Джудит Макнот
Уитни моя любов (12)

12.

Небето беше синьо, духаше лек ветрец, носещ аромата на приближаващата есен.

Уитни стана рано. Изкъпа се, изми буйната си коса и се замисли какво да облече за предстоящия пикник. Не се съмняваше, че Пол ще й предложи да я откара с каретата си, но въпреки изкушението да бъде насаме с него, тя знаеше, че е по-добре да язди коня си, както в добрите стари времена. Щеше да сложи новия си костюм за езда — с жълта пола, жакет и блуза в същия жълт цвят на бели точки. Върза прозрачен шал на шията си и преметна краищата му през дясното си рамо.

Беше напълно готова, когато чу шума от приближаващата се карета. Пол пристигаше. Едва се сдържа да не се втурне по стълбите, за да го посрещне.

Приближи спокойно и самоуверено към него. Изпитваше дълбоко задоволство от възхищението, с което той я гледаше.

— Как е възможно да изглеждаш така красива толкова рано? — попита Пол и задържа ръцете й в своите.

Уитни се усмихна:

— Добро утро, Пол. Не мислиш ли, че е по-добре да яздим, вместо да ползваме каретата? Конюшнята е пълна с коне — можеш да си избереш някой жребец.

— Страхувам се, че ще се наложи да яздиш без мен. Някои от дамите, които са поканени на пикника, трябва да бъдат отведени там с карета, понеже живеят в непрестанен ужас, че ако се качат на кон, моментално ще се озоват на земята. — Помълча малко и с привидно безразличие добави: — Клейтън ще язди с теб и ще ти покаже мястото, на което се събираме.

Обзе я паника, примесена с огромно разочарование. Не можеше да повярва, че Пол е способен на подобно нещо. Беше я поканил на пикник, организиран в нейна чест, и неговото първо задължение беше да я придружи дотам. Между другото, само една девойка в цялата околност се страхуваше да язди и това беше Елизабет Аштън. По всяка вероятност Пол определяше Клейтън за неин кавалер, с цел да й покаже, че няма намерение да влиза в ролята на ревнив обожател. Предната нощ беше разбрал, че Уитни се опитва да го накара да ревнува, и сега й показваше, че планът й не е сполучил.

С огромно усилие тя сви нехайно рамене и се усмихна:

— В такъв случай ще пропуснеш чудесна разходка на открито. Денят е прекалено хубав, за да го пропилява човек, като се затвори в карета.

— Клейтън ще ти покаже мястото — повтори той, внимателно наблюдавайки спокойното изражение на лицето й. — Доколкото разбирам, двамата се познавате достатъчно добре. Сигурно се обръщате един към друг с малките си имена. Баща ти няма да възрази Уестланд да ползва конете му.

Кимна й и пое към изхода, разминавайки се с Клейтън.

— Погрижи се добре за приятелката ми — подхвърли. Уестланд влезе в салона и поздрави младата дама.

Уитни прехапа устни, за да не изрече някои недотам прилични думи, спря хладен поглед върху снежнобялата му риза, черните бричове и лъснатите ботуши за езда.

— Можете ли да яздите? — жлъчно попита тя.

— Добро утро — повтори Клейтън, без да престава да се усмихва.

Уитни не отговори. Подмина го с надменно вдигната глава и излезе навън, без да се интересува дали ще я последва

По пътя към конюшнята Клейтън спазваше дистанция, но щом се озоваха далеч от погледите на останалите, се изпречи пред нея и попита:

— Винаги ли се отнасяш така с джентълмените, които са си откраднали целувка от теб, или го правиш само с мен?

Уитни намръщено го изгледа:

— Господин Уестланд! Първо, вие не сте никакъв джентълмен и второ, изобщо не ми харесвате. Сега ви моля да се разкарате от пътя ми!

Той не помръдна. Очите му замислено се вгледаха в лицето й.

— Бъдете така любезен да се отдръпнете, за да ми направите път да мина — повтори Уитни.

— Ако сте в състояние да запазите спокойствие поне за минута, бих искал да ви поднеса извиненията си за снощи — невъзмутимо произнесе той. — Не си спомням кога за последен път съм го правил, така че е възможно извинението ми да прозвучи малко нескопосано, но…

Какъв негодник беше този мъж! Беше си позволил волности с нея, а после имаше нахалството да й се извинява!

— Няма да приема вашите извинения! Махнете се от пътя ми!

Лицето му се изкриви от гняв и Уитни почувства как той се бори със себе си, за да се овладее.

Хвърли поглед към конюшнята. Томас беше там, така че ако се наложеше да вика за помощ, щеше да има кой да я чуе Старецът се опитваше да обуздае Опасният вихър, който се дърпаше като бесен от въжето и риеше с копита земята. Изведнъж отмъщението прие формата на черния жребец.

Уитни се обърна към Уестланд с любезна усмивка.

— Страхувам се, че снощи и аз не бях кой знае колко любезна — каза тя. — Затова размислих. Ако искате да се извините, ще приема извинението ви. — Клейтън подозрително я погледна и Уитни побърза да подхвърли: — Или се отказахте?

— Не съм се отказал. — Лекичко повдигна брадичката й. — Искрено съжалявам, ако съм ви уплашил снощи. Нямах намерение да ви засегна или нараня. Единственото, което искам, е да бъдем приятели.

Уитни устоя на изкушението да удари ръката му и си даде вид, че се замисля над последните му думи.

— Ако ще бъдем приятели, това означава, че трябва да намерим нещо общо помежду си, нали? Аз например обожавам да яздя. Вие добър ездач ли сте?

— Много добър — кимна той и я изгледа отвисоко.

Уитни се дръпна, пое към конюшнята и извика:

— Ще ви избера кон.

Клейтън Уестланд трябваше да приеме да язди коня, който тя му предложи, иначе рискуваше да се изложи като страхливец. Гордостта му щеше да го накара да поеме риска и тя знаеше, че онова, което щеше да го сполети, щеше да е напълно заслужено.

Тя отиде при Томас и шепнешком нареди:

— Оседлай Опасния вихър, Томас. Господин Уестланд настоява да язди именно него.

— Какво?! — възкликна уплашено възрастният коняр и отправи поглед към Уестланд. — Сигурна ли сте?

— Напълно! — потвърди Уитни. Беше изключително доволна от себе си.

Тя кръстоса ръце зад гърба си и тръгна към Клейтън, който се беше спрял до бялата дървена ограда и я наблюдаваше.

— Наредих да оседлаят за вас най-добрия ни жребец — уведоми го тя.

Клейтън си помисли, че в лъчезарната й усмивка има нещо доста подозрително, и в същия миг чу силен вик откъм конюшнята, последван от тропот на копита. Опасният вихър изхвърча навън, помитайки всичко по пътя си.

— Нали е чудесен? — запита Уитни, хвърляйки поглед към набелязаната от нея жертва.

В този миг жребецът се насочи към тях и тя едва успя да се отдръпне, за да не бъде отнесена.

— Той… Хм… Той е малко… буен — заекна младото момиче.

— Виждам.

— Ако се страхувате да яздите този кон, кажете — великодушно предложи тя. — Мисля, че ще можем да намерим нещо по-подходящо… като Захарчето например. — Едва сдържайки се да не прихне, Уитни кимна към старата кобила, която кротко пасеше недалеч от оградата. Клейтън проследи погледа й и гневът му нарасна. Тази малка негодница се осмеляваше да му се подиграва!

В този миг Уитни реши, че отмъщението й щеше да е по-пълно, ако Клейтън Уестланд се появи пред компанията, яхнал стара кранта.

— Томас! — извика тя. — Господин Уестланд промени намеренията си. Оседлай му Захарчето.

— Не, предпочитам жребеца — сопна се той на Томас и прониза Уитни с леден поглед.

— Защо просто не ми кажете къде ще бъде пикникът? Мога да тръгна сама, а когато се приготвите, ще ме последвате — отбранително рече девойката.

— Нямам подобно намерение. Можете да яхнете вашия жребец и да се изтеглите малко встрани. Нямам желание да се притеснявам за вас, докато оседлавам онзи звяр там.

Самоувереното му твърдение, че може да се справи с развилнелия се жребец, накара Уитни да се чувства виновна. Тя яхна Хан и кротко го поведе към оградата. Когато спря, хвана косата си и я върза на тила си с шала.

Всички работници от конюшнята наизлязоха. Наредиха се до оградата, за да виждат възможно най-добре. Двама души хванаха Опасния вихър и с мъка го завлякоха до Клейтън. Уестланд прокара успокоително длан по шията на жребеца и тихо му заговори. Сложи крак на стремето и внимателно се настани на седлото, избягвайки резки движения, за да не подплаши животното. Въпреки това обаче Опасният вихър реагира остро на натрапника върху гърба си. Започна да пръхти и да извива тяло, за да го хвърли на земята. Уитни със задоволство предвкусваше поражението на Уестланд и с почуда забеляза, че той хваща поводите и прави знак на конярите да се отдръпнат.

— По-кротко — нежно каза той на жребеца. Цялото му внимание беше насочено към него. — Кротко.

Гласът му подейства на Опасния вихър като магия. Той наведе глава и се впусна в тръс.

За миг Уитни забрави омразата си към Клейтън Уестланд. Самата тя беше опитен ездач и не можеше да не се изпълни с възхищение от това, което се случваше пред погледа й. Черният жребец препускаше, гордо носейки товара на гърба си. Уитни изпита уважение към врага си и дори не се опита да прикрие чувствата си. Тя с усмивка срещна погледа на Клейтън, който в този момент водеше коня към нея. Понечи да го поздрави за уменията, но той рязко я прекъсна:

— Много съжалявам, но следващия път си намери някой друг за детските си игрички! — Той хвърли камшика в протегнатата й ръка.

— Ти, чудовище такова! — просъска Уитни, хвана здраво камшика и замахна към Клейтън.

Камшикът изплющя върху задницата на жребеца. Опасният вихър се изправи на задните си крака, изцвили и се втурна като обезумял напред.

— Мили Боже! — прошепна Уитни, докато гледаше как кон и ездач изчезват в далечината. Засрами се от необмислената постъпка.

Томас не я накара да се почувства по-добре, втурвайки се към нея с викове:

— На това ли те научиха във Франция? Да причиняваш само страдания! На това ли? Знаеш, че вече никой няма да може да се доближи до този кон!

Уитни не можеше да обясни на стареца, че всъщност целта й беше да удари ездача, а не коня. Тя никога не беше вдигала ръка срещу кон. Огледа се наоколо. По лицата на всички коняри беше изписано силно неодобрение.

Опасният вихър вече приличаше на малка черна точка. Невъзможно беше да се каже дали Клейтън е все още на гърба му.

Смуши Хан и се отдалечи от останалите. Не можеше да понася мълчаливия укор в очите им. Нямаше представа накъде да тръгне. После й хрумна, че ако Уестланд пострада, трябваше да е тук, когато го донесат, за да му помогне с каквото може.

Ами ако мъжът успееше да се задържи на седлото и се върнеше жив и здрав? Тогава не би искала изобщо да се мярка пред очите му. Разтрепери се от страх.

— Страхливка! — рече си тя, обърна Хан и неохотно пое към къщата на Севарин с намерението да разбере къде щеше да се състои пикникът.

Защо още с пристигането си в Англия се беше забъркала в неприятности? Как се мразеше, че беше позволила това! Мислите й пак се върнаха към случилото се преди малко. Дали конят щеше да се нарани? Всъщност нямаше никакво значение, защото баща й нямаше да й прости.

Баща й… За пръв път в живота си усещаше, че той е доволен от нея, а сега всичко отиваше по дяволите. Мартин Стоун не трябваше да научи! Слугите нямаше да му кажат. Клейтън би могъл да се оплаче, но ако тя го помолеше…

Силен шум я откъсна от мислите й. Тя погледна назад и видя Уестланд, който препускаше зад нея. Инстинктивно вдигна ръка да удари Хан, за да препусне, но после размисли и отпусна камшика си. Щеше да остане на място и да се срещне лице в лице с човека, пострадал по нейна вина.

Когато Клейтън се приближи, видът му я стресна. На лицето му беше изписана такава ярост, че Уитни потръпна. Уестланд спря Опасния вихър, посегна към Хан и хвана юздата му.

— Можеш да пуснеш юздата — тихо каза Уитни. — Нямам намерение да бягам.

— Млъкни! — изсъска той и поведе двата коня.

Мълчанието беше угнетяващо. Уитни започна напрегнато да обмисля какво да каже. Моментът едва ли беше подходящ за коментари върху майсторството на Клейтън. Не можеше просто да му се усмихне мило и да възкликне: „Добре свършена работа, господин Уестланд!“

Междувременно приближиха до старата каменна стена близо до ручея, където двамата за пръв път се срещнаха.

— Слизай долу! — заповяда Клейтън и закрачи към старото клонесто дърво.

Стомахът й се сви от страх.

— Предпочитам да остана тук — с треперещ глас отвърна тя.

Той сякаш не я чу. Хвърли кожените си ръкавици на тревата и свали жакета си. Седна на земята, облегна гръб на ствола на дървото и затвори очи. Гласът му отново достигна до нея:

— Казах да слезеш от коня.

Уитни неохотно се подчини. Слезе от Хан и зачака. Клейтън се обърна към нея и острият му поглед я прониза. Полагаше неимоверни усилия да възвърне самоконтрола си и Уитни искрено се надяваше, че той ще успее да овладее гнева си. Очите му се заковаха върху дясната й ръка и тя осъзна, че продължава да стиска камшика. Разтвори изтръпналите си пръсти и камшикът падна на земята.

— Доколкото разбирам, има и други неща, които ти доставят почти същото удоволствие както язденето — саркастично изрече Клейтън.

Уитни нервно сви и отпусна юмруци.

— Ела тук, не се прави на срамежлива. Та ти си млада дама, която обича удоволствията. Беше ти забавно да ме караш да ти се извинявам, нали?

Тя инстинктивно кимна, но после заклати отрицателно глава.

— Не, не отричай. Забавляваше се много. Предполагам, че освен язденето и получаването на извинения използването на камшика също би могло да бъде наредено сред удоволствията ти. Прав ли съм?

Как трябваше да отговори на подобни въпроси? Тя скришом погледна към Хан.

— Не си го и помисляй — с кадифен глас я предупреди Клейтън.

Тя не помръдна от мястото си, макар да знаеше, че ако направи опит за бягство, ще успее. Обаче това щеше да засили гнева на Уестланд. Имаше и нещо друго — ако не го оставеше да си излее яда сега, той най-вероятно щеше да отиде при баща й.

— Ти настояваше, че между нас трябва да има нещо общо, щом искаме да бъдем приятели. Искаше да се радваме на едни и същи неща, нали? — продължи Клейтън.

Уитни конвулсивно преглътна и кимна.

— Вдигни камшика от земята! — повиши глас той.

Сърцето й лудо заби. По гърба й полазиха ледени тръпки. Никога през живота си не се беше сблъсквала с такъв гняв. Тя се наведе и взе камшика.

— Донеси ми го — заповяда Клейтън.

Уитни замръзна от ужас. Стана й ясно какво възнамерява да направи този негодник. Светкавично прецени възможностите: физическо наказание от човек, когото ненавиждаше, или психически тормоз от баща си. Май нямаше голям избор.

Поне нямаше да достави на мъчителя си удоволствието да я види трепереща от страх. Гордо вирна брадичка, прекоси поляната и подаде на Клейтън камшика както кралица подаваше меча на рицаря, заклел се да й служи. Зелените й очи смело устояха на погледа му.

— Понеже обичаш извиненията и употребата на камшик, ще се помъча да споделя тези твои любими занимания — отбеляза Клейтън. — Този път обаче аз ще съм този, който ще използва камшика, а ти ще се извиняваш.

Уитни не продума. Той й направи знак да легне по корем в скута му и тя се подчини. Зачуди се колко ли ще успее да издържи.

— Ще спра, когато започнеш да се извиняваш — уведоми я той и изчака няколко мига, сигурен, че ще чуе извиненията й.

Уитни не отрони нито звук. Упоритото й мълчание го вбеси и той вдигна камшика. Замахна и едва тогава осъзна какво се кани да направи. В последния миг отклони удара и захвърли камшика. Уитни изписка. Отвратен от себе си и от нея, той я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си.

Тя го гледаше през сълзи, ядосана, че е проявила страха си пред него.

— Мразя те! — задавено извика девойката.

— За какво? — дрезгаво попита той.

Уитни насочи погледа си към лъскавия черен гръб на Опасния вихър, внезапно обзета от чувство за вина. Беше истинско чудо, че конят не беше наранен и че ездачът му беше достатъчно добър, за да се запази невредим след опасното препускане.

— Погледни ме — нареди Клейтън, но в тона му неочаквано се прокрадна топлота.

— Не! — рязко отвърна Уитни. — Ако го направя, ще ти издера очите, затова не настоявай и ме остави да си вървя.

Знаеше, че той няма да я пусне да си тръгне, преди да се е извинила, а повече от всичко й се искаше в този момент да бъде далеч от него.

— Нямах намерение да удрям коня. Всъщност ударът беше предназначен за теб. — Положи неимоверни усилия да говори твърдо. — Признавам, че постъпих безотговорно и последиците можеха да бъдат ужасни.

— Благодаря — кротко отвърна той. В гласът му нямаше нито триумф, нито задоволство.

Тя учудено вдигна поглед към него. Винаги когато й се беше налагало да се извинява на баща си за някоя своя постъпка, той я беше изслушвал мълчаливо, а после се беше впускал в дълги нравоучителни тиради. Кой знае защо беше очаквала Клейтън да реагира по същия начин.

— Благодаря ти за извинението — повтори той.

Великодушието му стори това, което заплахата от камшика не постигна. От очите й бликнаха сълзи на срам и тя не можеше да ги спре. Опита се да се измъкне от прегръдката му и да се изправи, но ръцете му я държаха здраво. Клейтън започна да гали косите й и жестът му я накара да заплаче още по-силно. Плака, докато ризата му стана мокра от сълзите й.

— Защо ме мразиш, малка моя? — нежно попита той.

— Защото в теб има нещо, което ме кара да се държа като проклета лунатичка — отвърна тя.

Клейтън тихо се засмя и докосна брадичката й. Сивите му очи се впиха в лицето й с топлота и одобрение и изведнъж Уитни почувства, че този мъж сякаш е най-близкият й човек — между тях се раждаше нещо. Чувството я зашемети и изпълни цялото й същество.

— Ужасно съжалявам, че те предизвиках да се качиш на Опасния вихър и че…

— Не говори повече за това. Вече е забравено — прекъсна я нежно той.

Клейтън сведе глава да я целуне, но вместо да се отдръпне, тя повдигна лице към него и посрещна устните му. Целувката беше нежна, галеща, успокояваща.

Дори когато устните му станаха по-настойчиви и търсещи, тя чувстваше, че ако се отдръпне, той ще я остави да си тръгне. Нямаше сили да се откъсне от него. Ръцете й се обвиха около кръста му и се плъзнаха нагоре към шията му.

И всичко се промени. Пръстите му внимателно свалиха шалчето от косата й, заровиха се в буйните й къдрици. Той обгърна с длани лицето й и впи поглед в очите й, заприличали на дълбоки тъмнозелени езера.

— Господи, толкова си хубава! — прошепна Клейтън.

Сърцето й замря, после лудо заби. Той я целуваше, караше я да се чувства безплътна и лека. Езикът му накара устните й да се разтворят, плъзна се жадно в устата й. Ръцете му докоснаха бедрата й, повдигнаха тялото й и го притиснаха плътно до неговото.

Тя потръпна от страст и се отпусна по гръб, а Клейтън се надвеси над нея, без да я изпуска от прегръдката си.

— Не можем… — успя да промълви задъхано тя. Устните му не я оставиха да се доизкаже.

Клейтън простена. Обсипа с целувки страните й, шията й и отново се върна на устните й. Нежно докосна гърдите й и започна бавно да разкопчава блузата й.

Уитни се върна към реалността. Уплашено поклати глава и се опита да се отдръпне, когато дланите му покриха гърдите й.

— Недей — дрезгаво прошепна той и продължи да гали пламналата й плът.

И внезапно, без никакво предупреждение, Клейтън спря. Горящият му от желание взор се впи в нея и той промълви със странен глас:

— Ако не спрем сега, малка моя, няма да мога да се преборя с желанието си да свършим това, което сме започнали.

Той целуна нежно зърната на гърдите й и неохотно се надигна.

Обожаваше духа й, свежестта й. Тя беше страстна и пламенна, готова да бъде взета. Беше онова, което той очакваше, но и нещо много повече. Едно съчетание от зашеметяващи контрасти. Истинско съкровище. Неговото съкровище!

Уитни постави длан на гърдите му и почувства ускорения ритъм на сърцето му. Изведнъж се зачуди, че досега не беше забелязвала колко красив е Клейтън.

— Време е да вървим. — Гласът му я върна към действителността. — Ще трябва да дадем приемливо обяснение за отсъствието си на всички, които ни чакат.

— Разбира се — отвърна тя. С нежелание се надигна и започна да оправя косата си. — Отдавна трябваше да си тръгнем.

Той посегна към нея, но тя бързо се отдръпна и пое към коня си. Когато понечи да възседне Хан. Клейтън я хвана за кръста и я притегли отново към себе си.

— Малка моя, ще има още много мигове като този. Тогава ще те прегръщам по-дълго и още по-пламенно. Обещавам.

Не можеше да повярва на ушите си! Той й предлагаше нови мигове на интимност, през които да задоволи своите страсти! Как можа да забрави колко аморален, колко неискрен беше този човек! Тя се отдръпна и му хвърли унищожителен поглед.

— Нима? — предизвикателно запита, влагайки унищожителен сарказъм в тона си.

Хищническата му усмивка й напомни за свиреп тигър.

— Точно така.

— Не се надявай — сряза го тя и хвана юздите на Хан. Клейтън я повдигна леко и я намести върху седлото, а ръката му се отпусна върху бедрото й.

— Къде е пикникът? — с треперещ глас попита Уитни.

— В падината между имението на Севарин и моето имение — отвърна той и се метна на гърба на своя жребец.

— Ще се видим там — извика тя и препусна напред. Идеше й да заридае от срам и унижение. Да му позволи да я целува по този начин! И да я докосва така! Господи! И този негодник смяташе, че обещанията му за други подобни мигове трябваше да я накарат да се чувства поласкана и щастлива! Къде бяха гордостта й, чувството й за добро и зло, за допустимо и недопустимо, че му беше разрешила да стигне до подобни волности? Каква глупачка беше да лежи до него тръпнеща от желание да го има. Несъмнено той знаеше какво я беше накарал да почувства. Беше експерт по отношение на разпалването на плътското желание у жените.

В далечината се мярна поляната, която беше избрана за място на пикника. Зърна стройния силует на Пол. Пол! От устните й се откъсна стон. Той ще я намрази, ако разбере какво се беше случило между нея и Клейтън? Ще я сметне за пропаднала.

Обърна се и видя, че Клейтън изостава.

— Ще се състезаваме ли? — извика му и вдигна камшика.

— Ако мислиш, че имаш някакъв шанс да спечелиш… — засмя се той и добави: — Давам ти десет дължини преднина.

Тя се приведе към шията на Хан и препусна. Трябваше да спечели. На всяка цена.

Когато наближи до поляната, отново се обърна назад. Искаше да види с колко води. Изненадата й се смени с недоумение. Клейтън беше точно зад гърба й. Дали все още имаше надежда да бъде първа? В този миг Опасният вихър прелетя край нея и спря пред малката групичка, разположила се удобно на тревата.

Тя пристигна минута по-късно. Скочи нервно от коня и приглади полите на костюма си. Мина покрай Клейтън, преструвайки се, че не го забелязва, но той се приведе и прошепна:

— Аз спечелих! — После се засмя.

Конярят, който беше поел юздите на Хан, се намеси:

— В подковата на този кон има камъче, сър.

Уитни понечи да каже нещо, но в този миг пред нея застана Пол.

— Хей, вие двамата! Къде бяхте, за Бога! — възкликна той.

— Имахме проблеми с моя жребец — невъзмутимо обясни Клейтън.

Пол премести поглед от черния жребец към зачервеното от гняв лице на Уитни и каза:

— Притеснявах се за теб.

— Така ли? Било е напразно — отвърна тя.

Пол я придружи до светлосиньото одеяло и я настани до Емили и Майкъл Арчибалд, после седна до нея. Срещу тях седяха Елизабет и Питър.

Клейтън пое подадената му от един прислужник чаша вино и се запъти към съседното одеяло, към групичката на Маргарет Меритън. Маргарет го посрещна с усмивка. Ако очите й не бяха вечно присвити от злоба, тя би могла да изглежда красива, отбеляза Уитни. Но сега от лешниковите й очи, насочени към Уитни, струеше омраза.

— Ако сте се състезавали, то ти загуби — със задоволство рече Маргарет.

Така е — потвърди Клейтън и с усмивка зачака Уитни да отрече поражението си.

— Първо, в подковата на моя кон имаше камъче — процеди през зъби тя. — И второ, ако аз яздех Опасния вихър, смея да твърдя, че щях да спечеля с доста по-голяма преднина.

— Ако вие яздехте жребеца, милейди, сега щяхме да седим край леглото ви — засмя се Клейтън.

— Господин Уестланд, аз мога да се справям с този кон и да имам по-добри постижения от вас.

— Щом е така, предлагам ви реванш. Когато решите, можете да яздите Опасния вихър, а аз ще се състезавам с някой от моите коне.

Не можеше да отхвърли предизвикателството.

— Добре — кимна тя, — но без препятствия. Моят кон още не е подготвен за това.

— Доколкото си спомням, днес му се наложи да прескочи няколко огради и при това се справи много добре — сухо й припомни Клейтън. — Но да бъде така както вие искате.

— Не се ли нагърбваш с нещо, което не е по силите ти? — загрижено я погледна Пол.

Уитни високомерно изгледа Клейтън и убедено изрече:

— Разбира се, че не. Ще спечеля.

— Любопитна съм дали ще се появиш за реванша яхнала коня като мъж, обута в мъжки брич? А може би ще предпочетеш да яздиш права? — подхвърли подигравателно Маргарет.

Всички започнаха да говорят в един глас, но Уитни успя да чуе това, което Маргарет обясняваше на приятелите си:

— …излага баща си… скандализира цялата околност…

Уитни тръсна глава. Нямаше намерение да позволи подобни глупости да развалят удоволствието й от пикника. Тя насочи вниманието си към разговора, който Емили водеше със съпруга си:

— Когато бяхме малки, двете с Уитни се договорихме която се омъжи първа, да плати пет лири на другата.

— Наистина — усмихна се Уитни. — Бях забравила за това.

— Тъй като аз те подтикнах към тази крачка, ще трябва аз да платя — усмихна се Майкъл и намигна на госпожица Стоун.

— Правилно — прихна Уитни. — Надявам се, че това няма да е единственият случай, в който Емили ще ви позволи да оказвате влияние върху решенията й, милорд.

— Аз също! — с преувеличено отчаяние отвърна барон Арчибалд и всички се засмяха.

Пол се настани близо до нея и тихо попита:

— А ти смяташ ли да ми позволиш аз да влияя при вземането на твоите решения?

Беше толкова близо до любовно обяснение, че Уитни се зачуди дали да вярва на ушите си.

— Зависи — също така тихо отвърна тя, неспособна да отмести очи от неговите.

Вятърът разроши косите й и тя инстинктивно посегна към шията си за шала.

— Това ли търсите? — подвикна Клейтън и извади от джоба си жълтия шал на бели точки.

Пол стисна зъби, Уитни посегна и дръпна шала от ръката на Уестланд. Знаеше, че Клейтън умишлено прави това. Искаше да накара всички да се запитат как шалът се е озовал у него и защо двамата с Уитни пристигнаха със закъснение на пикника. Страните й пламнаха. Желанието да го нарани физически пламна с нова сила и я изпълни със злобно задоволство.

Когато и последните от групата си тръгнаха, Пол даде нареждане на коняря да отведе Хан до имението на Стоун и помогна на Уитни да се качи в каретата му. Пътуваха в напрегнато мълчание.

— Пол, сърдиш ли ми се? — попита тя.

— Да, и ти добре знаеш защо.

Тя наистина знаеше и това я накара да изпита радост и тревога. Клейтън Уестланд наистина беше предизвикал Пол. Присъствието на такъв опасен съперник го подтикваше да предприеме дългоочакваната стъпка. Не можеше да греши, цялото поведение на Пол по време на пикника говореше за ревността му.

Щом навлязоха в алеята към дома на Стоун, Пол спря конете и сложи ръка на облегалката зад Уитни.

— Не си спомням да съм ти казал колко красива изглеждаш днес — промълви.

— Благодаря ти — отвърна развълнувана тя. Пол се усмихна.

— Ще те посетя утре в единадесет. Тогава ще говорим.

— За това колко красива съм била днес ли? — пошегува се девойката.

— Не, за онова, което ме ядоса.

Тя въздъхна:

— Бих предпочела да говорим за другото.

— Не се и съмнявам — усмихна се Пол и й помогна да слезе от каретата.

 

 

На следващата сутрин Пол беше точен до секундата. Не можеше да повярва, че мечтата й най-сетне се сбъдва: Пол Севарин й правеше официално посещение. Изглеждаше неотразим.

— Харесвам този твой младеж — прошепна й лейди Ан, докато излизаше от салона.

— Все още не е мой — прошепна в отговор Уитни.

С Пол решиха да отидат на разходка с двуколката му. Разговаряха безгрижно, смееха се и се шегуваха. Пол беше очарователен, отнасяше се към нея така грижовно, сякаш беше направена от най-фин порцелан. Уитни се стараеше да не извърши нещо, с което да го върне назад във времето, да му припомни за невъздържаното диво момиче, което някога беше. Дори и сега, след толкова време се изчервяваше от неудобство при спомена за вечерта преди заминаването си за Париж, за това как го беше целунала и как го умоляваше да я чака.

После отидоха в дома на Севарин и обядваха с майката на Пол. Въпреки че първоначално идеята я ужаси, Уитни скоро се успокои. Обядът мина изключително приятно.

Излязоха на двора и Пол я заведе до люлката, окачена на клоните на едно дебело дърво.

— Защо вчера ти и Уестланд закъсняхте за пикника? — попита без предисловие той, докато Уитни сядаше на люлката.

Положи усилия да запази самообладание.

— Имахме проблеми с коня — нехайно отвърна тя.

— Трудно ми е да повярвам на това обяснение, Уитни. Яздил съм с него и знам, че е отличен ездач. А вчера той беше много спокоен и се държеше добре.

— За кого говориш? За коня или за господин Уестланд? — опита се безуспешно да разведри мрачното настроение на Пол.

— Имах предвид Опасния вихър, но като стана дума за Уестланд, нека да поговорим и за него.

— За Бога, Пол! — умолително го погледна тя. — Много добре знаеш, че някои коне създават проблеми дори на най-умелите ездачи!

— Тогава би ли ми обяснила защо след като този жребец е толкова опасен, ти се съгласи да го яздиш при състезанието с Уестланд?

— О, това ли било. Ами негодникът просто ме хвана натясно и не ми даде възможност да се измъкна. — Уитни хвърли бърз поглед към Пол. По лицето му беше изписано съмнение. При така създалите се обстоятелства нямаше да е зле да разкрие истинското си отношение към Клейтън. — Не мога да понасям този човек и не мисля, че е много мило от твоя страна да ме подлагаш на кръстосан разпит. Не е нито честно, нито редно.

Той се усмихна:

— Никога не съм мислил, че ще настъпи ден, в който ще те е грижа за това кое е редно и кое не. — Той протегна ръце към нея и я свали от люлката. Взе я в прегръдките си и дрезгаво промълви: — Господи, колко си хубава!

Уитни затаи дъх. Пол щеше да я целуне. Опита се да остане неподвижна, докато устните му леко докосваха нейните, но дланите й потърсиха опора в гърдите му. Страхуваше се да отвърне, за да не уплаши Пол, разкривайки силата на чувствата си. Но той не искаше жената в ръцете му да остане безучастна. Целувката му стана по-настойчива. Когато се отдели от нея, Уитни почувства, че краката едва я държат. Пол беше умел в изкуството да целува и очевидно имаше доста голяма практика.

Той я гледаше доволен и самоуверен.

— Целуваш много добре — прошепна Уитни, стараейки се да прикрие неопитността си.

— Благодаря — някак раздразнено отвърна Пол. — Сигурно това заключение се основава на опита, който си натрупала в Париж.

Уитни се усмихна и седна на люлката без да каже нито дума. Оттласна се от земята и се залюля. Но Пол беше бърз. Отново я взе в ръцете си.

— Ах, ти, палавнице! Ако не внимавам, скоро ще бъда луд по теб! Много повече от онези парижки контета.

— Те не бяха контета — хитро се усмихна тя.

— Много добре. Не бих искал да бъда сред такава лоша компания.

— Което значи?

— Което значи, че вече съм луд по теб — отвърна задъхано той и я притисна плътно към себе си.

 

 

Тя сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Изтича по стълбите и се втурна в къщата. Когато попита за леля си, икономът я уведоми, че лейди Ан, баща й и господин Уестланд са в кабинета. Уитни направи всичко възможно да мине незабелязано покрай притворената врата и да се скрие в стаята си. Нищо нямаше да помрачи щастието й, закле се тя. Единствената заплаха беше една евентуална среща с Клейтън Уестланд.

 

 

Очите на лейди Ан блестяха от гняв. Зет й нервно крачеше из кабинета, усилвайки напрежението. Накрая Мартин Стоун се спря и рече:

— Аз лично не бих ви разкрил всичко това, но негово превъзходителство сметна за уместно да ви посветим в тайната. Надявам се, че няма да се налага да ви напомням да си държите устата затворена.

Ан се втренчи мълчаливо в него. Окуражен от мълчанието й, Стоун продължи:

— Не отричам, че никак не се зарадвах, когато се появихте в дома ми заедно с Уитни, но след като сте вече тук, смятам, че бихте могла да бъдете доста полезна. Искам от вас да накарате Уитни да хареса херцога. Тя цени вашето мнение и ви вярва, така че няма да е трудно да насочите вниманието й към него.

Ан най-после успя да събере сили да продума:

— Да я накарам да го хареса? Та Уитни мрази дори въздуха, който този човек диша!

— Глупости! Та тя дори не го познава!

— Познава го достатъчно, за да има основание да го мрази.

— Тогава разчитам на вас да промените отношението й.

— Мартин, нима сте сляп? Уитни е влюбена в Пол Севарин!

— Пол Севарин не може да се погрижи дори за себе си — изсумтя Стоун. — И нищо не може да й предложи.

— Това е без значение. Уитни сама взема решенията си.

— Празни приказки! Аз съм човекът, който решава и всъщност вече съм решил.

Ан понечи да възрази, но Мартин я прекъсна:

— Позволете ми да ви обясня нещо, мадам. Подписал съм официално споразумение, подготвено от адвокатите на Клеймор, и приех сто хиляди лири от херцога като част от сделката. Похарчил съм повече от половината, разплащайки се с кредиторите си. Ако Уитни откаже да се подчини, няма как да върна тези пари! Това от своя страна ще ме разори. Как мислите, щастлива ли ще бъде Уитни със Севарин, когато всички ще клюкарстват по адрес на баща й, хвърлен в затвора?

Той тръгна към вратата. На прага се спря и многозначително изгледа лейди Ан:

— Надявам се, че ще ми съдействате — ако не заради мен, то заради любимата ви племенница.