Джуд Деверо
Клариса (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Малкото градче Моретон беше оградено с висока каменна стена. Сивите каменни зидове хвърляха дълги сенки върху гъсто струпаните къщи. Улици почти нямаше. Добре утъпкани пътеки свързваха отделните къщи и се събираха в малък площад, над който царуваха устремената към небето църковна кула и величественото, боядисано в бяло кметство. Беше ранно утро и градчето още спеше. Само няколко кучета се бяха разбудили от бледата светлина и се протягаха сънено. След около час десетина размъкнати жени излязоха от къщите си и тръгнаха да вадят вода от градския кладенец. Пред портата застанаха четирима мъже, нарамили брадви, и зачакаха стражите да отворят тежките дъбови крила.

Клариса Блейкит седеше в скромната си, схлупена, свежо варосана къщурка и се вслушваше с всяка фибра на тялото си в скърцането на тежките порти. Когато очакваният шум най-после отзвуча, тя вдигна от пода меките си кожени обувки и се запъти на пръсти към вратата, която за нещастие водеше право в спалнята на баща й. Клариса се бе облякла още няколко часа преди изгрев слънце. Както обикновено, носеше рокля от груба вълна. По изключение, днес не бе разкритикувала ожесточено фигурата си, както правеше всеки ден при обличане. Очевидно беше осъдена да чака още дълго, докато порасне. Кога ли щеше да изглежда като зряла жена, да увеличи малко ръста си или поне да се позакръгли? Не, тя беше вече двадесетгодишна и трябваше най-после да се примири, че ще живее до края на дните си без заветните женски прелести като закръглени хълбоци или пищни гърди. Е, поне не се нуждая от корсет, каза си с въздишка тя.

Клариса хвърли бърз поглед към баща си, за да се увери, че той продължава да спи, преметна през ръката си дългата вълнена пола и прескочи четвъртото стъпало, което скърцаше оглушително.

Щом слезе долу, тя не посмя да отвори капака на прозореца, защото шумът можеше да събуди баща й, а той имаше остра нужда от почивка. Избягна масата, отрупана с документи, мастилница, пера за писане и полуготовото завещание, което трябваше да бъде довършено днес, отиде до отсрещната стена и погледна с копнеж двата инструмента, окачени на куките. Щом си припомни музиката си, всички жални мисли за момичешката й фигура изчезнаха. В главата й вече се оформяше нова мелодия. Нежни, кротки звуци, много подходящи за любовна песен.

— Не можеш ли да решиш? — чу се гласът на баща й от подножието на стълбата. Клариса се втурна към него, прегърна го през кръста и му помогна да отиде до масата. Тъмните кръгове под очите му личаха даже в сумрака на стаята.

— Трябваше да си останеш в леглото. Не е нужно да започваш работа още преди да се е развиделило.

Мъжът улови ръката й, вдигна глава към красивото й лице и се усмихна нежно. Много добре знаеше какво мнение има дъщеря му за фините си черти, за крехката фигура, поради която я оприличаваха с елфите в гората. Той харесваше много леко скосените й виолетови очи, мъничкия нос и красиво извитата малка уста. Достатъчно често беше слушал оплакванията й, но за него всичко в нея беше скъпо и мило.

— Ела тук — подкани я меко той и я бутна към стената. — Избери си инструмента, който подхожда на днешното ти настроение, и се махни от къщата, преди да се появи някой подранил гражданин и да ти проглуши ушите, че непременно му е необходима хубава песен за най-новия наследник.

— Може би е по-добре да остана при теб — пошепна с обич тя и на лицето й се изписа загриженост. От една година насам баща й страдаше от силни болки в сърдечната област.

— Не ставай лоша, Клариса! — проговори предупредително бащата. — Вземи си нещата и изчезвай!

— Разбира се, милорд — отговори тя и го дари с ослепителна усмивка, която разтопи сърцето му. Ъглите на очите й се извиха нагоре, а устата й се оформи в съвършен купидонов лък. С бързо, опитно движение тя откачи от стената дългата цитра със стоманени струни и остави псалтира на мястото му. Обърна се и погледна загрижено баща си.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? Днес мога и да не излизам.

Решен да не обръща внимание на думите й, мъжът й подаде принадлежностите, без които не можеше нито един музикант — малък пулт, който се слагаше на скута, мастило, перо и хартия.

— Предпочитам да композираш, вместо да си губиш времето със стар и болен човек като мен. Я почакай, Клариса! — Той я сложи между краката си и бързо сплете косата й на дебела плитка. Дъщеря му имаше разкошна коса, гъста, напълно гладка, а цветът й беше неразгадаем дори за него. Имаше чувството, че някое дете е грабнало четката и е оставило върху главата на дъщеря му всички възможни тонове.

По главата й се редяха кичури от блестящо злато, светло-ленено, плътно кестеновочервено, златночервеникаво, сиво-кафяво и дори — поне така твърдеше Клариса — малко сиво.

Когато сплете косата й, той свали от закачалката наметката й, завърза я на раменете й и нахлупи качулката над лицето й.

— И не се самозабравяй, защото ще настинеш. Е, тръгвай най-после — подкани я весело той и я обърна към вратата. — Щом се върнеш, искам да чуя нещо особено хубаво!

— Ще направя всичко, за да те зарадвам — обеща засмяно Клариса и излезе навън.

От малката им къща, която се намираше точно до крепостната стена срещу градската порта, Клариса можеше да вижда почти цялата община и сега проследи събуждането на града. Покривите на къщите бяха най-много на половин метър разстояние едни от други, алеята, която минаваше покрай стената, почти не се виждаше. Построени от камъни и тухли, грубо замазани, постройките се редяха една след друга, някои внушителни, като къщата на кмета, други ниски и схлупени, като жилищата на занаятчиите или дома на баща й, градския адвокат. Лек бриз се плъзгаше над покривите и капаците на прозорците потракваха весело.

— Добро утро — извика една жена, която премиташе пред къщата си. — Сигурно работиш над църковната песен за днешната вечерня?

Клариса метна цитрата на рамо и махна приятелски на съседката си.

— И да, и не. Всичко едновременно — отговори весело тя, махна й още веднъж и забърза към градската порта.

След малко обаче трябваше да спре, защото едва не връхлетя право в муцуната на едно муле. Хвърли бърз поглед нагоре и видя, че Джон Торп нарочно й бе препречил пътя.

— Я виж ти, малката Клариса! Няма ли да ме удостоиш поне с една мила дума? — попита ухилено той.

Клариса побърза да се отдръпне от озъбената конска муцуна.

— Клариса! — извика женски глас от другата страна на колата. Мисис Бърбидж опразваше нощните гърнета в общинската кола, на чиято капра седеше Джон Торп. — Ела довечера у нас! Най-малката ми дъщеря страда от разбито сърце. Мислех си, че една нова любовна песен ще я утеши.

— Много добре! — засмя се Джон. — Аз също имам нужда от нова любовна песен. — При тези думи той потърка дръзко задника си, за да напомни на Клариса, че преди два дни го бе ощипала, и се опита да си открадне една целувка.

— За теб, Джон — отговори с медено гласче Клариса, — ще измисля песен, която ще ухае по-приятно от товара в колата ти.

Джон избухна в луд смях и Клариса едва успя да се разбере с мисис Бърбидж, че ще я посети тази вечер след църковната служба.

След като уреди и този въпрос, Клариса се втурна задъхано към портата. Ако останеше още малко в града, хората щяха да я затрупат с молби за нови песни и нямаше да има време да поработи сериозно над музиката си.

— Днес закъсня, Клариса — поздрави я сърдечно стражът. — И не забравяй да напишеш нещо хубаво за болното ми дете! — извика подире й той, но Клариса вече тичаше към овощните градини в полето.

Най-после тя се настани под любимото си ябълково дърво и се засмя облекчено. Отвори малкия си пулт, за да запише колкото се може по-бързо музиката, която чуваше в главата си. Облегна се на стъблото и засвири на цитрата, за да види как звучи мелодията, която не й беше дала да се наспи. Потънала в работата си, заета да свърже стиховете и нотите в красива песен, тя не забелязваше как минаваха часовете. Когато най-после се изправи, за да си поеме дъх, усети, че раменете й са сковани, а пръстите — подути и разранени. Можеше да бъде доволна от себе си — беше написала две песни и един нов псалм за църквата.

Тя се протегна, разкърши ставите си, остави цитрата настрана, опря се на един нисък, гол клон и се загледа към обработените поля, които стигаха чак до заградените пасища на графа.

Не! Сега не биваше да изпада в мрачно настроение. Нямаше да мисли за графа. Той прогони почти всички селяни от околността и завзе имотите им, като увеличи безбожно лихвите. После загради освободената земя и пусна по полето овцете си, които му носеха печалба. Мисли за нещо приятно, заповяда си Клариса и погледна в противоположната посока. А нима имаше нещо по-прекрасно от музиката?

Още като дете в главата й имаше само музика. Докато свещеникът четеше латинската меса с гръмовития си глас, тя нахвърляше в ума си нова песен за момчешкия хор. Когато дойде празникът на жътвата, тя се отдели от множеството, защото отново беше заета с песните, които чуваше само тя. Баща й, овдовял преди много години, едва не полудя, защото трябваше часове наред да търси изгубеното си дете.

Един ден, малко след като навърши десет години, Клариса отиде на кладенеца да извади вода. Точно по това време в града беше пристигнал трубадур. Той седеше на пейката до кладенеца с една млада жена, а на стената беше облегната осиротялата му лютня. Клариса никога не беше държала в ръка музикален инструмент, ала достатъчно често беше гледала другите да свирят и знаеше какво трябва да направи, за да изтръгне от лютнята желаните от нея тонове. Само след минути засвири една от мелодиите, които щъкаха в главата й. Стигна чак до четвъртата песен, преди да забележи, че трубадурът е престанал да флиртува с младата жена и стои безмълвно до нея. Без да говори, той й показа как да дърпа правилно струните, как да слага пръстите си за различните акорди. Болката, която Клариса изпита при врязването на струните в нежните й момичешки пръсти, не беше нищо в сравнение с ликуващата радост, че за първи път можа да чуе музиката, която не й даваше мира.

Три часа по-късно, когато примиреният баща тръгна да търси дъщеря си и мина покрай кладенеца, остана смаян от невероятната гледка. Детето му беше заобиколено от половината жители на градчето и всички си шепнеха, че никога не са виждали такова чудо. Свещеникът, който откри в чудото неподозирани възможности, отведе Клариса в църквата и я сложи да седне пред клавикорда. След няколкоминутни опити Клариса започна да свири с нарастваща увереност една сложна църковна песен, хвалебствен химн за църквата, като тихо рецитираше текста.

Баща й беше безкрайно облекчен, че единственото му дете не беше слабоумно, както се опасяваше. Просто главата му беше толкова пълна с музика, че понякога не реагираше дори на бащините си думи. След този забележителен ден свещеникът се зае с образованието на Клариса, твърдо убеден, че талантът й е дар от Бога, а той като негов говорител е единствено достоен да я образова. Нямаше нужда да обяснява, че като адвокат баща й е твърде далече от Божието благоволение и че колкото по-малко момичето прекарва в безбожната му компания, толкова по-добре за него.

Последваха години на строго музикално възпитание. Усърдният свещеник научи Клариса да свири на всички музикални инструменти, които успя да намери. Тя свиреше на клавишни инструменти, на рог, на струнни инструменти със и без лък, на барабани и дори на орган. Специално заради нея свещеникът успя да издейства органа от общината, уверявайки гражданите, че така ще изпълнят желанието на Бога (а също и неговото собствено, и това на Клариса).

Когато се увери, че възпитаницата му умее да свири на орган, свещеникът повика в градчето един францискански монах, който я научи да композира музика. Много скоро момичето започна да пише с ноти и символи прекрасни балади, песни, меси и литании.

Тъй като през цялото време беше заета да свири на най-различни инструменти и да пише ноти, Клариса навърши петнадесет години, преди възпитателите й да открият, че тя може и да пее. Монахът, който вече се готвеше да замине обратно за абатството си, уверен, че ученичката му е овладяла всичко, каквото трябваше да знае, влезе една сутрин в църквата и бе посрещнат от толкова мощен глас, че расото му се развя като от вятър.

Когато най-сетне се убеди, че това прекрасно, невероятно силно пеене излиза от гърлото на дребничката му ученичка, старият монах падна на колене пред олтара и благодари на Господа за милостта, че му е изпратил това благословено дете.

Клариса видя любимия си учител с обляно в сълзи лице и треперещи ръце, стиснали кехлибарения кръст, и веднага спря да пее. Затича се към него, уплашена, че внезапно му е станало лошо или, което беше много по-страшно, че се е обидил от „крясъците“ й. Тя съзнаваше, че пее много силно, и се боеше от присъдата му.

След тази случка монахът започна да я обучава по пеене също така грижливо, както по композиране и свирене на различните инструменти. Скоро Клариса събра няколко групи деца и възрастни и състави чудесен хор, използвайки всеки що-годе добър глас в малката, обградена с каменни стени община.

Тя така и не разбра кога навърши двадесет години и зачака най-после да порасне или поне да се закръгли малко. Отчая се, когато си остана ниска и плоска и завидя ужасно на връстничките си, които се женеха и раждаха бебета. Те живееха друг живот, докато тя стоеше настрана и се задоволяваше да композира приспивни песни за плачливите им бебета.

Всъщност, какво право имам да недоволствам, каза си с усмивка тя и се залови с две ръце за ниския клон на ябълката. Само защото младите мъже се отнасят към мен със страхопочтително уважение — изключение правеше единствено Джон Торп, но той се държеше така с всички хора в градчето, — това не е причина да унивам. Когато навърши шестнадесет години, за ръката й се явиха четирима претенденти, но свещеникът отсече, че талантът й е дар от Бога и знак, че тя е определена да служи на църквата, а не да задоволява страстите на един смъртен мъж. Той отказа категорично да се съгласи с женитбата й и Клариса изпита безкрайно облекчение, защото никак не й се искаше да се омъжи. Но годините се изнизваха и тя започна да осъзнава болезнено колко е самотна. Тя обичаше музиката си, обичаше църковните песни, но понякога… като през лятото преди две години, когато изпи четири чаши силно вино на сватбата на кметската дъщеря. Замаяна от алкохола, тя грабна цитрата си, качи се на масата и изпя една много, много неприлична песен, която импровизира куплет по куплет. Разбира се, свещеникът поиска да я прекъсне още на първия куплет, но тъй като беше изпил повече вино от всички други и се смееше и се търкаляше в тревата, естествено не беше в състояние да я спре. Това беше прекрасна вечер за Клариса. Тогава тя се почувства част от градчето, част от хората, които беше познавала през целия си живот, а не нещо специално, разделено от общността заради талантите си — също като парченцето от черепа на Свети Петър, което се пазеше в скъпоценно ковчеже в църквата. Нещо, което вдъхваше уважение и до което никой не смееше да се докосне.

И тъй като музиката винаги беше на първо място в мислите й, тя се опита да изрази с думи и мелодия онова, което я вълнуваше в момента. Пое дълбоко въздух и го разпредели така, както я бяха научили, за да запее трогателна балада за самотата на живота, за младата жена, която търси истинската любов.

— Тук съм, тук съм, мило птиченце! — обади се самодоволен мъжки глас зад гърба й.

Клариса беше толкова вдълбочена в песента си, а и гласът й беше толкова силен, че заглушаваше всички шумове, и тя не забеляза тримата млади мъже на коне, които препускаха към нея. Трима силни, здрави, жадни за удоволствия момци, каквито бяха само синовете на благородниците. Лицата им бяха зачервени от пиянската нощ, изпълнена вероятно и с плътски удоволствия. Дрехите им бяха от скъпоценно кадифе, подплатени с кожи и обшити с блестящи перли. Клариса никога не беше виждала толкова разкошно облекло и зяпна смаяно. Беше толкова изненадана, че не беше в състояние да се помръдне от мястото си. Най-представителният от тримата — едър, рус младеж — скочи от седлото и се запъти към нея.

— Ела с мен, малката — покани я той и Клариса се потърси от лошия му дъх. — Ти май не позна господаря си? Позволи ми да ти се представя. Аз съм Панел, бъдещият граф Уолдънхем.

Името събуди Клариса от транса, в който беше изпаднала. Голямото, алчно, грозно семейство Уолдънхем измъкваше и последното пени на бедните селяни. Който не можеше да плаща, биваше прогонван от земята си и тръгваше да обикаля страната и да проси.

Клариса отвори уста, за да каже на знатния младеж какво мисли за него, но в този момент той я сграбчи, притисна миришещата си уста в нейната и мушна езика си през зъбите й. Стана й гадно и тя едва не повърна.

— Кучка! — изфуча мъжът, когато горните и долните й резци се забиха в езика му. — Ще те науча да се подчиняваш на господаря си! — Той дръпна наметката и с един замах я свали от раменете й. После посегна към деколтето на роклята и излинелият вълнен плат се раздра до гърдите.

— По дяволите, тази рибка е много малка! — изпухтя недоволно той. — Май е най-добре да я хвърля обратно в реката.

Двамата му приятели, които тъкмо бяха слезли от седлата, избухнаха в подигравателен смях.

Тази дръзка забележка за липсващите физически прелести на Клариса превърна страха й в гняв. Може би тя стоеше на по-ниско обществено стъпало в сравнение с този мъж, но какво беше виновна за произхода си? Освен това тя имаше талант, даден й от Бога, и благодарение на него никой не смееше да се отнася към нея като към нискостоящо същество. С движение, което никой от тримата не очакваше, Клариса прибра полата си, вдигна крак и с все сила изрита младия мъж между бедрата. В следващия момент избухна същински ад. Панел се извиваше и крещеше от болка, а двамата му приятели се мотаеха безпомощно наоколо и се опитваха да разберат какво става, тъй като бяха твърде пияни, за да проумеят случилото се.

Без да мисли накъде да тича, Клариса хукна като подгонена сърна. Дългогодишните дихателни упражнения бяха заздравили дробовете й. Тя тичаше равномерно през студените, ожънати поля, спъна се на два пъти, защото се опитваше да държи скъсаната си рокля на гърдите и едновременно с това трябваше да повдига полата си, за да не се мотае из краката й.

Стигна чак до оградата, зад която започваха проклетите пасища за господарските овце, и там трябваше да спре. Очите й се напълниха със сълзи. Облегна се тежко на един кол и се обърна към преследвачите си. Тримата благородници бяха възседнали конете си и претърсваха полята за жертвата си.

— Ела тук! — пошепна й някакъв глас. — Мини отляво!

Клариса вдигна глава и видя възрастен мъж на кон, облечен със същите скъпи дрехи като Панел. В погледа й се появи страх на подгонено животно и тя отново се втурна да бяга, за да се отърве от чуждия мъж, който я преследваше с коня си.

Мъжът я настигна без усилие, препусна редом с нея и заговори успокоително:

— Момчетата не искаха да ти сторят зло. Пияни са и главите им са замаяни. Ела с мен и ще те отведа на едно място, където ще можеш да се скриеш.

Клариса го погледна недоверчиво. Как можеше да му се довери? Ами ако я предадеше в ръцете на онези похотливи благородници?

— Тръгвай, момиче! — настоя мъжът. — Не искам да те видя в ръцете на Панел!

Без да мисли повече, Клариса улови протегнатата й ръка. Мъжът я настани пред себе си на коня и го пусна в галоп. Животното препусна право към дърветата, които се появиха като плътна стена в далечината.

— Кралската гора! — пошепна страхопочтително Клариса и се вкопчи в седлото. Никой от по-нисшите съсловия нямаше право да влиза в кралската гора и тя беше виждала как бесеха мъжете, осмелили се да ловят кралските зайци.

— Сигурен съм, че Хенри няма да има нищо против нарушаването на забраната му, като се има предвид, че случаят е меко казано необичаен — отбеляза с усмивка ездачът.

Щом се скриха зад дърветата, той я пусна на земята.

— А сега се скрий колкото можеш по-добре и чакай слънцето да се издигне. Щом крепостните излязат на полето, можеш да се върнеш в града.

Клариса го погледна обидено. Как смееше да я причислява към крепостните? После кимна сковано и се скри навътре в гората.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди слънцето да достигне най-високата си точка. Докато чакаше в тъмната, студена гора, тя си представяше страшните неща, които щяха да й сторят благородниците, ако я бяха заловили. Двамата й учители, които принадлежаха към класата на духовенството, я бяха научили, че насилието, което благородниците упражняваха над гражданите и селяните и въобще начинът, по който се отнасяха към тях, е несправедливост и Бог я наказва. Тя също имаше право да живее спокойно и щастливо, имаше право да седи под ябълковото дърво и да пише музиката си. Бог не беше удостоил благородната класа с изключителното право да владее земята, телата и душите на останалите.

Гневът, който бушуваше в гърдите й, я топлеше. Тя си спомни отново случилото се миналото лято и се ядоса още повече. Свещеникът беше помолил графа да изслуша хора на момчетата и Клариса в частния си параклис. Графът беше бащата на Панел. Хорът репетираше усилено за голямото събитие, а Клариса работеше до пълно изтощение, за да направи композициите си съвършени. Когато най-после й позволиха да изпълни произведенията си, тя се озова пред тлъст, измъчван от подагра мъж, който насред изпълнението й внезапно се разкрещя, че не обичал толкова мършави жени. После се обърна към свещеника и му заповяда да доведе малката, когато понатрупа повечко месце по кокалите си, за да може да го забавлява и по друг начин, не само с хорови песни и инструментални изпълнения. Накрая графът напусна параклиса още преди концертът да е свършил.

Когато слънцето се издигна в зенита си, Клариса се промъкна предпазливо към края на гората и се вгледа напрегнато в откритото поле. Като не видя нито един благородник, тя въздъхна облекчено и излезе под слънцето. Изтича към овощната градина, където беше любимото и ябълково дърво, за да си вземе цитрата. Сърцето й беше пълно с грозни спомени и тя съзнаваше, че никога вече няма да се върне при това дърво.

Там Клариса преживя най-големия си шок за този ден. Под дървото лежаха парченцата от цитрата й, очевидно стъпкани от безмилостните конски копита! Горещите сълзи на гняв и мъка едва не я задушиха. В сърцето й се смесваха омраза, безсилен гняв, съзнание за безпомощност.

— Как посмяха да счупят цитрата ми! — изплака тя, коленичи и събра остатъците. Напълни полата си, но съзна колко безполезни са били усилията й и ядно захвърли парчетата към дървото.

Със сухи очи и изправени рамене тя се запъти бързо към градската стена, преглъщайки гнева си. В сърцето й бушуваше истинска буря, но тя знаеше, че трябва да се сдържа — поне заради баща си.