Джудит Макнот
Уитни моя любов (9)

9.

Англия

 

Уитни с наслада поглъщаше познатата гледка през прозореца на каретата. Оставаха само няколко километра до дома.

Чичо Едуард беше настоял дамите да пътуват със стил, което според него означаваше една карета за Уитни и лейди Ан, още две за куфарите и чантите и четвърта, в която бяха настанени двете им лични прислужници. Отстрани и зад малкото, но привличащо вниманието шествие яздеха шестима слуги. Ах, да можеше Пол да зърне отнякъде грандиозното й завръщане!

Каретите поеха по алеята, водеща към къщата. Уитни бързо сложи ръкавиците си. Искаше да изглежда перфектно в очите на баща си.

— Нервна ли си? — с усмивка попита Ан.

— Да — кимна тя. — Как изглеждам?

Леля й я огледа и одобрително рече:

— Прекрасна си.

Лейди Ан също сложи ръкавиците си. Беше не по-малко нервна от племенницата си, но се опитваше да го прикрие. Едуард беше решил, че ще е най-добре да не съобщават на зет си за пристигането на Ан — така Мартин Стоун нямаше да има време да реагира и да попречи на идването й. Поставен пред свършен факт, той щеше да бъде принуден да я поздрави и да я приеме в дома си. В началото й се струваше, че планът на съпругът й е много добър, но момента се чувстваше като натрапница.

Каретата спря пред главния вход на къщата. Лакеите скочиха на земята, отвориха вратата и спуснаха сгъваемата стълбичка. Уитни събра полите на костюма си и елегантно излезе навън.

Ан наблюдаваше срещата между баща и дъщеря. Когато Мартин се озова лице в лице с красивата млада жена, той сковано рече:

— Дете, станала си още по-висока отпреди.

За Бога! Този негодник не беше виждал дъщеря си от четири години!

— Или съм станала по-висока, или вие сте се смалили, татко — отвърна Уитни.

Тихият смях откъм каретата издаде присъствието на лейди Ан и тя нямаше друг избор, освен да се покаже пред домакина си. Не очакваше особено любезно посрещане, но не беше подготвена за последвалата странна реакция: Мартин се втренчи поразен в нея, а по лицето му пробягна тревога, която отстъпи място на гнева.

— Много мило от ваша страна да съпроводите Уитни дотук. Кога възнамерявате да отпътувате обратно? — успя да изрече накрая той.

— Леля Ан ще остане около два-три месеца, докато свикна с обстановката, татко — намеси се Уитни. — Нали е чудесно?

— Да — кимна баща й, но изразът на лицето му говореше друго. — Защо двете не си починете преди вечеря… Можете да подремнете или да контролирате разопаковането на багажа, или каквото и да е. Трябва да напиша едно писмо. Ще се видим на вечеря.

Той се обърна и тръгна към къщата.

Уитни едновременно изпитваше срам от начина, по който баща й посрещна лейди Ан, и радост, че отново си е у дома. Когато влязоха в къщата и се заизкачваха по витото стълбище към втория етаж, очите й жадно поглъщаха всеки скъп за нея детайл: облицованите с дъбови плоскости стени, пейзажите, закачени по тях, портретите на предците й. Всичко си беше същото и все пак — някак различно. Слугите бяха станали три пъти повече. Паркетът беше лъснат. Свещниците блестяха. Килимът беше нов.

На прага на стаята си се спря и едва не извика от изненада: по време на отсъствието й стаята беше напълно обновена. С доволна усмивка огледа леглото с атлазена покривка в златно и прасковено. На прозорците имаше завеси в същите тонове.

— Нали е чудесно, Клариса? — възкликна Уитни, обръщайки се към прислужницата си.

Но пълната, прехвърлила средна възраст жена не я чу, улисана да дава разпореждания на слугите, носещи багажа. Господарката й беше твърде развълнувана, за да си почива, затова предпочете да помогне на Клариса и на една нова прислужница да разопаковат вещите й.

Когато наближи време за вечеря, тя се изкъпа, преоблече се и тръгна към стаята на леля си в другия край на коридора. Просторният апартамент за гости не беше обновен за разлика от останалите части на къщата и изглеждаше мизерен в сравнение с нейната стая. Уитни понечи да се извини на леля си за това, както и за грубото отношение на баща си, но лейди Ан я прекъсна с разбираща усмивка.

— Това няма значение, скъпа — рече тя, хвана я под ръка и двете заслизаха към трапезарията.

Господин Стоун вече ги очакваше. Уитни забеляза, че и тук имаше промени. Столовете бяха претапицирани с розово кадифе, а на прозорците имаше нови тежки завеси. Трима души се грижеха за удобствата на господина и дамите по време на храненето.

— Изглежда имаме доста нови прислужници — отбеляза Уитни, докато баща й кавалерстваше на лейди Ан да заеме мястото си на масата.

— Винаги сме имали нужда от повече работна ръка за поддържане на домакинството — рязко отвърна той. — Къщата беше в ужасно състояние.

Четири години никой не й беше говорил с такъв тон. Уитни смаяно се втренчи в баща си. Едва сега под светлината на свещите тя забеляза, че косата му е посивяла, а по челото му, покрай очите и устата се бяха появили дълбоки бръчки. Беше се състарил с десет години.

— Какво си се втренчила в мен? — грубо попита той.

Баща й винаги се беше отнасял рязко с нея, помисли си тъжно тя и навремето наистина имаше основания да го прави. Но сега? Не желаеше старата враждебност между двамата да пламне отново.

— Забелязах, че косата ти е посивяла, татко — кротко отвърна Уитни.

— Какво толкова чудно има в това? — изсумтя той.

Тя направи усилие да отвърне на грубостта му с усмивка и изведнъж през ума й мина мисълта, че никога преди не го е правила.

— Учудена съм, че това, което тревогите, които ти създавах като дете, не успяха да направят, са го направили годините.

Баща й вдигна поглед от чинията си, изненадан от думите й.

— Предполагам знаеш, че приятелката ти Емили се омъжи? — предпочете да смени темата той. — Три сезона тя се появяваше в обществото, без да намери подходящия за нея съпруг, и баща й се беше притеснил, че ще остане стара мома. Но сега този брак е основна тема на разговор в цялата проклета околност! — Той обвинително погледна към лейди Ан. Не криеше, че смята нея за отговорна заради това, че дъщеря му все още не е омъжена.

— Надявам се да не си се притеснил, че аз все още съм необвързана — бързо подхвърли Уитни.

— Напротив, притеснен съм — безочливо отвърна той. Гордостта й я подтикваше да разкаже на баща си за всички предложения, които чичо Едуард тактично беше отхвърлял, но разумът й подсказваше, че това само би го разгневило, задето лорд Гилбърт не се беше допитвал до него. Защо беше толкова хладен и непристъпен? И имаше ли изобщо някаква надежда пропастта помежду им да бъде запълнена?

Реши да не се отказва от опитите си. Остави чашата си на масата и нехайно рече:

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-малко засрамен от факта, че след четири сезона дъщеря ти е все още неомъжена, двете с леля Ан бихме могли да ти прошепнем под секрет, че съм отхвърлила предложенията на двама баронети, един граф, един херцог и един принц!

— Вярно ли е това, мадам? — Мартин Стоун изгледа лейди Ан с присвити очи. — И ако е, защо не съм бил уведомен за тези предложения?

— Разбира се, че не е — намеси се отново Уитни. — Всъщност срещала съм само един истински херцог и един, който се представяше за такъв, но трябва да призная, че и двамата ми се сториха еднакво отблъскващи. Познавам и един руски принц, но за съжаление той вече беше сгоден за принцеса, а дълбоко се съмнявам, че годеницата му би проявила разбиране и би ми го отстъпила, за да не изоставам от Емили.

За момент той се втренчи в нея, после рязко каза:

— Организирал съм тържество в чест на твоето пристигане. Утре вечер. Всъщност — поправи се Стоун — то не е никак малко — поканени са всички благородници от околността. Ще има оркестър, танци и всичките му там глупости!

— Звучи… чудесно! — успя да отвърне Уитни, свеждайки очи към чинията си и полагайки огромни усилия да не прихне.

— Емили ще дойде от Лондон със съпруга си. Всички ще дойдат.

Настроението на баща й така често се менеше, че Уитни предпочете да не прави повече опити за разговор тази вечер. Довършиха вечерята си в мълчание.

— Имаме нов съсед — внезапно се обади той. Уитни се стресна. — Той също е поканен. Искам да те запозная с него. Изглежда добре и е ерген. Превъзходен ездач е. Веднъж го видях на коня.

Схванала намеренията му, тя се засмя и възкликна:

— О, татко! Не е необходимо да започваш веднага да ме сватосваш. Все още не съм толкова стара!

Баща й очевидно не виждаше нищо смешно, затова девойката си наложи да бъде сериозна. Попита за името му.

— Клейтън Уестмор… Клейтън Уестланд.

Лейди Ан изпусна вилицата си. Тя измери зет си с присвити очи, а той й отвърна с предизвикателен поглед. Лицето му издайнически почервеня.

Уитни реши, че е длъжна да спаси леля си от наближаващата буря, и стана от масата.

— Мисля, че с леля Ан имаме нужда от почивка след изморителното пътуване.

За нейна изненада лейди Ан поклати глава:

— Бих искала да остана няколко минути насаме с баща ти, скъпа. Ти върви.

— Да — повтори Мартин Стоун. — Отивай направо в леглото, а аз и леля ти ще си побъбрим приятелски.

Щом Уитни излезе, той освободи прислугата и изгледа със смесица от подозрителност и раздразнение.

— Реагирахте много подозрително при споменаването на името на нашия нов съсед, мадам.

Тя наклони глава и впи очи в неговите.

— Дали ще си остана подозрителна или не, зависи от това, дали истинското име на вашия нов съсед е Клейтън Уестланд или Клейтън Уестморланд. Предупреждавам ви, че ако този човек е Уестморланд, ще го позная в мига, в който го видя, макар че до този момент никога не сме били представяни един на друг.

— Щом толкова искате да знаете, той е Уестморланд. Обяснението за неговото пребиваване тук е много просто. Възстановява се от общо отслабване на организма, настъпило вследствие на някаква стара болест.

Лъжата беше толкова прозрачна, че Ан се възмути:

— Шегувате се!

— По дяволите! Приличам ли ви на човек, който се шегува? — просъска гневно той.

— Чудя се дали наистина вярвате в тази съшита с бели конци история? — възкликна Ан. — Има безброй много места, на които херцог Уестморланд би могъл да отиде, ако има нужда от почивка. Последното, за което се сещам, е това тук, и то непосредствено преди настъпването на зимата.

— Повтарям ви само онова, което сам той ми е казал. Негово височество изпитва необходимост да се откъсне от напрегнатото си ежедневие и е решил да направи това тук. И тъй като аз, а сега вече и вие, сме единствените хора, които знаят каква е неговата истинска самоличност, надявам се, че ще запазим тайната му.

 

 

Ан се качи в стаите си, обзета от силен гняв. Спомни си нощта на маскарада, когато Уитни се беше поинтересувала от високия сивоок мъж, придружаващ Мари Сейнт Алерман. Тя беше абсолютно сигурна, че човекът в черно е херцогът; на всички беше известно, че красивата певица е негова официална метреса. И макар че блондинката нямаше други любовници освен него, той не се смяташе длъжен да бъде единствено неин. По време на турнетата й из Европа херцогът беше виждан на публични места в компанията на красиви жени.

Значи така. Клеймор беше на бала с маски и Уитни беше попитала за него. Но едва ли бяха оставали насаме, в противен случай момичето нямаше да я пита за името му. Освен това Клеймор не бе последвал младата англичанка тук, а беше дошъл преди нея. Може би беше просто случайност.

Почувства се по-добре, но само за секунда. Сети се, че на следващата вечер Клейтън Уестморланд и Уитни щяха да бъдат официално представени един на друг. Той щеше да се почувства привлечен от нея, в това лейди Ан изобщо не се съмняваше. Какво щеше да стане, ако херцогът реши да я притежава? Тя потръпна. Нямаше желание да си създава враг в лицето на могъщия херцог, затова щеше да си мълчи по въпроса за самоличността му. Но само да усетеше, че апетитите му са насочени към Уитни или че младото момиче се поддава на прословутия му чар, веднага щеше да й разкрие истината, включително за безбройните му завоевания сред нежния пол и безсрамното му поведение.

Нито за момент не се заблуждаваше, че Уестморланд би могъл да се влюби в Уитни. Тя не беше богата — не и за неговите разбирания, нито притежаваше аристократично потекло. Беше изключено да й предложи женитба. Стотици бяха майките, чиито дъщери се бяха надявали на такъв изход от връзката си с младия херцог, но оставаха с разбити сърца.

Легна си, но мисълта за Клейтън Уестморланд продължаваше да я държи будна.

 

 

Уитни също не можеше да заспи, обзета от мечти за утрешния прием. Най-после Пол щеше да я види — по-елегантна и по-зряла отпреди. Обектите на мислите и на двете дами бяха само на шест километра път от тях, в дома на Клейтън. Бяха привършили с играта на карти и сега пиеха бренди край камината.

Пол отпи глътка от кехлибарената течност, протегна лениво крака и попита:

— Смятате ли да присъствате на приема на Стоун утре вечер?

— Да — небрежно отвърна Клейтън.

— За нищо на света не бих го пропуснал! — изкиска се Пол. — Вечерта ще бъде много забавна, освен ако Уитни не се е променила във Франция.

— Името й е много необичайно — подхвърли Клейтън с безразличие, но с поглед окуражи госта си да продължи.

— Това е име, което се предава по наследство в семейството им. Доколкото знам, баща й се е надявал да има момче, но когато му се родило момиче, той не се поколебал да го кръсти така. А и Уитни си беше истинска мъжкарана — можеше да плува като риба, да се катери като маймуна по дърветата и да се оправя с коне по-добре от която и да е жена на света. Веднъж се появи в мъжки панталони, друг път направи сал и заяви, че с него ще отплава за Америка, за да търси приключения.

— И какво стана?

— Стигна до другия край на езерото — с усмивка отвърна Пол. — Не мога да отрека обаче, че девойчето притежава най-зелените очи, които някога съм виждал — Втренчи се в огъня, усмихвайки се на някакъв приятен спомен. — Преди да замине за Франция ме помоли да й обещая, че ще я чакам. Всъщност това е единственото предложение, което някога са ми правили.

Тъмните вежди се извиха над сивите очи.

— А вие приехте ли?

— Как не! — избухна в смях Пол. — Беше още дете и подозирам, че искаше да се надпреварва с Елизабет Аштън. Ако Елизабет се разболееше от шарка, Уитни искаше да хване някоя още по-тежка болест. Мили Боже! Това момиче не спазваше нито едно от правилата за приличие! — Пол отново замълча. Спомни си медальона, който й беше подарил в деня на заминаването й за Париж. „Не искам да бъдем просто приятели“ — отчаяно беше казала тя. Усмивката му помръкна. — Искрено се надявам да се е променила.

Клейтън погледна развеселено към госта си, но нищо не каза.

Щом Севарин си тръгна и остана сам, той се замисли, за риска, който беше поел. Беше ясно, че с колкото повече хора се срещнеше, толкова по-голяма беше вероятността да бъде разкрит. Предния ден например с изненада беше научил, че най-близката приятелка на Уитни, Емили, се беше омъжила за негов познат. Проблемът беше отстранен след петминутен разговор насаме с Майкъл Арчибалд. Баронът нито за миг не повярва на обясненията за внезапно възникналата за херцога нужда от почивка, но Майкъл беше истински джентълмен и не прояви любопитство, а просто обеща да не издава кой всъщност е Клейтън Уестланд.

Пристигането на лейди Ан Гилбърт обаче можеше да доведе до непредвидени усложнения, но според известието, изпратено му същия ден от Мартин Стоун, дамата се беше съгласила да запази тайната му.

Клейтън решително се изправи. Ако все пак самоличността му бъдеше разкрита, щеше да се лиши от удоволствието да ухажва Уитни като обикновен джентълмен, но това не означаваше, че щеше да я загуби. Споразумението с баща й беше подписано, парите бяха прехвърлени и сега Стоун нямаше търпение да харчи с пълни шепи.