Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (52)

ЕПИЛОГ

Около три месеца след събитията при Ташморското езеро Тед и Ейми Милнър дойдоха да видят човека, който беше застрелял първия съпруг на Ейми — известния писател Мортън Рейни.

Бяха се видели с този човек един път през тези три месеца — на следствието в съда, но то беше формална необходимост и тогава Ейми не пожела да говори с него лично. Не и на съда. Беше благодарна, че той беше спасил живота й… но Морт беше неин съпруг и тя го беше обичала много години, и дълбоко в сърцето си чувстваше, че пръстът на Фред Еванс не беше единственият, който беше дръпнал спусъка.

Във всеки случай тя подозираше, че след време щяха да се срещнат, за да може да си изясни случилото се. Времето можеше да бъде година или две, а може би дори три. Но се случиха неща, които я накараха да действа по-бързо. Беше се надявала, че Тед ще я пусне да дойде в Ню Йорк сама, но той беше неотстъпчив. Особено след последния път, когато я беше пуснал да отиде сама на Ташморското езеро.

Онзи път тя за малко не беше убита.

Ейми малко рязко натърти, че Тед едва ли я е „пуснал“, защото, първо, тя не му била казала, че тръгва, но Тед само сви рамене. И така те заедно отидоха в Ню Йорк, заедно се качиха на петдесет и третия етаж на един голям небостъргач и заедно бяха въведени в малката стаичка на канцелариите на Обединената застрахователна компания, която Фред Еванс наричаше „дом“ през работните си дни… освен ако не беше на разследване, разбира се.

Тя седна в най-далечния възможен ъгъл и въпреки че в канцелариите беше доста топло, не свали шала, с който беше увита.

Еванс говореше бавно и внимателно — почти й приличаше на провинциалния доктор, който я беше лекувал като дете — и това й харесваше. „Но има нещо, което той никога няма да разбере — помисли си тя. — Аз може да събера всичките си сили, за да му го кажа, и той ще кимне, но неговото кимване не би означавало, че ми вярва. Той знае, че за мен винаги ще си остане човекът, който застреля Морт и ме видя как плача върху гърдите на Морт, докато дойде линейката, а един от санитарите ми направи инжекция, преди да го оставя. А това, което няма да разбере, е, че въпреки всичко ми харесва.“

Еванс звънна на някаква жена в приемната и тя им донесе три големи, димящи чаши чай. Отвън беше януари, вятърът беше силен, а температурата — ниска. Ейми помисли с кратък копнеж как ли е сега в Ташмор — езерото е замръзнало съвсем и убийственият вятър вдига дълги, призрачни вихрушки от ситен сняг над леда. После умът й направи някаква неясна, но неприятна асоциация и тя вида как Морт пада на пода, видя как пакетът „Пал Мал“ се плъзга по дъските. Потрепери и краткото й чувство на копнеж напълно се разсея.

— Добре ли сте, госпожо Милнър? — попита Еванс.

Тя кимна.

Като се мръщеше дълбокомислено и си играеше с лулата си, Тед каза:

— Жена ми желае да чуе всичко, което знаете за случилото се, господин Еванс. Отначало се опитах да я разубедя, но после стигнах до мисълта, че може би това е добре. Оттогава тя има лоши сънища…

— Естествено — каза Еванс, без да го игнорира съвсем, но всъщност говореше само на Ейми. — Предполагам, че ще ги имате още дълго. Аз също имах сънища. Никога преди не бях убивал човек. — Направи пауза, после добави: — Виетнам ми се размина с една-две години.

Ейми му се усмихна. Едва-едва, но все пак се усмихна.

— Тя чу всичко това на следствието — продължи Тед, — но искаше да го чуе отново, от вас, и без правната част.

— Разбирам — каза Еванс и посочи лулата. — Можете да я запалите, ако желаете.

Тед я погледна, после бързо я пусна в джоба на сакото си, сякаш малко се срамуваше от нея.

— Всъщност опитвам се да се откажа.

Еванс погледна Ейми.

— За какво ви е всичко това? — попита той със същия мил, приятен глас. — Или, по-точно, за какво си мислите, че ви трябва?

— Не знам. — Гласът й беше нисък и съсредоточен. — Но ние бяхме в Ташмор преди три седмици — Тед и аз, да почистим къщата. Предлагаме я за продажба. И нещо се случи. Всъщност две неща. — Тя погледна към съпруга си и отново пусна бледата си усмивка. — Тед знае, че нещо се случи, защото точно тогава влязох във връзка с вас и уредих тази среща. Но той не знае какво и се боя, че не е съгласен с мен. И може би има право да не е съгласен.

Тед Милнър не отрече, че не е съгласен с Ейми. Ръката му се прокрадна към джоба му, хвана лулата, после отново я пусна.

— Но тези две неща — те свързани ли са с това, което се случи в къщата ви на езерото през октомври?

— Не знам. Господин Еванс… какво всъщност се случи? Какво знаете вие!

— Е — каза той, облегна се на стола си и отпи от чашата си, — ако сте дошли с надеждата да получите всички отговори, ще бъдете жестоко разочаровани. Мога да ви кажа за пожара, но за причините, поради които съпругът ви е направил това… вие вероятно можете да запълните повече празнини, отколкото мога аз. Това, което ни озадачи най-много при пожара, беше мястото, откъдето е започнал — не в главната къща, а в кабинета на господин Рейни, тоест пристройката. Ще рече, този акт е бил насочен срещу него, но той дори не е бил там.

— После намерихме в развалините на кабинета дъното на бутилка. Беше от вино — по-точно, шампанско — но нямаше никакво съмнение, че последното нещо, което бе съдържала, е било бензин. Част от етикета беше непокътната и ние изпратихме копие по факса в Ню Йорк. Идентифицираха го като „Мое е Шандон“ от хиляда деветстотин осемдесет и някоя си. Това не беше неоспоримо доказателство, че бутилката, използвана за коктейл „Молотов“, е дошла от вашата собствена изба, госпожо Милнър, но беше много убедително, тъй като бяхте изредили повече от дузина бутилки „Мое е Шандон“ — някои от 1983, някои от 1984. Това ни наведе на предположението, което изглеждаше съвсем ясно, но не много смислено: че вие или вашият бивш съпруг може да сте изгорили къщата си. Вие посочвате, че сте излезли и сте оставили къщата незаключена…

— Колко нощи не съм спала заради това! — каза Ейми. — Често забравям да заключа, особено когато излизам само за малко. Израсла съм в малко градче на север от Бангор, а провинциалните навици умират трудно. Морт често ме… — Устните й потрепериха и тя спря за момент, стисна ги силно, до побеляване. После се овладя и довърши мисълта си, говореше пресипнало. — Той често ме хокаше за това.

Тед я хвана за ръката.

— Това, разбира се, не е имало значение — каза Еванс. — И да бяхте заключили къщата, господин Рейни все пак би влязъл, защото ключовете му са били още у него. Прав ли съм?

— Да — каза Тед.

— Може би, ако бяхте заключили вратата, това малко щеше да ускори края на разследването, но сега е невъзможно да се твърди със сигурност. Даването на съвети със закъснение е лоша черта, която се стараем да не използваме в работата си. Има теория, че предизвиква язва и аз се подписвам под това. Работата е в следното — при свидетелството на госпожа Рейни — извинете, госпожа Милнър, че къщата е била оставена отключена, ние отначало повярвахме, че подпалвачът би могъл да бъде буквално всеки. Но след като започнахме да проиграваме предположението, че използваната бутилка е дошла от избата, кръгът на предположенията се стесни.

— Защото избата е била заключена — каза Тед. Еванс кимна.

— Помните ли, че ви попитах у кого са били ключовете за нея, госпожо Милнър?

— Наричайте ме Ейми, може ли?

Той кимна.

— Помните ли, Ейми?

— Да. Започнахме да заключваме избата преди три или четири години, след като изчезнаха няколко бутилки червено вино. Морт помисли, че го е направила чистачката. Не ми се щеше да вярвам, защото я харесвах, но знаех, че той може и да е прав, и вероятно беше. Тогава започнахме да я заключваме, така че никой да не се изкушава.

Еванс погледна Тед Милнър.

— Ейми е имала ключ от избата и смяташе, че и господин Рейни е имал ключ. Това ограничи възможностите. Разбира се, ако беше Ейми, вие би следвало да сте й съучастник, господин Милнър, тъй като вие двамата взаимно си осигурявате алиби за онази вечер. Господин Рейни няма алиби, но той е бил на значително разстояние. А главното е следното: не виждахме мотив за престъплението. Работата му е носила — и за Ейми, и за него — финансово благополучие. Въпреки това ние изследвахме прахта за отпечатъци от пръсти и намерихме два ясни. Това стана в деня, след като се срещнахме с вас в Дери. И двата бяха на господин Рейни. Това все още не беше доказателство…

— Не беше? — попита Тед изненадано. Еванс поклати глава.

— Лабораторните изследвания потвърдиха, че отпечатъците са направени преди останките от бутилката да са се овъглили в огъня, но не и колко време преди това. Виждате ли, топлината е довела до сваряване на мазнините, съдържащи се в отпечатъците. И ако нашето предположение, че бутилката идва от избата, беше правилно, то все някой е трябвало физически да я извади от кашона, с който е доставена, и да я постави в гнездото й. Този някой вероятно е бил или господин, или госпожа Рейни и той би могъл да оспори предположението и да твърди, че отпечатъците са направени тогава.

— Той не беше в състояние да оспори каквото и да било — каза тихо Ейми, — особено в края.

— Предполагам, че сте права, но ние не го знаехме. Всичко, което знаехме, беше, че когато хората носят бутилки, те ги хващат главно за гърлото или за горната част. Тези два отпечатъка бяха близо до дъното, а ъгълът им беше много странен.

— Като че ли я е носил настрани или дори обърната — намеси се Тед. — Нали това казахте пред съда?

— Да. А хората, които разбират от вино, не правят така. При повечето вина това разваля утайката. А при шампанското…

— … го разклаща — каза Тед. Еванс кимна.

— Ако много силно разклатите бутилка шампанско, тя ще избухне от налягането.

— Но все пак в нея не е имало шампанско — каза Ейми тихо.

— Не. И все пак това не беше доказателство. Аз обиколих бензиностанциите в околността, за да разбера дали някой, който прилича на господин Рейни, не е купувал малко количество бензин в онази вечер, но нямах късмет. Не бях много изненадан — той може да е купил бензина в Ташмор или в петдесет сервиза между тези две места.

— После отидох до Патриша Чемпиън — единствения ни свидетел. Взех една снимка на буик от 1986 — марката и модела, който предполагахме, че е карал господин Рейни. Тя каза, че това може да е колата, не беше сигурна. Така че въпросът остана неразрешен. Върнах се при къщата, за да огледам, и вие дойдохте, Ейми. Беше ранна сутрин. Исках да ви задам някои въпроси, но явно бяхте разстроена. Попитах ви все пак защо сте дошла и вие казахте нещо странно. Казахте, че отивате до Ташморското езеро да видите съпруга си, но сте дошли първо да погледнете градината.

— По телефона той постоянно говореше за това, което наричаше моя таен прозорец… този, който гледаше към градината. Каза, че бил оставил нещо там. Но там нямаше нищо. Поне аз не видях нищо.

— Когато се срещнахме, имах някакво предчувствие за този човек — каза бавно Еванс. — Предчувствие, че той не е… съвсем наред. Не защото лъжеше за някои неща, въпреки че бях съвсем сигурен, че е така. Беше нещо друго. Някаква дистанция.

— Да — чувствах я у него все повече и повече. Именно дистанция.

— Вие изглеждахте почти болна от мъка. Реших, че няма да сбъркам, ако ви проследя до другата къща, Ейми, особено когато ми казахте да не казвам на господин Милнър къде отивате, ако дойде да ви търси. Не повярвах, че сте го решила сама. Помислих си, че просто може да открия нещо. Помислих си също… — той прекъсна смутено.

— Помислихте си, че нещо може да ми се случи — каза тя. — Благодаря, господин Еванс. Той щеше да ме убие, знаете това. Ако не бяхте ме проследили, щеше да ме убие.

— Паркирах в началото на алеята и слязох пеша надолу. Чух ужасен шум от вътрешността на къщата и се затичах. Точно тогава вие повече или по-малко паднахте извън замрежената врата и той ви последва.

Еванс погледна сериозно към двамата.

— Извиках му да спре — каза той. — Два пъти му извиках.

Ейми се пресегна, леко стисна ръката му за миг, после я пусна.

— Това е — каза Еванс. — Знам и още малко, главно от вестниците и от двата разговора, които имах с господин Милнър…

— Наричайте ме Тед.

— Добре, Тед. — Еванс сякаш не прие малкото му име толкова лесно, колкото това на Ейми. — Знам, че господин Рейни е изживявал нещо, и то най-вероятно е било шизофреничен пристъп, в който той е бил едновременно двама души и че нито един от тях не е подозирал, че те съществуват едновременно в едно и също тяло. Знам, че единият от тях се е казвал Джон Шутър. Знам от показанието на Хърб Крийкмор, че господин Рейни си е представял, че този Шутър го преследва за някакъв разказ, наречен „Сезон за сеитба“ и че господин Крийкмор е изпратил екземпляр от списанието, в което е излязъл този разказ, на господин Рейни, за да може той да докаже, че го е публикувал пръв. Списанието е пристигнало малко преди вас, Ейми — намерили са го в къщата. Пликът на Федералния експрес, в който е получено, е бил на седалката на буика на вашия бивш съпруг.

— Но той е изрязал разказа от него, нали? — попита Тед.

— Не само разказа — и страницата със съдържанието. Искал е да премахне всички следи. Носил е армейско ножче швейцарски тип и вероятно е използвал него. Липсващите страници бяха в жабката на буика.

— Накрая съществуването на този разказ е станало мистерия дори и за самия него — каза тихо Ейми.

Еванс я погледна с повдигнати вежди:

— Моля?

Тя поклати глава.

— Нищо.

— Мисля, че ви казах всичко, което знам — каза Еванс. — Всичко друго би било в кръга на предположенията. Аз съм застрахователен следовател, а не психиатър.

— Той е бил двама души — каза Ейми. — Бил е себе си… и е станал героя, който е създал. Тед смята, че фамилното му име — Шутър, е било нещо, което Морт е запомнил и е избрал, когато е разбрал, че Тед произхожда от малък град, наречен Шутърс Ноб, щата Тенеси. Сигурна съм, че е прав. Морт винаги избираше имената на героите си точно по този начин… почти като прякори. Не знам останалото — мога само да гадая. Знам обаче, че когато филмовата студия се отказа от правата си върху романа му „Семейство Делакорт“, Морт почти изпадна в нервно разстройство. Те обясниха ясно — и Хърб Крийкмор също, че се страхуват от случайно сходство и разбират, че той никога не е виждал сценария, който се казваше „Домашният отбор“. Не беше въпрос на плагиатство… освен в главата на Морт. Реакцията му беше преувеличена, ненормална. Беше като да ровиш с пръчка в загасено огнище и да изровиш жив въглен.

— Не мислите, че е създал Джон Шутър само за да ви накаже, нали? — попита Еванс.

— Не. Шутър е бил предназначен да накаже Морт. Мисля… — Тя направи пауза и нагласи шала си — придърпа го по-здраво около раменете си. После вдигна чая си. Ръката й леко трепереше. — Мисля, че Морт някога е откраднал нечие произведение — каза тя. — Вероятно много отдавна, защото всичко, което е написал от „Момчето на латернаджията“ насам, е широко известно. Щеше да излезе наяве, така си мисля. Съмнявам се дали дори е публикувал това, което е откраднал. Но мисля, че се е случило точно това, и мисля, че именно оттам всъщност се е появил Джон Шутър. Не от отказа на филмовата компания от романа му, нито от моето… от моята връзка с Тед, нито от развода. Може би всички тези неща също са допринесли, но мисля, че началото е било отдавна — още когато не съм го познавала. После, когато той беше сам в къщата на езерото…

— Дошъл Шутър — каза тихо Еванс. — Дошъл и го обвинил в плагиатство. Този, от когото Морт е откраднал, никога не го е направил, затова накрая той е трябвало да се накаже сам. Но се съмнявам дали това е всичко, Ейми. Той наистина се опита да ви убие.

— Не — каза тя. — Опита се да ме убие Шутър.

Еванс вдигна вежди. Тед я погледна внимателно, после пак извади лулата от джоба си.

— Истинският Шутър…

— Не ви разбирам.

Тя се усмихна измъчено.

— И аз самата не разбирам. Затова съм тук. Не че има някакъв смисъл да ви го разказвам — Морт е мъртъв и всичко е свършено — но това може да ми помогне. Може да ми помогне да спя по-добре.

— Разкажете ни тогава.

— Виждате ли, когато отидохме да почистим къщата, спряхме в малкия градски магазин — „При Бауи“. Тед напълни резервоара — при Бауи винаги е било на самообслужване, а аз влязох да купя някои неща. Вътре имаше един човек — Съни Тротс, който е работил с Том Грийнлиф. Том е по-старият от двамата пазачи, които бяха убити. Съни искаше да ми каже колко съжалява за Морт, а също и още нещо, защото бил видял Морт в деня, преди той да умре и искал да го каже на него. Така каза. Било за Том Грийнлиф — за нещо, което Том казал на Съни, когато боядисвали Енорийската методистка палата. Съни видял Морт след това, но не мислел да му го каже направо. После си спомнил, че това има нещо общо с Грег Карстерс…

— Другият убит?

— Да. И така, той се обърнал и извикал, но Морт не го чул. А на следващия ден Морт беше мъртъв.

— Какво е казал Том Грийнлиф на този човек?

— Че мисли, че е видял призрак — каза спокойно Ейми.

Те я погледнаха, без да кажат нищо.

— Съни каза, че Том напоследък започнал да забравя и че се тревожел за това. Според Съни си било чиста склероза, но преди пет-шест години жената на Том умряла от болестта на Алцхаймер и старецът се плашел да не би да се е заразил. Според Съни, когато Том забравял някъде някоя четка, я търсел по цял ден. Та Том казал, че точно затова, когато Грег Карстерс го попитал дали познава мъжа, когото бил видял да говори с Морт Рейни предишния ден, и дали би го познал, ако го види отново, му отговорил, че не бил видял никого с Морт — тоест, че Морт е бил сам.

Чу се драскане на клечка кибрит. Тед Милнър все пак беше решил да запали лулата си. Еванс не му обърна внимание. Беше се навел напред и погледът му беше втренчен в Ейми Милнър.

— Да изясним това. Според Съни Трутс…

— Тротс.

— Добре, Тротс. Според него Том Грийнлиф наистина е видял Морт с някого?

— Не точно — каза Ейми. — Съни помислил, че ако Том е вярвал в това — ако го е вярвал със сигурност, не би излъгал Грег. Всъщност Том му казал, че не знае какво е видял. Че е бил объркан. Че му се е струвало по-безопасно все пак да не казва нищо. Не е искал никой — особено Грег Карстерс, който също е работел като пазач — да знае колко е объркан, а най-много от всичко не е искал някой да си помисли, че той може би се разболява, както се е разболяла покойната му жена.

— Извинете — каза Еванс, — не съм сигурен, че ви разбирам.

— Според Съни — каза тя — Том помахал в отговор. И отминал. После според това, което казва Съни, Том погледнал в огледалото си за обратно виждане и видял друг мъж с Морт и едно старо комби, въпреки че преди десет секунди нито мъжът, нито комбито били там. Казал, че мъжът носел черна шапка… но през него, както и през колата, човек можел да вижда.

— О, Ейми — каза тихо Тед. — Този човек те е излъгал. На едро.

Тя поклати глава.

— Съни не е достатъчно умен, за да измисли такава история. Той ми каза, че Том помислил, че трябва да се обади на Грег и все пак да му каже, че може би е видял такъв човек; че всичко ще бъде наред, ако не спомене, че през него се е виждало. Но Съни каза, че старецът бил ужасѐн. Бил убеден, че е едно от двете неща: или се разболява от болестта на Алцхаймер, или е видял призрак.

— Е, наистина звучи зловещо — каза Еванс и наистина беше така — за няколко мига кожата на ръцете и гърба му беше настръхнала. — Но това са приказки… всъщност приказки, разказани от мъртъв човек.

— Да… но има и нещо друго. — Тя остави чая си на бюрото, вдигна чантичката си и започна да рови в нея. — Когато почиствах кабинета на Морт, намерих онази шапка — онази ужасна черна шапка — зад бюрото му. Това ме порази, защото изобщо не го очаквах. Извадих я с една пръчка и пак с пръчката я изнесох навън в сандъка за боклук. Разбирате ли ме?

Тед очевидно не я разбираше. Еванс обаче — да.

— Не сте искали да я докосвате.

— Точно така. Не исках да я докосвам. Тя падна на дясната си страна върху една от зелените торби за боклук — честно ви казвам. После, след около час, излязох с торба със стари лекарства, шампоани и боклуци от банята. Когато отворих капака на сандъка, за да ги сложа вътре, шапката се беше преобърнала. И във вътрешната лента беше пъхнато ето това. — Тя извади сгънато листче хартия от чантичката си и го подаде на Еванс. Ръката й леко трепереше. — То не беше там, когато измъкнах шапката иззад бюрото. Сигурна съм.

Еванс взе сгънатото листче, задържа го за момент. Не му харесваше. Беше някак твърде тежко и нещо не беше наред с повърхността му.

— Мисля, че е имало Джон Шутър — каза тя. — Мисля, че той е бил най-великото създание на Морт — герой толкова жизнен, че наистина е оживял… И мисля, че това е послание от призрак.

Той взе листчето и го разгъна. До половината му беше написано следното послание:

Госпожо, съжалявам за всички неприятности. Нещата станаха неуправляеми. Сега се връщам вкъщи, получих разказа, за който всъщност бях дошъл. Той се казва „Милята на лютичетата“ и е страшен.

Искрено ваш, Джон Шутър

Подписът беше драснат нечетливо под нанизаните като бисер редове на бележката.

— Това подписът на покойния ви съпруг ли е, Ейми? — попита Еванс.

— Не — каза тя. — Няма нищо общо.

Тримата седяха в канцеларията и се гледаха един друг. Фред Еванс се опита да каже нещо, но не можа. След известно време мълчанието (и миризмата от лулата на Тед Милнър) станаха непоносими. Така че господин и госпожа Милнър благодариха, казаха „довиждане“ и излязоха от канцеларията, за да продължат живота си по най-добрия начин, по който можеха, а Фред Еванс продължи своя живот по най-добрия начин, по който той можеше, а понякога, късно нощем, както той, така и жената, някога омъжена за Мортън Рейни, се събуждаха от сънища, в които един човек с кръгла черна шапка ги гледаше с избелели от слънцето очи, оградени с мрежа от бръчки. Гледаше ги без любов… но, и двамата го чувстваха, с някаква странна строга жалост.

Този поглед не излъчваше симпатия, не носеше дори облекчение, но където и да бяха, те чувстваха, че могат да намерят място, в което да живеят с него. И да се грижат за своите градини.