Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (17)

16

Будилникът го събуди в шест и петнайсет. Отне му половин час да погребе Бъмп в песъчливата поляна между къщата и езерото и към седем вече пътуваше — точно както беше планирал. Беше минал десет мили от пътя и се насочваше към Меканик Фолс — оживено място, което се състоеше от текстилна фабрика, закрита през 1970, пет хиляди души и жълто мигащ светофар на кръстовището между пътища 23 и 7 — когато забеляза, че горивото на стария му буик се свършва. Отби в бензиностанцията „Шеврон“ на Бил, като се проклинаше, че не беше погледнал стрелката, преди да потегли — ако беше минал през Меканик Фолс, без да забележи колко малко гориво му е останало, щеше да му се наложи да направи доста дълга разходка и в резултат да закъснее за срещата с Ейми.

Отиде до автомата на стената, докато бензинджията пълнеше бездънния търбух на буика. Извади опърпаното си тефтерче с адреси от левия заден джоб и набра номера на Грег Карстерс. Помисли си, че толкова рано наистина ще успее да го хване и беше прав.

— Ало?

— Здравей, Грег — Морт Рейни.

— Здравей, Морт. Май имаш неприятности в Дери, а?

— Да — каза Морт. — Показаха ли го в новините?

— Канал 5.

— Как изглеждаше?

— Какво да изглежда? — отговори Грег. Морт потрепери… но ако трябваше да го чуе от някого, радваше се, че го чува от Грег Карстерс. Грег беше дружелюбен, дългокос бивш хипи, който се беше приобщил към някаква религиозна секта — май че последователи на Сведенборг — скоро след Уудсток. Имаше жена и две деца — едното на седем, другото на пет години, и доколкото Морт можеше да прецени, цялото семейство беше спокойно като самия Грег. Беше дотолкова свикнал с леката му, но постоянна усмивка, че в малкото случаи, когато я нямаше, Грег му изглеждаше като без дрехи.

— Толкова ли е зле, а?

— Да — каза просто Грег. — Станало е със скоростта на ракета. Наистина съжалявам.

— Благодаря. Сега съм на път за там, Грег. Обаждам се от Меканик Фолс. Можеш ли да ми направиш една услуга, докато ме няма?

— Ако имаш предвид дъските, мисля, че ще са готови към…

— Не, не дъските. Нещо друго. Тук обикаля някакъв тип, безпокои ме от два-три дни. Смахнат. Заявява, че съм му откраднал разказа, който бил написал преди шест или седем години. Когато му казах, че съм написал моя вариант на същия разказ преди времето, за което твърди, че е написал своя, и му обясних, че мога да го докажа, той се побърка. Надявах се, че вече няма да го видя, но нямах късмет. Снощи, докато спях на канапето, той е убил котката ми.

— Бъмп? — Гласът на Грег звучеше стреснато — реакция, която се равняваше на гръмогласна изненада за всеки друг. — Убил е Бъмп?

— Точно така.

— Говори ли с Дейв Нюсъм за това?

— Не, и не искам. Искам да се оправя сам, ако мога.

— Този тип не ми прилича много на пацифист, Морт.

— Да убиеш котка съвсем не е като да убиеш човек — каза Морт. — Мисля, че може би мога да се оправя с него по-добре от Дейв.

— Е, може и да си прав — съгласи се Грег. — Дейв стана малко по-бавен, откакто мина седемдесетте. Какво мога да направя за тебе, Морт?

— Бих искал да знам къде е отседнал този човек, това първо.

— Как му е името?

— Не знам. Името върху разказа, който ми показа, е Джон Шутър, но после той почна да хитрува на тази тема, каза ми, че било псевдоним. Мисля, че и звучи като псевдоним. Във всички случаи, ако е отседнал в местния мотел, не вярвам да се е регистрирал под същото име.

— Как изглежда?

— Висок около един и осемдесет, на четирийсет и няколко години. Обветрено лице — бръчки от слънцето около очите и бръчки, които слизат от ъгълчетата на устата, като че ли устата му е в скоби.

Докато говореше, лицето на „Джон Шутър“ изплува в съзнанието му с нарастваща яснота — като лицето на дух, който плува по кривата повърхност на кристалната топка на медиум. Морт почувства, как китките му настръхват и леко потрепери. Гласът в средата на мозъка му продължаваше да мълви, че той или прави грешка, или нарочно заблуждава Грег. Шутър беше опасен, и то много. Не беше необходимо човек да види какво бе направил с Бъмп, за да го разбере. Той го беше видял лично у Шутър вчера следобед. Защо тогава се правеше на герой?

„Защото така — отговори друг, по-дълбок глас с някаква опасна твърдост. — Просто защото така, и това е.“

Гласът в средата на мозъка му отново заговори разтревожено:

„Мислиш ли да му направиш нещо лошо? Затова ли правиш всичко? Мислиш ли да му направиш нещо лошо?“

Но дълбокият глас не искаше да отговори. Беше замлъкнал.

— Прилича на половината от тукашните фермери — каза Грег със съмнение.

— Е, има и още няколко други неща, които ще ти помогнат да го намериш — каза Морт. — Първо, той е южняк — има акцент, който се усеща от цяла миля. Носи голяма черна шапка — филцова, мисля с кръгла периферия. Прилича на квакерска. И кара сив форд комби от началото или средата на шейсетте. С номер от щата Мисисипи.

— Добре, така вече става. Ще попитам. Ако е в околността, все някой ще знае къде е. През това време на годината номерата от друг щат се забелязват.

— Знам. — Изведнъж през ума му мина още нещо. — Може да започнеш, като питаш Том Грийнлиф. Вчера тъкмо приказвах с този Шутър на Езерната алея, на около половин миля северно от къщата ми. Том мина покрай нас с джипа. Махна ни и ние двамата му махнахме. Трябва чудесно да го е разгледал.

— Добре. Сигурно ще го видя в магазина на Бауи към десет, когато вляза за чашка кафе.

— Шутър също е бил там — каза Морт. — Знам, защото спомена за стойката с книги. Тя е от онези, старите.

— И ако намеря следите му, какво?

— Нищо — каза Морт. — Не прави нищо. Ще ти се обадя довечера. Утре вечер трябва да се върна в къщата край езерото. Не знам какво ще правя в Дери, по-дяволите, освен да се ровя в пепелта.

— Как е Ейми?

— Тя си има любовник — каза Морт. Помъчи се гласът му да не прозвучи грубо, но въпреки това той прозвуча точно така. — Да си решават двамата.

— О, съжалявам.

— Няма нищо — каза Морт. Погледна напред към колонките и видя, че бензинджията беше напълнил резервоара му и сега миеше предното стъкло на буика — гледка, на която не беше очаквал да стане свидетел отново през живота си.

— Да се оправиш с този тип сам… наистина ли си сигурен, че искаш точно това?

— Да. Мисля, че да — каза Морт.

Поколеба се — изведнъж разбра какво притесняваше Грег: мислеше, че ако намери мъжа с черната шапка и в резултат на това на Морт му се случи нещо, ще бъде отговорен.

— Слушай, Грег, ако искаш, можеш да дойдеш, докато говоря с този тип.

— Най-добре ще е — каза с облекчение Грег.

— Той иска доказателство — каза Морт, — така че ще трябва да му го намеря.

— Но ти каза, че имаш доказателство.

— Да, но той не повярва на думите ми. Смятам, че трябва да му го навра в лицето, за да го накарам да ме остави на мира.

— О — Грег се позамисли. — Този тип е луд, нали?

— Да, луд е.

— Е, ще видя дали мога да го намеря. Звънни ми довечера.

— Добре. И благодаря, Грег.

— Няма нищо. Промяната е добра колкото почивката.

— Така казват.

Каза довиждане на Грег и си погледна часовника. Наближаваше седем и половина — още беше твърде рано да се обади на Хърб Крийкмор, освен ако не искаше да го вдигне от леглото, а не беше толкова спешно. Щеше да му се обади от Огъста. Върна се до буика, пъхна в джоба си тефтерчето с адресите и извади портфейла си. Попита бензинджията колко му дължи.

— Двайсет и два и петдесет с намалението за плащане в брой — каза момчето и го погледна плахо. — Дали не бихте ми дали автограф, господин Рейни? Чел съм всичките ви книги.

Това го накара да се замисли отново за Ейми — тя ужасно мразеше ловците на автографи. Морт също не ги разбираше, но те изобщо не го притесняваха. Виж, за нея те вероятно олицетворяваха един аспект от живота им, който тя намираше за все по-омразен. Към края той беше се свивал вътрешно всеки път, когато някой му задаваше този въпрос в присъствието на Ейми. Понякога почти четеше мислите й: „Ако ме обичаш, защо не ги СПРЕШ.“ — Но как? Работата му беше да пише книги, които хората като това момче обичаха да четат… или поне така го разбираше. Когато успяваше, те му искаха автографи.

Надраска името си на гърба на една квитанция (момчето все пак наистина беше измило предното му стъкло) и осъзна, че щом Ейми го беше обвинявала, че прави нещо, което те харесват (според него тя до известна степен го правеше несъзнателно), значи беше виновен. Но какво чак толкова — той просто си беше такъв.

Което си е право, право си е — точно както беше казал Шутър. А което си е честно, си е честно. Качи се в колата и потегли към Дери.