Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (16)

15

Той се беше съсредоточил върху Шутър толкова, че непосредственото му предположение, докато стоеше безмълвен в хола на единствения им останал дом, притискаше слушалката до ухото си, беше, че я е изгорил Шутър. Мотиви? Ами, разбира се, господин полицай. Той е изгорил къщата — реставрирана къща във викториански стил на стойност около 800 000 долара, за да се избави от едно списание. По-точно — „Списание за мистерии на Елъри Куин“, юнския брой от 1980.

Но можеше ли да бъде Шутър? Сигурно не. Разстоянието между Дери и Ташмор беше повече от сто мили, а тялото на Бъмп беше още топло и меко, кръвта по острието на отвертката беше лепкава, но още не беше изсъхнала.

„Ако е побързал…

О, престани вече. Съвсем скоро ще обвиняваш Шутър за развода си и ще мислиш, че проспиваш шестнайсет часа от всеки двайсет и четири, защото Шутър е сложил луминал в храната ти. А след това? Може да започнеш да пишеш писма до вестниците и да твърдиш, че кокаиновият крал на Америка е джентълменът от Кучи гъз, щата Мисисипи, на име Джон Шутър. Че той е убил профсъюзния лидер Джими Хофа, а също и че той е прословутият втори човек, стрелял в Кенеди от затревеното възвишение през ноември 1963. Този човек е луд, добре… но мислиш ли наистина, че е пропътувал сто мили на север и е унищожил проклетата ти къща, за да убие едно списание? Особено когато екземпляри от това списание трябва да се намират по цяла Америка? Мисли сериозно.“

Но все пак… ако е побързал…

Не. Беше смешно. Но Морт изведнъж осъзна, че няма да е в състояние да покаже на този човек проклетото доказателство. Така излизаше. Освен ако…

Кабинетът беше в задната част на къщата — бяха направили кабинет от това, което някога беше било таван над помещението за каретите.

— Ейми — каза той.

— Толкова е ужасно! — изплака тя. — Бях у Тед и Изабел се обади… каза, че там има поне петнайсет пожарни… водни струи… тълпи… зяпачи… сеирджии… знаеш колко мразя, когато идват всякакви и зяпат къщата, дори и когато не гори…

Той прехапа бузите си от вътрешната страна до болка, за да потисне дивия изблик на смях. Да се засмее сега би било най-лошото, най-жестокото нещо, което би могъл да направи, защото той наистина знаеше. Това, че беше успял в избрания от него занаят след дълги години борба, беше за него нещо голямо и удовлетворяващо; понякога се чувстваше като човек, който е проправил пътя си през опасна джунгла, където повечето други авантюристи са загинали, и така е спечелил чудесна награда. Ейми се радваше за него — поне в началото, — но за нея имаше и горчива страна — загубата на самостоятелността й не само като личност, но и като отделна личност.

— Да — каза той колкото можеше по-спокойно, все още захапал бузите си, за да се предпази от напушващия го смях. Ако се засмееше, щеше да се засмее на идиотския й избор на фрази, но тя нямаше да го разбере по този начин. Толкова често през прекараните заедно години беше разбирала неправилно смеха му. — Да, знам, мила. Кажи ми какво се е случило.

— Някой е изгорил къщата ни! — извика Ейми през сълзи. — Това се е случило!

— Всичко ли е изгоряло?

— Да. Така каза шефът на пожарната. — Той я чуваше как хълца, опитва се да се овладее и после сълзите й отново рукват. — Тя е и-изгоряла до о-о-основи!

— Дори и кабинетът ми?

— Точно оттам е за-започнало — подсмъркна тя. — Поне шефът на пожарната каза, че мислят така. А това съвпада и с думите на Пати.

— Пати Чемпиън?

Семейство Чемпиън живееше в къщата отдясно — двата двора бяха разделени от редица от тисови дървета, които с течение на годините бавно подивяваха.

— Да. Секунда, Морт.

Той чу как тя издуха носа си. Когато отново взе слушалката, изглеждаше по-съсредоточена.

— Пати разхождала кучето си. Точно тя извикала пожарникарите. Било малко, след като се стъмнило. Отминала къщата ни и видяла кола, паркирана под входната арка. После чула трясък отвътре и видяла пламък в големия прозорец на кабинета ти.

— Видяла ли е каква е била колата? — попита Морт. Почувства как му призлява. След като осъзна новината, случаят Джон Шутър започна да му изглежда нищожен. Не беше само проклетият брой на СМЕК — там бяха почти всичките му ръкописи — както тези, които беше публикувал, така и недовършените плюс повечето от първите му издания, чуждестранните му издания, подарените му екземпляри.

О, но това беше само началото. Бяха изгубили книгите си — почти четири хиляди тома. Сигурно са изгорели всички дрехи на Ейми — ако унищоженото е толкова много, колкото беше казала, а античните мебели, които беше събирала — понякога с негова помощ, но най-вече сама — сега бяха пепел и сгурия. Бижутата й и личните му документи — застрахователни полици и така нататък — сигурно бяха наред (сейфът, скрит зад килера на горния етаж, беше огнеупорен), но турските килими сто на сто бяха пепел. Стотиците видеоленти — разтопени бучки пластмаса, аудио-визуалната апаратура… дрехите му… снимките им — хиляди…

Мили Боже, а първото нещо, за което беше помислил, беше това проклето списание.

— Не — каза Ейми в отговор на въпроса, който той почти беше забравил, когато осъзна колко огромни са личните му загуби, — не може да каже каква е била колата. Каза, че мисли, че някой е използвал коктейл „Молотов“^[1] или нещо подобно. Защото огънят е пламнал в прозореца веднага след звука от счупване на стъкло. Каза, че тръгнала по алеята и тогава кухненската врата се отворила и навън изтичал мъж. Бруно започнал да лае по него, но Пати се уплашила и го задържала, въпреки че каза, че почти изтръгнал каишката от ръката й. После мъжът се качил на колата и я запалил. Включил фаровете и Пати каза, че почти я заслепили. Вдигнала ръка, за да предпази очите си, а колата просто изревала и излязла от арката… така каза… а тя се притиснала с гръб към предната ни ограда и задържала Бруно колкото сила има, та онзи да не го прегази. После той завил по алеята и подкарал по улицата много бързо.

— И не е могла да види каква е била колата?

— Не. Първо било тъмно, а после, когато огънят започнал да свети през прозореца на кабинета ти, фаровете я ослепили. Изтичала у тях и се обадила на пожарната. Изабел каза, че дошли бързо, но знаеш колко е… беше… стара къщата ни… и колко бързо гори сухото дърво… особено ако е полято с бензин…

Да, знаеше. Стара, суха, пълна с дърво, къщата беше светлата мечта на подпалвача. Но кой? Ако не Шутър, кой! Ужасната новина, която дойде като капак на събитията през деня, като отвратителен десерт след отегчаващо ядене, почти беше парализирала способността му да мисли.

— Той каза, че било вероятно бензин… имам предвид шефа на пожарната… Той пристигнал там пръв, после дойде полицията и непрекъснато ми задаваха въпроси, Морт, най-много за тебе… за това какви врагове може да имаш… врагове… и аз казах, че не мисля, че можеш да и-имаш някакви врагове… опитах се да отговоря на всичките му въпроси…

— Сигурен съм, че си направила всичко, което е трябвало — каза той меко.

Тя продължи, сякаш не го беше чула — говореше задъхано и на пресекулки, като телеграфист, който съобщава последната новина на висок глас веднага, след като тя излезе от апарата.

— Дори не знаех как да им кажа, че сме разведени… и, разбира се, те не знаеха… накрая Тед им каза… Морт… Библията на майка ми… тя беше на нощното шкафче в спалнята… в нея имаше снимки на семейството ми… и… и това беше единственото нещо… единственото нещо, което имах от нея… — Гласът й потъна в жалки хлипове.

— Ще дойда сутринта — каза той. — Ако тръгна в седем, ще стигна в девет и половина. Може би в девет — сега, през есента няма голямо движение. Къде ще останеш тази вечер? У Тед?

— Да — каза тя, подсмърчайки. — Знам, че не го харесваш, Морт, но не знам какво щях да правя без него тази вечер… как щях да се оправя с това… нали ме разбираш… всичките им въпроси…

— Тогава се радвам, че е с тебе — каза той твърдо. Хладнокръвието и цивилизоваността в гласа му наистина бяха поразителни. — Пази се. Имаш ли си таблетки? — През последните шест години от брака им й бяха предписвали успокояващи, но тя ги беше взимала само когато трябваше да лети със самолет или, спомни си Морт, когато той трябваше да изпълнява някакви обществени задължения. Такива, които изискваха присъствието на Благоверната съпруга.

— Те бяха в аптечката — каза тя мрачно. — Няма значение. Не съм разстроена. Само сърцето ме боли.

Морт понечи да й каже, че според него това е едно и също, но реши да не го прави.

— Ще дойда колкото мога по-скоро — каза той. — Ако мислиш, че е по-добре, ако дойда нощес…

— Не — каза тя. — Къде да се срещнем? У Тед?

Изведнъж, неволно, той видя ръката си и ключа, взет от камериерката. Видя как ключът се превърта в ключалката на вратата на мотелската стая. Видя как вратата се отваря. Видя изненаданите лица над чаршафа — отляво на Ейми, отдясно на Тед Милнър. Обикновено ондулираната коса на Тед сега стърчеше във всички посоки след съня — заприлича му на Алфалфа от старите комикси „Малките негодници“. Фъндъците върху рошавата глава за пръв път му придаваха човешки вид, поне за Морт. Видя слисването им и голите им рамене. И изведнъж, почти без да иска, си помисли: „Жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти е наистина всичко, което имаш…“

— Не — каза той, — не у Тед. Какво ще кажеш за малкото кафе на улица „Уитчам“?

— Сама ли да дойда? — Гласът й не звучеше сърдито, но беше готова да се разсърди. „Колко добре я познавам — помисли си той. — Всеки ход, всяко повишаване и понижаване на гласа й, всеки израз. И колко добре ме познава тя.“

— Не — каза той. — Вземи и Тед. Нямам нищо против. — Не че нямаше, но можеше да го преживее. Замисли се.

— Значи в девет и половина — каза тя и той долови в гласа й известно отстъпление. — В „Марчман“.

— Така ли се казва?

— Да. „Ресторант Марчман“.

— Добре. Девет и половина или малко по-рано. Ако стигна пръв, ще направя белег с тебешир на вратата…

— … а ако аз стигна първа, ще го изтрия — завърши тя старата закачка и двамата прихнаха. Морт усети, че дори и смехът го наранява. Прекалено добре се познаваха. Не беше ли това целта на всичките тези години заедно? И не беше ли това причината да се почувстваш толкова ужасно наранен, когато откриеш, че тези години не само могат да свършат, но и че наистина са свършили?

Внезапно помисли за бележката, която беше намерил — пъхната под една от дъските на сандъка за боклук — „ПОМНИ, ИМАШ 3 ДНИ. АЗ НЕ СЕ ШЕГУВАМ“. Понечи да каже: „И аз имах тук една малка неприятност, Ейми.“ — И веднага разбра, че не може да прибави и това към сегашната й тежест. То си беше негова неприятност.

— Ако се беше случило по-късно, поне ти щеше да спасиш нещата си — каза тя. — Не ми се мисли за всичките ръкописи, които сигурно си загубил, Морт. Ако беше купил огнеупорните чекмеджета, когато Хърб ти ги предложи, може би…

— Не мисля, че има значение — каза Морт. — Взех ръкописа на новия роман тук с мен. — Беше го взел. Всичките четиринайсет скапани, тъпи страници. — По дяволите останалите. Ще се видим утре, Ейми. Аз…

(те обичам)

Стисна устни, за да не го каже. Нали бяха разведени. Можеше ли още да я обича? Изглеждаше почти перверзно. И дори да я обичаше, имаше ли някакво право — да го каже?

— Страшно съжалявам — каза той.

— Аз също, Морт. Толкова много съжалявам. — Тя отново се разплака. Той чу, че някой — жена, може би Изабел Фортин — я успокоява.

— Поспи малко, Ейми.

— И ти.

Морт затвори телефона. Изведнъж къщата му се видя много по-тиха, отколкото всяка друга нощ, която беше прекарвал тук сам — не се чуваше нищо освен шепота на нощния вятър под стрехите и много далече вик на гмурец от езерото. Морт извади бележката от джоба си, изглади я и я прочете отново. Бележка — нещо, което трябва да се пази за полицията. Всъщност нещото, което не трябва дори да докосваш, докато полицията не го фотографира и не го изследва със своите магии. Всъщност — моля, да бият барабани и да засвирят фанфари — ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО.

„Е, майната й“ — помисли си Морт и отново смачка бележката. Никаква полиция. Дейв Нюсъм, местният полицай, по обяд сигурно трудно си спомняше какво е ял на закуска, а пък той не виждаше смисъл да се обажда било на областния шериф, било на щатската полиция. Все пак не беше извършено покушение върху живота му — вярно, котката му беше убита, но котката не е човек. А на фона на съкрушителната новина на Ейми Джон Шутър просто вече не изглеждаше толкова важен. Той беше един от Лудите, беше пчела под шапката му и можеше да бъде опасен, но Морт се чувстваше все по-склонен да се опита сам да се оправи с тази работа, та дори Шутър и да беше опасен. Особено ако беше опасен.

Къщата в Дери беше станала по-важна от Джон Шутър и идиотските идеи на Джон Шутър. Беше по-важна дори и от това, кой е извършителят — Шутър или някой друг смахнат, направил го било от завист, било от лудост, било и от двете. Къщата и Ейми. Тя явно беше разстроена и щеше да е по-добре и за двамата, ако той я утешеше, доколкото може. Може би тя дори би…

Не искаше да си мисли какво би могла да направи Ейми. По този път не виждаше нищо друго освен болка. По-добре беше да повярва, че този път е затворен завинаги.

Влезе в спалнята, съблече се и си легна с ръце зад главата. Гмурецът извика отново — отчаян и далечен. Морт отново осъзна, че Шутър може би е отвън, че се прокрадва през градината с бледото си кръгло лице под старата черна шапка. Шутър беше луд и въпреки че беше убил Бъмп с голи ръце и го бе пробол с отвертка, това не изключваше възможността да има и пистолет.

Но Морт не мислеше, че Шутър е отвън — въоръжен ли не.

„Да се обадя — помисли си той. — Трябва да се обадя най-малко на два телефона по пътя за Дери. На Грег Карстерс и на Хърб Крийкмор. Прекалено е рано да им се обадя оттук, ако тръгна в седем, но мога да използвам някой от автоматите в Огъста…“

Обърна се на една страна и си помисли, че след всичко случило се няма да може да заспи дълго време… и после сънят го заля с мека, тъмна вълна, и ако някой дойдеше да го гледа как спи, той изобщо нямаше да усети.