Джудит Макнот
Уитни моя любов (2)

2.

Новината за отпътуването на Уитни Стоун за Франция се разнесе из околността със скоростта на светлината. В това затънтено кътче на английската провинция, където хората обикновено бяха резервирани един към друг, дъщерята на Мартин Стоун внасяше свежа нотка на разнообразие.

И сега всички жени, бедни и богати, стари и млади, се събираха на групички, за да се насладят на последната клюка. Спомняха си всичките й прегрешения, преповтаряха стари случки с най-големи подробности и едва тогава стигаха до момента, в който трябваше да дадат оценка на решението на баща й да я изпрати във Франция.

Най-вероятно на горкия човечец му беше дошло твърде много от нейните й странности, а появата й в мъжки панталони беше последната капка, накарала търпението му да прелее. Твърде много бяха недостойните постъпки на Уитни и затова можеха само да гадаят за причината, довела Мартин Стоун до такава рязка и внезапна мярка, но в едно всички бяха единодушни: Пол Севарин най-после щеше да се отърве от досадното момиче.

Потокът от посетители не секна през следващите три дни. Нямаше човек, който да не гореше от желание да се запознае с лорд и лейди Гилбърт и да се сбогува с Уитни. Дори и вечерта преди заминаването лейди Ан беше принудена да приеме три благородни дами и техните дъщери. Усмивката й беше по-скоро учтива, отколкото приятелска. Дразнеше я двуличието на тези жени, дошли уж с най-добри намерения, а всъщност се надпреварваха да изброяват младежките прегрешения на племенницата й. Зад маската на загрижеността те й дадоха да разбере, че според всеобщото мнение присъствието на Уитни в парижкия й дом само щеше да посрами лейди Ан, а много вероятно и да провали дипломатическата кариера на лорд Едуард.

Едва изчака гостенките й да си тръгнат, сбогува се любезно с тях и се отпусна в едно кресло. Гореше от възмущение. С постоянните си оплаквания пред хората Мартин Стоун беше превърнал дъщеря си в мишена на злобните нападки на цялата околност. Това, което Ан трябваше да направи, беше да откъсне момичето от тези тесногръди и ограничени съседи и да й даде възможност да разцъфти с целия си блясък в Париж, където социалната атмосфера не беше така потискаща.

От мислите й я откъсна гласът на иконома:

— Господин Севарин е тук, милейди.

— Въведете го, моля — отвърна Ан, старателно прикривайки задоволството си от появата на младежа, който племенницата й обожаваше. Настроението й обаче помръкна, когато Севарин се появи в салона, придружен от изключително красива малка блондинка. След като нямаше човек, който да не знае за чувствата на Уитни към него, нямаше как и самият Пол да не е наясно с тях, затова беше много нетактично от негова страна да се появи тук с дама под ръка.

Ан внимателно проследи приближаващия се към нея младеж, но така и не успя да открие във външността му нещо, което би могло да предизвика неодобрението й. Пол Севарин беше висок и красив и безспорно излъчваше чара на богат, добре възпитан провинциален джентълмен.

— Добър вечер, господин Севарин — поздрави го тя с хладна учтивост. — Уитни е в градината.

Сините очи на Пол грейнаха, когато отвръщаше на поздрава. Беше разбрал причината за това студено посрещане.

— Зная — кимна той, — но се надявах, че няма да имате нищо против да си побъбрите с Елизабет, докато аз си взема довиждане с Уитни.

Гневът на лейди Ан намаля.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя.

Уитни мрачно гледаше към пищните розови храсти. Леля й разговаряше с поредните гости, които без съмнение прибавяха нови щрихи към портрета на племенницата й и чертаеха мрачни перспективи за бъдещето й. Емили беше заминала за Лондон, а Пол… Пол дори не се беше сетил да намине, за да се сбогува с нея. Не че очакваше подобен жест от него. По-вероятно беше в момента да вдига наздравица за благополучното си избавление.

— Здравей, хубавице — чу зад гърба си плътния му глас. Уитни рязко се обърна. Стоеше на сантиметри от нея, небрежно опрял рамо на близкото дърво.

— Разбрах, че ни напускаш — спокойно продължи Пол. Момичето мълчаливо кимна. Опитваше се да съхрани в съзнанието си светлата му коса и красивото му лице.

— Ще ти липсвам ли?

— Разбира се — засмя се той. — Без теб, скъпа лейди, тук ще настане страшна скука.

— Сигурно — прошепна Уитни, свеждайки очи. — Като ме няма мен, кой друг ще пада от дърветата право върху теб в разгара на приятен пикник, или пък ще троши краката ти, или…

Пол прекъсна самообвинителната тирада:

— Никой.

Очите й се впиха в неговите:

— Ще ме чакаш ли?

— Ще бъда тук, когато се върнеш, ако това искаш да знаеш — избягна прекия отговор той.

— Много добре знаеш, че нямах предвид това! — отчаяно настоя Уитни. — Искам да зная дали има вероятност да не се жениш, докато аз…

Гласът й затрепери от срам. Защо винаги се излагаше, когато беше с него? Защо не можеше да се държи хладно или да флиртува като останалите момичета?

— Уитни — започна твърдо Пол, — сигурен съм, че щом пристигнеш в Париж, ще ме забравиш. Някой ден ще се чудиш как е било възможно да ме молиш да те чакам.

— Вече се чудя — призна сконфузено тя.

Пол въздъхна. Беше едновременно ядосан и обзет от състрадание. Повдигна нежно брадичката й и я принуди да срещне погледа му.

— Ще бъда тук — усмихна се насила той. — Няма да имам търпение да те видя пораснала.

Уитни като хипнотизирана се втренчи в красивото му усмихнато лице и… направи последната най-голяма грешка: надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и бързо целуна устните му. Проклинайки тихо, Пол се освободи от прегръдката и отблъсна Уитни от себе си.

— Така съжалявам. Пол! — Очите й се насълзиха. — Не биваше да правя това!

— Така е, не биваше — съгласи се той, после бръкна в джоба си, ядосано измъкна от там малка кадифена кутийка и безцеремонно я бутна в ръцете й. — Донесох ти прощален подарък.

— Наистина ли?

Отвори кутийката с треперещи пръсти и се загледа в нежния златен медальон, поставен в нея.

— О, Пол! — прошепна тя, а очите й блестяха. — Толкова е красив! Невероятно е… Ще го пазя до края на живота си.

— Това е просто за спомен — нищо повече — предпазливо изрече той.

Уитни не го чу. Пръстите й нежно галеха медальона.

— Сам ли го избра?

Пол смръщи вежди. Същата сутрин беше отскочил до селото с намерението да купи златна дрънкулка за Елизабет — толкова скъпа, та чак граничеше с безвкусица. Продавачът реши да се пошегува и през смях подхвърли, че сега, когато госпожица Стоун заминава надалеч, Пол може би ще реши да отпразнува освобождението си. Всъщност той не беше далеч от тази мисъл и импулсивно помоли продавача да му предложи нещо подходящо за петнадесетгодишно девойче. Преди Уитни да отвори кутийката, Пол дори нямаше представа какво е съдържанието й. Но какъв смисъл имаше да издава тази неприятна подробност пред момичето? С повечко късмет леля й и чичо й биха могли да намерят някой по-непретенциозен, поддаващ се на обработка французин, който да се съгласи да се ожени за нея и да понася безропотно грубото й поведение.

— Да, избрах го сам — като подарък от приятел — каза накрая Пол.

— Не искам да съм ти само приятелка! — прекъсна го бързо Уитни, но усети, че прекалява, и с въздишка довърши: — Всъщност ще бъде страхотно да се чувствам твоя приятелка… засега.

— В такъв случай смятам, че е напълно в реда на нещата двама приятели да си разменят прощална целувка — шеговито завърши той.

Уитни затвори очи и поднесе развълнувано устни към неговите, но той я целуна по бузата. Когато отново погледна, Пол вече напускаше градината.

— Пол Севарин — прошепна решително тя, — ще се променя коренно по време на престоя си във Франция и когато се върна, ти ще се ожениш за мен!

Пощенският кораб, на борда на който пътуваха Уитни и семейство Гилбърт навлезе във водите на Ламанша. Опряло ръце на железните перила, момичето се сбогуваше с изчезващия в далечината английски бряг. Чудеше се как ли ще изглежда този бряг, когато настъпи моментът, в който ще пътува обратно към него. Тогава новината за нейното пристигане щеше да бъде изнесена във вестниците, разбира се: „Госпожица Уитни Стоун, доскоро една от най-красивите млади дами в Париж, се завръща в родната Англия“. На устните й се появи едва забележима усмивка… Една от най-красивите млади дами в Париж…

Тя прибра измъкналите се кичури коса под бонето си и решително обърна гръб на Англия. Очите й напрегнато гледаха към Франция. И към нейното бъдеще.