Джудит Макнот
Уитни моя любов (16)

16.

Лейди Ан се събуди от някакъв шум. Познати гласове разменяха весело поздрави. Тя примигна и седна в леглото си. Беше неделя, денят, в който организираха прием по случай рождения ден на Мартин.

Идеята да изненадат баща й с това тържество беше на Уитни. В началото Ан я подкрепи, изпълнена с надежда, че това ще помогне отношенията между баща и дъщеря да се затоплят, но тогава тя още не знаеше за споразумението, сключено между Стоун и херцог Клеймор. Сега се страхуваше, че някой от тридесетте поканени гости може да разпознае Клейтън и тогава Бог знае какво щеше да се случи.

Лейди Ан дръпна въжето на звънеца до леглото, за да повика прислужницата, и неохотно се надигна.

На зазоряване Сюъл, икономът на Стоун, почука на вратата на Уитни и я уведоми, че баща й се е прибрал.

Тази вечер беше идеална за обявяването на годежа, помисли си развълнувано девойката. Семействата Аштън и Меритън, както и всички знатни хора от околността щяха да присъстват на тържеството. Нямаше търпение да види тяхната реакция при новината, че двамата с Пол ще се женят!

Вярваше, че любимият й все ще намери начин да издебне баща й и да разговаря насаме с него.

Облече рокля от бял сатен с дълбоко деколте, разкриващо прелестната вдлъбнатина между гърдите й. Широките ръкави бяха пристегнати на лактите и китките със сини панделки. Колие от диаманти и топази украсяваше шията й.

— Приличаш на принцеса! — гордо възкликна Клариса. Гласовете на гостите долитаха до нея от долния етаж.

Бяха накарали слугите да съобщят на Стоун, че за вечеря се очакват няколко души и че гостите ще бъдат в салона в седем часа. Вече беше шест и тридесет. Уитни се усмихна. Представи си колко изненадан ще бъде баща й, когато открие, че салонът е пълен с роднини, пристигнали от Бат, Брайтън, Лондон и Хампшир в негова чест. Излезе от стаята. Искаше да намери Сюъл, за да го накара да слезе при гостите и да ги предупреди да вдигат колкото се може по-малко шум. Минавайки покрай балкона, забеляза баща си. Мартин Стоун стоеше облегнат на перилата и наблюдаваше пристигащите карети. Свършено бе с изненадата!

Уитни се приближи и надникна през рамото му.

Сюъл посрещаше пристигащите и умолително се обръщаше към всеки един от тях:

— Сър… Мадам… Моля ви да говорите по-тихо…

Уитни целуна баща си и рече:

— Това са хората, които идват да те поздравят за рождения ти ден, татко!

Въпреки че изражението на лицето му не се промени, Мартин Стоун беше трогнат.

— Да смятам ли? че това трябва да е изненада и от мен се очаква да не забележа цялото раздвижване в дома си? — попита той.

— Точно така! — засмя се тя.

— Тогава ще се постарая да изглеждам изненадан, скъпа — потупа я но ръката той.

Чу се звън от счупено стъкло. Долу в салона някой беше изпуснал чаша, а миг след това един женски глас извика:

— Мили Боже! Мили Боже!

— Летисия Пинкертън! — възкликна Мартин. — Това е нейното любимо и единствено възклицание за всякакъв случай. Навремето обичах да дразня майка ти, като й обещавах, че ще науча Летисия да казва: „По дяволите!“ — с усмивка добави Мартин, после се обърна и тръгна към стаята си.

Уитни остана загледана в него, а на устните й трептеше усмивка.

След половин час Мартин Стоун се появи в големия салон заедно с Уитни и лейди Ан. Уитни направи знак на Сюъл и гостите извикаха:

— Изненада!… Честит рожден ден!

Лейди Ан пристъпи напред, готова да поеме задълженията си на домакиня, но в същия миг пред нея се изпречи един прислужник, поклони се и рече:

— Извинете, милейди, но това писмо пристигна по специален пратеник и Сюъл ми заръча да ви го предам незабавно.

Ан погледна плика. Адресът беше написан с така скъпия за нея почерк на съпруга й. Тя нетърпеливо счупи печата и зачете.

Уитни се огледа за Пол, но не го видя, и реши да обиколи, за да провери дали всичко в салона е наред. Резултатът от видяното я задоволи. Надникна и в балната зала. Помещението беше пълно с рози, а кристалните полилеи празнично блестяха.

Зад гърба й се разнесе гласът на Пол:

— Липсваше ми! — Огледа я с възхищение и шепнешком добави: — Кой би допуснал, че ще се превърнеш в такава красавица?

Лейди Ан зърна бялата рокля на Уитни да се мярка сред множеството и тръгна към нея.

— Скъпа — започна щастливо тя. — най-после получих отговор от този твой безотговорен чичо! Бил е в…

Спря по средата на изречението, шокирана от онова, което видя: Пол беше взел племенницата й в прегръдките си и я целуваше. Щом чуха гласа на лейди Ан, двамата млади бързо се откъснаха един от друг.

— Не се притеснявай, лельо! — щастливо рече Уитни. — Умирах от желание да ти съобщя новината и повече няма да чакам! С Пол ще се оженим веднага щом получим разрешението на татко. Пол ще се опита да говори с него тази вечер… Лельо? — извика тя, когато леля й се обърна и бързо се отдалечи. Очевидно нямаше желание да чуе онова, което Уитни се опитваше да й каже. — Къде отиваш?

Лейди Ан се обърна и заяви:

— Отивам при онази маса. Смятам да си налея голяма чаша вино.

Леля й взе бутилка бургундско, напълни чашата си догоре и продължи:

— А когато изпия тази чаша, смятам да си налея още една.

С тези думи тя тръгна към противоположната страна на залата и пътьом подхвърли:

— Добър вечер, господин Севарин. Радвам се да ви видя отново.

— Ако леля ти продължи в този дух, утре ще се събуди с ужасно главоболие — отбеляза младият мъж, когато лейди Ан се отдалечи. — А ти, моето момиче, ще имаш страшно много работа тази вечер. Едва ли можеш да разчиташ на някой друг да се погрижи за гостите.

Час по-късно, докато посрещаше закъснелите гости, Уитни се увери, че Пол беше прав. В Париж лейди Ан поемаше изцяло грижата по организацията и провеждането на баловете в дома си, но тук беше оставила това задължение на племенницата си.

Уитни направи знак на прислужниците да донесат повече напитки и храна и се обърна към лейди Юбанк, за да я поздрави.

Вдовицата не обърна никакво внимание на любезния поздрав. Вдигна монокъла си и безцеремонно огледа насъбралото се множество.

— Вечерта не ми изглежда много ползотворна, госпожице! — изсумтя тя. — Виждам, че Севарин е обсебен от Елизабет Аштън и Маргарет Меритън, а от Уестланд няма и следа. Май се предоверих в теб, моето момиче. Мислех си, че в теб има някакъв плам, но изглежда съм се лъгала. Очаквах тази вечер да чуя новината за годежа ти с най-желания ерген в околността, а вместо това те заварвам да стоиш тук сама и…

Уитни не можа да скрие усмивката си.

— Ще чуете очакваната от вас новина, милейди. Ако не тази вечер, то възможно най-скоро. Веднага след като Пол се върне от деловото си пътуване.

— Пол? — с недоумение повтори лейди Юбанк. За пръв път, откакто Уитни я познаваше, вдовицата беше загубила ума и дума. — За Пол Севарин ли ми говориш? — И след миг добави: — А Уестланд поканен ли е?

— Да.

— Добре, добре — изкикоти се доволно възрастната дама. — Значи все пак има надежда вечерта да стане интересна. Много интересна!

Клейтън пристигна в девет и още щом прекрачи прага, се насочи към младата домакиня. Беше изумително красив. Уитни с усмивка го поздрави и протегна приятелски ръце към него:

— Вече си мислех, че няма да дойдеш.

Той взе ръцете й в своите и отвърна:

— Казваш го така, сякаш с нетърпение си ме очаквала!

— Знаеш, че дори и да беше така, нямаше да го призная — през смях отвърна девойката.

После осъзна, че ръцете му продължават да стискат нейните и че двамата са прекалено близо един до друг. Побърза да се отдръпне. Той насмешливо я изгледа.

— Ако двете ми загуби от теб на шах в четвъртък са ми спечелили благоволението ти, то обещавам отсега нататък винаги да те оставям да ме побеждаваш — пошегува се той.

— Не те победих, защото ти ме остави да го направя — шеговито рече тя, повика един от слугите, който предлагаше напитки на гостите, и му поръча да налее уиски на господин Уестланд.

Клейтън беше приятно изненадан от факта, че Уитни си спомня кое е предпочитаното от него питие.

— Намираме се в затруднено положение — въздъхна той. — Аз спечелих надбягването, а ти — игрите на шах. Как сега ще определим кой от двама ни е по-добър?

— Невъзможен си! — засмя се тя.

— Не виждам в какво друго бихме могли да се състезаваме и да бъдем равностойни — продължи Клейтън.

Уитни палаво се усмихна:

— Умееш ли да стреляш с прашка?

— Нима можеш да боравиш с прашка? — Изненадата, с която изрече тези думи, беше толкова пресилена, че Уитни избухна в смях.

— На никого не съм казвала, но навремето успявах да улуча маргаритка от десет метра разстояние — довери му тя, привеждайки се към него.

В този момент забеляза, че Пол се насочва към баща й, но надеждата й, че разговорът най-после ще се състои, отново помръкна. Едновременно с Пол до господин Стоун застанаха още двама джентълмени и започнаха да поднасят поздравленията си на рожденика. Уитни въздъхна.

Клейтън знаеше, че е прекалено заета с гостите и че отнема от ценното й време, но нямаше сили да се откъсне от нея. Изглеждаше божествено красива, а освен това флиртуваше с него и това му доставяше неизразимо удоволствие.

— Силно съм впечатлен — промълви той.

Тя не долови вълнението в гласа му, тъй като вниманието й беше насочено към стоящата наблизо групичка.

— Някой от вас да е чувал за скалите, останали от праисторическата епоха? — високо казваше Хърбърт Пинкертън, един от чичовците й. — Дяволски интересна тема! Нека да ви разкажа за тях. Ще започна от мезозойската ера…

Беше се надявала тържеството да е весело и забавно, а ето че очакванията й не се оправдаваха. Господата, към които се беше приближил чичо й, се спогледаха и учтиво започнаха да слушат лекцията му, но не след дълго на лицата им се изписа досада.

— Извини ме, аз… — обърна се тя към Клейтън. Трябваше да спаси отегчените слушатели от чичо Пинкертън.

— Къде е леля ти? — огледа се Уестланд. — Не ти ли помага да се справиш със задълженията ти на домакиня?

— Чувства се малко неразположена — колебливо отвърна Уитни и добави: — Моля те, извини ме, трябва да спася тези хора от чичо Хубърт. Ще отегчи до смърт всички с подробните си обяснения за праисторическите скални образувания, а господата изглеждат толкова изнервени, че нищо чудно да го нагрубят.

— Представи ме на чичо си Хубърт — предложи Клейтън. — Ще се заема с него, докато ти се занимаваш с останалите гости.

Тя го представи на Пинкертън и не можа да повярва на ушите си, когато Клейтън се поклони пред възрастния господин и с уважение изрече:

— Тъкмо казвах на госпожица Стоун, че ще ми бъде много приятно да дискутирам с вас проблема за скалните образувания от мезозойската сра. — Обърна се към Уитни и любезно попита: — Ще ни извините ли, госпожице? Нямам търпение да разговарям с чичо ви във връзка с общите ни интереси.

Той поведе възрастния джентълмен към един от тихите ъгли на залата, а по вида му личеше, че е изцяло погълнат от онова, което Хубърт Пинкертън му обясняваше.

Към десет Уитни вече не мислеше за нищо друго, освен да намери някой закътан ъгъл, където да си поеме дъх. Чувстваше се смазана от умора. Докато се оттегляше незабелязано, чу бащата на Елизабет Аштън да възкликва:

— Казвате, че херцог Клеймор е изчезнал? — Въпросът беше зададен на един пристигнал от Лондон роднина. — Имате предвид Уестморланд?

— Да — кимна запитаният. — Мислех, че всички знаят. Това беше новина номер едно във вчерашните вестници и всички в Лондон се питат къде може да е отишъл.

Гостите започнаха да обсъждат темата. Херцог Клеймор беше много известна личност.

Уитни се оказа в центъра на голяма група заедно с леля си, лейди Юбанк и Клейтън Уестланд. Пол правеше безуспешни опити да се освободи от Елизабет Аштън и да отиде при нея.

— Предполагам, че Клеймор е във Франция по това време на годината — подхвърли някой.

— О? Така ли смятате? — запита лейди Ан. Лицето й беше зачервено.

„Това е от виното“ — помисли си Уитни, но все пак й се стори странно, че още при първото споменаване на името на Клеймор апатията на леля й изчезна, отстъпвайки място на трескав интерес. Баща й също започна да проявява признаци на нервност и да обръща чаша след чаша.

Лично тя намираше разговора за досаден и едва потисна прозявката си.

— Изморена ли си, малка моя? — прошепна Клейтън зад гърба й и окуражаващо стисна ръката й.

Не трябваше да му позволява да я нарича така, нито да й държи ръката, мина й през ума, но въпреки това му беше страшно благодарна за подкрепата, която й оказваше тази вечер.

— Чух, че преди месец любовницата му се е самоубила — заяви Маргарет Меритън пред смаяните си слушатели. — Според слуховете Клеймор я изоставил и тя рухнала психически. Отказала европейското си турне и…

— И в момента се чуди как да похарчи огромното състояние, оставено й от него, за да обзаведе имението, което съвсем наскоро е закупила — прекъсна я Амелия Юбанк. — Нима очакваш от нас да повярваме на глупавите ти приказки, момиче?

Лицето на Маргарет пламна. Тя рязко се обърна към Клейтън с думите:

— Господин Уестланд беше в Лондон наскоро. Той сигурно е чул новината за самоубийството на въпросната дама!

— Не — отвърна кратко Клейтън. — Не съм чул нищо подобно.

— Значи Сейнт Алерман си е купила имение и сега го обзавежда? — полюбопитства бащата на Маргарет. — Изглежда така, сякаш Клеймор я е пенсионирал, като е дал добра награда за заслугите й!

Уитни, която беше хванала Клейтън под ръка, усети как мускулите му се стягат. Погледна лицето му. То изразяваше отвращение и отегчение.

Клейтън беше бесен. Още тази вечер щеше да изпрати остро писмо до секретаря си, задето не бе успял да измисли някоя правдоподобна история за изчезването му от Лондон и така даваше повод за всевъзможни слухове. Но яростта му се засили, когато разбра, че гостите се опитват да отгатнат коя ще бъде следващата му любовница.

— Залагам пет лири за графиня Доротея! — извика господин Аштън. — Някой ще вземе ли участие в наддаването?

— Разбира се — през смях отвърна Меритън. — Графинята е бита карта. Тя преследва херцога от пет години, последва го дори в Париж, докато мъжът й беше на смъртно легло. И какво стана? Клеймор я заряза пред очите на цял Париж! Лейди Ванеса Стандфийлд ще бъде неговият следващ и последен избор, защото той ще се ожени за нея. Тя го чака от деня на въвеждането й в обществото. Залагам пет лири за лейди Стандфийлд! Някой ще наддава ли?

Този разговор изобщо не беше подходящ за ушите на дами и Уитни с облекчение забеляза, че леля й се кани да се намеси. Скоро щеше да се сложи край на това.

— Господин Меритън — започна лейди Ан и изчака, докато всички утихнат, — какво ще кажете, ако аз пък заложа десет лири?

Настъпи гробно мълчание. Постъпката на лейди Ан беше недопустима за една истинска дама. Уитни с облекчение чу сподавения смях на Клейтън. Уестланд се опитваше да обърне всичко на шега.

— Ами вие, господин Уестланд? — предизвикателно го изгледа лейди Ан. — Ще заложите ли на лейди Стандфийлд като евентуална бъдеща херцогиня Клеймор?

Той се засмя:

— В никакъв случай. Зная от сигурен източник, че Клейтън Уестморланд е решил да се ожени за една възхитителна брюнетка, с която се е запознал в Париж.

Уитни забеляза погледа, с който лейди Юбанк прониза Клейтън, но вниманието й беше привлечено от думите на следващия гост:

— Между вашето име и името на херцога има учудващо сходство, господин Уестланд! Да не би да сте някакъв далечен роднина на лорд Клеймор?

— Двамата с него сме по-близки от братя! — Иронично отвърна той, за да покаже нелепостта на това твърдение.

После разговорът се прехвърли върху имотите, които херцогът притежаваше и прекрасните му коне, а накрая започнаха да обсъждат многобройните му любовни завоевания.

Клейтън хвърли бърз поглед към бъдещата си съпруга, за да види дали дава ухо на клюките, и си отдъхна, когато забеляза, че тя отново се прозина. Той се приведе към нея и тихо попита:

— Нима не ви е грижа коя ще бъде следващата херцогиня Клеймор, милейди?

Уитни уморено се усмихна, приглади роклята си и прошепна:

— Разбира се, че ме е грижа. За нея. Мога да изпитвам само най-дълбоко съчувствие към нещастницата, която ще се обвърже до живот с този отвратителен, аморален прелъстител на невинни женски създания!

При тези думи тя се обърна и тръгна към балната зала, за да даде знак за началото на танците.

 

 

Вече наближаваше полунощ, а Пол все още не беше успял да разговаря с баща й. По време на единствения танц с него двамата с Уитни внимателно бяха обсъдили момента, в който той щеше да напусне тържеството. Тогава тя щеше да го последва незабелязано, за да могат да се сбогуват.

Облегнат на една готическа колона, Клейтън отпиваше от уискито си и с раздразнение наблюдаваше как госпожица Стоун тръгва след Севарин, как един от гостите се изпречва на пътя й и започва да й говори, как Севарин се връща обратно и изоставил всякаква тайнственост и преструвки, хваща Уитни за ръка и я повежда навън.

Клейтън се ядоса. Защо, по дяволите, стоеше като някакъв проклет глупак, понасяйки хладнокръвно атаките на Маргарет Меритън, докато неговата годеница спокойно крачеше под ръка с друг мъж? Представи си как прекосява залата и заявява на изумения Севарин, че не одобрява който и да е мъж да докосва бъдещата му съпруга. А после би могъл да информира Уитни, че неговите „аморални, отвратителни“ намерения са насочени не към друга, а към нея самата. И че тя трябва да е готова за сватба до края на следващата седмица.

Мислите му бяха прекъснати от Амелия Юбанк, която най-безцеремонно изрече:

— Маргарет, престани да досаждаш на господин Уестланд и върви да си оправиш косата!

Проследи с поглед оттеглянето на младата жена и се обърна към Клейтън:

— Тази млада госпожица е изтъкана от злоба! Родителите й дават последните си спестявания, за да я изпращат в Лондон за всеки сезон и така да я задържат в обществото, но няма да могат да си го позволяват още дълго време, а освен това тя не принадлежи към висшите кръгове и много добре го знае — още една причина да бъде злобна и завистлива.

Като забеляза, че Клейтън не я слуша, лейди Юбанк проследи погледа му, за да открие какво точно е приковало вниманието му. Уитни Стоун тъкмо влизаше в залата.

— Е, Клеймор — подхвърли Амелия Юбанк, — ако възхитителната брюнетка е тази, за която си мисля, ще трябва да се откажеш от нея. Годежът й със Севарин ще бъде обявен веднага след завръщането му.

Херцогът хладно я изгледа.

— Извинете — с подозрително спокойствие изрече той, остави чашата си и се оттегли, оставяйки лейди Юбанк да гледа доволно след него.

Уитни почувства лекия допир на пръстите му и се обърна с усмивка. Беше му изключително благодарна. От мига, в който Клейтън беше отвел чичо Хубърт, той винаги се оказваше там, където най-много имаше нужда от него. Без да му казва, той сякаш предусещаше кога присъствието му е необходимо и винаги беше готов да помогне.

— Сигурно си изморена до смърт — прошепна й той. — Не можеш ли незабелязано да се измъкнеш и да отидеш да си легнеш?

— Да, мисля, че бих могла — въздъхна тя.

Повечето гости си бяха тръгнали, а лейди Ан щеше да се справи с останалите.

— Благодаря ти за помощта — добави на тръгване Уитни. Клейтън я проследи, докато изчезне от погледа му, а после закрачи решително към Мартин Стоун.

— Искам да говоря с вас и лейди Гилбърт, след като си тръгнат гостите — рече той.

Дори изкачването по стълбите изискваше от Уитни огромно усилие. Отне й десет минути да се справи с многобройните дребни копчета на сатенената си рокля. Облече ориенталски халат от червена коприна и седна пред тоалетната масичка, за да разпусне косата си. До огледалото беше пръстенът с опал, който Пол й беше подарил тази вечер с думите:

— Да ти напомня, че си моя!

Тя посегна към пръстена и изрече на глас:

— Моят годежен пръстен! Госпожа Пол Севарин! Уитни Алисън Севарин…

Звучеше чудесно.

Изведнъж се засмя. Стана и се отправи към лавицата с книги. Посегна към подвързаната с кожа Библия, бързо прелисти страниците, но не откри нищо. Търпението й се изчерпа. Хвана книгата за кориците и силно я разтърси. Едно листче, сгънато на две, падна на пода. Уитни се наведе, вдигна го и с усмивка го отвори.

Аз, Уитни Алисън Стоун — гласеше бележката — петнадесетгодишна, в пълно съзнание и с цялото си чувство за отговорност (въпреки съмненията на татко по отношение на последното) се заклевам, че един ден ще успея да накарам Пол Севарин да се ожени за мен. Освен това ще направя така, че Маргарет Меритън и всички останали злобарки да съжаляват за ужасните неща, които някога са приказвали по мой адрес.

бъдеща госпожа Пол Севарин.

Под подписа беше добавила „Уитни Алисън Севарин“ поне десетина пъти.

Спомни си какво отчаяние я беше обзело, когато преди години беше написала тази клетва, и сега радостта й от победата беше голяма. Стори й се, че ще се пръсне, ако не покаже пръстена на някого.

Да си легне в миг като този беше просто немислимо. Беше толкова щастлива, че й идеше да пее и да танцува. Трябваше да сподели вълнението си с някого…

Поколеба се и накрая реши, че трябва да уведоми баща си за намерението на Пол да поиска ръката й. Той несъмнено щеше да остане доволен — след като години наред всички съседи осъждаха увлечението й по Пол, най-после беше настъпил мигът, в който устите им щяха да бъдат затворени. Сега Пол беше този, който искаше да се ожени за нея. Той я преследваше! Ролите бяха разменени.

Отново се огледа. Прибра лъскавата си коса, затегна колана на робата си и решително се отправи към спалнята на Мартин.

В тишината, последвала веселата глъч и танци, имаше нещо меланхолично, но Уитни предпочете да не мисли за това и смело почука на вратата.

— Баща ви е в кабинета си, госпожице — уведоми я един прислужник.

— О! — Тя разочаровано въздъхна. Може би щеше да е по-добре тази вечер да покаже пръстена на леля Ан, а да остави срещата с баща си за следващия ден. — Леля ми легна ли си вече?

— Не, госпожице, лейди Гилбърт е заедно с баща ви.

— Благодаря. Лека нощ.

Уитни тръгна към долния етаж, почука и въпреки че не чу отговор, отвори вратата и се вмъкна в кабинета. Баща й седеше зад бюрото си, а леля й се беше настанила в едно от високите кресла. Появата на девойката накара двамата да се спогледат тревожно. Имаше още едно кресло, но то беше обърнато към камината. В него седеше още някой, но високата облегалка го скриваше от погледа на Уитни.

— Да, дъще? Какво има? — рече меко Мартин Стоун и доля бренди в чашата си.

Уитни пое дълбоко дъх и започна:

— Имам да ти съобщя една чудесна новина, татко! И на теб, лельо! Радвам се, че ви откривам и двамата тук — така едновременно ще разберете причината за моето щастие.

Тя се приближи до бюрото, приседна на края му и целуна баща си по челото:

— Аз, Уитни Стоун, те обичам изключително много, татко, и дълбоко съжалявам за всичките неприятности, които съм ти създавала.

— Благодаря ти — отвърна Стоун и се изчерви.

— И — продължи дъщеря му, като стана от бюрото и се насочи се към леля си — искам да кажа същото и на теб, лельо. Обичам те много и ти го знаеш.

Уитни отново пое дъх и най-сетне се престраши да съобщи новината:

— Обичам и Пол Севарин. Пол също ме обича и иска да се ожени за мен! Когато се върне от деловото си пътуване, той ще дойде да поиска ръката ми от теб, татко. Зная колко… — Изведнъж млъкна и се втренчи в леля си. — Какво има, лельо Ан?

В погледа на лейди Гилбърт, насочен към обърнатото към камината кресло, се четеше такъв ужас, че Уитни също се втренчи в тази посока, като се опитваше да отгатне причината за тази тревога. Едва не извика от изненада, когато установи, че в креслото седи не друг, а Клейтън Уестланд.

— Аз… Аз… Съжалявам! — заекна тя. — Извинявам се, че прекъснах разговора ви. Но за свое оправдание, господин Уестланд, ще кажа, че нямах представа, че вие също сте тук. Но тъй като вече чухте онова, което исках да споделя с леля си и баща си, ще ви помоля да запазите в тайна новината за предстоящия ми годеж. Нали разбирате…

Баща й внезапно се изправи и безцеремонно я прекъсна:

— Как смееш! Какъв е смисълът на всичко това?

— Смисълът? — объркано повтори Уитни. — Пол Севарин ме помоли да се омъжа за него. Това е всичко. И аз смятам да приема.

Баща й бавно и отчетливо изрече:

— Пол Севарин е един бедняк. Разбираш ли какво ти казвам? Имението му е ипотекирано и кредиторите са по петите му.

Въпреки че новината я шокира, Уитни успя да запази самообладание и с привидно спокойствие отвърна:

— Нямах представа, че финансовото му положение е толкова нестабилно, но не виждам какво отношение има това към въпроса. Аз имам средства, оставени от баба ми, а също зестрата ми. Всичко, което имам аз, ще бъде и на Пол.

— Ти нямаш нищо! — просъска баща й. — Моето положение беше дори по-лошо от това на Севарин и се наложи да използвам твоите пари, за да се разплатя с кредиторите си.

Уитни безпомощно се обърна към леля си. Поне от нея очакваше да получи подкрепа.

— Тогава с Пол ще се задоволим да живеем скромно, без лукса и удобствата, които зестрата и наследството ми биха ни осигурили.

Лейди Ан нищо не каза. Уитни объркано се обърна към баща си:

— Татко! Трябваше да ми кажеш, че си изпаднал в затруднение! Аз… Аз изхарчих цяло състояние за дрехи и бижута, преди да се върна от Франция. Само ако знаех, че…

Уитни не се доизказа. Обзе я странното чувство, че нещо не е наред и тя е единствената, която не знае какво е то.

— Конюшнята е пълна с нови коне. Разполагаме с повече прислуга, отколкото е необходимо. Ако положението е толкова сериозно, как можем да си го позволим? — недоверчиво попита тя.

Лицето на баща й стана пурпурно. Той отвори уста, но нищо не каза.

— Мисля, че имам правото да искам обяснение — настоя Уитни. — Само преди минута ми каза, че не притежаваме нищо, а в същото време успяваме да поддържаме такъв висок стандарт на живот. Как става това?

— Моето положение се подобри — дрезгаво отвърна баща й.

— Кога?

— През юли.

— Значи положението ти се е подобрило през юли, а ти не възнамеряваш да възстановиш зестрата ми и моята част от наследството?

Мартин Стоун удари с юмрук по бюрото и гневно извика:

— Няма да понасям повече този фарс. Ти си сгодена за Клейтън Уестморланд. Двамата подписахме споразумение и то отдавна е в сила.

В първия момент Уитни не обърна внимание на приликата между имената Уестланд и Уестморланд.

— Но как… Защо… Кога се случи това?

— През юли! Брачният договор е подписан! Не разбираш ли? Всичко е приключено.

Тя го погледна с ужас и недоверие.

— Да не искаш да ми кажеш, че сте направили това още докато съм била във Франция? Обещал си ме на някакъв непознат, без дори да ме попиташ за мнението и чувствата ми?

— По дяволите! — извика баща й. — Уестморланд ми предложи да подпишем споразумението.

— Трябва да си бил много щастлив през юли — прошепна задавено девойката. — Най-сетне си постигнал мечтата си да се отървеш завинаги от мен, а този така наречен „джентълмен“ ти е платил, за да го сториш. Мили Боже! — Внезапно всичко си дойде на мястото, всичко получи обяснението си.

Уитни притвори очи и се опря на бюрото.

— Той е платил за всичко, нали? — продължи тя. — За конете, за слугите, за новите мебели и ремонта на къщата… За нещата, които донесох от Франция… Платил е и за това, което в момента нося, нали?

— Да! Аз загубих всичко.

Омразата се разгоря и погълна любовта, която допреди малко изпитваше.

— И когато не ти е останало какво повече да продадеш, си решил да пожертваш мен. Продал си ме на един непознат и аз ще бъда негова собственост до края на живота си! Татко, сигурен ли си, че си получил възможно най-добрата цена за мен? Надявам се, че поне не си приел първата оферта, която ти е предложил. Сигурна съм, че си се пазарил…

— Да не си посмяла! — изрева гневно Мартин Стоун и я удари през лицето.

Уитни залитна и едва се задържа на краката си. В този момент се намеси Клейтън Уестланд:

— Ако още веднъж я докоснете, ще направя така, че да съжалявате до края на живота си, Мартин — процеди през зъби той.

Стоун се отпусна безсилен в креслото си, а Уитни яростно се обърна към „спасителя“ си:

— Ти, долна, подла твар! Не знам какъв човек трябва да си, след като си паднал толкова ниско, че да си купуваш жена! Какво животно трябва да си, та да плащаш за нея дори без да си я виждал! Колко ти струвах? — попита предизвикателно тя.

— Нямам намерение да отговарям на този въпрос — отвърна меко Клейтън.

Умът й трескаво заработи. Трябваше да намери най-обидните думи, най-слабото му място, където да насочи удара си и Уестланд да почувства огромна болка.

— Не вярвам да си платил много. Къщата, в която живееш, е доста скромна. Да не би да си заложил цялото си дребно състоянийце, за да се сдобиеш с мен? Чудя се дали баща ми е поискал достатъчно или…

— Стига — твърдо я прекъсна Клейтън и се изправи.

— Той може да ти даде всичко, което пожелаеш… Всичко! — задъхано рече баща й. — Той е херцог, Уитни! Ще имаш всичко, което…

— Херцог! — Уитни презрително се вгледа в Клейтън. — Как си успял да го убедиш да повярва на подобна глупост?

— Наистина съм херцог, малка моя. И ти го казах преди месеци във Франция.

— Ти, изчадие адово! Не бих се омъжила за теб дори да беше самият крал! Освен това никога не съм имала нещастието да те срещна във Франция.

— Казах ти, че съм херцог в нощта на един бал с маски — припомни й той.

— Лъжец! Не съм те срещала там! Видях те за пръв път, когато се върнах у дома!

— Скъпа — обади се лейди Ан, — спомни си онази вечер в дома на Арманд! Преди да си тръгнем, ти ме попита дали зная кой е високият мъж, облечен в черно и с домино на очите…

— Моля те, лельо! — нетърпеливо я прекъсна Уитни. — Не съм срещала този мъж нито тогава, нито…

Спомените от онази вечер внезапно се върнаха. Градината с розите, плътният глас, шеговито изричащ: „Да предположим ти кажа, че съм херцог…“

— Значи ти си бил! — изкрещя тя. — Ти си се криел зад онази маска!

— И то без монокъл — потвърди с усмивка Клейтън.

— От всички ужасни, непоносими, отвратителни… — Обидните думи не бяха достатъчни, за да изрази онова, което чувства. — Лорд Уестморланд, бих искала да ви уведомя, че тазвечерните разговори за вашите пари, богатства, коне и жени не само ме отегчиха, но и отвратиха!

— Аз ги възприех по същия начин — съгласи се той.

Тя рязко се извърна. Гърлото й се беше свило от гняв и обида и всичко, което успя да изрече, беше:

— Ще ви мразя за това, което ми причинихте, докато съм жива!

Клейтън не обърна внимание на заплахата.

— Искам да си легнеш и да се опиташ да поспиш — загрижено рече той. — Ще дойда утре следобед. Има много неща, които се нуждаят от обяснение, и аз ще го направя, но ти трябва да си в състояние да ме изслушаш.

Тя бързо се отправи към вратата. Когато посегна към месинговата топка на бравата, гласът му я застигна:

— Уитни, очаквам да те заваря тук, когато дойда утре.

Ръката й замръзна. Как смееше да й нарежда! Да я съветва!

Тя отвори вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.

Щом се озова в стаята си, се облегна на вратата. Трепереше. Погледът й обходи мястото, където само допреди половин час се беше чувствала безкрайно щастлива, без да има представа какво я очаква.

 

 

Тримата в кабинета седяха в напрегнато мълчание.

— Беше от брендито, кълна се! — прошепна неочаквано Мартин. Лицето му беше придобило пепеляв оттенък. — Никога преди не съм вдигал ръка срещу нея. Какво да направя, за да…

Клейтън рязко изви глава към него.

— Какво да направиш ли? Вече направи достатъчно! Уитни ще се омъжи за мен, но след всичко, което се случи тук преди малко, тя ще те накара да си платиш. Мен също. От този момент нататък ще си държиш устата затворена, каквото и да ти казва! Разбра ли ме?

Мартин с мъка преглътна и кимна:

— Да. Напълно.

— Дори да ти каже, че е сложила отрова в чая ти, ще го изпиеш и …ще… си …държиш… проклетата… уста… затворена!

— Да. Затворена.

Клейтън понечи да продължи, но се отказа. Поклони се на лейди Ан и отново се обърна към бъдещия си тъст:

— Следващия път, когато отправяш молитви към Бога, не забравяй да благодариш, че си с двадесет години по-възрастен от мен. Иначе бих те…

Той не се доизказа и излезе от кабинета.

Кочияшът на Клейтън търпеливо го очакваше. Нямаше нищо против господарят му да се бави, щом това беше свързано с госпожица Стоун. Беше се обзаложил с един свой приятел, че именно госпожица Стоун ще е следващата херцогиня Клеймор, а сумата беше значителна и той искаше да я спечели.

— Да се махаме от тук! — извика Клейтън в мига, в който се озова до каретата.

Госпожицата явно го беше вбесила, помисли си кочияшът, но след като беше в състояние да предизвиква подобни емоции у господаря му, значи всичко беше наред.

Той се засмя и вдигна камшика.