Джудит Макнот
Уитни моя любов (28)

28.

За момент й се стори, че Клейтън ще я удари, но той само се обърна и бързо се отдалечи от нея. Тя го проследи с поглед. Клейтън си отиваше завинаги. Тя с мъка преглътна сълзите си и се втурна да търси Емили.

— Емили — промълви безсилно, — моля те, извини ме пред Елизабет. Кажи й, че… внезапно ми е прилошало. Ще се прибера у вас и щом пристигна, ще изпратя каретата обратно тук.

— Ще дойда с теб — бързо каза приятелката й.

— Не, предпочитам да бъда сама. Трябва да бъда сама.

Когато на зазоряване Емили и Майкъл се прибраха у дома, чуха сърцераздирателния плач на Уитни.

— Остави я да се наплаче — посъветва лордът съпругата си.

 

 

Когато на следващата сутрин Уитни не се появи за закуска, Емили се качи в стаята й и я завари седнала в леглото, обгърнала коленете си с ръце. Изглеждаше бледа и уязвима, но щом видя Емили, успя да се усмихне.

— Как си? — попита я загрижено приятелката й.

— Днес… Днес съм по-добре.

Уитни, какво се случи снощи?

— Недей! — умолително рече тя. — Моля те, недей! Емили кимна с разбиране и Уитни се облегна назад.

Реших да се наслаждавам на дните, които ще прекарам в Лондон — заяви тя. — Ще имаш ли нещо против, ако от време на време приемам посетители?

— Не, разбира се. Всъщност лорд Гилмор и някои от шаферите в момента са долу и се надяват да те видят. — Тя приседна до Уитни и взе ръката й в своята. — Двамата с Майкъл ще се радваме, ако останеш при нас толкова дълго, колкото пожелаеш. Той разбира, че за мен ти си като сестра.

Уитни крепко я прегърна и се засмя.

— По-добре е да сме приятелки Сестрите непрекъснато се карат.

 

 

От този ден нататък започна бурният обществен живот на Уитни. С удивителна смелост и решителност тя се стараеше да запълва всяка минутка от дните си, за да не й остава време да мисли за нещастието си. Вечер се отпускаше изтощена в леглото и веднага заспиваше, за да се събуди на следващата сутрин и да поеме отново обществените си ангажименти. Ники я придружаваше най-често от всички. Той й беше любимец. Но някои от господата, с които се беше запознала на бала на Емили и на сватбата на Елизабет, също я ухажваха. Емили беше неотлъчно до нея. Двете ходеха на театър, опера, оперета, балове и приеми. Тук срещаше мъже, които я канеха на още приеми и още балове.

И ако Париж я беше посрещнал много добре, то Лондон я прие с разтворени обятия. Нейният чар и остроумие бяха още по-рядко срещани тук, отколкото във Франция. Когато влизаше в някоя стая, всички глави се извръщаха към нея. Чувството й за хумор беше вече по-премерено и някои от по-стеснителните мъже, които преди не успяваха да съберат достатъчно смелост, за да я доближат, сега се престрашаваха и търсеха компанията й. Беше център на вниманието, ухажвана, обожавана. И по-нещастна от всякога.

Понякога чуваше да се произнася името на Клейтън и сърцето й се свиваше от мъка, но усмивката й оставаше все така лъчезарна.

Веднъж едва не се срещна с него. Младият виконт, който я беше поканил на „бала на годината“, й беше помогнал да се настани в каретата му и беше подвикнал на кочияша адрес, който й подейства като студен душ. Беше домът на Клейтън в Лондон.

— Мразя шумните тържества — беше казала на кавалера си тя. — В състояние са да ме доведат до истерия.

— Но Клеймор е домакин на най-изисканите приеми в Англия! И доколкото си спомням, миналата седмица споменахте, че обожавате многолюдните събирания! — възрази виконтът.

— Това си беше за миналата седмица. През последните дни шумът ми причинява главоболие!

Виконтът си рече, че внезапно появилата се нетърпимост на госпожица Стоун към шумните места е малко попресилена, но тя беше толкова красива, забавна и популярна, че той реши да я заведе на опера.

Следващия ден късметът й изневери. Беше на театър с Ники. Двамата бяха заели една ложа, от която се откриваше прекрасна гледка към сцената. Точно преди началото на представлението погледът на Уитни случайно попадна на Клейтън и Ванеса Стандфийлд. Бяха в една от съседните ложи заедно със семейство Ръдърфорд. Ръката на Клейтън обвиваше нежно тънката талия на Ванеса, а красивата дама му говореше нещо, което той, изглежда, слушаше с огромно удоволствие.

Уитни се разтрепери. Очите й се напълниха със сълзи.

Всички бяха извърнали глави към красивата двойка и до слуха на Уитни достигаха откъслечни думи: „Клеймор… Негова светлост… Херцогът…“

— Не ти ли е добре, скъпа? — попита Ники.

Уитни понечи да се изправи. Струваше й се, че всеки миг ще припадне. В този момент Клейтън се обърна в нейната посока и я видя. Очите му я пронизаха като стоманени остриета и отегчено се отместиха встрани.

Тя трябваше да остане в театъра. Не биваше да показва на Клейтън, че е разстроена. След десет минути вече беше навън. Напусна театъра, защото сълзите започнаха да се стичат по лицето й и защото се задушаваше от ревност.

 

 

Три дни по-късно Ники я придружи на един прием. Пристигнаха доста късно. Когато двамата влязоха в балната зала, гостите вече си тръгваха. Сред заминаващите тя отново зърна Клейтън и Ванеса.

Пръстите й конвулсивно стиснаха ръката на Ники.

— Къде ще ме отведете сега, милорд? — чу гласа на Ванеса, когато минаха покрай херцога и дамата му.

— Ще се изгубим някъде по пътя — шеговито отвърна Клейтън и се засмя. В следващия миг видя Уитни, но дори не си направи труда да изрази презрението си към нея. Гледаше през нея като през стъкло, после отново насочи вниманието си към дамата си.

През един хладен следобед няколко дни по-късно Ники й направи предложение за женитба. Той взе пребледнялата Уитни в прегръдките си и простичко каза:

— Омъжи се за мен, любов моя. Зави й се свят.

— Аз… Не мога, Ники — прошепна и се насили да се усмихне въпреки сълзите, които напираха в очите й. — От все сърце бих искала да те обичам, но ще бъде нечестно да се омъжа за теб, без да изпитвам истинска любов.

— Знам точно какво чувстваш, скъпа. Но обещавам, че ако станеш моя жена и дойдеш с мен във Франция, ще те накарам да го забравиш.

Уитни нежно погали лицето му. Ники беше един от малкото нейни приятели, на които безрезервно вярваше и знаеше, че можеше да разчита. Ако сега му откажеше, той щеше да си отиде, но съвестта й не й позволяваше да подхранва напразни надежди у него.

— Мой скъпи приятелю — прошепна задавено тя, — ще те обичам винаги, но само като приятел. — Вече не можеше да спре сълзите си. — Не намирам думи да изразя каква чест е за мен да поискаш ръката ми, нито какво означаваше ти за мен през всичките тези години! О, Ники, благодаря ти. Благодаря ти за това, което си.

Тя отстъпи назад и излезе от стаята.

Затича като обезумяла по стълбите и до слуха й достигна шумът от затварящата се входна врата. Спусна се в стаята си и изплака цялата си мъка.

Емили забеляза състоянието й.

— Мили Боже! — възкликна тя и погледна озадачено към съпруга си. — Сега пък какво става? Ако Клейтън Уестморланд й е сторил още нещо, кълна се, че ще го удуша.

Майкъл дръпна съпругата си в спалнята и затвори вратата.

— Емили, вчера Клеймор се ожени за Ванеса Стандфийлд в дома си. Всички говорят само за това.

— Не мога да повярвам! — извика тя. — Откакто съм в Лондон, непрекъснато чувам подобни клюки по негов адрес и никоя от тях не се оказа вярна.

— Може би. Но този път трябва да повярваш. Пък и какво значение има дали е вярно или не? През последните няколко седмици Уитни напълно забрави за него.

— О, Майкъл! Нима си толкова сляп? — промълви Емили и без да дочака отговор от удивения си съпруг, отвори вратата и решително се отправи към стаята на Уитни.

Почука веднъж и когато никой не се обади, натисна дръжката и влезе вътре без покана.

Уитни се беше свила на леглото, а лицето й беше мокро от сълзи.

— Защо плачеш? — попита тихо, но твърдо Емили. Уитни седна в леглото и засрамено погледна приятелката си.

— Изглежда това ми се отдава най-добре напоследък — отвърна и посегна към кърпичката си.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувала. Познаваме се от деца, а не си спомням да си проронила и една сълза допреди няколко седмици. Сега, госпожице Стоун, кажете ми защо плачете! — настоя тя.

— Ники поиска ръката ми — въздъхна уморено Уитни.

— Което те накара да плачеш от щастие?

Уитни се усмихна през сълзи.

— Изглежда съм в труден период по отношение на предложенията за женитба. Сигурно си мислиш, че след богатия опит, натрупан във Франция, би трябвало…

— Какво се случи последния път? — прекъсна я Емили.

Уитни замълча за момент, после сви рамене и отмести поглед встрани:

— В крайна сметка Клейтън се отказа да се ожени за мен.

— Стига глупости! Нима очакваш да повярвам на това? Забелязах как този мъж те гледа!

Уитни се надигна от леглото, отиде до бюрото и измъкна дебелия плик от чекмеджето. Мълчаливо го подаде на приятелката си.

Емили седна в креслото и зачете. Изражението й не се промени, докато прелистваше официалния документ, но когато видя чека, смръщи вежди, а щом прочете и бележката, изви очи към тавана.

— Наистина! Тази бележка е ужасно глупава. Ако не е бил пиян като каруцар, докато я е писал, то не знам какво тогава се е случило с него! Но какво общо има всичко това с твоето държание по време на сватбата на Елизабет? Забелязах как го отбягваше.

— Трябваше да го сторя още в църквата! И щях да го направя, ако не си мислех, че още сме сгодени. Прочетох тези документи, след като се върнахме от венчавката. Те бяха сред нещата, които татко ми донесе от къщи.

— Не си разстроена, защото херцогът е оттеглил предложението си, нали? Струва ми се, че тази негова постъпка е коректна, като се има предвид как се отнесе с теб. Сигурно си е мислел, че никога няма да му простиш.

— Емили, той ме завлече в леглото си, отне ми честта, а после ми изпрати чек за десет хиляди лири, развали годежа и ми предложи да се омъжа за Пол! Нима намираш извинение за това?

— Предполагам, че ако бях на твое място, щях да се чувствам по същия начин. Но моля те, опитай се да забравиш за този чек. Изпращането му е голяма глупост, но и говори за щедростта на Клеймор. Уитни, видях го в църквата след изпращането на тези документи! Той те обича — дори и глупак би разбрал. Той те изпиваше с поглед!

Уитни скочи:

— Той беше в църквата, защото Елизабет го покани на сватбата си! И ако знаех това, нямаше да се държа като глупачка и да…

— Елизабет не го покани — виновно рече Емили. — Аз му изпратих поканата и му писах, че ти ще бъдеш там. Той дойде, защото искаше да те види. Почти не познаваше Елизабет и Питър, а се съмнявам, че присъства на сватбите на хора, за които не дава пукната пара!

— Ти си му казала? — Уитни изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изкрещи или ще припадне. — Но защо… защо? Той сигурно си е помислил, че аз съм те накарала!

Емили поклати глава:

— Не би могъл да си помисли подобно нещо! Просто го уведомих, че ти ще бъдеш на сватбата. Затова той дойде. Уитни, изслушай ме. Той дойде, след като е бил подписал документи, след като е написал тази глупава бележка и след като ти е изпратил чека! Най-вероятно е разбрал в какво тежко финансово положение е Пол. Всички в околността знаеха.

— Включително и той — призна Уитни. — Беше в кабинета на баща ми, когато татко ми обясни паричните проблеми на Пол.

— Херцогът знаеше също така, че искаш да се омъжиш за Севарин, нали?

Уитни кимна.

— Нима не разбираш какво се е опитал да направи Клеймор, Уитни? Мислел е, че го мразиш, че искаш да се омъжиш за Пол, затова ти е изпратил това… малко състояние, за да улесни живота ти като съпруга на Пол! Мили Боже! Трябва да те е обичал дори повече, отколкото предполагах, за да направи подобен жест!

Уитни подсмръкна и извърна очи.

— Уитни, ти си глупачка! — повиши глас Емили. — Ти обичаш този мъж, сама ми го каза, така че не отричай. Той също те обича. Какво му каза по време на тържествената вечеря?

— Подиграх му се, когато ми призна, че ме обича! — изчерви се тя и сведе поглед.

— Подиграла си се? Защо, за Бога си го направила?

— Моля те! — проплака Уитни. — Вече ти обясних. Тъкмо бях прочела писмото и документите. Мислех си, че присъства на сватбата само защото е поканен и защото аз самата едва не се хвърлих в ръцете му след венчавката.

— И сега сигурно си мислиш, че той отново ще падне в краката ти?

— Не — поклати отчаяно глава Уитни. — Когато ме види, се прави, че не ме забелязва.

— А ти какво очакваш? Няма да се учудя, ако никога вече не се доближи до тебе!

Уитни замълча. В душата й плахо се прокрадна надеждата.

— Има ли някакъв начин да си го върна, без да се наложи да пълзя в краката му? — попита след малко тя.

Емили се усмихна.

— Мисля, че единственият начин за съжаление е именно да допълзиш обратно при него! Ти нанесе доста удари по гордостта му, така че сега е ред и на теб да изтърпиш подобно нещо.

— Аз… Ще си помисля върху това — прошепна Уитни.

— Трябва да го направиш! — кимна одобрително приятелката й. — А докато мислиш, се опитай да си представиш как би се почувствала, ако той се ожени за Ванеса Стандфийлд. Носят се слухове, че вече го е направил, но аз не вярвам. По-вероятно е да се кани да го направи.

Уитни трепна уплашено:

— Ъ-ъ… Какво да правя? Не зная откъде да започна.

Емили едва прикри усмивката си.

— Иди при него и му обясни защо си се държала по този ужасен начин.

— Не! По-добре да му изпратя бележка и да го повикам тук.

— Можеш да постъпиш така, но се съмнявам, че ще постигнеш някакъв успех. Само ще се почувстваш още по-засрамена, когато така или иначе отидеш при него. Ако междувременно той не се ожени за Ванеса, разбира се.

Когато Емили излезе от стаята, умът на Уитни трескаво заработи. Трябваше да намери начин да го накара да дойде при нея. Беше толкова унизително сама да отиде при него, особено след като той се канеше да поиска ръката на Ванеса Стандфийлд. Имаше начин, осъзна тя и страните й почервеняха от срам. Клейтън беше спал с нея и ако тя го накараше да повярва, че е забременяла… В такъв случай той не би отказал да намине да я види. И със сигурност щеше да отложи сватбата си с госпожица Стандфийлд. Не само това, щеше да се наложи веднага да се ожени за Уитни. Ако я обичаше толкова, колкото Емили твърдеше, след сватбата щеше да й прости лъжата.

Уитни взе лист хартия, написа датата и спря. Сбърчи напрегнато чело и след малко продължи:

За мой най-голям ужас и срам установих, че съм бременна. Ето защо те моля веднага да дойдеш, за да решим какво да правим.

Подписа се с „Уитни“ и прочете бележката.

Лицето й гореше от срам. Беше малко вероятно Клейтън Да е станал баща след един такъв незавършен акт, но тя нямаше ни най-малка представа от това.

Извика Емили и й показа бележката.

— Не съм сигурна дали трябва да я изпратя дори да беше вярно — промълви объркано тя.

— Уитни, изпрати му писмо, в което да му обясниш, че искаш да говориш с него, и предпочиташ това да стане в неговия дом, за да може разговорът да протече на четири очи. Пиши му, че смяташ да го посетиш утре. Толкова е просто!

— Не е чак толкова лесно! — опита се да спори Уитни. — Дори да се съгласи да се срещне с мен, има голяма вероятност просто да ме изслуша и да ме остави да си вървя. Нямаш представа какъв става, когато е ядосан.

— Тогава изобщо не се срещай с него. Той ще се ожени за Ванеса Стандфийлд и ако ние с Майкъл получим покана за сватбата, ще ти разкажа всичко с най-малките подробности.

Това беше достатъчно, за да накара Уитни да действа. Тя скъса предишната бележка и написа втора, която изпрати незабавно до лондонската резиденция на Клейтън.

Куриерът се върна след час. Херцогът не бил вкъщи — отишъл на гости на семейство Стандфийлд, но щял да се върне тази вечер. Веднага щом се върнел, бележката щяла да му бъде предадена.

Уитни беше писала, че ако не получи отговор от него до обяд на следващия ден, ще приеме, че той няма нищо против да го посети в пет следобед на същия ден.

Не й оставаше друго, освен да чака.