Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (37)

36

Когато се опомни, Морт се претърколи, седна изтощено и обърна китката си, за да погледне часовника. Показваше два и четвърт, но, разбира се, вероятно беше спрял на това време миналата нощ; той беше намерил джипа на Том късно сутринта и сега не можеше да е следобед. Беше припаднал и, като се имат предвид обстоятелствата, това не беше изненадващо.

Никой обаче не припада за три и половина часа.

Обаче секундната стрелка на часовника му правеше своите равномерни малки кръгове.

„Трябва да е тръгнал, когато седнах, това е.“

Но не беше това. Слънцето беше сменило положението си и скоро щеше да се загуби зад облаците, които изпълваха небето. Цветът на езерото беше избледнял до безжизнено хромово.

И така, беше му прилошало или беше припаднал, а после какво? Е, звучеше невероятно, но май беше заспал. Последните три дни му бяха опънали нервите, а миналата нощ не беше заспал до три часа. Комбинация от умствена и физическа умора. Съзнанието му просто се беше изключило. И…

„Шутър! Боже. Шутър каза, че ще се обади!“

Опита се да стане, падна и изохка от смесено чувство на болка и изненада; левият му крак се подгъна под него. Целият беше изтръпнал, игличките танцуваха лудо. Сигурно беше лежал върху него. Защо не беше дошъл с буика, за Бога? Ако Шутър се обади и Морт не е там, за да вдигне слушалката, този човек може да направи всичко.

Вдигна се отново на крака и този път успя. Но когато се опита да стъпи на левия си крак, той не издържа теглото му и отново го хвърли напред. Почти удари глава в калника на джипа и внезапно видя отражението си в един от тасовете му. В изпъкналата повърхност лицето му изглеждаше като гротескна маска в криво огледало. Поне проклетата шапка беше останала в къщата — ако беше видял и това върху главата си, щеше да закрещи. Не беше в състояние да се сдържи.

Изведнъж си спомни, че в джипа има двама мъртъвци. Те седяха над него вкочанясващи и от главите им стърчаха инструменти.

Той изпълзя от сянката на джипа, вдигна с ръце левия си крак върху десния и започна да го удря с юмруци — като човек, който се опитва да направи жилаво парче месо по-меко.

„Престани! — извика слаб глас — беше последното зърно разум, което му се подчиняваше — като здрава светлинка в това, което той чувстваше като огромна маса черни буреносни облаци между ушите. — Престани! Той каза, че ще се обади късно следобед, а сега е само два и четвърт! Има много време! Много време!“

Ами ако се обади по-рано? Или ако в затънтения му юг „късно следобед“ започва от два часа?

„Продължавай да удряш крака си по същия начин и ще ти се схване напълно. Тогава ще видиш как ще ти се прииска да пълзиш, за да се върнеш навреме за обаждането му.“

Това подейства. Той успя да се застави да спре. Този път стана по-внимателно и просто остана така за момент (внимаваше да стои с гръб към джипа на Том — не му се искаше да погледне вътре отново), преди да тръгне. Откри, че игличките бяха по-слаби. Вървеше отначало с подчертано куцане, но след първата дузина крачки походката му започна да се оправя.

Почти беше излязъл от храстите, които Шутър беше отчупил и смачкал с джипа на Том, когато чу приближаваща се кола. Морт падна на колене, без дори да помисли за това, и видя как профуча един ръждясал стар кадилак. Беше на Дон Бесинджър, собственик на къща в другия край на езерото. Бесинджър, стар алкохолик, който прекарваше по-голямата част от времето си в допиване на остатъка от някога внушителното си наследство, често използваше Езерната алея като пряк път към това, което наричаха Пътя на Бесинджър. Дон май е единственият постоянен обитател тук, помисли си Морт.

След като кадилакът се скри, Морт се изправи и забърза нагоре към пътя. Сега се радваше, че не беше дошъл с буика. Познаваше кадилака на Дон Бесинджър, а и Дон познаваше буика му. Още беше твърде рано и Дон едва ли беше пиян, така че щеше много добре да си спомни, че е видял колата на Морт, ако тя беше тук — паркирана недалеч от мястото, където не след дълго някой щеше да направи изключително ужасяващо откритие.

„Добре те е забъркал Шутър в тази работа — помисли Морт, докато куцаше по Езерната алея към къщата си. — Погрижил се е за всичко. Ако някой е видял кола близо до дома на Том Грийнлиф снощи, почти сигурно ще се окаже, че това е бил твоят буик. Той ги е убил пак с твоите инструменти…“

„Можех да се отърва от инструментите — внезапно се сети той. — Можех да ги хвърля в езерото. Можеше да ми отнеме доста време, докато ги извадя, но мисля, че бих могъл да — го направя.“

„Би ли могъл? Съмнявам се. И дори да го направиш… Е, и Шутър почти сигурно се е сетил за тази възможност. Изглежда, той се е сетил и за всички други. И знае, че ако се опиташ да е отървеш от брадвичката и отвертката, а полицията претърси дъното и ги намери, нещата ще изглеждат дори по-лоши за тебе. Виждаш ли какво е направил? Виждаш ли?“

Да. Виждаше. Джон Шутър му беше направил подарък. Катранена кукла. Морт беше плеснал катранената кукла по главата с лявата си ръка и тя беше залепнала здраво, после беше фраснал тази стара катранена кукла в корема с дясната си ръка, за да се откачи от нея, само че и дясната му ръка беше залепнала. Беше постъпил — коя беше думата, която постоянно използваше толкова самодоволно? Не беше ли „неискрено“? Да, това беше. И през цялото време все повече залепваше за катранената кукла на Джон Шутър. А сега? Е, беше разправял лъжи на какви ли не хора и ако нещата излезеха наяве, щеше да бъде лошо… а на четвърт миля оттук един мъж носеше на главата си брадвичка вместо шапка, а името на Морт беше написано на дръжката й, и това щеше да изглежда още по-лошо.

Морт си представи как телефонът звъни в празната къща и се насили да затича.