Джоана Линдзи
Отровни думи (53)

Петдесет и трета глава

Келси седеше сковано на дивана в стаята си. Дерек крачеше нервно напред-назад, а леля й Елизабет се бе настанила до нея. Лицето на младата жена пламтеше от срам. И двамата знаеха истината, и на нея й се искаше да избяга накрай света.

— Трябваше да дойдеш при мен, Келси — меко каза леля й. — Имам достатъчно пари, за да изплатя дълговете на Елиът. Всичко щеше да бъде наред.

— Тогава нещата не стояха така — отвърна племенницата й. — Нито аз, нито Елиът знаехме, че имаш свои пари.

Елизабет въздъхна.

— Знам. Разбирам жертвата, която си направила. Просто не мога да си простя случилото се. Кълна се, че щях да застрелям онзи негодник, моя съпруг, ако имах пистолет под ръка.

— Не вярвах, че ще ти признае някога.

— Вината го е измъчвала и не е могъл да издържи повече. Много добре знае, че е отишъл твърде далеч. Той ти е внушил тази отвратителна идея, мила моя. Призна ми го. Това, че е бил отчаян, не е извинение.

— Къде е той сега?

— Не знам и не ме интересува — заяви Елизабет. — Изгоних го от къщата си. Никога няма да му простя.

— Аз сама реших, лельо Елизабет. Той не ме е насилвал.

— Не го защитавай…

— Позволете ми — прекъсна ги Дерек. — Аз съм дяволски доволен от неговата постъпка, каквато и да е причината.

— Дерек — възкликна Келси.

— Така е — настоя младият мъж. — Съжалявам за всичко, което е трябвало да преживееш, но не съжалявам, че те срещнах, Келси. Ако не беше той, може би никога нямаше да се запознаем.

Беше напълно сериозен. Думите му я развълнуваха и тя отново се изчерви.

— Егоист — промърмори Елизабет. — Освен това трябва да ви кажа, млади човече, че Келси се връща с мен у дома. След година или две, когато всичко това се забрави ще се погрижа да я устроя както подобава.

— Не — упорито заяви Дерек. — Ако настоявате за благоприличен срок на ухажване, аз съм съгласен. Но не съм съгласен да чакам година или две…

— Младежо — остро го прекъсва тя, — не сте вие този, който ще решава каквото и да било. Освен това не съм казала, че племенницата ми ще се омъжи за вас.

Келси смаяно отвори уста и се втренчи в леля си.

— Мадам, много добре знаете каква е връзката ми с Келси. Аз я компрометирах и аз трябва да се погрижа, за да възстановя доброто й име. Защо, по дяволите, не желаете да се оженя за нея?

— Защото няма да я насилвам да се омъжи за когото и да е. Тя има право на избор, а аз не съм чула да заявява, че желае да се омъжи за вас.

Келси закри устните си с ръка, за да прикрие усмивката си. И двамата наистина бяха доста упорити. Тя познаваше много добре леля си и знаеше, че нарочно се държи толкова рязко с Дерек. Младият мъж бе отлична партия за племенницата й. Елизабет просто не искаше да го признае.

Въздъхна, защото Дерек я гледаше очаквателно, но отговорът й нямаше да го зарадва.

— Нищо не се е променило, Дерек. Също като леля, и аз не съм убедена, че тази история ще се забрави. Мъжете, които бяха там онази нощ и които те познават, ще знаят, че съм била твоя любовница. Те ще бъдат ужасени, ако се ожениш за мен. Обществото ще те отхвърли.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Келси, че не ме интересува мнението на обществото?

— Това не е истина и ти отлично го знаеш — меко възрази тя. — Ти винаги си бил особено внимателен в поведението си, за да не предизвикаш скандал, защото баща ти ненавижда скандалите.

— Баща ми е съгласен да ни даде благословията си — сковано заяви Дерек.

Тя примигна.

— Той е променил мнението си, защото принадлежа към висшето общество?

— Не, заради майка ми. Убеден съм, че преди много години е искал да се ожени за нея, но не се е решил, и сега дълбоко съжалява.

— Но съгласието на баща ти няма да спре…

На вратата се почука и Реджи Идън влезе в стаята, без да дочака поканата.

— О, боже, да не прекъсвам нещо? — безгрижно попита тя.

— Реджи, имаме личен разговор — рязко рече Дерек.

— Така ли? — с престорена изненада попита тя. — О, няма да ви отнема много време. Просто си помислих, че би искал да знаеш за слуха, който утре ще обиколи цял Лондон, че Дерек Малъри е имал годеница. — Тя млъкна и погледна към Келси. — Не знаеше ли, че двамата са сгодени, откакто тя се е родила? Е, тази млада дама се разтревожила, че той може да не спази обещанието да се ожени за нея и решила да го принуди да действа.

— Реджи, за какво говориш, по дяволите? — възмутено възкликна братовчед й. — Никога не съм бил сгоден!

— Разбира се, че си, братовчеде, но позволи ми да довърша.

— Тя се е побъркала — увери той Келси. — Кълна се, че никога не съм имал годеница…

— О, замълчи за малко, братовчеде — прекъсна го с усмивка Реджи. — Както вече споменах, тази млада дама е доста ексцентрична и обича да си прави шеги също като мен, когато бях по-млада. И тъй тя решила, че единственият начин да разбере чувствата на лорд Малъри към нея, е да го накара да я купи на публичен търг. Представете си само! Твърде смело, ако питате мен, но бедното момиче било толкова влюбено в Дерек, че не разсъждавало разумно. И той, разбира се, платил огромна сума, за да я купи на някакъв глупав търг. Колко романтично, не мислите ли? Разбира се, след това я завел направо в дома на леля й и насрочил датата на сватбата, за да бъде сигурен, че годеницата му няма да извърши нещо още по-безразсъдно.

Дерек бе изумен.

— Мили боже, Реджи, ти си страхотна!

Тя засия.

— И аз така си помислих. Дори чичо Едуард се съгласи, че този скандал ще предизвика само няколко усмивки и свиване на рамене в обществото. Поне между джентълмените. Дамите ще решат, че е много романтично, точно като мен!

— В това има смисъл — кима Елизабет. — Няма нищо чудно, че един млад мъж е бил принуден да спасява една дама от собствената й глупост.

— Келси? — попита Дерек. — Този скандал е нищо в сравнение с истината, за която никой няма да узнае.

Младото момиче разбираше много добре какво я пита, ала не му отговори веднага. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че вече няма причина да му отказва. Ала за нея имаше нещо много по-важно.

— Да не би да очаквате, че ще се омъжа за мъж, който нито веднъж не ми е казал, че ме обича? — внезапно попита тя.

Дерек я зяпна. Реджи извъртя очи, а Елизабет тихичко се изкиска.

— Мъжете са толкова нерешителни, когато се стигне до това. Способни са да го кажат на всички, но не и на тази, на която трябва.

— Същото важи и за жените — изтъкна той и въпросително изгледа Келси. — Или може би съм пропуснал да забележа подобно твърдение от твоя страна?

— Предполагам, че и аз съм нерешителна — изчерви се тя.

— Струва ми се, че е време да си тръгваме — обърна се Реджи към Елизабет.

— Съгласна съм.

Келси не откъсваше поглед от Дерек и дори не чу, когато вратата се затвори зад двете жени. Младият мъж взе ръката й и я поведе към дивана. Настани я и нежно целуна дланта й.

— Кажи го, скъпа моя. Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те — прошепна тя. — Много, много те обичам.

— Знаех си аз — ухили се той. — Ти също знаеш, че аз те обичам. Защо иначе щях да те моля да се омъжиш за мен?

Келси въздъхна и склони глава на гърдите му.

— Кой може да каже какви подбуди движат мъжете? Аз със сигурност не знам. Имах нужда да го чуя, Дерек.

Той я притисна по-близо до себе си.

— Глупаво момиче, отсега нататък ще го чуваш всеки ден.