Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (51)

50

По средата на дневната Ейми също се подхлъзна. Единият й крак попадна върху захвърления брой на СМЕК и тя се просна на една страна, удари хълбока и гърдите си отдясно. Извика.

Зад нея Шутър претича до масата и сграбчи отвертката, която беше използвал за котката.

— Кротувай и не мърдай — каза той, когато тя се обърна по гръб и го погледна с разширени очи, които изглеждаха почти като упоени. — Ако мръднеш, само ще те заболи повече, преди да свърши. Не искам да ти причиня болка, госпожо, но ако трябва, ще го направя. Трябва да получа нещо, нали разбираш. Дошъл съм от толкова далече и трябва да получа нещо срещу неприятностите си.

Докато той се приближаваше, Ейми се надигна на лакти и се заизбутва назад с крака. Косата й беше паднала върху лицето. Кожата й беше покрита с пот — усещаше миризмата й — гореща и неприятна. Лицето, надвесено над нея, беше тържественото, апокалиптично лице на лудостта.

— Не, Морт! Моля ти се! Моля ти се, Морт…

Той се хвърли към нея с отвертка, вдигната над главата му, и замахна. Ейми изпищя и се претърколи наляво. Болка проряза хълбока й, когато острието на отвертката разкъса роклята и прониза плътта й. После тя изпълзя на колене — чу и почувства как при това движение от роклята й се откъсна дълга ивица.

— Не, мадам — изпъшка Шутър. Ръката му стисна глезена й. — Не, мадам. — Тя погледна през рамо и през разчорлената си коса видя, че с другата си ръка той измъква отвертката от пода. Черната му шапка с кръгла периферия се беше изкривила.

Той издърпа отвертката и я заби в десния й прасец.

Болката беше ужасна. Беше голяма колкото целия свят. Тя изпищя и се дръпна назад, като удари носа му и го счупи. Шутър изгрухтя и падна на една срана, хвана се за лицето, а Ейми се изправи на крака. Чу вой на жена. Звучеше като вой на куче под луната. Но май не беше куче. Май беше самата тя.

Шутър се изправяше. Долната част на лицето му се беше превърнала в кървава маска. Маската се пропука, показаха се разкривените предни зъби на Морт. Тя си спомни как беше целувала Морт — с език между тези зъби.

— Вълнуващо, нали? — каза той и се ухили. — Всичко е наред, мадам. Продължавай.

И се хвърли към нея.

Тя заотстъпва. Отвертката падна от прасеца й и се затъркаля по пода. Шутър я погледна, после отново се хвърли към Ейми, почти като на шега. Тя сграбчи един от столовете и го хвърли пред него. За миг те само се гледаха един друг над стола… и после той посегна към нея. Ейми отскочи.

— Стига съм се мотал с тебе — изпъшка той. Ейми се обърна и се втурна към вратата.

Той я последва веднага, удари я в гърба, а пръстите му се плъзнаха по яката й, опитаха се да се вкопчат в роклята й, да я хванат, после насмалко да затворят хватката си, която щеше да я притегли отново към него — завинаги.

Ейми се втурна покрай кухненския плот към задната врата. Дясната й обувка се изкриви и се изхлузи от крака й. Беше пълна с кръв. Шутър я следваше — пухтеше, от ноздрите му изскачаха кървави мехури, опитваше се да я хване.

Тя бутна мрежестата врата с ръце, после политна и падна по очи на прага, не можеше да си поеме въздух. Падна точно там, където Шутър беше оставил ръкописа. Претърколи се и го видя как идва. Сега той беше с голи ръце, но те изглеждаха достатъчни. Очите му бяха строги, отворени и ужасно мили под периферията на черната шапка.

— Съжалявам, госпожо — каза той.

— Рейни! — извика един глас. — Стой!

Тя се опита да се обърне, но не можа — вратът я болеше ужасно. Шутър изобщо не реагира. Просто идваше към нея.

— Рейни! Стой!

— Тук няма никакъв Рей… — започна Шутър и тогава в есенния въздух прозвуча отсечен изстрел. Шутър спря на място и погледна любопитно, почти небрежно, към гърдите си. Там имаше малка дупка. От нея не излизаше никаква кръв — поне засега, — но дупката беше там. Той сложи ръка върху нея, после я махна. Върху показалеца му имаше кървава точица. Той я изгледа. Просто точка — знак за край на изречението. Погледна го замислено. После пусна ръце и погледна Ейми.

— Мила… — почна той и се строполи до нея върху дъските на верандата.

Тя се претърколи, успя да се надигне на лакти, допълзя до него и захлипа.

— Морт? — изплака Ейми. — Морт? Моля те, Морт, кажи ми нещо!

Но той нямаше какво да й каже — след миг това чувство я изпълни цялата. Тя щеше да отхвърля простия факт на неговата смърт отново и отново през следващите няколко седмици и месеци, после щеше да се предаде, а после наново да осъзнае всичко. Той беше мъртъв. Той беше мъртъв. Беше полудял тук и сега беше мъртъв.

И той, и този, който беше в него накрая.

Тя сложи ръка на гърдите му и заплака, а когато някой застана зад нея и сложи успокояваща ръка на рамото й, Ейми изобщо не се обърна.