Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (43)

Глава 43

Срещата беше на неутрален терен — планетоид в ничията територия на купа Лупус. Беше светая светих. Беше първото място, където основателят на религията, Таламеин, бе кацнал след бягството си.

Приличаше донякъде на парк, с просторни ливади, нежно ромонящи поточета и гори, пълни с дребен дивеч, и с един малък храм — единствената постройка на планетоида.

От двете страни на храма една срещу друга стояха изпънати в редици две войски, с готови за стрелба оръжия и нервно опипващи спусъците пръсти. Войниците бяха личните гвардии на двамата съперничещи си Пророци. След поколения войни и зверства и от двете страни те чакаха само сигнала, за да се хванат за гушите.

Първо Теодомир, а след него Ингилд пристъпиха пред своите телохранители и бавно закрачиха през тревата. И двамата бяха настръхнали. Спряха на около метър един от друг.

Теодомир пръв счупи напрежението. На лицето му разцъфтя широка усмивка и той разпери ръце за поздрав.

— Братко Ингилд, каква радост е за сърцето ми най-после да те видя в плът.

Ингилд също се усмихна, пристъпи напред, нежно прегърна своя съперник и след това отстъпи крачка назад.

— Ти каза „братко“. Колко уместен поздрав. Аз също винаги съм чувствал, че си като мой роден брат.

— Въпреки затрудненията ни — каза Теодомир.

— Да, въпреки тях.

Отново се прегърнаха. После се обърнаха и тръгнаха хванати за ръце към храма, пред който имаше масичка, постлана с бяла покривка. Засенчена с малък шарен чадър. От двете страни на масичката имаше два удобни стола. На самата маса бяха поставени документи и две старомодни писалки.

Двамата седнаха усмихнати един срещу друг. Теодомир заговори пръв.

— Най-после мир.

— Да, братко Теодомир. Най-после мир.

Теодомир има честта да сипе виното и отпи целомъдрено. После заговори напевно:

— Зная, че в този миг Таламеин ни се усмихва отгоре. Щастлив, че чедата му са го послушали и са положили оръжието си.

Ингилд понечи да гаврътне голяма глътка, но се окопити и отпи много леко, като свят човек.

— Много глупави бяхме, братко — каза той. — В края на краищата какви са истинските ни различия? Въпрос на власт, а не на теология. Празни титли.

„Лъжлив чувал с дракх“ — помисли Теодомир и се усмихна още по-широко.

„Надут с въздух мехур такъв“ — помисли Ингилд, отвърна му с нежна усмивка и му подаде ръка.

— Братко — промълви Теодомир с треперещ от вълнение глас и я стисна.

— Братко — прошепна Ингилд и сълзи закапаха по носа му. Беше толкова разчувстван, че си бе позволил да се успокои с няколко наркопиявици.

— Толкова лесно се решиха различията ни — каза Теодомир, хвърли поглед към стражите на Ингилд и ужасно съжали, че не може да стисне за гърлото набръчкания наркоман и да му измъкне жалкия живот от гръцмуля.

— Дойде ми някак мигновено — продължи той. — От устата на самия Таламеин.

— Странно — призна Ингилд. — Точно в същия момент и аз мислех за същото. — А мислеше за ужасните жертви, които беше дал, и по-важно — за ужасните разходи на Святата съкровищница. Само за половин кредит беше готов да изкорми жалкия дракх пред него на минутата.

— Значи — отрони Теодомир, — предлагам помирение. Икуменично помирение.

Ингилд се наведе над масата в очакване.

— Слагаме край на всички вражди — каза Теодомир — и всеки от нас поема върховното главенство на законните ни владения в звезден куп Лупус. И двамата ще бъдем назовавани Истински пророци. И всеки от нас ще крепи правата на другия.

— Съгласен — отвърна Ингилд някак прекалено бързо. — И ще можем да сложим край на това глупаво кръвопролитие. И всеки от нас ще може да се съсредоточи над основния си дълг. Над нашия единствен дълг.

Ингилд сведе глава.

— Да спасяваме душите на своите братя.

„А след две години — помисли той — ще дебаркирам на Санктус с половин милион янци и ще изгоря скапания ти трон.“

Теодомир потупа документите на масата. Бяха договори, набързо нахвърляни от чиновниците му за тази среща.

— Но преди да се подпишем тук, брате — рече той, — дали да не отпразнуваме това събитие със съвместна литургия?

И посочи малкия храм.

— Само ние двамата. Пред олтара. Да изпеем своите молитви към Таламеин.

„Ох, ти, плужек — помисли Ингилд. — Еретик такъв! Има ли нещо, на което да не си способен?“

И каза:

— Какво великолепно предложение.

Двамата пророци станаха и бавно тръгнаха към храма.

 

 

Паррал се отпусна в стола си и загледа на монитора как двамата отвориха портата на храма, влязоха и затвориха.

Сълзи от смях потекоха по бузите му. Такава смехория не беше виждал през целия си живот. Двама лицемерно набожни тъпаци с тяхното „братко това“, „братко онова“. Мразеха се и в червата.

Дръпна звънеца и един от слугите му донесе кана със спирт, за да отпразнува. Какъв майсторски удар! А как упорстваше Теодомир, когато му предложи срещата. Как пищеше, само пяна дето не излезе на устата му.

А после изведнъж млъкна, когато Паррал му обясни останалата част от плана си.

Паррал се наведе към екрана, когато скритите камери в храма уловиха двамата вътре. Сега вече щеше да стане много интересно.

И отново, се поздрави, че предвидливо бе останал на Небта. Защото въпреки уверенията си към Теодомир не беше съвсем сигурен как точно ще се развият нещата.

 

 

Двамата пророци вече почти привършваха церемонията, молитвите им отекваха под свода на малкия храм. „Твърде дълго продължава“ — помисли Теодомир. Обикновено Върховното единение отнемаше около час. Но сега всеки от двамата се стараеше да надмине другия, изричайки молитвите бавно и тържествено. Всяка дума се изговаряше, сякаш ги слушаше лично Таламеин.

Той благодари на Таламеин, че оставаха само местенето на Светата книга и благословията на жертвеното вино. Двамата се обърнаха към олтара, не в такт, разбира се, и размахаха пълните си с тамян кадилници над грамадната книга, поставена в средата.

После направиха две крачки напред и и двамата вдигнаха Книгата едновременно. Ингилд понечи да тръгне надясно, Теодомир — наляво. Двамата задърпаха.

— Насам! — викна Ингилд.

— Не бе, глупак, наляво!

След което, почти в същия момент, двамата се сетиха кои са, озърнаха се нервно и Теодомир се окашля.

— Ъъ, прощавай, братко, но на Санктус Книгата върви наляво.

— Има ли го в договора? — попита недоверчиво Ингилд.

Теодомир прикри нетърпението си и каза с неохота:

— Все едно. В духа на икуменизма, можеш да я подкараш накъдето щеш.

Ингилд му кимна и заситни надясно, доволен от малката си победа.

Бързо стигнаха до последната част от церемонията: благославянето на виното и изпиването му. Златният бокал стоеше в малка скиния. Отвориха вратичките, извадиха го и след това набързо изпяха последните няколко молитви.

Теодомир бутна бокала към Ингилд и каза:

— Ти пръв, брате.

Ингилд го изгледа подозрително, поколеба се, после поклати глава.

— А, не. Ти пръв.

Теодомир грабна нетърпеливо бокала и изгълта половината от съдържанието му по не особено пророчески начин. След което го тикна в ръцете на Ингилд.

— Сега ти.

Ингилд се поколеба, после бавно взе бокала, вдигна го към устните си и предпазливо отпи. Вкусът беше чудесен. Той пресуши остатъка и грижливо постави бокала на олтара.

— Свърши се — каза той. — Сега вече да подпишем ония…

И се закашля. Отначало — съвсем леко. После кашлицата се усили, лицето му стана мораво, той се хвана за корема и почна да пищи от болка.

— Глупак такъв, глупак! — захъхри Теодомир. — Виното беше отровено бе!

— Но… но… — успя да изрече Ингилд. — Но нали и ти пи от него?

Падна на пода, сгърчен от болка, и от устата му затече кръв — беше си прехапал езика.

Теодомир заподскача около него, зарита го и запищя:

— За мен беше осветено! Осветено, ама за мен, не за пристрастен. Не за пристрастен!

Ингилд се помъчи да се надигне на колене. Теодомир отново го изрита.

— Кой е Истинският пророк сега, скапаняк? Кой е Истинският пророк, а?

 

 

Паррал се превиваше от смях.

После изключи монитора. Беше свършило. Наистина беше свършило.

За миг съжали, че срещу него не седеше Стен. Полковникът сигурно щеше да одобри плана му. Има толкова много начини да се спечели една война.

И изведнъж сърцето му се смрази, и той се хвърли на пода, защото ракетите изпищяха отгоре и звуковите вълни разтресоха палата.