Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (22)

21

Успяха да стигнат навреме за срещата с представителите на застрахователната компания, което несъмнено успокои Тед Милнър. Морт не беше особено очарован от присъствието му — все пак къщата никога не беше била на Тед, дори и след развода. Все пак Ейми, изглежда, се чувстваше по-леко, когато и той беше с тях, и Морт остави нещата така.

Дон Стрик — агентът на Обединената застрахователна компания, с когото бяха сключвали договорите, проведе срещата в кабинета си, където отидоха след още една кратка обиколка на „мястото“. В кабинета му се срещнаха с Фред Еванс — следовател на компанията, специалист по подпалванията. Причината, поради която Еванс не беше дошъл с Уикършам и Брадли тази сутрин или на „мястото“, когато се срещнаха със Стрик на обяд, много бързо се изясни — той беше прекарал по-голямата част от миналата нощ в ровене сред развалините с мощен фенер и фотоапарат „Полароид“. Каза, че се върнал в стаята си в мотела, за да дремне, преди да се види със семейство Рейни.

Морт го хареса много. Еванс като че ли наистина беше загрижен за щетите, които бяха понесли той и Ейми, докато всички други, включително господин Теди Третия, изглежда, само изговаряха традиционните думи на съчувствие, преди да продължат да се занимават с това, което смятаха, че е непосредствената им работа (а в случая на Тед Милнър, помисли си Морт, непосредствената му работа беше да го разкара от Дери обратно на Ташморското езеро колкото може по-скоро). Фред Еванс не говореше за улица „Канзас“ 92 като за „мястото“. Казваше „къщата“.

Въпросите му, макар че в общи линии бяха същите като тези, задавани от Уикършам и Брадли, бяха по-деликатни, по-подробни и по-проучващи. Въпреки че едва ли беше спал повече от четири часа, погледът му беше бистър, речта — бърза и ясна. След като говори с него двайсет минути, Морт реши, че ако някога реши да подпали някоя къща, за да вземе парите от застраховката, ще си избере друга компания, а не Обединената застрахователна. Или ще почака този човек да се пенсионира.

Когато свърши с въпросите си, Еванс им се усмихна.

— Вие ми помогнахте много и искам отново да ви благодаря — както за смислените отговори, така и за любезното ви отношение към мен. В много от случаите хората настръхвате мига, в който чуят думите „застрахователен следовател“. Бездруго са разстроени, по разбираеми причини, и много често взимат появяването на следовател на сцената за обвинение, че сами са подпалили собствеността си.

— При дадените обстоятелства не мисля, че бихме могли да желаем по-добро отношение — каза Ейми, а Тед Милнър кимна с такава сила, сякаш главата му висеше на конец — и то управляван от кукловод със слаби нерви.

— Следващата част е трудна — каза Еванс. Той кимна на Стрик, който отвори едно чекмедже и извади папка с компютърна разпечатка. — Когато един следовател потвърждава, че пожарът е бил сериозен, а този очевидно е бил такъв, сме длъжни да покажем на клиентите списък на собствеността, за която се полага застраховка. Разгледайте го, после подпишете клетвена декларация, че изброените вещи все още ви принадлежат и че те все още са били в къщата, когато е станал пожарът. Трябва да отбележите отстрани всеки предмет или предмети, които сте продали, след като сте направили огледа с господин Стрик, и всяко застраховано имущество, което не е било в къщата по времето на пожара. — Еванс поднесе ръка към устните си и прочисти гърлото си, преди да продължи. — Казаха ми, че отскоро не живеете заедно, така че последният пункт може да бъде особено важен.

— Ние се разведохме — каза откровено Морт. — Аз живея в къщата ни на Ташморското езеро. Използвахме я само през лятото, но има отопление и в нея може да се живее и през студените месеци. За нещастие не бях дошъл да си изнеса багажа от къщата тук. Все го отлагах.

Дон Стрик кимна със съчувствие. Тед кръстоса крака, започна да си играе с лулата си и като цяло създаваше впечатление на човек, който се опитва да не изглежда толкова отегчен, колкото е всъщност.

— Разгледайте списъка колкото може по-добре — каза Еванс, взе папката от Стрик и я подаде през бюрото на Ейми. — Това може би е малко неприятно — като търсене на съкровище наопаки.

Тед беше оставил лулата си и се беше навел над списъка, отегчението му беше изчезнало поне за момента; очите му бяха ненаситни, като тези на минувач, който разглежда последиците от тежка катастрофа. Ейми видя, че той гледа, и покорно подбутна формуляра към него. Морт, който седеше от другата й страна, го дръпна обратно.

— Имаш ли нещо против? — попита той Тед. Беше разгневен, наистина разгневен, пролича си в тона му.

— Морт — каза Ейми.

— Няма да правя проблем от това — й каза Морт, — но тези неща са наши, Ейми. Наши.

— Не мисля, че… — започна Тед възмутено.

— Не, той е абсолютно прав, господин Милнър — каза меко Фред Еванс и Морт почувства, че тази мекота може да е заблуждаваща. — Законът гласи, че вие въобще нямате право да поглеждате в списъка на предметите. Ние си затваряме очите пред такива неща, ако никой няма нищо против… но мисля, че господин Рейни има.

— Страхотно добре улучихте — господин Рейни има — каза Морт. Ръцете му бяха здраво сплетени в скута му; усещаше как ноктите му издълбават трапчинки в мекото месо на дланите му.

Ейми премести погледа си с нещастна молба от Морт към Тед. Морт очакваше, че Тед ще се разфучи и ще се опита като Вълка да духне на земята нечия къщичка, но Тед не го направи. Морт си каза, че мисли така, защото мереше със собственото си враждебно чувство към Тед — той не го познаваше много добре (макар да знаеше, че изглежда като Алфалфа, когато го събудиш изненадващо в някой долен мотел), затова пък познаваше Ейми. Ако Тед беше грубиян, тя щеше вече да го е напуснала.

Тед се усмихна леко и каза на Ейми, без да обръща абсолютно никакво внимание на Морт и останалите:

— Би ли улеснило работата, ако направя едно кръгче около квартала?

Морт се опита да се въздържи, но не успя съвсем.

— Защо не направиш две? — попита той с фалшива дружелюбност.

Ейми го стрелна с присвити очи, после погледна, отново към Тед.

— Добре. Може би ще ни бъде малко по-лесно…

— Разбира се — каза той. Целуна я по скулата и Морт направи ново ревниво откритие: този човек я обичаше. Може би нямаше винаги да я обича, но сега беше така. Осъзна как бе искал да убеди самия себе си, че Ейми е само играчка, запленила Тед за малко, играчка, от която той скоро ще се отегчи, но това не беше присъщо на Ейми, каквато я познаваше. Нейните инстинкти за хората бяха по-добри… а и собственото й достойнство — по-голямо.

Тед стана и излезе. Ейми погледна Морт с упрек.

— Сега доволен ли си?

— Мисля, че да — каза той. — Виж, Ейми, вероятно не се държа така добре, както бих могъл, но причините ми са достатъчно уважителни. Преживели сме заедно много за тези години. Предполагам, че това е последното нещо, и мисля, че принадлежи на нас двамата. Съгласна ли си?

Стрик гледаше с притеснение. Фред Еванс — не; той поглеждаше от Морт към Ейми и после отново към Морт със силния интерес на човек, който гледа истински добър мач по тенис.

— Добре — каза глухо Ейми. Той леко докосна ръката й и тя му отвърна с усмивка. Беше усмивка насила, но по-добра от никаква усмивка.

Той придърпа стола си по-близо до нейния и те се наведоха над списъка, главите им почти се допираха — като на деца, които учат за контролно. На Морт не му беше нужно много време, за да разбере защо Еванс ги беше предупредил. Беше си мислил, че е наясно с размера на щетите. Оказа се, че греши.

Докато гледаше безизразните колонки, подредени от компютъра, Морт си помисли, че не би бил по-слисан, ако някой беше извадил всичко от къщата на улица „Канзас“ 92 и го беше пръснал из квартала, за да може целият свят да го разгледа. Не можеше да повярва, че беше забравил всички тези неща, всички неща, които ги нямаше.

Седем големи домакински уреда. Четири телевизора — единият с приспособление за редактиране на видеолента. Старият английски порцелан и автентичната ранноамериканска мебел, която Ейми беше купувала парче по парче. Стойността на античния шкаф, който беше в спалнята им, беше записана като 14 000 долара. Те не бяха сериозни колекционери на предмети на изкуството, но бяха големи ценители и бяха загубили дванайсет оригинални предмета. Стойността им беше записана като 22 000 долара, но Морт не го интересуваше стойността в долари — мислеше си за графиката на Н. К. Уайт^[1], изобразяваща две момчета, които тръгват в морето с малка лодка. На картината валеше дъжд; момчетата носеха мушами и ботуши и се усмихваха широко. Морт обичаше тази картина, а сега я нямаше. Стъкло от Уотърфорд. Спортното оборудване, съхранявано в гаража — ски, спортни велосипеди и речна лодка. Записани бяха и трите кожени палта на Ейми. Той видя как тя леко отметна отстрани бобъра и норката — очевидно все още на съхранение, — но отмина късото палто от лисица, без да го отметне. По време на пожара то е висяло в гардероба — топла и модерна дреха за есента. Спомни си как й беше подарил това палто за рождения ден преди седем години. Сега го нямаше. Телескопът му „Селестрон“. Нямаше го. Големият шарен юрган, който майката на Ейми им беше подарила за сватбата. Майката на Ейми — беше мъртва, а юрганът беше станал на много пепел, развяна от вятъра.

Най-лошото, поне за Морт, беше в средата на втората колонка и отново не го заболя от доларовата стойност. „124 БУТ. ВИНО“, пишеше на този ред. Виното беше нещо, което и двамата обичаха. Не бяха луди по него, но заедно си бяха направили малка изба, бяха събирали бутилките заедно и от време на време пак заедно изпиваха по някоя.

— Даже и виното — каза той на Еванс. — Даже това.

Еванс му хвърли странен поглед, който Морт не можа да разбере, после кимна.

— Самата изба не е изгоряла, защото в резервоара в мазето сте имали много малко гориво и не е станала експлозия. Но вътре е било много горещо и повечето от бутилките са се пръснали. Малкото, които не са… Е, не разбирам много от вино, но не ми се вярва да стават за пиене. Може би греша.

— Не грешите — каза Ейми. Една сълза се търкулна по бузата й и тя машинално я изтри.

Еванс й предложи кърпичка. Тя поклати глава и отново се наведе над списъка с Морт.

След десет минути завършиха. Подписаха се на верните редове и Стрик завери подписите им. Тед Милнър се появи само секунди след това, като че ли беше наблюдавал всичко на някакъв собствен екран.

— Има ли още нещо? — попита Морт Еванс.

— Сега не. Но може и да има. Вашия номер в Ташмор го няма в указателя, нали, господин Рейни?

— Да. — Той го записа, на Еванс. — Моля, обадете ми се, ако мога да помогна с нещо.

— Добре. — Еванс стана и протегна ръка. — Това винаги е отвратителна работа. Съжалявам, че вие двамата трябва да го преживеете.

Всички си стиснаха ръце, после Стрик и Еванс останаха да пишат докладите си. Минаваше един и Тед попита Морт дали би искал да обядва с него и Ейми. Морт поклати глава.

— Искам да се върна. Да свърша някои работи и да видя дали мога да забравя всичко това за известно време. — Усети, че сега наистина може да пише. Това не беше изненадващо. В трудни времена — във всеки случай преди развода, който изглеждаше като изключение от общото правило — той винаги пишеше лесно. Трудностите дори му бяха необходими. Беше хубаво да имаш подръка онези измислени светове, в които да се върнеш, когато истинският ти е причинил болка.

Донякъде очакваше Ейми да го помоли да си промени намерението, но тя не го направи.

— Карай внимателно — каза тя и залепи непорочна целувка върху ъгъла на устата му. — Благодаря ти, че дойде и беше толкова… толкова разумен за всичко.

— Мога ли да направя нещо за тебе, Ейми?

Тя поклати глава, леко се усмихна и хвана Тед за ръка. Ако Морт беше очаквал да получи някакъв знак, този беше толкова ясен, че не можеше да се отмине.

Тръгнаха бавно към буика на Морт.

— Всичко наред ли е там при тебе? — попита Тед. — Да имаш нужда от нещо?

За трети път го порази южняшкият му акцент — просто още едно съвпадение.

— Не се сещам за нищо — каза той, отвори вратата на буика и бръкна в джоба си за ключовете. — Откъде си родом, Тед? Ти или Ейми трябва да сте ми казвали някога, но да пукна, ако си спомням. Не беше ли Мисисипи?

Тед сърдечно се засмя.

— Доста далече оттам, Морт. Отрасъл съм в Тенеси. Малък град, наречен Шутърс Ноб, щата Тенеси.