Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (11)

10

— Предполагам, че досега сте имали възможност да прочетете разказа ми — каза Шутър. Говореше с обикновения тон на човек, който говори за времето.

— Да.

Шутър тежко кимна.

— Предполагам, че ви е подсетил за нещо, нали?

— Наистина — съгласи се Морт и после добави с школувана непринуденост: — Кога го написахте?

— Помислих си, че ще попитате това — каза Шутър. Усмихна се със загадъчна лека усмивка, но не добави нищо. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите, обхванали тялото му малко под мишниците. Приличаше на човек, който би бил съвсем доволен, ако си остане на същото място завинаги, или поне докато слънцето се скрие зад хоризонта и спре да огрява лицето му.

— Е, разбира се — каза Морт, все още непринудено. — Трябва, нали разбирате. Когато двама души извадят един и същи разказ, това е нещо сериозно.

— Сериозно — съгласи се Шутър с дълбоко замислен тон.

— И единственият начин за уреждане на такива неща е да се открие кой е написал думите пръв. — Той се вгледа в избелелите сини очи на Шутър със своя твърд и безкомпромисен поглед. Някъде наблизо синигер надуто изчурулика в гъсталака и отново настъпи тишина. — Не смятате ли, че е така?

— Предполагам, че да — съгласи се Шутър. — Предполагам, че затова именно съм дошъл от Мисисипи чак дотук.

Морт чу шум от приближаваща кола. И двамата се обърнаха и видяха как на най-близкия хълм се показа джипът на Том Грийнлиф — като вдигаше зад себе си малка вихрушка от окапали листа. Том — ташморски здравеняк над седемдесетте — беше пазач на повечето от къщите на отсамната страна на езерото, по точно на онези, с които не се занимаваше Грег Карстерс. Докато минаваше, Том вдигна ръка за поздрав. Морт помаха в отговор. Шутър измъкна едната си ръка от подмишницата и вдигна пръст към Том в приятелски жест, който по някакъв неясен начин подсказваше за многото години, прекарани на село, за неизброимите пъти, когато е поздравявал минаващи шофьори на камиони, трактори, комбайни и сламопреси точно по този непринуден начин. После, когато джипът на Том се скри от очите им, той върна ръката си на предишното място и отново застана със скръстени ръце. А когато листата с леко шумолене отново легнаха на пътя, търпеливият му, нетрепкащ, почти вечен поглед отново се върна върху лицето на Морт Рейни.

— Та за какво говорехме — попита той почти добродушно.

— Опитвахме се да установим първоизточника — каза Морт. — Това означава, че…

— Знам какво означава това — каза Шутър и удостои Морт с поглед, който беше едновременно спокоен и леко презрителен. — Знам, че нося каубойски дрехи и карам каубойска кола, и произхождам от стара фамилия селяндури, а може би това ме прави също каубой, но не е необходимо да ме правите на глупав каубой.

— Не — съгласи се Морт, — мисля, че не е. Но и да си умен, не значи непременно да си честен. Всъщност мисля, че по-скоро става обратното.

— Мога добре да видя това и по вас, ако не го знаех — каза Шутър сдържано и Морт усети, че се изчервява. Не обичаше да го засичат и това му се случваше рядко, но Шутър току-що го беше направил с лекотата, с която опитен стрелец сваля глинен гълъб.

Надеждите му да хване Шутър в капан пропаднаха. Не съвсем до нулата, но в значителна степен.

Умен и рязък не беше едно и също, но сега той подозираше, че може би Шутър има и двете качества. И все пак нямаше смисъл да прави някакви изводи. Не искаше да бъде с този човек нито минута повече, отколкото се налагаше. По някакъв странен начин беше очаквал с нетърпение това противопоставяне — от момента, в който беше разбрал, че такова противопоставяне е неизбежно — може би само защото това беше разнообразие в ежедневието му, което вече беше станало скучно и неприятно. Сега искаше историята да свърши. Вече не беше сигурен, че Джон Шутър е луд — поне не напълно, — но си помисли, че този човек може да бъде опасен. Беше така дяволски неумолим. Морт реши да опита най-добрия си ход и да свършват — никакво увъртане повече.

— Кога написахте вашия разказ, господин Шутър?

— Може би името ми не е Шутър — каза мъжът, изглеждаше леко удивен. — Може би това е просто псевдоним.

— Разбирам. А как е истинското ви име?

— Не казах, че не е това — казах само „може би“. Във всички случаи то няма нищо общо с нашата работа. — Той говореше ведро, явно повече го интересуваше облакът, който бавно се движеше по високото синьо небе към клонящото към запад слънце.

— Добре — каза Морт, — но това, кога сте написали разказа, има.

— Написах го преди седем години — каза Шутър. Продължаваше да изучава облака — той беше докоснал короната на слънцето и по краищата му се беше образувала златна дантела. — През 1982.

„Хвана се! — помисли си Морт. — Хитро копеле или не, все пак падна право в капана. Взел е разказа от сборника, и толкова. И понеже «Всеки изплюва камъчето» е публикуван през 1983, той си е мислил, че всяка дата преди тази ще бъде безопасна. Трябвало е да прочетеш и страницата за авторските права, братче.“

Зачака чувството на триумф, но такова не се появи. Само мъгляво усещане на облекчение, че този луд може да бъде изпратен по живо по здраво без повече разправии. И все пак беше любопитен — проклятието на писателското племе. Например защо точно този разказ — разказ, който беше толкова различен от общия му стил, толкова силно нетипичен? И ако този тип ще го обвинява в плагиатство, защо се е хванал за някакъв невзрачен разказ, когато можеше да скърпи същия вид почти еднакъв ръкопис на бестселър като „Момчето на латернаджията“? Онова щеше да бъде по-сочно — това тук бе почти шега.

„Предполагам, че да препише някой от романите, му се е сторило твърде дълга работа“ — помисли си Морт.

— Защо сте чакали толкова време? — попита той. — Искам да кажа, книгата ми с разкази беше издадена през 1983, ще рече преди шест години. Сега е седмата.

— Защото не знаех — каза Шутър. Той отмести поглед от облака и отново започна да изучава Морт със смущаващ, пълен с леко презрение поглед. — Хората като вас, предполагам, просто смятат, че всеки в Америка, ако не и всеки човек във всяка страна, където се издават книгите им, прочита всичко, което са написали.

— Мисля, че моят случай не е такъв — каза Морт и сега беше негов ред да бъде сдържан.

— Но това не е истина — продължи Шутър със своя забележително ведър и нетърпящ възражение тон, без да обърне внимание на това, което беше казал Морт. — Това въобще не е истина. Не бях виждал никога този разказ до средата на юни. Този юни.

Морт понечи да каже: „Слушай, приятелче. И аз никога не бях виждал жена си в леглото с друг мъж до средата на май!“ — Дали това щеше да извади Шутър от равновесие, ако му го кажеше на висок глас?

Но погледна мъжа в лицето и реши да не го прави. Избелелите очи изгаряха спокойствието му, както маранята изгаря хълмовете в ден, който обещава да бъде истинска пещ. Сега Шутър изглеждаше като протестантски свещеник, който се кани да изсипе голяма порция огън и жупел върху треперещите, приведени глави на паството си, и за пръв път Морт Рейни се почувства наистина и лично уплашен от този мъж. Все пак още беше разсърден. Мисълта, че трябва да приближи края на тази първа среща с „Джон Шутър“, се появи отново: уплашен или не, той по никакъв начин не трябваше да продължава да стои така и да понася как този мъж го обвинява в кражба — особено сега, когато лъжата беше се разкрила чрез самата уста на мъжа.

— Нека отгатна — каза Морт. — Човек като вас все пак подбира какво чете, за да се занимава с тези боклуци, които аз пиша. Вие държите на писатели като Марсел Пруст и Томас Харди, нали? Вечер, след като сте свършили с доенето, обичате да запалите някоя от онези стари селски газени лампи, да я нагласите на кухненската маса — която, разбира се, е покрита с домашна карирана червено-бяла покривка — и да се разтоварите с „Тес“ или „В търсене на изгубеното време“. Може би през уикенда малко се поотпускате, ставате малко игрив и изваждате някой Ърскин Колдуел или Ани Дилард. Някой от приятелите ви ви е казал как аз съм преписал вашата написана с честен труд приказка. Не е ли такава историята, господин Шутър… или както ви е там името?

Гласът му беше придобил остри нотки и той с изненада откри, че е на ръба да се разгневи наистина. Но, разбра, че не е напълно изненадан.

— Не. Аз въобще нямам приятели. — Шутър говореше със сухия тон на човек, който просто отбелязва факт. — Нито приятели, нито семейство, нито жена. Имам малко стопанство на около двайсет мили южно от Пъркинсбърг и наистина имам карирана покривка на кухненската си маса, след като споменахте за това — но в нашия град имаме електрически лампи. Запалвам газени лампи само когато има буря и спре токът.

— За ваш късмет — каза Морт. Шутър не обърна внимание на сарказма.

— Наследих стопанството от баща си и го разширих с малкото пари, които наследих от баба си. Наистина имам млечно стадо — около двайсет млечни крави — и за това сте прав, а вечер пиша разкази. Предполагам, че вие имате някой от онези модерни компютри с екран, но аз го правя на стара пишеща машина.

Той замълча и за момент и двамата чуваха отчетливия шум на листата под лекия вятър излязъл в късния следобед.

— А че вашият разказ е същият като моя, открих съвсем сам. Виждате ли, мислех си да продам фермата. Мислех си, че с още малко пари бих могъл да пиша през деня, когато умът ми е свеж, а не само след мръкване. Агентът по имоти в Пъркинсбърг искаше да се срещна с един човек в Джаксън, който притежава много млечни ферми в Мисисипи. Не обичам да карам наведнъж повече от десет или петнайсет мили — заболява ме глава, особено когато част от тях са градско каране, защото там пускат на свобода всички глупаци — затова взех автобуса. Тъкмо да се кача и си спомних, че не съм си взел нищо за четене. Мразя дълго пътуване с автобус, без да имам нещо за четене.

Морт се хвана, че неволно кима с глава. И той мразеше да пътува — с автобус, влак, самолет или кола — без нещо за четене, нещо по-съществено от ежедневния вестник.

— В Пъркинсбърг няма автогара — автобусите „Грейхаунд“ само спират за около пет минути и отново тръгват на път. Вече бях влязъл в „Грейхаунд“-а и се качвах по стъпалата, когато разбрах, че ръцете ми са празни. Помолих шофьора да ме почака малко, а той каза, че го нямало майстора, че и без това бил закъснял и тръгвал след три минути по джобния си часовник. Ако съм тръгвал с него, нямал нищо против, но ако не съм, като сме се срещнели друг път, съм можел да го целуна по задника.

„Той ГОВОРИ като разказвач — помисли си Морт. — Да пукна, ако не съм прав.“ — Опита се да прогони мисълта си — не му приличаше да мисли по този начин, — но не можа.

— Е, аз влетях в магазина. На спирката в Пъркинсбърг имат една от телените стойки за книги — от тези, които се въртят безкрайно — точно като в универсалния магазин по пътя до вас.

— „При Бауи“?

Шутър кимна.

— Да, точно така. Та хванах първата книга, която се случи подръка. Можеше да се окаже и Библията, защото не можах добре да видя и корицата. Но не беше. Беше вашата книга с разкази. „Всеки изплюва камъчето“. И доколкото знам, това са ваши разкази. Всички освен един.

„Спри го веднага. Той увеличава налягането на парата, веднага пробий котела му.“

Но с изненада откри, че не иска. Може би Шутър беше писател. Все пак отговаряше на двете главни изисквания: разказваше приказка, която искаш да чуеш до края, дори и да имаш ясна представа какъв е краят, и беше убеден в глупостите, които изграчваше.

Вместо да каже това, което трябваше — че дори и ако при някакъв див полет на въображението се приеме, че Шутър казваше истината, той — Морт, го е изпреварил с този нещастен разказ с две години, той каза:

— И така, вие прочетохте „Сезон за сеитба“ в автобуса на „Грейхаунд“, докато бяхте на път за Джаксън през миналия юни, за да продадете млечната си ферма.

— Не. Така се случи, че го прочетох на връщане. Продадох фермата и се качих отново на „Грейхаунд“-а с чек за шейсет хиляди долара в джоба. По пътя дотам бях прочел първите пет-шест разказа. Не смятам, че са потресаващи, но с тях може да се убие времето.

— Благодаря.

Шутър го разгледа за кратко.

— Това не беше комплимент.

— Откъде да знам.

Шутър помисли за момент, после сви рамене.

— Както и да е, прочетох още два на връщане… и после този. Моя разказ.

Той погледна към облака, който сега представляваше въздушна маса от блещукащо злато, и после пак към Морт. Лицето му беше безстрастно както винаги, но Морт изведнъж разбра, че прави голяма грешка, като смята, че този човек притежава дори и най-малкото спокойствие на духа. Това, заради което се беше объркал, беше стоманената мантия на самообладание, която беше си сложил Шутър, за да не убие Мортън Рейни с голи ръце. Лицето му беше безстрастно, но в очите му блестеше най-дълбоката, най-дивата ярост, която Морт беше виждал някога. Той разбираше, че глупаво беше извървял пътя от езерото до това, което можеше да се окаже собствената му смърт в ръцете на този тип. Този човек беше достатъчно луд — и достатъчно силен — за да извърши убийство.

— Изненадан съм, че никой досега не е повдигал пред вас въпроса за този разказ той не прилича на останалите — ни най-малко. — Гласът на Шутър беше все още равен, но сега Морт разпозна в него гласа на човек, който едва се сдържа да не замахне, размаже, може би удуши; гласа на човек, който знае, че целият подтик, който ще му е необходим, за да пресече линията между приказките и убийството, е да чуе как собственият му глас започва да се извива нагоре по спиралата към гнева от измамата; гласа на човек, който знае колко фатално лесно ще се превърне в линчуваща тълпа от един човек.

Морт внезапно се почувства като човек в тъмна стая, опасана с тънки като конец проводници, всеки от които води към пакет със силен експлозив. Не беше за вярване, че само допреди няколко мига се беше чувствал господар на ситуацията. Проблемите му — Ейми, неспособността му да пише — сега изглеждаха като маловажни фигури в маловажен пейзаж. В известен смисъл те въобще бяха престанали да бъдат проблеми. Сега той имаше само един проблем — да остане жив достатъчно дълго, за да може да се върне в къщата си, достатъчно дълго, та поне да види залеза на слънцето.

Отвори уста, после пак я затвори. Не смееше да каже нищо — не и сега. Стаята беше пълна с проводници.

— Много съм изненадан — повтори Шутър със същия тежък и равен глас, който сега звучеше като грозна пародия на спокойствие. Морт се чу да казва:

— Жена ми. Тя не го хареса. Тя каза, че не прилича на нищо, което съм писал преди.

— Как го взехте? — попита Шутър бавно и свирепо. — Това е, всъщност, което искам да знам. Как по дяволите тъп драскач като вас, червив с пари, се е хванал с някакво скапано градче в Мисисипи и е откраднал проклетия ми разказ? Бих искал също да знам защо точно него, освен ако не сте откраднали и останалите, но засега ще ме задоволи и начинът как е станало това.

Чудовищната несправедливост на казаното върна неудовлетворената жажда на собствения му гняв. За миг той забрави, че тук, на Езерната алея, беше сам, с изключение на този луд от Мисисипи.

— Откажете се — каза той рязко.

— Да се откажа! — попита Шутър и погледна Морт с някакво непохватно удивление. — Да се откажа! Какво, по дяволите, имате предвид с това, да се откажа!

— Казахте, че сте написали разказа си през 1982 — почна Морт. — Аз мисля, че съм написал моя в края на 1979. Не мога да си спомня точната дата, но знам, че беше издаден за пръв път през юни 1980. В списание. Бия ви с две години, господин Шутър, или както ви е там името. Ако някой тук може да се заяжда за плагиатство, то това съм аз.

Морт не видя точно движението на мъжа. В един момент те стояха до колата на Шутър и се гледаха; в следващия момент той се оказа притиснат до вратата на шофьора, а ръцете на Шутър бяха обхванали раменете му и лицето на Шутър бе притиснато до неговото — чело до чело. Между тези две положения имаше само мъгляво усещане как първо го хващат и после го завъртат.

— Лъжете — каза Шутър и в дъха му имаше сух аромат на канела.

— Лъжа друг път — каза Морт и се опита да се освободи от притискащото тегло на мъжа.

Шутър беше силен — почти сигурно по-силен от Морт Рейни, но Морт беше по-млад, по-тежък и имаше опора — синьото комби. Той успя да отблъсне Шутър и да разкъса хватката му. Шутър се олюля и отстъпи на две-три крачки.

„Сега ще се нахвърли пак“ — помисли си Морт. Въпреки че не се беше бил от едно спречкване в единайсети клас в училищния двор, той беше поразен от откритието, че съзнанието му е ясно и спокойно. „Ще се бием заради някакъв тъп скапан разказ. Е, добре — така и така днес нямаше какво друго да правя.“

Но това не стана. Шутър вдигна ръце, погледна ги, видя, че са свити в юмруци… и с усилие ги разтвори. Морт видя усилието, необходимо на мъжа, за да си сложи мантията на самообладание отново, и почувства някакво страхопочитание. Шутър поднесе длан към устата си и избърса устните си с нея — много бавно и много обмислено.

— Докажете го — каза той.

— Добре. Елате с мене вкъщи. Ще ви покажа надписа на страницата за авторските права в книгата.

— Не — каза Шутър. — Не ме интересува книгата, не давам пукната пара за книгата. Покажете ми разказа. Покажете ми списанието с разказа в него, така че да мога да го прочета сам.

— Списанието го нямам тук.

Искаше да каже и още нещо, но Шутър обърна лице към небето и издаде кратък лаещ смях. Звукът беше сух като цепене на подпалки с брадва.

— О, да — каза той. Яростта все още блестеше и танцуваше в очите му, но той като че ли отново се владееше. — Обзалагам се, че го нямате.

— Слушайте — каза Морт. — Естествено, това е просто място, където жена ми и аз идваме през лятото. Тук държа екземпляри от книгите си и някои чужди издания, но аз съм публикувал и в много списания — статии и есета, а също и разкази. Тези списания се намират в постоянното ни жилище, в Дери.

— Тогава защо не сте там? — попита Шутър. В очите му Морт прочете едновременно недоверие и нагло удовлетворение — беше ясно, че Шутър е очаквал той да се опита да се измъкне и в представите му Морт правеше точно това. Или се опитваше.

— Тук съм, защото… — Той спря. — Откъде вие разбрахте, че съм тук?

— Просто погледнах отзад в книгата, която купих — каза Шутър и Морт почти се плесна по челото от безсилие и внезапно прозрение. Разбира се и в двете издания на „Всеки изплюва камъчето“, с твърди и меки корици, на задната корица имаше негова снимка. Ейми сама я беше направила — отлична снимка. Той беше на преден план, зад него беше къщата, а на заден план беше Ташморското езеро. Надписът просто гласеше: „Мортън Рейни в дома си в западен Мейн“. Така че Шутър беше дошъл в западен Мейн и вероятно не му е било нужно да влиза в много барове и дрогерии в малките градове, преди да открие някого, който да му каже:

— Морт Рейни? Да, по дяволите! Има къща в Ташмор. Даже ми е личен приятел!

Е, това поне даваше отговор на единия въпрос.

— Тук съм, защото жена ми и аз се разведохме — каза той. — Това току-що завърши. Тя остана в Дери. Всяка друга година по това време къщата тук би била празна.

— Аха — каза Шутър. Тонът му отново разгневи Морт. „Ти лъжеш — казваше тонът му, — но в случая това няма голямо значение. Защото аз знаех, че ще лъжеш. Все пак да лъжеш е това, което правиш най-много, нали?“ — Е, аз щях да ви намеря — тук или другаде.

Той погледна Морт с поглед, твърд като кремък.

— Щях да ви намеря, дори и да се бяхте преместили в Бразилия.

— Вярвам ви — каза Морт. — Въпреки това вие грешите. Или ме мамите. Ще, ви окажа благоволението да повярвам, че това е само грешка, защото вие изглеждате достатъчно искрен…

О, Господи, де да не беше така.

— … но аз публикувах този разказ две години по-рано, отколкото вие казвате, че сте го написали.

Отново видя лудия пламък в очите на Шутър — после той изчезна. Не загасен, но обуздан — по начина, по който човек поставя нашийник на зло куче.

— Казвате, че списанието е в другата ви къща?

— Да.

— А в списанието е вашият разказ.

— Да.

— И датата на списанието е юни 1980.

— Да.

Отначало нямаше търпение да свършат този сложен преговор (преди всеки въпрос имаше дълга пауза за обмисляне), но после почувства малка надежда: мъжът като че ли се опитваше да се убеди сам в истината, която му казваше Морт… истина, помисли си Морт, която част от „Джон Шутър“ трябва да е знаела отначало, защото почти точното сходство между двата разказа не беше съвпадение. Той все още твърдо вярваше в това, но беше стигнал до идеята, че Шутър може и да не си спомня със съзнателната си памет, че е извършил плагиатство. Защото този човек очевидно беше луд.

Вече не се страхуваше толкова, колкото отначало, когато беше видял омразата и яростта в очите на Шутър — като отражение от пожар в хамбар, пожар, който не може да се спре. Когато изблъска мъжа, онзи отстъпи и Морт помисли, че ако се стигне до бой, може би ще се справи… или дори ще повали противника си на земята.

И все пак, по-добре беше да не се, стига дотам. По някакъв странен, неосъзнат начин той беше започнал да изпитва малко съжаление към Шутър.

Който междувременно неотклонно следваше курса си.

— Тази друга къща — в която сега е жена ви — тя също ли е в щата Мейн?

— Да.

— Тя там ли е?

— Да.

Този път имаше много по-дълга пауза. Шутър някак зловещо напомняше на Морт за компютър, който обработва голям обем информация. Най-после каза:

— Давам ви три дни.

— Много благородно от ваша страна — каза Морт.

Дългата горна устна на Шутър, се дръпна и оголи зъби, които бяха толкова равни, че не можеха да бъдат нищо друго освен протези, поръчани по пощата.

— Не се шегувай с мен, синко — каза той. — Правя всичко, каквото мога, за да сдържа гнева си, и засега успявам, но…

— Вие! — му извика Морт. — А питате ли ме мене? Това е невероятно! Идвате отникъде и отправяте кажи-речи най-сериозното обвинение, което човек може да отправи към писател, и когато ви казвам, че имам доказателство, че вие или грешите, или лъжете през проклетите си зъби, вие започвате да ми се хвалите, че сдържате гнева си! Невероятно!

Клепачите на Шутър се притвориха и той погледна лукаво изпод тях.

— Доказателство? — каза той. — Не виждам никакво доказателство. Чувам, че говорите, но говоренето не е доказателство.

— Казах ви! — изкрещя Морт. Почувства се безпомощен — като човек, който се опитва да сложи паяжина в кутия. — Обясних ви всичко това!

Шутър погледна към Морт за един дълъг момент, после се обърна и бръкна в колата си през отворения прозорец.

— Какво правите? — попита Морт със строг глас. Сега вече той почувства в тялото си прилив на адреналин, който го подготвяше за бой или полет… вероятно последното, ако Шутър бъркаше за големия пистолет, който Морт изведнъж видя във въображението си.

— Просто си взимам цигарите — каза Шутър. — Не се подмокряйте.

Извади ръката си от колата. Държеше червен пакет „Пал Мал“. Беше ги взел от арматурното табло.

— Искате ли една?

— Имам си свои — каза Морт доста сърдито и извади древния пакет „ЛМ“ от джоба под червената си фланелена риза.

Запалиха — всеки от собствения си пакет.

— Ако продължим по същия начин, ще се сбием — каза най-накрая Шутър. — Аз не го искам.

— Е, Боже мой, нито пък аз!

— Част от вас иска! — възпротиви се Шутър. Продължаваше да изучава Морт изпод спуснатите си клепачи със същото изражение на провинциална хитрост. — Част от вас иска точно това. Но не мисля, че искате да се биете просто заради мен или моя разказ. Имате някаква друга муха в главата и точно тя ви разстройва, което прави това само по-силно. Част от вас иска да се бие, но това, което не разбирате, е, че ако ние наистина се сбием, то ще продължи дотогава, докато единият или другият падне мъртъв.

Морт потърси признаци, че Шутър преувеличава за ефект, но не откри. Внезапно почувства хлад в основата на гръбначния си стълб.

— И така, давам ви три дни. Обадете се на бившата си жена и я накарайте да ви изпрати списанието с вашия разказ в него, ако има такова списание. Аз ще се върна. Разбира се, няма никакво списание — мисля, че и двамата го знаем. Но вие ми правите впечатление на човек, който има нужда от дълго и усилено мислене.

Той погледна към Морт. По лицето му се четеше строга жалост.

— Не сте вярвали, че някой въобще може да ви хване, нали? — попита той. — Наистина не сте.

— Ако ви покажа списанието, ще си отидете ли? — попита Морт. Говореше повече на себе си, отколкото на Шутър. — Смятам, че това, което наистина искам да знам, е дали въобще си струва.

Шутър рязко отвори вратата на колата и се мушна зад кормилото. Бързината, с която се движеше, се стори на Морт малко застрашителна.

— Три дни. Използвайте ги, както искате, господин Рейни.

Запали мотора. Той заработи с ниско хриптене, което показваше, че клапаните му трябва се почистят.

Въздухът в угасващия следобед се изпълни с черен маслен дим от стария ауспух.

— Правото си е право, а честното си е честно. Първото нещо е да ви поставя на място, което, както виждате, направих, и не можете да се измъкнете от тази каша така, както сте се измъквали цял живот от кашите, които сте забърквали. Това — първо.

Той погледна към Морт безизразно от страничния прозорец.

— Второто нещо — каза той — е истинската причина, заради която дойдох.

— Каква е тя? — чу Морт гласа си. Беше странно и ни най-малко не беше вбесяващо, но той усети как чувството на вина отново неумолимо пропълзява в него, като че ли наистина беше направил нещото, в което го обвиняваше този селски луд.

— Ще поговорим за това — каза Шутър и включи на скорост старото си комби. — Междувременно помислете си кое е право и кое е честно.

— Вие сте луд! — изкрещя Морт, но Шутър вече се отдалечаваше по Езерната алея към шосе 23.

Той остана да гледа, докато комбито се скри от погледа му, после бавно тръгна към къщата. Докато се приближаваше към нея, чувстваше главата си все по-празна. Гнева и страха ги нямаше. Чувстваше само студ, умора и носталгия по брака, който вече не съществуваше и който, както започваше да му се струва, никога не беше съществувал.