Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (7)

6

След час и четвърт го събуди телефонът. Той се бореше с ужасен сън. Някой го преследваше — това беше всичко, което си спомняше ясно. Успя да се вдигне и да седне на канапето. Беше ужасяващо горещо — от всяка пора на кожата му течеше пот. Докато беше спал, слънцето се беше извъртяло до отсамната страна на къщата и беше го огрявало Бог знае колко дълго през остъклената стена.

Морт бавно отиде до масичката с телефона в предния хол. Пристъпваше тромаво като човек във водолазен костюм, който върви по речното дъно срещу течението. В главата си усещаше бавно туптене, а в устата си — вкус на спечени лайна. При всяка крачка напред входът на хола сякаш се отдръпваше с една крачка и на Морт му хрумна — не за пръв път през живота му, че адът вероятно е като чувството, което имаш, след като си спал твърде дълго или твърде дълбоко в горещ следобед. Най-лошото не беше във физическото усещане. Най-лошото беше и обезсилващото, дезориентиращо чувство да бъдеш извън себе си, някак си да бъдеш наблюдател, който гледа през две телевизионни камери със замъглени обективи.

Вдигна телефона. Мислеше си, че сигурно е Шутър.

„Да, ясно, че е той — единственият човек на целия божи свят, с когото не би трябвало да разговарям в това състояние — със свален гард и с едната половина на съзнанието откопчана от другата. Естествено, че ще е той — кой друг?“

— Ало?

Не беше Шутър, но докато слушаше как гласът на другия край на линията отговаря на поздрава му, той откри, че има поне още една личност, с която не бива да разговаря, докато е във физически уязвимо състояние.

— Ало, Морт — каза Ейми. — Добре ли си?