчени една до друга къщи, взирайки се напрегнато в имената на улиците, изписани с бяло на дървените табели.

— Вещица била… — мърмореше си гневно той. — Сега ще ви покажа, че е също така смъртна като нас. Дъщеря на адвокат… от най-долната измет!

Той спря зад къщата на Клариса, плъзна се бързо покрай страничната стена и намери капака на прозореца. Силен удар, тревожно скърцане, шум от счупени дъски — и резето се вдигна. С един скок мъжът се прехвърли в къщата.

Бащата на Клариса, който беше легнал на горния етаж, не можеше да спи. Остри болки пронизваха сърцето и спираха дъха му. Като чу шума от счупения капак, той изохка задавено. Не искаше да повярва на ушите си. В градчето нямаше крадци. Години наред не беше станала нито една кражба.

Той скочи от леглото, изтича до масата и бързо запази оставената там свещ. Стисна я в едната си ръка и бързо слезе по тясната стълба.

— Негодници! Какво търсите тук? — изкрещя сърдито той, като видя как Панел помага на един от приятелите си да се прехвърли през прозореца.

Това бяха последните му думи. В следващия момент графският син се хвърли срещу него, сграбчи го за косата и заби ножа си в гърлото му. Дълбок, бърз удар и безжизненото тяло на стария адвокат се свлече на пода. Благородникът не го удостои дори с поглед, а се втурна забързано към прозореца, за да помогне и на третия си съучастник да се прехвърли вътре. Когато всички се събраха в стаята, Панел се обърна към стълбата.

Клариса също не беше заспала, защото страшните събития от деня не искаха да се изличат от съзнанието й. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше пред себе си Панел, вдъхваше гадната му миризма, усещаше езика му в устата си. Едва успя да скрие случилото се от баща си, защото знаеше, че не бива да го вълнува. За първи път от много години насам мислите й не бяха заети с музиката.

Тя беше толкова потънала в мрачните спомени, че изобщо не чу шумовете в дома им. Едва гневният глас на баща й я изтръгна от полусънното състояние, но той замлъкна много скоро и бе последван от глух удар.

— Разбойници! — изплака стреснато младата жена и отметна вълнената завивка. Скочи от леглото и навлече презглава вълнената рокля, за да скрие голото си тяло. Защо бяха нахлули в къщата им? Те бяха толкова бедни, че крадците нямаше да намерят нищо ценно, което да отмъкнат. Коланът с лъва! — каза си уплашено тя, Сигурно крадците бяха чули за единствената й скъпоценност. Тя отвори шкафчето си, свали сръчно фалшивото дъно и извади единствената ценна вещ, която притежаваше — златен колан с тежка тока. Почуди се къде да го скрие, после бързо го закопча на кръста си.

Шумът в спалнята на баща й я стресна до смърт. Тежки крачки идваха към стаята й. Тя грабна тежкия железен свещник, застана зад вратата и зачака със затаен дъх.

Вратата се отвори съвсем бавно и кожените панти не издадоха нито звук. Клариса изчака още малко и със силен, добре прицелен удар стовари тежкия свещник върху главата на натрапника.

Панел не можа дори да гъкне и се строполи в краката й. Все пак, преди да загуби окончателно съзнание, той успя да види коя беше нападателката му.

При вида на ужасния благородник, който я бе нападнал тази сутрин, Клариса загуби ума и дума. Ужасът на случката в гората я обзе отново и тя разбра, че това не е било обикновено нападение на крадци. Но къде беше баща й? Тежките стъпки, които се изкачваха по стълбичката, отклониха вниманието й. В къщата им имаше още чужди хора! Тя се огледа отчаяно и разбра, че прозорецът е единственият път за бягство. Изтича до него и блъсна капака, без да мисли, че се намира на втория етаж. Наведе се навън и скочи на земята.

Падането беше тежко и ударът я отхвърли към стената на къщата. Пред очите й причерня и няколко мига не беше в състояние да се помръдне. Скоро обаче тръсна глава и си каза, че няма смисъл да лежи в калта и да чака, докато очите й се избистрят. Изправи се и без да обръща внимание на режещата болка в левия крак, тръгна към страничната стена. Вече беше забелязала отворения прозорец.

Лунната светлина беше мътна, но баща й още стискаше в изстиващата си ръка железния свещник и свещта не беше изгаснала. Малкото пламъче беше достатъчно, за да може Клариса да види зейналата дупка в гърлото на баща си и увеличаващата се локва кръв под главата му.

Шокът беше толкова страшен, че Клариса се отдели от прозореца и закрачи като в транс към градския площад. Тя не усещаше къде стъпва с босите си крака, не трепереше от студения нощен въздух, не разбра как ръцете й се вледениха, как започна да зъзне. Вече не я беше грижа за отвратителния Панел и за онова, което можеше да й стори. Този човек й отне всичко скъпо и мило на този свят. Баща й беше единствената личност, която не я обичаше заради музиката й, а защото му беше близка, родна дъщеря. Панел уби баща й! Какво още можеше да й отнеме?

Тя се луташе по тесните улички, без да съзнава какво върши, докато накрая падна на колене пред църквата, скръсти ръце и се помоли пламенно за душата на баща си. Дано намереше на небето приема, който заслужаваше…

Може би причината беше в дългогодишното обучение, което я беше научило да се съсредоточава изцяло в себе си, или в безкрайната тъга от загубата на бащата, но Клариса не забеляза нищо от суматохата, която се възцари в градчето. Тя нито видя, нито чу лумналите пламъци, които скоро погълнаха и къщата им, и тялото на баща й. Страхът от пожар сред високите градски стени беше постоянен кошмар за малката община. Ужасените граждани се втурнаха да гасят пожара и в паниката никой не забеляза свитата в сянката на църковния портал крехка фигурка.

На разсъмване, когато градската порта се отвори, там вече чакаха шестима рицари в тежки брони, вдигнали високо знамето на граф Уолдънхем. Копитата на тежките бойни жребци затропаха застрашително по тесните улички между къщите, а огромните куки, които рицарите бяха понесли със себе си, помитаха всички покриви и табели, които се изпречваха на пътя им. Без да бързат, рицарите обиколиха целия град, сякаш го вземаха под своя власт. Улиците опустяха. Жените побързаха да приберат децата си, притиснаха ги до гърдите си и проследиха с мрачни, изпълнени със страх погледи пътя на шестимата застрашителни, обвити в желязо мъже. Кой им беше дал право да нахлуят така в мирния им град?

Рицарите спряха пред димящите руини на опожарената къща и водачът им извади от чантата на седлото си пергамент. Без да бърза, той го закова за една от стърчащите овъглени греди. След това се обърна и огледа презрително насъбралите се около къщата мъже, без да си направи труда да вдигне наличника си. След минута вдигна с бързо движение копието си, набучи едно улично куче и хвърли мятащото се животно в димящата пепел.

— Онова, което е написано там, е предупреждение! — проговори с гробовен глас той и стените на къщите затрепериха.

Рицарите очевидно нямаха намерение да разговарят с вцепенените от ужас граждани, защото пришпориха конете си и излязоха от града. Тежките им мечове опустошиха още една улица, преди да излязат през портата в открито поле. Дълго време след излизането им никой не смееше да се помръдне, камо ли да проговори.

Накрая един мъж се овладя, преглътна страха си и отиде да погледне пергамента, окачен на овъглената греда. Свещеникът, който единствен знаеше да чете, отиде бързо при него и зачете внимателно написаното. Гражданите чакаха мълчаливо. Най-после свещеникът се обърна към тях и лицето му беше пепелносиво.

— Клариса — започна бавно и отчетливо той, — Клариса Блейкит се обвинява в сквернословие, магия и кражба. Граф Уолдънхем твърди, че момичето се е възползвало от дяволската си дарба, за да омагьоса сина му, и когато той се опитал да се съпротивлява, тя осквернила църквата. Синът му въпреки това не искал да се покори, затова тя го ударила по главата със силата, вдъхната й от злите духове, и го ограбила.

Гражданите го гледаха слисано. Дарбата на Клариса била дяволска?! Може би талантът й беше прекалено голям и не преставаше да ги изумява, но той й беше даден от Бога и от никого другиго. Тя издигаше глас само за да хвали Господа. Е, понякога композираше и песни, които бяха предназначени за светски празници, но…

В този момент в края на уличката се появи Клариса и всички като по команда обърнаха глави към нея. Без да ги забелязва, тя закуцука към своя опожарен дом. Спъна се в един камък, преобърнат от тежките конски копита, но се задържа на крака и продължи пътя си. Гражданите мълчаливо се разстъпиха и й сториха път. Повечето я гледаха с безпомощно съчувствие, но по някои лица вече се четеше съмнение. Клариса застана пред останките на дома си и се загледа с невиждащи очи в димящите руини.

— Ела с мен, детето ми — проговори най-после свещеникът, сложи ръка на рамото й и я бутна към къщата си. Щом затвори вратата зад себе си, той я настани на един стол и се зае да събира хляб и сирене в една ленена торба.

— Клариса, трябва веднага да напуснеш града!

— Баща ми — прошепна беззвучно тя.

— Знам. Видяхме трупа му в пламъците. Успокой се, не са го изгорили жив. Ще прочета двадесет и пет меси за душата му. Сега ме е страх само за теб.

Като забеляза, че момичето не го слуша, той я разтърси здраво и главата й се замята безпомощно.

— Слушай ме внимателно, Клариса! — Когато в очите й се появи светлина, той й предаде страшното обвинение на граф Уолдънхем. — Обявили са награда за теб. Все им е едно дали ще те доставят мъртва или жива.

— Награда? — прошепна смаяно тя. — Но какво струвам аз?

— Клариса, ти струваш много, но кой знае по каква причина си събудила гнева на графа! Не им казах нищо за наградата, но съм сигурен, че ще узнаят много скоро и не всички ще проявят готовност да мълчат, за да запазят живота ти. Винаги се намира някой алчен негодник, който е готов да продаде и собствената си майка за малко пари…

— Нека ме предаде! Аз съм невинна и кралят…

Смехът на свещеника я стресна и тя млъкна. Той застана пред нея и я уви в дебела, дълга наметка.

— Ще те признаят за виновна и в най-добрия случай можеш да разчиташ на бърза смърт на бесилката. Искам да се махнеш от града, да се скриеш в кралската гора и да ме чакаш. Щом се стъмни, ще дойда при теб и се надявам, че дотогава ще имам план за бъдещето ти. Върви най-после, Клариса! Скрий се добре и внимавай никой да не те види. Обещавам, че ще ти донеса някакъв инструмент и още храна. Мисля, че ще намеря възможност да те изпратя по-далеч оттук, където никой няма да те познава и ще печелиш хляба си.

Преди Клариса да е осъзнала какво става с нея, свещеникът я избута навън, като не забрави да й връчи торбичката с храна. Препъвайки се в дългата наметка, тя забърза към градската порта. Не се стараеше да се крие от съгражданите си, но тъй като всички бяха събрани около догарящите руини на дома й, никой не я забеляза.

Щом стигна гората, тя се скри зад едно дърво и се отпусна изтощено на студената земя. Сърцето й беше пълно с безкрайна тъга, която я правеше неспособна да проумее случилото се през последните часове. Отначало виждаше пред себе си само мъртвото бащино тяло и зейналата в гърлото рана. После започна да си припомня живота, който бяха водили заедно, грижите и любовта му. Накрая, след горещите молитви към Бога да приюти душата на милия й баща, тя избухна в плач. Плака и плака, докато не й останаха сълзи. Уви се в наметката си и се сви на кълбо. След като сълзите й пресъхнаха, уморените, сковани мускули постепенно се отпуснаха и тя задряма, макар че трепереше с цялото си тяло.

Събуди се малко преди залез слънце. Чувстваше се разбита, всяко мускулче я болеше, сърцето й биеше ускорено. Левият й крак, наранен при падането, се беше подул и болеше непоносимо. Тя дръпна наметката от лицето си и откри един мъж, седнал на преобърнато дърво близо до нея. Изпищя задавено и скочи, готова да побегне.

— Не се страхувай — заговори предпазливо мъжът и гласът му й помогна да го разпознае. Това беше човекът, който вчера я спаси от Панел и съучастниците му!

— И ти ли искаш да спечелиш наградата, обявена за главата ми? — попита тя и в гласа й се примесваха гняв и подигравка. — Ако ме отведеш в дома на графа, аз ще му кажа, че вчера ми помогна да избягам. Господарят ти сигурно няма да хареса тази постъпка.

Мъжът избухна в смях и тя го погледна изненадано.

— Не се страхувай от мен, дете — повтори меко той. — Разговарях надълго и нашироко със свещеника, докато ти спеше, и мисля, че планът ни е добър. Ако си готова да ме изслушаш, обещавам, че ще те скрием толкова добре, та никой да не те намери.

Клариса кимна кратко, седна срещу него и го зачака да продължи с обясненията си. Когато узна какво бъдеще й готвеха, очите й се разшириха от ужас и страх, но скоро в тях се примеси и младежка жажда за приключения.

Непознатият имаше брат, който бил войник на кралска служба, но имал нещастието да остане жив след безбройните битки и когато остарял, се озовал на улицата без пукната пара. Две години бродил самотен из страната и гладувал, докато случайно попаднал на банда отлъчени от обществото, безработни и провалени хора, които си направили убежище в огромната гора на север от градчето Моретон.

Клариса не можеше да проумее чутото.

— И ти ми предлагаш да се присъединя към разбойническата банда? — попита невярващо тя. — Но те… те са безправни!

Мъжът разбра възмущението й. Свещеникът му беше похвалил със силни думи отличните качества на възпитаницата си.

— Младо момиче като теб няма какво да търси в бандата. Макар че отскоро те имат водач и между разбойниците цари нещо като християнска любов към ближния, дори дисциплина, дребосъче като теб не би могло да им се противопостави и скоро ще загине.

Кой знае защо, Клариса сметна думите му за окуражителни и дори се усмихна.

— Освен това — продължи с усмивка мъжът, — те няма да се поколебаят да те предадат на графа срещу обещаната награда.

— Мога да пея. Защо да не се наема в някой богат дом и да…

Мъжът вдигна ръка, за да я спре.

— Само благородните семейства имат свои музиканти. Или най-много някой богат търговец. Не забравяй, че си момиче без роднини, без защита…

Клариса помръкна. Раменете й увиснаха. Къде ли имаше място за нея?

Като забеляза, че тя е започнала да проумява трудността на положението си, мъжът продължи да й обяснява плана си:

— Ако се преоблечеш като момче, ще намериш подслон при отлъчените. Ще отрежеш косата си, ще сложиш панталон, ще пристегнеш гърдите си и никой няма да открие в теб жената. Свещеникът каза, че можеш да променяш гласа си и да вземаш дори най-дълбоките тонове. Като те гледам, никой няма да познае, че си момиче.

Клариса не беше сигурна дали да се засмее или да се обиди на последната му забележка. Вярно, тя не отговаряше на класическия идеал за красота, който изискваше жената да има пълни устни и големи сини очи. Въпреки това й се искаше мъжът да каже, че…

— Не бива така — проговори непознатият с тих смях. — Нямаш причини да ме гледаш сърдито. Сигурен съм, че когато пораснеш, ще се закръглиш и ще заприличаш на истинска дама.

— Аз съм на двадесет години — отговори ледено Клариса.

Мъжът се покашля смутено.

— Тогава би трябвало да благодариш на Бога, че ти е дал този дребен ръст. Хайде, тръгвай с мен, защото вече е много тъмно. Донесох ти мъжки дрехи. Иди в храстите да се преоблечеш и потегляме. Трябва да се върна колкото се може по-бързо. Графът не обича хората му да изчезват за дълго.

Мисълта, че излага добрия човек на опасност, я накара да побърза. Тя взе мъжките дрехи, потръпна от допира на хладното платно и се мушна в храстите, за да се преоблече. Минаха само няколко секунди, докато свали роклята си, но не беше свикнала с мъжкия гардероб и нямаше представа как да се облече. Плътният памучен панталон покри краката й и тя затегна с все сила вървите на талията, за да не пада. Следващото беше дълга памучна кърпа и тя въздъхна потиснато, защото само трябваше да я увие малко по-стегнато около гърдите си и те станаха съвсем плоски. Облече тънката, мека риза с широки ръкави и допълни тоалета си с жакет от здрава, гъстотъкана вълна. Жакетът покриваше дупето й и беше красиво обшит със златни конци. Никога не беше носила толкова меки, приятни дрехи. Имаше чувството, че раните по измъченото й тяло, влошени още повече от триенето на грубата вълнена рокля, са зараснали веднага. Господи, колко свободно се движа в мъжките дрехи! — каза си изненадано тя и подскочи пън въздуха.

Накрая обу леките ботушки, които й стигнаха до коленете, стегна връзките, извади от купчинката дрехи пред краката си златния колан и го закопча върху панталона. Завърза богато бродирания ешарф около хълбоците си и отиде при непознатия мъж.

— Много добре! — похвали я той, завъртя я в кръг и я огледа от всички страни. Смръщи чело при вида на краката й, защото му се сториха прекалено красиви и добре оформени за момчешки, но нямаше как. — А сега косата. — Той извади от джоба си ножица и посегна към главата й.

Клариса отстъпи назад и помилва уплашено дългата си гладка коса. Не помнеше да са я подстригвали, откак се беше родила.

— Хайде, хайде — опита се да я успокои мъжът. — Става късно. Това е само коса, момиче. Пак ще ти порасне. По-добре я отрежи сега, иначе може да изгори заедно с теб на кладата за магьосници.

Клариса събра цялата си смелост и се обърна с гръб към мъжа. Когато тежкият сноп коса падна на земята, тя почувства главата си странно лека. Изненадата беше повече от приятна.

— Я виж, косата ти ще се накъдри! — засмя се мъжът, който се опитваше да й помогне в тежката ситуация. Когато свърши с подстригването, той я обърна и кимна одобрително. По дръзкото чело бяха нападали непокорни кичурчета, главата й изглеждаше чудесно оформена. Мъжът си помисли, че късата коса и момчешките дрехи й отиват много повече от грозната вълнена рокля, но не каза нищо, за да не я обиди.

— Защо? — попита глухо Клариса и го погледна замислено. — Вие работите за графа, а ми помагате. Защо?

— Защото познавам младия — отговори мъжът и лицето му помрачня. Очевидно говореше за Панел. — Познавам го от самото му раждане. Той получава всичко, каквото иска, а баща му го научи да взема насила онова, което не му дават. Много пъти съм се опитвал да го предпазвам от глупостите му, но не успях, затова реших, че е по-добре да спасявам хората, които нападаше. Готова ли си? — Очевидно не искаше да продължава повече с тази тема.

Клариса се настани удобно на гърба на добродушния кон и двамата потеглиха на север. По пътя мъжът й прочете цяла лекция как да се държи като момче и да пази тайната си. Трябваше да върви като момче, с дълги стъпки, изпънала рамене. Не й беше позволено да хихика глупаво, да избухва неочаквано в плач. Напротив — трябваше да ругае, да се къпе рядко, да плюе и да се чеше, както и да работи усилено. Паяците и мръсотията не биваше да я плашат и така нататък, и така нататък, докато главата на Клариса се замая и тя клюмна над седлото. Това й донесе още една лекция, според която мъжете бяха длъжни да проявяват издръжливост и грубост.

Когато стигнаха в онази част на гората, където се криеха отлъчените, мъжът втъкна в колана й кама и й заръча да я носи винаги със себе си, за да се пази. Обясни й, че в лагера със сигурност ще се намери мъж, който да я обучи да си служи с камата.

Щом навлязоха в гората, която ставаше все по-тъмна и заплашителна, мъжът престана да говори и Клариса усети как тялото му затрепери от напрежение. Тя стисна с такава сила седлото, на което едва се крепеше, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Стресна ги крясък на нощна птица и мъжът отговори по същия начин. Навлязоха още по-дълбоко в гората, където ги посрещна вик на сова. Сигналът се предаде още по-навътре и тогава мъжът слезе от седлото, завърза коня си и помогна на Клариса да стъпи на земята.

— Ще чакаме тук до сутринта — проговори шепнешком той. — Те искат да разберат кои сме и едва тогава ще ни пуснат в лагера. Седни тук, момче — прибави по-високо той. — Ще спим под дървото.

Клариса не можа да заспи. Увита в наметката си, тя лежеше тихо и се взираше в огромната корона на дървото над главата си. Беше преживяла страшни неща и не можеше да се отърси от горчивия спомен за убийството на баща си. Само заради каприза на един благородник тя беше прогонена далече от дома си, в тази студена, страшна гора, а баща й беше загубил живота си! При тази мисъл в гърдите й лумна луд гняв и тя забрави страха и мъката си. Щеше да преодолее тази криза и един ден да си отмъсти жестоко на Панел и на всички като него.

При първата утринна светлина двамата се качиха отново на коня и продължиха бавно пътя си през кралската гора.