Джудит Макнот
Уитни моя любов (35)

35.

Клейтън не се върна в имението Клеймор през следващите няколко дни, нито пък прекара времето си в леглото с Мари Сейнт Алерман, както предполагаше Уитни. Дните минаваха в размишления, а нощите прекарваше в клуба.

В резултат на това Клейтън стигна до няколко заключения. Нямаше нужда да си търси любовница. Това щеше да доведе до множество усложнения. И без това беше женен за уличница, чието тяло продължаваше силно да желае. Защо му беше любовница, когато имаше Уитни? Нямаше да продължи да живее като монах, нито щеше да остане в източното крило на двореца Клеймор. Щеше да се върне и да заеме предишните си стаи. Когато тялото му усетеше нужда да бъде задоволено, Уитни щеше да му бъде под ръка. Тя беше негова собственост. Беше платил прекалено скъпо за нея — с много пари и с името си, но поне я притежаваше.

Тези мисли и други подобни на тях се въртяха в главата му, когато сутринта на четвъртия ден нареди да впрегнат каретата му. Първо щеше да обясни на Уитни бъдещото й положение в неговия дом и произтичащите от това задължения. После щеше да каже всичко, което мислеше за нейния непоносим нрав.

Слезе пред входа на двореца и тръгна право към покоите на съпругата си. Отвори с трясък вратата на спалнята и бързо закрачи към гардеробната. Уитни не беше там. Защото херцогинята си беше отишла. Предния ден, обясни през сълзи Мери, когато побеснелият от гняв Клейтън й поиска обяснение.

— Къде е отишла? — извика нетърпеливо той.

— Не ни каза, ваша светлост. Само поръча да ви предадем, че е оставила бележка за вас в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Без да каже нито дума, Клейтън закрачи към бюрото и издърпа най-горното чекмедже. На дъното се виждаше някаква смачкана хартийка. Клейтън я позна. Не искаше дори да я докосва, но се насили да го направи, защото допускаше, че Уитни би могла да добави нещо отдолу. Остана разочарован. Не беше написала нито дума. Това беше нейният начин да му покаже, че е разбрала каква е причината за гнева му.

Клейтън пъхна омразната бележка в джоба си и излезе от стаята.

— Премествам се обратно в моя апартамент — уведоми той Мери. — Изнесете вещите й оттам.

Къде да ги прехвърля? — подсмръкна прислужницата

— На предишното място, разбира се! — кресна той. Тръгна по коридора и внезапно осъзна, че бележката в джоба му беше по-различна на пипане. Хартията беше странно омекнала. Сълзи! Бележката беше попила много сълзи.

 

 

През следващите няколко дни Клейтън се мяташе като лъв в клетка в очакване съпругата му да се върне. Беше сигурен, че Уитни ще го направи, щом се увери, че той не би я подлагал на повече душевен тормоз предвид състоянието й. Трябваше да се върне. Нима някой би могъл да й даде убежище, да я скрие от собствения й съпруг под заплахата от съд и сериозно наказание? Баща й беше достатъчно разумен, за да й нареди веднага да се върне там, откъдето е пристигнала, реши той, променяйки внезапно отношението си към Мартин Стоун.

В края на петия ден вече знаеше, че Уитни наистина го е напуснала. Едно беше да я изгони и съвсем друго — тя сама да си тръгне. Във втория случай изоставеният беше той.

Сигурно все пак беше отседнала при баща си и онзи проклет негодник й беше позволил да остане.

Извика Макрий и нареди:

— Искам да бъда в дома на Мартин Стоун след шест часа.

Макрий се подсмихна и Клейтън си зададе въпроса, дали пък кочияшът не го беше излъгал, когато твърдеше, че не знае къде е отишла господарката му. Според Макрий херцогинята му наредила да я откара до първата пощенска станция, откъдето наела карета. Къде, по дяволите, беше тръгнала сама и бременна при това? Глупачка! Красива малка глупачка!

Мартин Стоун излезе на входа на дома си, за да посрещне лично знатния си зет. На лицето му се беше разляла угодническа усмивка.

— Добре дошли, добре дошли — повтаряше той, а очите му не се откъсваха от каретата. — Как е дъщеря ми? Не е ли с вас?

Клейтън усети вкуса на поражението.

— Уитни се чувства превъзходно, благодаря, Мартин. Помоли ме да дойда и да ти кажа, че очакваме дете.

Не му се искаше да тревожи баща й с признания, че е прогонил дъщеря му с непоносимия си характер.

Следващата спирка беше Ходжис Плейс, но Уитни не беше там. Потеглиха обратно към Клеймор. Макрий вече не се усмихваше.

На следващата сутрин направи проучване и установи че Уитни не е и в дома на семейство Арчибалд. Просто беше изчезнала.

Гневът му отдавна беше отминал. Сега тревогата го беше сграбчила в лапите си. Когато научи, че не е и във Франция, тревогата му прерасна в паника.

Може би тя беше потърсила помощта на онзи негодник, до когото беше написала проклетата бележка. Дори и да й беше отказал съдействие преди време, сега едва ли би имал нещо против да я затвори някъде и да се възползва от нея.

Не, не беше възможно да е избягала с друг мъж. Тя го обичаше… Поне малко. Държеше да е покрай него. Обичаше да се любят. Не беше сигурен какви чувства са я вълнували в деня на сватбата им, но можеше да се закълне, че впоследствие тя наистина го беше обикнала, беше се при вързала към него.

Кръстосваше празните стаи и си мислеше колко пусто и мъртво изглежда всичко без нея. Тя си беше отишла, отнасяйки със себе си желанието му за живот Беше я отблъснал, беше пречупил упорития й нрав, беше я победил. А тя беше толкова храбра! Никоя друга жена не би се осмелила да го погледне право в очите и да не трепне под ледения му поглед. Никоя не би се осмелила да му заяви, че ще остане заключена в тези стаи само ако той сподели затворничеството й. Нима щеше да иска той да остане с нея, ако не го обичаше?

Клейтън се приближи до прозореца и се загледа в мрака навън.

„Не мога да мълча — беше казала тя. — Защото те обичам. Обичам очите ти, обичам усмивката ти…“

Господи, как можеше да му говори така, докато той се опитваше да я нарани?

Клейтън се върна в стаята си и отвори кутийката, в която държеше копчетата си за ръкавели. Пръстенът с рубин беше там. Той го взе и с въздишка се загледа в издълбания от вътрешната страна кратък надпис: „На моя скъп лорд“. Поколеба се дали да си го сложи сега, или да изчака тя отново да го надене на пръста му, както през първата им брачна нощ. Сложи си го сам. Не можеше да чака повече.

Почувства се по-добре. Седна на канапето и опъна крака, бавно отпивайки от брендито си. Очите му не се отместваха от широкото легло, което пазеше спомените за толкова прекрасни нощи…

Много добре, Уитни беше спала с друг мъж преди сватбата. Ако не си задаваше въпроса кой можеше да бъде този мъж, щеше да му бъде далеч по-лесно да преживее този факт. Та нали той беше отнел девствеността й и вероятно я беше подтикнал да потърси утеха в прегръдките на друг мъж. Веднъж. Само още веднъж щеше да й прости. Затвори очи и отметна глава назад. Знаеше, че се самозалъгва. Щеше да й прощава винаги, защото каквото и да беше вършила в миналото, той не можеше да живее без нея.

 

 

На следващата сутрин оседла Хан и препусна. Обиколи местата, до които бяха яздили двамата, и спомените се връщаха при него с мъчителна яснота. Спря коня на хълма, от който се бяха наслаждавали на имението Клеймор, слезе и седна на тревата.

Мина му през ума, че ако беше отстъпил пред настояванията й в деня, в който беше дошла да го търси в двореца, сватбата им още нямаше да се е състояла. Уитни настояваше да й даде осем месеца, за да може да се подготви… Осем месеца! От устните на Клейтън се откъсна груба ругатня. Той скочи на крака. Уитни беше поискала осем месеца, за да се справи с подготовката за сватбата. Дори тя не беше чак толкова наивна! Ако го беше потърсила, водена от страха, че е бременна, нямаше да настоява да изчакат цели осем месеца! Но беше напълно възможно да си е помислила, че е забременяла, когато я беше обезчестил. Да, сигурно беше така… Тя беше достатъчно горда, за да се откаже от идеята да го уведоми писмено и да реши да се срещне лично с него.

— Погрижете се добре за Хан — поръча задъхано Клейтън, когато се върна при конюшните и затича към двореца. — Нека Макрий да впрегне конете и да ме чака пред входа след пет минути — извика през рамо той.

Два часа по-късно Емили Арчибалд получи бележка от херцога на Клеймор. Той я молеше — всъщност й нареждаше — незабавно да отиде при него в къщата му в Лондон. Каретата му чакаше пред дома й. Тя побърза да се подчини Икономът я въведе в кабинета. Клейтън стоеше до прозореца и се взираше навън. Не я поздрави, дори не се обърна да я погледне, просто рече:

— Имате ли нещо против да си спестим любезностите за друг път и да преминем направо на въпроса?

По гърба й полазиха тръпки, когато той се извърна и напрегнато я изгледа. Емили никога не се беше изправяла лице в лице с другия Клейтън Уестморланд.

Сега той хладно й кимна към близкия стол и й нареди да седне. Емили се сви на стола, опитвайки се да намери поне мъничко прилика между мъжа насреща й и онзи, когото познаваше.

— Тъй като вие не изказахте никакво мнение, ще говоря направо. Предполагам, че се досещате защо ви повиках тук.

— Заради Уитни ли? — прошепна Емили.

— Къде е тя? — рязко попита той и добави по-любезно: — Не ви потърсих по-рано, защото не исках да ви поставям в неудобното положение да измамите доверието й и защото вярвах, че ще мога и сам да я открия. Но тъй като не успях, настоявам вие да ми кажете къде се е скрила.

— Но… Аз не зная къде е. Не съм я питала къде отива. Не съм предполагала, че ще отсъства толкова дълго.

Хладните сиви очи я пронизаха. Клейтън се опитваше да разбере дали тя го лъже, или казва истината.

— Повярвайте ми, ваша светлост. Ако имах и най-малка представа къде е, щях да ви кажа.

Херцогът пое дълбоко дъх и кимна.

— Благодаря ви. Ще наредя на кочияша да ви откара до дома ви.

Емили се поколеба. Безцеремонността му я плашеше, но в същото време му беше благодарна за доверието.

— Уитни сподели с мен, че сте открили онази ужасна бележка. — Тя тъжно поклати глава. — Знаете ли, тя дълго не можеше да реши как да започне… — По лицето на херцога премина сянка и Емили виновно рече: — Простете ми, не биваше да споменавам за това.

— Понеже сме започнали да си казваме истината, бихте ли ми обяснили защо всъщност Уитни написа това?

— Опитваше се да спаси гордостта си. Искаше да ви накара да се върнете при нея. Реши, че бележка с подобно съдържание би могла… Вярно, че е ужасно от нейна страна дори да си помисли подобно нещо, но…

— Единственото ужасно нещо е, че се омъжи за мен — прекъсна я той.

Очите на Емили се напълниха със сълзи.

— Не е вярно. Уитни ви обожаваше… И все още ви обожава, ваша светлост!

— Благодаря ви — повтори херцогът и я изпрати до вратата.

Дълго след като Емили си замина, Клейтън размишлява над краткия им разговор и над всичко, което се беше случило. Страхуваше се, че болката и обидата, които беше причинил на Уитни, лесно можеха да прераснат в омраза.

 

 

Вдовстващата херцогиня на Клеймор вечеряше със снаха си и за пореден път обвиняваше по-големия си син за мъките, които беше причинил на красивата си съпруга. Когато Уитни беше пристигнала ненадейно преди осем дни и я беше помолила да остане, докато Клейтън премисли постъпката си и дойде да я вземе, първата реакция на Алисия Уестморланд беше да я посъветва да се върне при съпруга си. Но нещо във вида на Уитни я беше накарало да си спомни за себе си на младини. Преди много години тя беше отишла при родителите си и беше останала там четири дни. Съпругът й беше пристигнал и й беше наредил:

— Веднага се качвай в каретата. — После, вече по-меко, беше добавил: — Моля те, Алисия.

И тя се беше подчинила.

Но Уитни беше останала в дома на свекърва си осем дни, а Клейтън все не идваше. Лейди Уестморланд копнееше за внуци, а не виждаше как щеше да ги получи, ако тези двама упорити млади хора прекарват времето си на километри един от друг. Каква нелепост, наистина! Не познаваше други двама млади, които да се обичат толкова силно.

Когато сервираха десерта, през главата й премина мисъл, която почти я накара да скочи от стола. Веднага след като излезе от трапезарията, херцогинята изпрати бележка на Стивън в Лондон, с която го молеше веднага да се върне у дома.

— Мисля, че на Клейтън едва ли му е минало през ума да дойде да потърси Уитни точно тук — отбеляза намръщено херцогинята, когато по-малкият й син застана пред нея. — Ако допуснем, че той иска да я открие.

Стивън, който не беше в течение на нещата, с усмивка подхвърли:

— Скъпа майко, това много ми напомня за историите, които съм чувал за теб и татко.

— Искам незабавно да откриеш Клейтън — още тази вечер, ако е възможно — продължи херцогинята, отминавайки забележката му без коментар. — После уж случайно му подхвърли, че Уитни е при мен, сякаш си уверен, че той знае за това. Не го оставяй да си помисли, че го насилваме да дойде.

— Защо просто да не отведа Уитни в Лондон и да пусна слух, че съм лудо влюбен в нея? Това ще накара брат ми да обезумее.

— Не се шегувай, Стивън. Положението е сериозно. Ето това исках да ти кажа…

 

 

Същата вечер Клейтън седеше в клуба и разсеяно гледаше в картите си. Когато вдигна поглед, с изненада установи, че насреща му седи брат му, готов да се включи в играта. Сърцето му се сви. Не му се искаше той да го попита за Уитни, защото не знаеше как да му обясни, че я е изгубил. Затова изпита огромно облекчение, когато Стивън с усмивка подхвърли:

— Е, губим ли или печелим тази вечер, ваша светлост?

— Направо ще ни разори! — отбеляза добродушно Маркъс Ръдърфорд. — От един час не е имал губеща карта.

— Изглеждаш ужасно, братко — подхвърли Стивън.

— Благодаря — сухо отвърна Клейтън и хвърли поредната карта.

— Радвам се, че отново ви виждам, Клеймор! — чу се гласът на Уилям Баскервил зад гърба му. Беше готов да попита за здравето на младата херцогиня, но се въздържа, защото си спомни реакцията, която предизвика любезността му предишния път. — Имате ли нещо против да седна при вас?

— Не, брат ми няма нищо против — отвърна Стивън вместо Клейтън. — Той е на път да обере парите на всички присъстващи тук.

Клейтън хвърли гневен поглед на брат си. Не можеше да остане у дома, защото щеше да се побърка от тревога, а сега разговорите около масата го дразнеха. Тъкмо се накани да извика Стивън в дома си и двамата да се напият, когато по-малкият Уестморланд рече:

— Не очаквах да те видя тук. Мислех, че ще вземеш участие в приема, който майка ни дава в дома си тази вечер. Поканени са само най-близки роднини.

Стивън придоби изражението на човек, който току-що е казал нещо, което е трябвало да бъде държано в дълбока тайна, и с извинителен тон добави:

— Извинявай, Клей. Забравих, че сега, когато Уитни е отседнала при майка ни и смята да вземе участие в тържеството, ти не би могъл…

Баскервил, който слушаше с едно ухо разговора и поради това изпусна съществена част от него, се намеси с присъщата си любезност:

— Да, много красива млада дама е вашата херцогиня. Предайте й моите благопожелания и… — Млъкна ужасен, тъй като херцогът отново се надигна заплашително от мястото си. — Аз така или иначе не съм я виждал скоро… — побърза да увери той разгневения съпруг.

Но Клейтън вече беше станал. Той гледаше към брат си със смесица от изненада, недоверие и нещо, което бедният Баскервил се затрудни да определи. После внезапно се извърна и излезе от клуба, без да погледне към огромната купчина чипове, които беше спечелил.

— Сега вече знам! — обърна се Баскервил към Стивън. — Забъркахте голяма каша. Брат ви не обича жена му да посещава разни приеми сама.

— Не, не мисля, че обича — кимна Стивън с доволна усмивка.

 

 

Взе разстоянието до дома на майка си възможно най-бързо. Уитни беше отседнала при нея! При майка му! Единственият човек, който би могъл да прояви достатъчно здрав разум, за да я накара веднага да се върне при съпруга си. Собствената му майка се беше включила в играта срещу него!

Спомни си, че Стивън беше споменал за някакво тържество. Нямаше желание да се среща с роднините си. Искаше да види жена си. Дори не беше облечен подходящо за случая. Изкушаваше се първо да се срещне с майка си и да й поиска обяснение, но не го направи. Нямаше търпение да види Уитни.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го икономът.

— Върви по дяволите! — изруга Клейтън и влезе в препълнения с хора салон. Огледа присъстващите, но не откри Уитни сред тях. Майка му го забеляза и се насочи усмихната към него, но той я измери с такъв убийствен поглед, че тя се закова на място.

Клейтън излезе в коридора и тръгна към стълбището, водещо към втория етаж.

— Къде е жена ми? — попита той една прислужница, изпречила се на пътя му.

Спря се разколебан пред посочената му врата. Сърцето му биеше лудо, изпълнено с облекчение и страх. Нямаше представа как ще реагира Уитни, когато го види, нито знаеше какво ще й каже. Но в този миг това нямаше значение. Искаше само да я види.

Натисна дръжката на бравата и тихо влезе в стаята. Уитни лежеше отпусната в огромна вана с гръб към вратата. Клариса я сапунисваше.

Прииска му се да се спусне към жена си и да я вземе в прегръдките си, да я отнесе в леглото и да потъне в забрава. В същото време се чувстваше недостоен за нея. Вече два пъти я беше наранил жестоко. Господи! Тя носеше тяхното дете, а той дори не я беше попитал как се чувства! Как беше възможно едно такова крехко създание да понася подобна жестокост, без да намрази източника на страданията си? Клейтън пое дълбоко дъх.

Изведнъж Клариса вдигна очи и видя херцога, застанал на прага. Той бавно нави ръкавите си и пристъпи към ваната. Прислужницата го изгледа неодобрително и отвори уста да каже нещо, но той й направи знак да замълчи и посегна към гъбата и сапуна. Тя му ги подаде и мълчаливо се оттегли.

Клейтън нежно прокара гъбата по гърба на Уитни.

— Много добре, Клариса — каза Уитни, наведе се напред и погали краката си.

После се изправи и излезе от ваната. Посегна зад себе си за кърпата, но Клариса вече попиваше водата от тялото й.

— Благодаря ти, Клариса, ще се справя и сама — каза тя. — Ще вечерям тук, а после ще се облека и ще сляза долу, за да…

Обърна се и се олюля. Клейтън нищо не каза, а продължи нежно да бърше ситните капчици вода по тялото й. Изненадата беше толкова голяма, че Уитни не беше в състояние нито да помръдне, нито да продума. Мъжът й беше там, вече не й се сърдеше, докосваше я, но не казваше нищо. В докосването му имаше нещо странно… Той се държеше не като неин съпруг, а като прислужник. Прислужник! Това беше неговият начин да й покаже, че съжалява.

Клейтън я накара да седна на близкия стол, коленичи и плъзна кърпата по краката й.

— Клейтън — промълви тя. — Недей…

Той не обърна внимание на думите й и продължи заниманието си, после дрезгаво рече:

— Ако някога само допусна, че имаш намерение отново да ме изоставиш, ще те заключа в стаите ти и ще барикадирам вратите.

— Ще останеш ли заключен с мен? — с треперещ глас попита тя.

Клейтън повдигна крака й и допря стъпалото й до едната си страна, после го целуна.

— Да — промълви.

Изправи се, отвори гардероба и извади син копринен халат. Донесе й го и й помогна да се облече. Загърна я и завърза колана. Взе я в ръце и я отнесе до масата, където я очакваше вечерята й. Седна и я намести в скута си, после вдигна капака на сребърния съд.

— Недей! — извика тя, отгатнала намерението му да я храни. — Моля те, не прави това! Само ми говори. Моля те. Кажи ми нещо!

— Не мога — прошепна Клейтън и вдъхна дълбоко аромата на току-що измитата й коса. — Не мога да намеря подходящите думи.

Очите й се напълниха със сълзи. Уитни се отдръпна леко и го погледна в очите.

— Аз пък мога. Ти ме научи на тях. Обичам те. Обичам те.

Клейтън зарови пръсти в косите й, после взе лицето й в дланите си и потъна в погледа й.

— Обичам те — повтори. — Господи! Колко те обичам!

Стенният часовник отмери един и половина. Клейтън не можеше да откъсне поглед от красавицата, заспала кротко в ръцете му. Отмести една къдрица от лицето й, притисна я към гърдите си и леко я целуна по слепоочието.

— Обичам те — прошепна.

Знаеше, че Уитни не може да го чуе в съня си, но изпитваше нужда да каже тези думи отново. Те отекваха в сърцето му при всяко докосване, при всяка целувка, която си бяха разменили тази вечер. Звъняха като вълшебна мелодия, докато я водеше към върха и накрая се сля с нея. Обичам те…

Уитни се размърда и унесено прошепна:

— Аз също те обичам.

— Тихо, скъпа. Спи.

Беше отлагал до последния момент, докато и двамата не бяха полудели от желание. Сега Уитни имаше нужда от почивка.

— Защо се забави толкова? — попита го шепнешком тя. Клейтън наведе глава, за да вижда лицето й по-добре, и с усмивка изрече:

— Не мога да повярвам, че наистина имаш предвид това, за което аз си мисля.

Тя го погледна озадачено, после разбра и по лицето й плъзна гъста червенина.

Клейтън се изненада от реакцията.

— Какво всъщност имаше предвид? — попита я той.

— Няма значение. Наистина.

— Мисля, че каквото и да е, то има огромно значение за теб.

Прииска й се да не беше проговаряла. Болката обхвана цялото й тяло. Знаеше, че Клейтън нямаше да я остави на мира, докато не получи отговор, и прошепна:

— Мари.

— Какво Мари?

— Тя ли беше причината, поради която ти толкова се забави да дойдеш за мен?

— Скъпа, причината, поради която се забавих толкова, беше, че четиридесет души не успяха да открият дори и следа от теб — усмихна се той. — А аз не можах да предположа, че собствената ми майка ще вземе участие в заговора срещу мен.

— Но аз си помислих, че това ще е първото място, на което ще решиш да ме потърсиш, след като обмислиш всичко.

— Е, сгрешила си. И Мари Сейнт Алерман не беше онази, която ми „помогна да обмисля нещата“.

— Не беше ли?

— Не.

Сълзи блеснаха в очите й и Уитни простичко каза:

— Благодаря ти.

— Моля. — Той проследи с пръст изящния овал на лицето й и прошепна: — Сега заспивай, любов моя, иначе това легло отново ще бъде използвано за други цели.

Уитни затвори очи и притихна в ръцете му. Пръстите й погалиха челото му, после леко се плъзнаха надолу и Клейтън усети, че тялото му потръпва в отговор. Опита се да овладее надигащата се вълна на желание. Хвана ръката й и я притисна към гърдите си, за да й попречи да продължи пътя си надолу. Устните й погалиха ухото му. Той се облегна назад и впи поглед в лицето й. Уитни беше напълно будна, а очите й искряха от любов.

Клейтън я обърна по гръб и покри тялото й със своето.

— Само да не ми кажеш, че не съм те предупредил — прошепна задъхано.

— Няма — усмихна се тя.