Джудит Макнот
Уитни моя любов (1)

1.

Елегантната карета се движеше бавно по изровения селски път. Лейди Ан Гилбърт отпусна глава на рамото на съпруга си и тежко въздъхна.

— Остава ни цял час, докато пристигнем — нетърпеливо рече тя. — Чудя се как ли изглежда сега Уитни.

Погледът й се зарея навън към изпъстрените с жълто и розово поля. Опита се да си представи племенницата си, която не беше виждала цели единадесет години.

— Със сигурност ще е красива като майка си. Ще има нейната усмивка, нейната изисканост, нейния благ нрав…

Лорд Едуард Гилбърт скептично я изгледа:

— Благ нрав! Това качество не беше сред изброените в писмото, което ни изпрати баща й.

Лорд Гилбърт беше дипломат и работеше към британското консулство в Париж. Налагаше му се да владее до съвършенство изкуството да увърта, да прави намеци и да заплита интриги, но в частния си живот предпочиташе да говори направо.

— Ще ми позволиш ли малко да поопресня паметта ти? — попита той съпругата си и извади въпросното писмо от джоба си. Намести очилата на носа си и зачете, без да обръща внимание на гримасата на лейди Гилбърт: — „Маниерите на Уитни са възмутителни, а поведението й заслужава най-строго порицание. Държи се дръзко и самоуверено и така отблъсква всекиго, който я познава, а мен кара да се срамувам. Умолявам ви да я отведете със себе си в Париж и искрено се надявам, че вие ще се справите по-добре от мен с възпитанието на това вироглаво момиче.“ — Едуард добродушно се засмя: — Можеш ли да ми кажеш къде тук се споменава за благия нрав на племенницата ни?

Съпругата му го изгледа раздразнено:

— Мартин Стоун е безчувствен човек, който не би оценил добротата и кротостта дори ако дъщеря му е изцяло изтъкана от тях! Само си спомни как й се кара в деня на погребението на милата ми сестра и как грубо я отпрати в стаята й!

Едуард я прегърна.

— Знаеш, че и аз като теб не харесвам този човек, но трябва да признаеш, че всеки би загубил присъствие на духа, ако след като току-що е погребал младата си жена, дъщеря му му отправи обвинение пред петдесет присъстващи, че е заключил майка й в кутия и не я пуска да излезе навън.

— Но тогава Уитни беше едва петгодишна! — разпалено я защити тя.

— Да, но пък Мартин беше в траур. Между другото, доколкото си спомням тя беше изпратена в стаята си заради друго провинение. Бяхме се събрали в салона, когато тя се изправи пред всички и ни заплаши, че ще накара Господ да ни даде да разберем, ако веднага не освободим майка й.

— Какъв дух само, Едуард! — възкликна Ан. — Беше забележителна и дори ти го призна тогава!

— Добре, де — съгласи се с усмивка Едуард. — Така беше.

 

 

Няколко млади хора се бяха събрали на поляната в южната част на имението на Стоун и мятаха час по час погледи към конюшнята. Една дребничка блондинка приглади гънките на розовата си рокля и въздъхна така, че всички да забележат прелестната трапчинка, появила се на страната й.

— Какво ли е решила да направи Уитни този път? — обърна се тя към красивия светлокос мъж до нея.

Пол Севарин впи поглед в огромните небесносини очи на Елизабет Аштън и й се усмихна. Какво не би дала Уитни да види тази усмивка, отправена към нея!

— Бъди по-търпелива, Елизабет — отвърна той. — Сигурна съм, че никой от нас няма представа от това, което Уитни смята да прави — язвително рече Маргарет Меритън. — Но можеш да бъдеш сигурна, че ще е нещо глупаво и непристойно.

— Маргарет, днес всички ние сме гости на Уитни — смъмри я Пол.

— Не виждам причина да я защитаваш, Пол — злобно възрази момичето. — Тя те преследва най-открито, което скандализира цялата околност!

— Каза повече отколкото е необходимо, Маргарет! — избухна младежът и впи мрачен поглед в излъсканите си ботуши. Уитни наистина разиграваше спектакъл, следвайки го неотлъчно по петите, и всички в околността говореха за това.

В началото самолюбието му беше поласкано от факта, че е обект на възхищение от страна на петнадесетгодишното момиче, което му отправяше изпълнени с копнеж погледи и възхитени усмивки, но после Уитни беше сменила тактиката и се беше превърнала в негова сянка, надминаваща в упорството си дори Наполеон Бонапарт.

Щом напуснеше очертанията на своето имение, беше повече от сигурно, че накъдето и да се насочи, ще се натъкне на нея. Уитни сякаш предусещаше всеки негов ход и Пол вече не възприемаше детинското й увлечение по него нито за безобидно, нито за забавно.

Преди три седмици например го беше проследила до една местна кръчма. Дъщерята на собственика тъкмо му отправяше шепнешком покана да се срещнат по-късно в плевнята, когато Пол случайно погледна към прозореца и забеляза добре познатите зелени очи на Уитни, впити в него. Той ядосано тръшна каната с пиво на масата, излезе с твърда крачка навън, сграбчи момичето за лакътя и безцеремонно го метна на коня му, напомняйки му остро, че баща му много ще се притесни, ако не се върне навреме у дома.

После влезе обратно в кръчмата и си поръча нова кана бира. Докато дъщерята на кръчмаря му наливаше, докосвайки уж случайно рамото му със закръглените си гърди и Пол започна да си представя как потъва в мекото й съблазнително тяло, зелените очи отново светнаха, само че на друг прозорец Той хвърли достатъчно пари върху грубата дървена маса, за да успокои засегнатото достойнство на кръчмарската щерка, и излезе навън — този път да придружи госпожица Стоун до самия праг на дома й.

Беше почнал да се чувства като преследван дивеч и нервите му бяха опнати до крайност. И сега с раздразнение осъзна, че противно на всякаква логика стои в имението на Стоун и се опитва да защити Уитни от нападките, които напълно заслужено се сипеха върху нея.

Емили Уилямс, хубавко момиче с няколко години по-малко от останалите в групата, погледна към Пол и каза:

— Ще отида да видя защо Уитни се забави толкова.

Завтече се през поляната към конюшнята, отвори тежката двойна врата и надникна в мрачното помещение.

— Къде е госпожица Уитни? — попита тя коняря.

— Ей там, госпожице — кимна момчето към една врата. Въпреки че беше тъмно. Емили забеляза плъзналата по лицето му червенина.

Озадачено се приближи до вратата, почука и влезе. Гледката, разкрила се пред очите й, я накара да замръзне от изненада и уплаха: Уитни Стоун беше облечена в мъжки бричове за езда, излагащи на показ дългите й стройни крака. Едно въже, изпълняващо ролята на колан, опасваше тънкия й кръст. Нагоре Уитни беше само по тънка шемизета.

— Не мислиш да се показваш така навън, нали? — възкликна Емили.

Уитни погледна през рамо към шокираната си приятелка:

— Не, разбира се. Ще си сложа и риза.

— Н-н-о защо? — отчаяно попита Емили.

— Защото не мисля, че ще бъде прилично да се показвам по шемизета, глупаче — безгрижно отвърна Уитни, посегна към ризата на коняря, закачена на стената, и напъха ръце в ръкавите.

— П-прилично? Прилично? — заекна момичето. — Знаеш, че е неприлично да носиш мъжки бричове!

— Права си. Но въпреки това не мога да яздя без седло и да рискувам вятърът да развее полите ми, нали?

Нави дългата си непокорна коса на кок и я закрепи здраво на тила си.

— Не искаш да кажеш, че смяташ да яздиш кон като мъж, нали? Баща ти ще те лиши от наследство, ако още веднъж го направиш!

— Не съм казала такова нещо — засмя се Уитни. — Въпреки че не мога да разбера защо мъжете да имат право да възсядат конете си, докато ние, жените, които сме по-слабият пол, трябва да яздим на една страна и през цялото време да се молим за живота си.

Емили отново настоя:

— Какво всъщност смяташ да правиш?

— Досега нямах представа колко упорита млада дама сте вие, госпожице Уилямс — незлобливо я подразни тя. — Но да се върнем на въпроса ти. Мисля да пояздя права върху гърба на коня. Видях този номер на панаира и оттогава тренирам. Когато Пол види как добре се справям, ще…

— Ще си помисли, че си откачила, Уитни Стоун! Ще реши, че нямаш грам здрав разум и чувство за приличие и че това е просто поредният ти опит да привлечеш вниманието му! — Забелязвайки как брадичката на приятелката й упорито се вирва, Емили смени тактиката: — Моля те, Уитни! Помисли за баща си. Какво ще каже, когато научи какви си ги вършила?

За момент Уитни се поколеба. Представи си пронизващия леден поглед на баща си така ясно, сякаш в същата тази минута беше насочен безжалостно към нея, и пое дълбоко дъх, после отмести очи към прозореца и младежите, които нетърпеливо я очакваха на поляната.

— Както винаги баща ми ще каже, че страшно съм го разочаровала, че посрамвам и него, и паметта на майка ми, че с щастлив, задето тя не е доживяла да види в какво чудовище се е превърнала дъщеря й. После още половин час ще ми обяснява колко идеална е госпожица Елизабет Аштън и как трябва да се стремя да приличам на нея.

— Ако наистина искаш да впечатлиш Пол, би могла да опиташ да…

Уитни раздразнено сви юмруци.

— Много пъти съм се опитвала да бъда като Елизабет. Нося тези отвратителни натруфени рокли, които ме карат да се чувствам като подвижна планина, насилвала съм се да си държа езика зад зъбите и да не казвам нито дума в продължение на часове, както и невинно да трепкам с мигли, докато очите ми се схванат.

Емили прехапа устни, за да не прихне. Майсторството, с което Уитни описа и демонстрира маниерите на Елизабет Аштън, беше изключително.

— Ще отида да кажа на другите, че си готова да излезеш — с въздишка изрече тя.

Появата на Уитни предизвика възмутените коментари и сподавения смях от страна на присъстващите.

— Сега ще падне от коня, освен ако преди това Господ не я накаже със смърт заради това неприлично облекло — пророкува едно от момичетата.

Уитни положи върховни усилия да не отвърне злостно на хапливата забележка, надменно вдигна глава и крадешком погледна към Пол. По лицето му беше изписано пълно неодобрение. Очите му последователно се плъзнаха от босите й стъпала нагоре към обутите с бричове крака и към лицето й. Сърцето й замря от напрежение, но външно това по нищо не пролича. Тя решително се метна на коня и стъпи върху гърба му.

Жребецът се понесе в кръг. Въпреки че се ужасяваше от перспективата всеки момент да се стовари на земята и да стане за смях, Уитни успя да запази невъзмутимия си и самоуверен вид. След четвъртата обиколка си позволи да погледне вляво, там, където стояха младежите. По лицата им прочете възмущение и неприкрит присмех. Но само едно от тези лица наистина я интересуваше. Пол беше скрит под сянката на дърветата, а Елизабет Аштън стоеше плътно до него, хванала го под ръка. Конят мина покрай тях и Уитни забеляза леката усмивка на устните му. Сърцето й радостно подскочи. Когато отново мина покрай тях, той вече се усмихваше широко и одобрително. Тя си каза, че седмиците, преминали в упорити тренировки, схванатите мускули и получените при многократните падания рани не са били напразни.

Застанал до един от прозорците на втория етаж, Мартин Стоун втренчено наблюдаваше представлението, давано от дъщеря му, когато вратата на всекидневната тихо се отвори и икономът почтително съобщи за пристигането на лорд и лейди Гилбърт. Мартин поздрави сестрата на покойната си съпруга и мъжа й със стиснати челюсти и хладен поклон. Беше твърде ядосан на дъщеря си, за да каже каквото и да било.

— Колко ми е приятно да се видим отново след толкова години, Мартин! — любезно възкликна лейди Ан и след като не получи отговор, продължи: — Къде е Уитни? Нямаме търпение да я видим.

Най-после Мартин възвърна способността си да говори.

— Да я видите ли? — горчиво изрече той. — Достатъчно е просто да погледнете през този прозорец, госпожо.

Ан озадачено приближи до прозореца. Забеляза няколкото младежи на поляната, както и някакво стройно момче, майсторски балансиращо върху гърба на препускащ кон.

— Какъв способен млад мъж! — с одобрителна усмивка отбеляза тя.

Тази незначителна забележка сякаш изтръгна Мартин Стоун от вцепенението, в което беше изпаднал, и го подтикна към действие. Рязко се извърна и се запъти към вратата, като подхвърли:

— Ако искате да се срещнете с племенницата си, последвайте ме. Или, ако предпочитате, ще ви спестя срама и сам ще ви я доведа тук.

Ан впи убийствен поглед в гърба на зет си, хвана съпруга си под ръка и двамата тръгнаха след Мартин.

Щом стигнаха достатъчно близо до групичката младежи, Ан чу неодобрително мърморене и смях, но беше твърде заета да търси сред лицата на момичетата това на Уитни, че първоначално не обърна особено внимание на това. Тя набързо отхвърли вероятността племенницата й да е някоя от двете блондинки, не можеше и да е онази червенокоса девойка. Погледът й се спря изпитателно върху една дребничка синеока брюнетка и после безпомощно се извърна към застаналия наблизо младеж.

— Извинете ме, аз съм лейди Гилбърт, лелята на Уитни. Бихте ли ми казали къде е тя?

Пол Севарин й се усмихна съчувствено.

— Вашата племенница е на гърба на коня, лейди Гилбърт — развеселено отвърна той.

— На гърба на… — задави се лорд Гилбърт.

Мартин Стоун рязко се приближи към коня, върху който балансираше дъщеря му.

— Моля ви, татко, не правете сцени! — промълви Уитни, когато той доближи достатъчно, за да я чуе.

— Аз ли правя сцени? — гневно процеди той, хвана юздата на коня и гневно я дръпна.

Уитни побърза да скочи долу, но залитна и се подпря с ръце на земята. Баща й грубо впи пръсти в лакътя й и без да го е грижа за присъстващите младежи, я повлече към леля й и чичо й.

— Това… Това същество тук… С огромно неудобство трябва да ви съобщя, че това е вашата племенница.

Уитни чу подигравателния смях откъм разпръскващата се групичка и лицето й пламна от срам.

— Лельо Гилбърт, чичо Гилбърт, приятно ми е — промълви разсеяно тя, крадешком поглеждайки към широкоплещестата фигура на отдалечаващия се Пол и механично посегна към несъществуващата си пола, за да направи реверанс. Внезапно осъзна, че всъщност не е с рокля, но въпреки това изискано се поклони. Забеляза смръщеното лице на леля си и предизвикателно вирна брадичка:

— Уверявам ви, че по време на вашия едноседмичен престой тук ще се държа напълно нормално, лельо.

— По време на нашия едноседмичен престой? — с недоумение повтори леля й, но Уитни беше насочила цялото си внимание към Пол, който в момента помагаше на Елизабет да се настани в неговата двуколка, и не забеляза странната нотка в гласа на лейди Гилбърт.

— Довиждане, Пол — извика тя и замаха в посока на двуколката. Пол се обърна, махна леко с ръка и шибна конете.

Ан последва Уитни към къщата, изпълнена с противоречиви чувства. Срамуваше се заради племенницата си, беше ядосана на Мартин Стоун, че постави момичето в неудобно положение пред приятелите му, и едновременно с това изпитваше удивление пред факта, че дъщерята на сестра й обещава да се превърне в зашеметяваща красавица.

В момента Уитни беше доста слаба, но в тялото й се долавяха естествена грация и съблазън, които съвсем скоро щяха да се проявят. Ан вътрешно се усмихна, наблюдавайки леко закръглените бедра на момичето, тънкия кръст, който не се нуждаеше от корсет, очите, проблясващи с различните нюанси на зеленото под дългите извити мигли. А косата й беше истински водопад от махагон. Единственото, от което се нуждаеше тази коса, за да изпъкне с целия си блясък, беше едно добро сресване. Ан почувства как пръстите я сърбят да се захване с нея. Представяше си как я изтегля назад, пускайки я на свободни къдрици по раменете и гърба, откривайки блясъка на прекрасните очи и идеалния овал на лицето

В момента, в който влязоха в къщата, Уитни промърмори някакво извинение и се втурна към стаята си. Там се отпусна в дълбокото кресло, представяйки си неприятната сцена, на която Пол беше станал свидетел преди малко и която определено я излагаше. Без съмнение леля й и чичо й също като баща й бяха ужасени и засрамени от държанието й. Страните й пламнаха от срам. Със сигурност я презираха.

— Уитни? — Емили се промъкна в стаята и тихо притвори вратата зад гърба си. — Влязох през задния вход. Много ли е ядосан баща ти?

— Направо е бесен — кимна тя, без да отмества поглед от бричовете си. — Май се провалих, а? Всички ми се присмиваха и Пол ги чу. Сега, когато Елизабет е вече на седемнадесет години, той сигурно ще поиска ръката й. Дори няма да изчака да осъзнае, че всъщност е влюбен в мен.

— В теб? Уитни Стоун, Пол бяга от теб като дявол от тамян и ти го знаеш! Пък и кой би могъл да го упрекне след всичко, което изтърпя от теб през последната година?

— Какво чак толкова е изтърпял? — опита се да възрази Уитни.

— Какво толкова ли?! Какво ще кажеш за случката на Хелуин? Да изскочиш внезапно пред каретата му, преструвайки се на дух, и да изплашиш конете до смърт!

— Тогава той не се ядоса кой знае колко! Пък и каретата му си остана цяла при преобръщането — счупи се само една ос.

— Както и кракът на Пол — припомни й приятелката й.

— Но после зарасна без проблеми — настоя на своето Уитни, а умът й вече скачаше от миналите провали към безбройните възможности, които бъдещето й предлагаше. Тя стана и закрачи нервно из стаята. — Трябва да има някакъв начин — достатъчно бърз при това — да го спечеля. Аз… — Млъкна за секунда, а на устните й заигра палава усмивка. — Емили, едно нещо е пределно ясно: Пол още не знае, че се интересува от мен. Права ли съм?

— По-точно е да се каже, че не дава и пукната пара за теб — отвърна предпазливо другото момиче.

— Следователно можем да заключим, че няма вероятност той да ми предложи сърцето си, ако не бъде подтикнат към това. Така ли е?

— Не можеш да го накараш да поиска ръката ти дори под заплаха от дулото на пистолет. Да не говорим, че още не си достигнала допустимата за сгодяване възраст, дори и да…

— При какви обстоятелства един джентълмен е длъжен да поиска ръката на една дама? — прекъсна я безцеремонно Уитни.

— Не мога да се сетя за нищо такова. Освен, разбира се, ако не я е компрометирал… О, не! Уитни, каквото и да си намислила, този път ще минеш без моята подкрепа!

Уитни тежко въздъхна и се отпусна в креслото си. От гърдите й се изтръгна нервен смях при мисълта за дързостта на последното й хрумване.

— Мога да помоля Пол да ме откара някъде с каретата си. Ще разхлабя едно от колелата така, че да се откачи, след като достатъчно сме се отдалечили… Докато ме съпроводи пеша обратно или пък докато чакаме да пристигне помощ, ще се стъмни и… Тогава той ще се почувства задължен да ми направи предложение за женитба. — И без да обръща внимание на стъписаната Емили, продължи: — Само си представи такъв интересен вариант на поизтърканата стара тема: млада дама съблазнява джентълмен и проваля репутацията му, поради което е принудена да се омъжи за него, за да предотвратят скандала! Какъв роман може да излезе от това! — добави, възхитена от собствената си гениалност.

— Тръгвам си — каза Емили и се насочи към вратата. На прага колебливо се спря и се обърна към приятелката си: — Леля ти и чичо ти видяха всичко. Какво обяснение мислиш да им дадеш за тези дрехи и за смелата си езда?

Лицето на Уитни помръкна:

— Не смятам да давам никакви обяснения. Нищо няма да помогне. Затова пък съм твърдо решена, докато са тук, да се превърна в най-милото и възпитано същество, което някога са виждали. Всъщност ще се постарая да стоя далеч от погледа им. Ще ме виждат само на закуска, обяд и вечеря. Мисля, че не е чак толкова трудно да се държа като Елизабет Аштън по три часа на ден.

 

 

Уитни наистина сдържа обещанието си. Същата вечер, когато всички се събраха около масата и чичо й се впусна в ужасяващи разкази за пребиваването си в Бейрут като английски посланик, въпреки изгарящото я любопитство и желанието да го засипе с въпроси тя само възпитано отбеляза:

— Колко интересно, чичо!

Последва описание на Париж и на бурния обществен живот, в който семейство Гилбърт вземаше дейно участие. Момичето отново запази мълчание и единственото, което изрече, беше същата фраза:

— Колко интересно, лельо.

Веднага след привършване на последното блюдо, Уитни стана от масата, извини се и напусна трапезарията.

През следващите три дни тя така стриктно следваше намерението си да се показва възможно най-рядко пред леля си и чичо си, че в един момент Ан започна да се чуди дали наистина беше съзряла онова скрито пламъче в племенницата си и дали момичето не изпитваше антипатия към нея и към съпруга й.

На четвъртия ден Уитни закуси много преди останалите и отново изчезна. Тогава Ан реши да разбере истината. Претърси цялата къща, но не успя да открие племенницата си. Провери в градината, после — в конюшнята. Уитни не беше излязла на езда, информира я конярят. Къде ли би могло да прекарва дните си едно петнадесетгодишно девойче, замисли се Ан.

Погледът й внезапно беше привлечен от нещо жълтеникаво, застанало на върха на хълма, от който се виждаше цялото имение.

— Ето къде си! — възкликна доволно жената, отвори слънчобрана си и решително закрачи натам.

Когато Уитни забеляза леля си, вече беше твърде късно за бягство. Прииска й се да се беше сетила за по-добро укритие. За какво ли щяха да разговарят? Напрегнато се замисли за тема, по която би могла да вземе отношение, без да изглежда глупава или невежа. Дрехи, може би? Не, не ставаше. Не разбираше нищо от мода, нито пък се интересуваше от нея. Каквото и да облечеше, все изглеждаше ужасно. Пък и нима дрехите биха могли да допринесат с нещо за подобряване на вида на една жена с котешки очи, коса с цвят на кафява кал и лунички по носа? Да не говорим, че беше прекалено висока, прекалено слаба и ако Господ изобщо имаше някакво намерение да я дари с подобие на бюст, вече беше прекалено късно да го направи.

Ан се появи, дишайки учестено от катеренето по хълма, и се отпусна върху одеялото, на което седеше племенницата й.

— Аз… Реших да си направя малка разходка — излъга тя. Погледът й се спря върху книгата, оставена настрана. Каза си, че един разговор за литература би бил добър като за начало.

— Някакъв роман ли четеш?

— Не, лельо — измърмори Уитни и се опита да прикрие заглавието на книгата с ръка.

— Доколкото знам, повечето млади дами обичат да четат романтични истории — направи нов опит Ан.

— Да, лельо — учтиво се съгласи момичето.

— Веднъж започнах един такъв роман, но не ми хареса — рече Ан, опитвайки се да въвлече племенницата си в разговор. — Не понасям героини, конто са прекалено идеални и припадат на всяка страница.

Уитни беше така поразена от факта, че освен нея има и друга жена, която споделя същото мнение за сладникавите истории, че забрави за намерението си да отговаря едносрично на всички въпроси.

Лицето й светна, а на устните й се появи закачлива усмивка:

— А ако героините не припадат, тогава пък по цял ден са в леглата си, час по час поднасят шишенца с валерианови капки пред носа си, ридаят и въздишат по някои малодушен джентълмен, който няма смелостта да им поиска ръката или пък вече се е обвързал с друга, незаслужаваща внимание конкурентка. Аз никога не бих допуснала да бездействам, ако знам, че мъжът, в когото съм влюбена, е на път да се обвърже с някоя глупачка.

Уитни стрелна леля си с поглед. Допускаше, че изказването й би могло да я шокира, но Ан широко се усмихваше.

— Кажи ми честно, лельо Ан, ти би ли се влюбила в мъж, който пада на колене пред теб и казва: „О, Кларабел, устните ти са като листенца на червена роза, а очите ти — като звезди“? — Отвратено потръпна и добави: — Ето на това място бих прибягнала до валериановите капки!

— И аз — през смях отвърна леля й. — Какво четеш, след като не е някой от онези отвратителни любовни романи?

Тя измъкна книгата изпод ръката на Уитни и се втренчи удивено в изписаното със златни букви заглавие:

— „Илиада“? Но това е написано на старогръцки! Нима можеш да четеш старогръцки?

Уитни кимна. Лицето й пламтеше от притеснение. Леля й със сигурност щеше да я вземе за откачена интелектуалка — още една черна точка в списъка.

— Зная също латински, италиански, френски и малко немски — призна тя.

— Мили Боже! — възкликна Ан. — Как си успяла да научиш всичко това?

— Независимо от това какво татко мисли за мен, смея да твърдя, че може да съм празноглава, но не и глупава. Измъчих го до смърт, докато не отстъпи и не ми нае учители по чужди езици и история. — Уитни замълча. Спомни си за тайните си надежди, че ако се прояви в науките, ако се държи по-скоро като син, отколкото като дъщеря, баща й ще я обикне.

— Изглеждаш ми засрамена от знанията си, а всъщност би трябвало да се гордееш с тях.

Уитни се загледа към разположената в ниското господарска къща и рече:

— Не може да не знаеш, че всички приемат като загуба на време даването на подобни знания на едно момиче. Между другото, липсват ми всякакви женски умения. Само да ме видиш как бродирам! Сякаш го е правил слепец. А щом запея, кучетата отвън започват да вият. Местният учител по музика заяви на баща ми, че го побиват тръпки само при мисълта да ме чуе да свиря на фортепиано. Не зная нищо от онова, което една млада дама е длъжна да знае, и което е по-ужасно — мразя подобни занимания.

Беше сигурна, че след подобно изказване няма как да не е провокирала пълното неодобрение на леля си, но по-добре; поне щеше да си отдъхне от напрегнатото очакване на неизбежното. Зелените й очи, огромни и уязвими, се извърнаха към лейди Ан:

— Сигурна съм, че татко ви е разказал всичко за мен. Разочарованието му е пълно. Той очаква да бъда тиха и послушна като Елизабет Аштън. Наистина се опитвам, но не ми се удава.

Сърцето на Ан преливаше от любов към това прекрасно, изпълнено с противоречия и енергия момиче, което сестра й беше родила. Тя погали Уитни и нежно рече:

— Баща ти иска дъщеря му да бъде като камея — бледа, деликатна и податлива на чуждо влияние, но съдбата го е дарила с диамант, пълен с живот и блясък. Той не знае какво да прави с тази скъпоценност. Вместо да й се възхищава и да я цени, вместо да я полира и изкара наяве целия й блясък, той се опитва да я обезличи, да я превърне в една от многото камеи наоколо.

Уитни беше по-склонна да се определи като торба с въглища, но предпочете да не лишава леля си от илюзиите й, затова замълча. Когато Ан си тръгна, тя отново посегна към книгата, но не успя да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато бягаха към Пол.

 

 

Същата вечер атмосферата в трапезарията беше наелектризирана и никой не забеляза, когато Уитни застана на прага. Чичо й тъкмо казваше:

— Кога ще й кажеш, че идва във Франция с нас, Мартин? Или може би смяташ да изчакаш до самия ден на заминаването ни, когато просто ще набуташ бедното дете в каретата?

Всичко се завъртя с бясна скорост около Уитни. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Опита се да успокои треперещите си крайници и да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Ще ходя ли някъде, татко? — попита тя, стараейки се да изглежда спокойна.

Всички се извърнаха рязко към нея. Лицето на баща й се сгърчи от гняв и нетърпение.

— Отиваш във Франция — рязко рече той. — Ще живееш с леля си и чичо си, които ще се опитат да направят от теб истинска дама.

Като избягваше да среща втренчените в нея погледи, тя се отпусна на стола си.

— Предупреди ли ги какъв риск поемат? — Не искаше никой да прозре колко жестоко страдаше в този момент.

Вдигна хладен поглед към засрамените, обзети от чувство за вина нейни роднини.

— Баща ми може би е пропуснал да ви спомене за позора, който ще си навлечете, като ме допуснете в дома си. Но ако го попитате, ще ви каже, че се отличавам с отвратителен нрав, лоши маниери и неспособност да водя разговор.

Леля й я гледаше с нескрито съжаление, но изражението на баща й си остана каменно.

— О, папа — съкрушено прошепна Уитни, — наистина ли те отвращавам толкова? Толкова ли е силна омразата ти към мен, че не искаш дори да се мяркам пред погледа ти?

Сълзите напираха в очите й. Вече не можеше да ги скрие. Стана от мястото си и промълви:

— Извинете ме… Не съм много гладна тази вечер.

— Как можа! — извика възмутено Ан, щом момичето напусна трапезарията. Гневът я накара да се надигне от мястото си, а очите й мятаха огън и жупел към Мартин Стоун. — Ти си най-безсърдечният, най-безчувственият човек, когото познавам. Ще бъде удоволствие за мен да измъкна това дете от хищните ти лапи! Чудя се как изобщо е оцеляла през всичкото това време. Аз не бих могла.

— Прекалено надълбоко приемаш реакцията й, мадам — отвърна зет й с леден тон. — Уверявам те, че дъщеря ми изглежда толкова разстроена не заради предстоящото й отделяне от мен. Не може да понесе мисълта, че току-що беше сложен край на глупавите й кроежи по отношение на Пол Севарин.