Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (33)

32

Мина отново покрай къщата на Том на път за Бауи. Джипът вече не беше в двора. За момент Морт се разтревожи, но после реши, че това е добър признак, а не лош — Том сигурно вече е започнал ежедневната си работа. Или самият той е отишъл при Бауи — Том беше вдовец и ядеше много често на бара за обеди в универсалния магазин.

По-голямата част от персонала на обществените служби на Ташмор беше на бара, пиеше кафе и водеше разговори за наближаващия сезон за лов на елени, но Том

(е мъртъв, мъртъв е, Шутър го е убил и познай чия кола е използвал)

го нямаше между тях.

— Морт Рейни! — поздрави го Герда Бауи с обичайния си дрезгав вик. Тя беше висока жена с огромна фризирана кестенява коса и големи закръглени гърди. — Не съм те виждала от векове! Написал ли си наскоро някакви хубави книги?

— Опитвам се — каза Морт. — Значи не искаш да ми направиш един от специалните си омлети, нали?

— В никакъв случай! — каза Герда и се засмя, за да покаже, че само се шегува. Хората от обществените служби в масленокафявите си престилки се засмяха с нея. Морт за момент си пожела да има огромен пистолет като този, който гангстерите носят под спортните си сака от туид. Бум-бам-бум и може би тук щеше да има малко ред. — Идва веднага, Морт.

— Благодаря.

Когато го донесе заедно с препечен хляб и кафе, тя каза с по-нисък глас:

— Чух за развода ти. Съжалявам.

Той поднесе чашата с кафе към устните си с почти спокойна ръка.

— Благодаря, Герда.

— Справяш ли се сам?

— Ами… опитвам се.

— Защото изглеждаш малко отслабнал.

— Много е трудно да се заспи някои нощи. Предполагам, че все още не съм свикнал с тишината.

— Глупости — още не си свикнал да спиш сам. Но един мъж не е длъжен да спи вечно сам, Морт, само защото жена му не е могла да разпознае доброто, когато го притежава. Надявам се, нямаш нищо против, че ти приказвам по този начин…

— Ни най-малко — каза Морт. Но имаше. Помисли си, че от Герда Бауи става долнопробна Ан Ландърс^[1].

— … но ти си единственият известен писател, който този град притежава.

— Също ни най-малко.

Тя се засмя и го дръпна за ухото. Морт за миг се почуди какво би казала тя, какво биха казали едрите мъже в масленокафявите престилки, ако беше ухапал ръката, която го дръпна за ухото. Беше малко шокиран от това — колко привлекателна му се стори тази идея. Дали приказваха за него и Ейми? Някои от тях сигурно бяха на мнение, че тя не може да разпознае доброто нещо, когато го има, а други — че бедната жена най-накрая й е омръзнало да живее с луд човек и е решила да го напусне, а никой не знаеше точно за какво приказваха или какви намерения са имали той и Ейми, когато са били добре? Разбира се, че приказват за нас, помисли си той отегчено. Любимото занимание на всички. Безкрайни приказки за хора, чиито имена са виждали във вестниците.

Погледна надолу към омлета си и му се отщя да го яде.

Все пак порови в него и успя да набута по-голямата част в гърлото си. Чакаше го дълъг ден. Мненията на Герда Бауи за красотата му и частния му живот не променяха този факт.

Когато свърши, плати за закуската и вестника и излезе от магазина (хората от обществените служби се бяха вдигнали вкупом пет минути преди него, а един от тях поспря, колкото да поиска автограф за племенницата си, която имала рожден ден), беше девет и пет. Поседя малко зад кормилото, колкото да провери пише ли във вестника за къщата в Дери, и намери очерк на трета страница. „ПОЖАРНИ ИНСПЕКТОРИ СЪОБЩАВАТ ЗА ЛИПСА НА УЛИКИ В ПОДПАЛВАНЕТО НА РЕЙНИ“. Самият очерк беше дълъг половин колонка. Последното изречение гласеше: „Не открихме Мортън Рейни, известен с бестселърите си «Момчето на латернаджията» и «Семейство Делакорт» за коментар.“ Това означаваше, че Ейми не им беше дала номера в Ташмор. Много добре. Ще й благодари за това, ако говори с нея по-късно.

Сега беше ред на Том Грийнлиф. Щеше да стигне до Методистката енорийска палата в девет и двайсет. Малко преди девет и половина. Включи буика на скорост и потегли.