Джудит Макнот
Уитни моя любов (33)

33.

Уитни се събуди призори и скочи от леглото. Навлече халата си и седна на креслото до прозореца, наблюдавайки началото на деня, в който щеше да пристъпи към олтара. Наведе глава и се опита да се моли. Всичките й молитви започваха с благодарност към Бога. Венчавката беше насрочена за три следобед и на нея й се струваше, че от щастливия миг я дели цяла вечност.

Времето сякаш беше спряло, после изведнъж препусна с бясна скорост. Клариса разресваше косите на Уитни под зоркия поглед на лейди Ан.

— Здравей — кимна Уитни на Емили, когато приятелката й влезе в стаята.

— Нервна ли си или просто не ти се говори? — шеговито подхвърли Емили.

— Нито едното, нито другото. Щастлива съм.

— Не си ли поне мъничко притеснена? — с надежда попита Емили и заговорнически намигна на Елизабет, която отдавна беше пристигнала и с мъка удържаше вълнението си. — Надявам се, че негова светлост не е променил намеренията си.

— Не е — увери я спокойно Уитни.

— Е, доколкото виждам, обстановката тук не е по-различна от онази в къщата на сина ми! — възкликна херцогинята, надничайки през вратата. — Стивън почти е докарал Клейтън до лудост.

— Нервен ли е Клейтън? — недоверчиво погледна Уитни бъдещата си свекърва.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нейна светлост и седна на леглото до лейди Гилбърт.

— Защо? — разтревожи се младоженката.

— Защо ли? Има поне няколко причини и всяка от тях е директно или индиректно свързана със Стивън. Около десет сутринта той пристигна в къщата на брат си и го уведоми, че като минавал оттук, забелязал две карети, натоварени с багаж. После добави, че бил почти сигурен, че ти си била в едната от тях. Клейтън се втурна надолу по стълбите, за да те догони, и Стивън изкрещя след него, че се е пошегувал.

Уитни звънко се засмя и херцогинята рече:

— Това може да ти се струва много забавно, скъпа, но на Клейтън изобщо не му беше до смях. После Стивън докладва, че е открил за някакъв несъществуващ заговор, според който шаферите се гласели да отвлекат младоженеца и по този начин да забавят женитбата. Поради тази причина всичките дванадесет шафери в момента са в къщата под зоркия поглед на Клейтън. И това е само началото.

— Бедният Клейтън!

— Бедният Стивън — поправи я херцогинята. — Дойдох тук, защото не можех да остана там и да наблюдавам как по-големият ми син убива брат си. Клейтън съвсем сериозно го заяви.

Накрая Уитни беше напълно готова. Облечена в булчинската си рокля, тя мина няколко пъти през стаята под критичния поглед на леля си и херцогинята.

— Скъпо мое дете! — възкликна херцогинята с разширени от учудване очи. — Никога не съм виждала толкова красива булка!

Тя отстъпи назад и огледа със задоволство бялата копринена рокля, избродирана с перли. Дълбоко изрязаното квадратно деколте разкриваше част от прелестната гънка между гърдите на Уитни, корсетът подчертаваше изящната й талия. По пода се стелеше дълъг шлейф, също обсипан с перли. На главата й нямаше воал, а само коронка от диаманти. Косата й беше опъната назад и падаше на вълни по раменете и гърба й.

— Изглеждаш като средновековна принцеса! — отбеляза майката на Клейтън.

Лейди Ан мълчеше и с нескрита гордост наблюдаваше прекрасната си племенница, която съвсем скоро щеше да стане херцогиня. Спомни си как изглеждаше Уитни, когато отидоха да я вземат със себе си в Париж — обута в мъжки панталон, стъпила боса върху гърба на коня. Когато успя да продума, в очите и имаше сълзи.

— Трябва да тръгнем рано към църквата. Баща ти каза, че любопитната тълпа вече се е събрала пред стълбите и че улиците буквално са задръстени от множеството зяпачи.

На четири пресечки от църквата каретата, в която бяха Уитни, леля й и баща й, трябваше да спре. Сякаш цял Лондон се беше струпал, за да наблюдава тържественото събитие.

Дванадесетте шафери с надежда погледнаха към Клейтън, когато Стивън бързо влезе в църквата. Лицето на младоженеца беше навъсено и изражението му предвещаваше буря. Херцогът на Клеймор все повече се убеждаваше, че Уитни го е зарязала пред самия олтар.

— Навън е истинска лудница — весело обясни Стивън на брат си. — Каретите не могат да се движат заради тълпите по улиците.

Клейтън разкърши рамене и обърна глава към входа на църквата.

— Кажи на Макрий да докара каретата пред входа. Ако до пет минути Уитни не се появи, ще отида да я взема.

— Клейтън, нетърпението ти няма да доведе до нищо добро. Излез навън и се увери с очите си в онова, което казвам.

Той се подчини. Приближи се до вратата и погледна навън.

— Какво, по дяволите, става тук? — ядосано запита.

— Жени се един херцог — усмихна се Стивън. — За едно прекрасно момиче, което не е богато и няма благороден произход. Очевидно твоята сватба ще се превърне в събитието на века и никой не иска да го пропусне.

— Кой, за Бога, ги е поканил? — запита раздразнено Клейтън

— Тъй като църквата не е наша собственост, те очевидно смятат, че са в правото си да бъдат тук. Няма къде да стъпиш. Дори балконите са претъпкани с народ.

— Ваша светлост — чу се плътен мъжки глас. Всички като по команда се обърнаха към архиепископа, облечен в тържествени църковни одежди. — Булката пристигна.

Църквата беше осветена от двадесет хиляди бели свещи. Органът тържествено свиреше.

Дванадесетте шаферки една след друга изминаха пътя до олтара и се наредиха в редица. Терез Дьовил Ронсарл взе булчинския букет и се обърна с усмивка към Уитни.

— Ники ми даде бележка, която да ти предам точно в този момент. Каза също да ти пожелая на добър път.

Милата бележка от Ники трогна Уитни до сълзи. Тя примигна и съсредоточи поглед върху Емили, която тъкмо заемаше мястото си до олтара. До Уитни остана само баща й, с когото тя не беше разговаряла през двата дни от пристигането му в Лондон, като се изключи задължителната размяна на любезности. Мартин Стоун изглеждаше строг и навъсен.

— Нервен ли си, татко? — попита нежно тя.

— Няма за какво да съм нервен — отвърна с дрезгав от вълнение глас. — На мен се пада честта да отведа най-красивата жена в Англия пред олтара. — Той я погледна и Уитни забеляза издайническа влага в очите му. — Не очаквам да ми повярваш, защото двамата с теб винаги сме били в конфликт, но искам да ти кажа, че никога не бих обещал ръката ти на херцога, ако не бях сигурен, че е точно мъж за теб. В деня, в който той за пръв път се появи в дома ни, имах чувството, че двамата с него сте омесени от едно и също тесто, затова веднага се съгласих с предложението му. Въпросът за парите беше повдигнат едва след като дадох съгласието си.

Уитни нежно го целуна.

— Благодаря, че ми казваш това, татко. Обичам те. Музиката внезапно спря. Възцари се дълбока тишина.

После тържествените звуци проечаха отново. Уитни разтреперана хвана баща си под ръка и тръгна към олтара.

До този момент Клейтън само си беше представял как ще изглежда любимата му в сватбената си рокля — красива булка с воал и разкошна бяла рокля. Но онова, което видя, спря дъха му. Гордостта изпълни цялото му същество. На този свят нямаше булка, която да изглежда по-красива от тази, която в момента вървеше към него. По лицето на Уитни нямаше и следа от стеснение. Тя дори не се беше покрила с воал. Очите й бяха насочени право към него.

Приличаше на кралица с гордата си красота. Беше нежна, но силна, съблазнителна, но недостижима.

— Господи! Малка моя! — прошепна Клейтън.

Пристъпи напред. Пое ръката й и й се усмихна, после тихо й каза:

— Здравей, любов моя.

Гледката трогна присъстващите до сълзи и много кърпички бяха поднесени към очите още преди младоженците да са започнали да повтарят думите на брачната клетва.

Уитни застана пред олтара, хванала здраво Клейтън под ръка. Когато архиепископът я накара да каже клетвата, тя се обърна към любимия си и го погледна в очите, после твърдо и уверено заговори. Когато обаче стигна до мястото, където трябваше да обещае да се подчинява на бъдещия си съпруг, изражението на Клейтън се промени. Той скептично повдигна вежди и Уитни едва не се задави от смях.

Най-сетне бяха обявени за съпруг и съпруга. Клейтън целуна булката. Тази целувка беше толкова кратка и различна от останалите, които си бяха разменяли, че Уитни изненадано го изгледа.

— Ще трябва малко да се поупражнявам, за да си възвърна формата — прошепна лукаво той.

— Ще бъда щастлива да ви помогна с упражненията, милорд — също шепнешком отвърна тя.

Това беше причината, поради която херцогът на Клеймор се смееше, когато се оттегли от олтара под ръка със своята красива херцогиня.

 

 

Каретата на Клейтън пътуваше към замъка Клеймор. Вътре бяха младоженците и лелята и чичото на Уитни. Лорд и лейди Гилбърт се чувстваха неудобно, че нарушават уединението на племенницата си и нейния съпруг, но в същото време бяха благодарни, че им предложиха да се придвижат с тях, тъй като тълпата още не беше се пръснала и каретите на гостите трудно си пробиваха път.

Уитни слушаше разговора на Клейтън с близките й с поглед, вперен в широката златна халка на пръста й. Херцогът на Клеймор беше неин съпруг.

Съпруг? Погледна крадешком към него и през тялото й премина сладостна тръпка. Мили Боже, този красив, интелигентен и силен мъж наистина беше неин съпруг. Вече носеше името му. Мисълта я плашеше, но в същото време я правеше щастлива.

Множество фенери осветяваха централната алея, водеща към двореца. Когато каретата спря пред входа, Клейтън подаде ръка на Уитни и й помогна да слезе. Персоналът се беше строил пред стълбите в очакване на съпругата на господаря си.

Уитни колебливо се усмихна на сто и петдесетте лица, обърнати към нея, и хвърли объркан поглед към Клейтън.

— Стегни се — прошепна й той.

Думите му бяха заглушени от бурни аплодисменти. Херцогът изчака, докато радостните възклицания утихнат и се наклони към Уитни.

— Още една традиция — обясни той. — Приветстват своята нова господарка.

Обърна се към прислугата с думите, които беше използвал първият херцог на Клеймор, представяйки съпругата си на подчинените си.

— И знайте, че каквото тя ви заповяда, все едно съм го заповядал аз; служейки на нея, вие служите на мен; проявената от вас лоялност към нея е лоялност, проявена към мен.

Клейтън се обърна към Уитни, взе ръката й в своята и я поведе към входа. Аплодисментите гръмнаха отново.

Щом се озоваха в салона, той наля шампанско на себе си и останалите. Малко по-късно Стивън и майка му се присъединиха към тях. Сто двадесет и шестте стаи на двореца, както и всички допълнителни постройки за гости бяха запълнени. Отвън долиташе шумът от колелата на каретите, пристигащи от църквата.

— Искаш ли да си починеш малко, любов моя? — обърна се Клейтън към Уитни.

Погледът й се спря на стенния часовник. Беше седем, а приемът беше обявен за осем. Клариса трябваше да успее да почисти и да изглади роклята й. Уитни кимна и с неохота остави чашата на близката масичка.

Клейтън се подсмихна, взе чашата й и поведе младата си съпруга нагоре по стълбите. Отвори вратата, водеща към покоите на новата херцогиня на Клеймор, подаде й чашата и шеговито подхвърли:

— Да наредя ли да ти изпратят една бутилка шампанско? Преди да успее да отговори както подобава, устните му се впиха в нейните.

 

 

Двамата стояха един до друг в разкошната бална зала и посрещаха гостите.

— Лорд и лейди… Сър… Господин и госпожа… — обявяваше икономът всеки път, когато някоя двойка прекрачеше прага.

— Лейди Амелия Юбанк.

Уитни се напрегна. Възрастната вдовица се носеше величествено към тях, облечена в пурпурна рокля от сатен и с нелеп зелен тюрбан на главата.

— Вярвам, че не ви разочаровах, мадам — засмя се Клейтън и целуна ръката й. — Мисля, че се оказах достоен съперник на Севарин.

Лейди Юбанк гръмко се изсмя, приведе се към Клейтън и хитро му прошепна:

— Исках да те попитам защо си избрал точно Ходжис Плейс за своята така наречена почивка!

— Поради причината, която вие предполагате, мадам.

— Знаех си! — триумфално заяви тя. — Но трябваше да минат седмици, докато се уверя, че съм права. Ти, арогантни младежо!

Кимна доволно, сложи монокъла си и се огледа за някой познат.

Вечерята започна с тостове в чест на младоженците. Пръв беше Стивън.

— За херцогинята на Клеймор! — извика той и вдигна чашата си с шампанско.

Уитни погледна към майката на Клейтън, усмихна й се мило и поднесе чашата към устните си.

— Мисля, че Стивън имаше предвид теб, скъпа — прошепна в ухото й Клейтън, едва сдържайки смеха си.

— Мен ли? О, да, разбира се!

Уитни бързо отпусна ръката си надолу, опитвайки се да прикрие грешката си. Но беше късно. Гостите я бяха видели и сега всички се смееха.

Вдигнаха се тостове за здравето на младата двойка, за тяхното щастие и дълъг съвместен живот. Накрая присъстващите настояха младоженецът също да отправи приветствие.

 

Клейтън се надигна от мястото си и залата притихна.

— Преди няколко месеца по време на престоя ми в Париж една млада дама ме обвини, че се представям за херцог. Тогава тя отбеляза, че тази титла съвсем не ми подхожда и ме посъветва, ако толкова държа да бъда благородник, поне да си избера титла, която да бъде по-подходяща за мен. Тогава реших, че има само една, която бих искал да притежавам — тази на неин съпруг. Честно казано, беше ми много по-лесно да се сдобия с първата титла, отколкото с втората. Може би точно затова ценя втората повече.

Гостите се засмяха.

Музикантите засвириха валс и Клейтън поведе Уитни към центъра на залата. Двамата танцуваха, забравили всичко наоколо.

Тържеството беше чудесно. Уитни очевидно се забавляваше и Клейтън не бързаше да отведе булката в покоите й. Пък и каква перспектива го очакваше, освен да прекара нощта сам в своето легло?

Когато наближи един след полунощ, той усети, че гостите са уморени и очакват от него и Уитни да се оттеглят. Подозренията му се затвърдиха, когато лорд Маркъс Ръдърфорд му прошепна:

— Мили Боже, приятелю! Ако в момента се чудиш кой е най-подходящият момент да се измъкнете от тук, без да предизвикате неприятни коментари, трябва да ти кажа, че можехте да го направите още преди два часа!

Клейтън приближи до Уитни.

— Съжалявам, че трябва да сложа край на приятната вечер, скъпа, но ако не се оттеглим скоро, хората ще си помислят, че има нещо нередно. Нека да пожелаем лека нощ на леля ти и чичо ти…

На него също не му се лягаше. Стана му неприятно при мисълта, че е принуден да напусне своето собствено тържество в собствената си къща заради проклетите гости… Осъзна, че е нелепо един младоженец да си мисли подобни неща през първата си брачна нощ. Каква ирония! Той се усмихна и поклати глава.

За нещастие усмивката все още не беше изчезнала от лицето му, когато лорд Гилбърт се обърна към него. Чичо Едуард прие това като доказателство за похотливите мисли на херцога и му хвърли убийствен поглед. Клейтън се почувства засегнат и вместо да се сбогува приятелски с лорда произнесе хладно:

— Ще се видим на закуска.

Хвана мълчаливо Уитни за ръката и я поведе към западното крило на двореца. Сърцето й се свиваше от тревога и с всяка крачка нежеланието й да стигне до покоите нарастваше. Клейтън не забеляза притесненията й. Беше объркан. Чудеше се дали да я изпрати до нейния апартамент, или да я отведе в своя. Слугите щъкаха наоколо и не му се искаше липсата на интимност през първата му брачна нощ да се превърне в главна тема на разговор на следната сутрин.

Тъкмо реши, че все пак ще е по-разумно да я остави сама в нейните стаи, и на пътя му се изпречи един слуга. Клейтън се почувства като крадец, хванат на местопрестъплението. Спря се пред вратата на спалнята си и влезе вътре. След малко разбра, че Уитни не го е последвала. Обърна се и я видя, че е застанала нерешително на прага на добре познатата й стая — там, където се беше разделила с девствеността си.

— Влез, скъпа — рече кротко той, хвана я за ръката и я дръпна навътре. — Няма от какво да се страхуваш. Звярът, който те нападна, вече не е тук.

Тя тръсна глава, сякаш за да пропъди лошите спомени. Клейтън с облекчение затвори вратата зад гърба й и я поведе към дългия диван, разположен пред камината. Настани Уитни на дивана, а сам седна на стола срещу нея. Тя не можеше да спи в своето легло, защото слугите щяха да решат, че е странно и двете легла да бъдат използвани. Щеше да й предложи да спи в неговото, а той щеше да легне на дивана.

Погледна я. Беше извърнала глава към камината, за да не гледа омразното легло. Сигурно се чудеше дали Клейтън си спомня за даденото й обещание.

— Ще се наложи да спиш тук, малка моя, иначе ще дадем повод за клюки. Аз ще се настаня на дивана.

Тя го погледна и се усмихна.

— Искаш ли да си поговорим? — попита я той.

— Да — с готовност отвърна тя.

— За какво?

— Няма значение.

Клейтън се опита да намери интересна тема за разговор, но мислеше единствено за присъствието й в спалнята.

— Днес времето беше чудесно! — успя да каже най-после той. Можеше да се закълне, че на устните й пробягна усмивка. — Не валеше.

Почувства се като глупак.

— Нищо нямаше да е по-различно дори и да валеше. Пак щеше да е един прекрасен ден!

Господи! Искаше му се Уитни да не го гледаше така с огромните си зелени очи. Не точно тази вечер. На вратата се почука.

— Кой, по дяволите…

— Предполагам, че е Клариса — рече Уитни и стана. Клейтън отиде до вратата и я отвори.

— Добър вечер, ваша светлост — каза с поклон личният му слуга и влезе вътре.

По дяволите! Беше забравил за слугата си, както и за Клариса. Изруга наум всички слуги на този свят и отвори вратата, която свързваше покоите му с тези на Уитни. Когато съпругата му изчезна в своята спалня, очаквайки появата на Клариса, която трябваше да изпълни задълженията си и да помогне на господарката си да се съблече за лягане, Клейтън се насочи към кабинета, разположен в съседство със спалнята му.

Втренчи се в полиците с книги. Трябваше да намери нещо за четене. Да чете през първата си брачна нощ! По дяволите! Защо Уитни продължаваше да е толкова уплашена? И каква лудост го беше накарала да й обещае, че няма да легне с нея в нощта след сватбата?

Посегна към една книга и чу гласа на Армстронг зад гърба си.

— Мога ли да ви помогна, ваша светлост?

Клейтън бързо се отдръпна от полицата и изгледа объркания прислужник.

— Ако имам нужда от помощта ти, ще те повикам — рече, опитвайки се да прикрие обзелото го раздразнение. — Това е всичко, Армстронг. Лека нощ!

Изпроводи загубилия ума и дума слуга до вратата, избута го в коридора и заключи след него.

Върна се в кабинета си, съблече сакото, свали вратовръзката си и разкопча горните копчета на ризата си. Приближи се до масичката с напитките и си наля бренди в една чаша. Взе книга от полицата, седна на дивана и опъна дългите си крака. Така с книга в ръка и с помощта на брендито щеше най-сетне да намери покой. Когато се усети, че чете един и същи абзац за четвърти път, разбра, че усилията му са напразни. Затвори книгата.

Беше ядосан на себе си. Странно, че необходимостта да се въздържа още една нощ го нервираше толкова. Беше чакал търпеливо осем седмици, можеше да почака още няколко часа.

Изчака да мине достатъчно време, за да може Уитни да се приготви, и едва тогава влезе в спалнята си. Жена му не беше там. Вратата между нейния и неговия апартамент беше отворена и Клейтън реши да влезе в покоите й. Уитни не беше и там. Сърцето му лудо заби. Повтаряше си, че е невъзможно отново да е избягала от него. Нима не вярваше на дадената дума?

Забързано тръгна към спалнята си и изведнъж я видя. Тя беше там, втренчила поглед в огромното покрито с балдахин легло. На лицето й се четяха страх и объркване. Спомените бяха завладели съзнанието й отново.

Клейтън тихо пристъпи и сянката му се очерта на отсрещната стена. Младата жена се обърна към него и бързо прикри чувствата си.

— Кой всъщност си ти? — попита тя както в нощта на маскарада в дома на Арманд.

— Аз съм херцог. — Той се включи с готовност в играта. Също и твой съпруг. А ти коя си?

— Херцогиня! — възкликна Уитни, обзета от радост и едновременно с това от съмнение.

— И моя съпруга?

Тя бавно кимна, а усмивката й стана още по-широка. Внезапно фактът, че няма да може да спи с нея тази нощ, престана да има някакво значение. Нали най-после я беше спечелил? Да, тя беше негова! Обзе го чувство на възторг и триумф.

— Моята покорна съпруга? — шеговито попита той, наблягайки на думата „покорна“.

Уитни отново кимна.

— Тогава ела тук, моя покорна съпруго! — дрезгаво нареди гой.

Тя трепна, но се подчини. Едва когато направи крачка към него, той забеляза нощницата й. Тялото й прозираше съблазнително под тънката като паяжина дантела и Клейтън почувства огън в слабините си.

Уитни спря на няколко стъпки от него и колебливо го погледна.

— За… За твоето обещание… — промълви тя. — Спомняш ли си?

Дали си спомня! По дяволите!

— Спомням си, малка моя — насили се да отвърне спокойно Клейтън. Пристъпи към нея и нежно я прегърна. Искаше да я целуне, но тя трепереше като лист и затова просто я задържа в прегръдката си, милвайки дългата й лъскава коса.

— Когато като малка си лягах, си представях, че в гардеробите се крият разни неща — прошепна тя.

— В моите шкафове имаше войници — подхвърли Клейтън. — А в твоите какво имаше?

— Чудовища! — прошепна Уитни. — Огромни грозни чудовища с извити нокти и отвратителни изпъкнали очи. В тази стая също има чудовища — от всеки ъгъл надничат спомени, които бих искала да забравя.

— Зная. — Сърцето на Клейтън се сви от болка. — Няма от какво да се страхуваш. Нищо няма да поискам от теб тази нощ. Дадох ти дума.

Уитни се отдръпна леко и впи очи в неговите. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че той за пореден път се запита как беше допуснал да я нарани.

— Вечер лежах будна — продължи тя, — трепереща от страх. Накрая не издържах, скачах от леглото, бързо отварях гардеробите и проверявах какво има в тях. Всеки път се оказваше, че са празни. Нямаше чудовища, нямаше нищо, от което да се страхувам. — Тя пое дълбоко дъх. — Клейтън, не искам да прекарам първата ни брачна нощ сама в твоето легло, обзета от ужас, че в сенките се крие нещо.

— Сигурна ли си? — попита тихо той.

— Да — прошепна Уитни.

Клейтън я взе на ръце и я отнесе до леглото. Щеше да й покаже колко прекрасен може да бъде актът на отдаването и да изтрие веднъж завинаги ужасния спомен от съзнанието й.

Нощницата й се разтвори и гладката й кожа проблесна под светлината на огъня в камината.

— Господи, колко си красива! — промълви той и нощницата леко се плъзна под пръстите му.

Целуна я нежно и страстно. Уитни лежеше гола върху копринените чаршафи. Не можеше да се откъсне от нея. Клейтън се изправи и бързо се съблече, после се отпусна до нея и отново я притегли към себе си. Тялото й се стегна. Той прокара пръсти по гърба й и усети как напрежението й нарасна. Клейтън спря и се отпусна върху възглавниците, а Уитни сложи глава на гърдите му.

В следващите няколко мига дишането й се учести. Трябваше да й помогне да се успокои. Придърпа чаршафите и прикри голите им тела.

— Нека си поговорим — предложи той. — Искам да те помоля да направиш всичко възможно да се отпуснеш, да не мислиш за онова, което преди време се случи в това легло. Забрави всичко, което си чувала за интимните отношения между двама съпрузи, и просто ме изслушай.

— Добре — кимна тя.

— Изрази като „тя ми се подчини“ или „той я облада“ са неприложими към любовния акт. Първият предполага задължителност, а вторият — егоизъм и употреба на сила. Аз нямам намерение да те взема, нито очаквам от теб да ми се подчиниш. И ти обещавам, че няма да изпиташ болка. Уверявам те, че в теб няма никакъв дефект. Ти си чудесна. Онова, което ни предстои, е едно съвместно изживяване, предизвикано от желанието ми да бъда възможно най-близо до теб, всъщност — да се слея с теб. Малка моя, когато съм в теб, аз не вземам, а се отдавам. Аз ти давам тялото си така, както ти дарявам любовта си, както ти дадох пръстена, който краси ръката ти в момента. Прониквайки в теб, аз ще оставя една жива част от себе си, за да я запазиш.

На лицето й се изписа колебание, после Уитни леко разтвори устните си и му ги поднесе. Клейтън се наведе над нея и я целуна, после целуна изящните й пръсти.

Тя обви ръце около шията му и отвърна на целувката му — в началото стеснително, после все по-смело.

Той прокара пръсти през косата й и ги плъзна към шията и зърната на гърдите й. Уитни потръпна от възбуда и се притисна към пулсиращата му мъжественост, но веднага се отдръпна уплашено. Клейтън разбра какво я беше притеснило и въпреки че тя леко се съпротивляваше, отново притисна бедрата й към своите.

— Не, нищо няма да те нарани — прошепна той. Миглите й потрепнаха и Уитни го погледна с укор. Клейтън се засмя и рече:

— Сложи ръката си на гърдите ми. — Щом дланта й докосна кожата му, по тялото му преминаха тръпки. — Виждаш ли как реагира тялото ми на допира ти, как се стреми към теб? Все още ли се страхуваш, че ще те нараня?

Уитни преглътна конвулсивно и отпусна глава на възглавницата. Щом Клейтън казваше, че няма да я боли, трябваше да му повярва. Усещаше ударите на сърцето му, а когато ръката й се спусна малко по-надолу, мускулите му се стегнаха.

— Скъпа, не си ли горда от онова, което си способна да предизвикаш у мен? — простена той. — Ти имаш огромна власт над мен и ако това ти доставя удоволствие, същото ще изпитам и аз. Ако обаче се плашиш от силата си или се срамуваш от нея, тогава се срамуваш и от нашата любов.

Уитни целуна веждите и очите му. Езикът й докосна устните му и Клейтън нетърпеливо простена. Обърна я по гръб и се надвеси над нея, а устата му жадно покри нейната. Ръцете му нежно я галеха. Тя не можеше да определи какво точно изпитва, но то със сигурност беше прекрасно.

— Желая те — прошепна Клейтън. — Желая те до болка! — Взе лицето й в дланите си и впи поглед в очите й. — Никога няма да те нараня, скъпа — обеща, а гласът му беше пропит с нежност и любов.

— Зная — промълви тя. — Но дори и да ме боли всяка вечер, това няма никакво значение след всичко, което ми каза.

Желанието беше по-силно от волята му. Той я зацелува като обезумял, пръстите му се спуснаха към гърдите й и започнаха да описват кръгове около зърната им, а когато устните му последваха пътя им, от гърлото й се изтръгна тих стон.

Това му подейства като афродизиак. Дланите й се заровиха в косата му, после погалиха раменете и гърба му. Но когато Клейтън посегна към окосмения триъгълник в основата на корема й, Уитни трепна уплашено.

— Не се страхувай, скъпа — рече той и бавно разтвори бедрата й.

Пръстите му нежно започнаха да я галят и тя се заизвива под него. Беше готова да го приеме.

Клейтън повдигна бедрата й и пулсиращата му мъжественост докосна влажния вход на тялото й. Уитни преглътна вика на ужас, напираш на устните й. Не можеше да се пребори с паниката си въпреки обещанието му, че няма да й причини болка. Но онова, което усети, беше съвсем различно от болката. Тя инстинктивно се отпусна и го посрещна, зашеметена от прииждащото на талази удоволствие при всяко движение на Клейтън в нея.

Ръцете й обгърнаха шията му. Искаше й се да го задържи в себе си завинаги, да се разтвори и да го погълне целия. Мислеше, че са стигнали до края и тялото й сякаш крещеше от желание да продължи. Тогава Клейтън отново се раздвижи и Уитни загуби способността си да мисли.

— Моля те — прошепна тя, макар да не знаеше за какво всъщност го моли.

Но Клейтън я разбра. Нейното удоволствие беше на първо място за него и той отвърна:

— След малко, скъпа.

Ритъмът, с който проникваше в нея, се учести и в тялото й сякаш изригна вулкан. Уитни извика. Всяка частица от нея пулсираше. Клейтън я целуна и направи един последен тласък. В утробата й се разля топлина.

Той се отпусна по гръб и я притисна към себе си. Уитни вдигна блесналите си от щастие очи и ги впи в неговите. Клейтън отмести къдрица от челото й и попита:

— Щастлива ли си, любов моя?

Усмивката й беше на жена, която обича и знае, че е обичана.

— Да — прошепна Уитни.

Той я целуна по челото и започна да я гали, очаквайки, че тя ще заспи, но сънят бягаше от очите й.

— За какво мислиш? — попита я Клейтън след малко. Тя скри лице в гърдите му и неубедително изрече:

— За нищо.

Съпругът й потърси погледа й. Не знаеше какво се таи в главата й, но сега, след като бяха преодолели най-високата бариера помежду си, той не можеше да допусне да се появи нова.

— Кажи ми — настоя.

Уитни прехапа устни. Срамуваше се, но в същото време й идеше да се засмее с глас.

— Мислех си, че ако онази нощ се бях почувствала като сега, нямаше да избягам, а щях да остана и да настоявам да се ожениш за мен — призна накрая тя.

Клейтън се засмя и я целуна. Беше божествено да я държи в прегръдките си, да разговаря с нея в мрака, да усеща ръцете й около шията си.

— Спи ли ти се? — попита я той.

— Не мисля, че бих могла да заспя.

— И аз. Би ли запалила трите свещи на масичката от твоята страна?

— Дори и най-малкото ти желание е закон за мен! — отвърна покорната му съпруга и се обърна да запали свещите, като срамежливо придърпа чаршафа нагоре.

Клейтън се усмихна. Стеснителността й му се видя твърде неуместна, след като само преди минути беше докосвал и целувал гърдите й.

— Мадам, вие сте прекрасна! — възкликна той.

В сърцето й внезапно се появи страх. Всички знаеха, че той е имал множество връзки, а не беше необичайно мъжете да поддържат любовници дори след като се оженят. Мисълта, че той би могъл да прави същото с някоя друга жена, беше смазваща.

— Клейтън — започна колебливо тя, — ще ми бъде много трудно да се преструвам, че не забелязвам… не, просто пасивно да приемам… да приемам…

— Какво? — не издържа той.

— Една любовница — изрече на един дъх младата жена. Клейтън се втренчи в нея, после отметна глава назад и гръмко се засмя. Накрая заяви:

— Няма да имам любовница, малка моя.

— Благодаря ти — прошепна Уитни. — Мисля, че подобно нещо би ме побъркало.

— Сигурно — кимна той, опитвайки се да изглежда сериозен, както го изискваше ситуацията.

Спомни си за кадифената кутийка, която беше оставил на нощното шкафче до главата си, и посегна да я вземе.

— Имам подарък за теб.

— Аз пък казах на Клариса да остави моя подарък за теб спалнята ми — обясни тя и скочи от леглото.

Когато се върна, Клейтън й поднесе комплект от колие изумруди, всеки от които беше заобиколен от дребни диаманти, гривна и обици.

— Ето — рече тя и с усмивка му подаде подаръка. — Нещо напълно подходящ за един херцог.

Клейтън отвори кутийката и се засмя при вида на изящен златен монокъл, който откри вътре.

— Носенето на монокъл е сигурен признак за благородство — с престорена сериозност произнесе тя, после извади една кутийка зад гърба си и му я подаде.

Цялото й изражение се промени. Веселите пламъчета изчезнаха от очите й.

Клейтън се поколеба, после бавно повдигна капака. Върху черното кадифе блестеше златен пръстен с рубини. Той вдигна пръстена и го заразглежда на светлината на свещите. Тъкмо се канеше да я помоли тя сама да го сложи на пръста му, когато забеляза някакъв надпис от вътрешната страна: „На моя скъп лорд“. Думата „мой“ беше подчертана.

Той я сграбчи в прегръдките си и прошепна:

— Господи, колко те обичам!

Копнееше да се слее с нея отново, но се страхуваше да не я уплаши с настойчивостта си още през първата нощ. Отдръпна се и легна по гръб върху меките чаршафи. Уитни се изправи. Закръглените й гърди сладостно се полюшваха и кръвта във вените му закипя като разтопена лава. Тя се отпусна върху него и тихо попита:

— Тежа ли ти?

— Не, но мисля, че трябва да поспиш малко, любов моя.

— Изобщо не ми се спи — отвърна съпругата му.

— Сигурна ли си? — попита Клейтън и прокара пръсти по гладките й като порцелан страни, любувайки се на хубостта й. — Какво тогава би искала да правиш?

Уитни го погледна, изчерви се и скри лице в рамото му. Клейтън се усмихна и щастливо изрече:

— Да, мисля, че бихме могли да го направим отново.