Джудит Макнот
Уитни моя любов (20)

20.

Утрото беше чудесно. Есента, този най-прекрасен от всички сезони я приветстваше със златни, червени и кехлибарени тонове и танца на падащи листа.

Уитни с неохота се откъсна от прозореца и започна да се облича.

Опитваше се да не мисли за Пол и за натрапения годеж с Клейтън. Вечерта щеше да има достатъчно време да размишлява върху неустановеното си положение, но засега щеше да се наслаждава на приятната слънчева топлина и красотата на настъпващия ден.

В единадесет и пет един слуга почука на вратата и я уведоми, че господин Уестланд вече я очаква на долния етаж. Уитни нетърпеливо се спусна към него.

— Здравей! — извика тя. — Денят е прекрасен, нали?

Клейтън взе дланите й в своите и се вгледа в светналото й от радост лице.

— Усмивката ти е толкова лъчезарна! — отбеляза той.

За пръв път Клейтън казваше нещо, отнасящо се до външния й вид, и въпреки че комплиментът не беше дори и наполовина толкова цветист, колкото комплиментите на изтънчените френски господа, Уитни почувства, че страните й пламват.

— Закъсня — рече тя, тъй като не можа да се сети за нищо друго. — Пет минути обикалях из стаята си, докато най-сетне ми съобщиха, че си пристигнал.

Клейтън не каза нищо, само ръцете му по-здраво стиснаха дланите й и сивите му очи се впиха хипнотизиращо в нейните. Уитни притаи дъх, едновременно притеснена и приятно развълнувана. По всичко личеше, че Клейтън се кани да я целуне.

— Напротив, подранил съм — рече той. — Но няма значение. Сега, като знам с какво нетърпение си ме очаквала, ще се постарая винаги да идвам по-рано от уговореното.

Помогна й да се настани в каретата и когато потеглиха, Уитни се загледа през прозореца. Бели пухкави облачета плуваха по лазурното небе. Клейтън беше до нея и тя крадешком огледа перфектното му облекло.

— Ако дрехите ми не ти харесват, можем да отидем у нас, за да ми кажеш в какво предпочиташ да ме видиш облечен — подхвърли той.

Уитни рязко извърна глава. Първата й реакция беше да му каже, че изобщо не я е грижа за външния му вид. Вместо това — за своя и за негова най-голяма изненада — тя срамежливо изрече:

— Мислех си, че изглеждаш невероятно!

Клейтън недоверчиво я изгледа, но тя не отмести очи. Когато конете поеха на юг, Уитни се стресна не на шега.

— Къде отиваме? — попита, обзета от паника

— В селото, като за начало.

— Аз… Аз нямам нужда да ходя до селото — заекна тя.

— Но аз — да.

Уитни отпусна отчаяно глава назад и затвори очи. Щяха да ги видят заедно и в това тихо малко селце, където обикновено нищо не се случваше, и появата им щеше да даде повод за клюки. Всички, с изключение на мъжа до нея, очакваха обявяването на годежа й с Пол. Представи си какво ще стане, ако на път за дома любимият й се отбие в селото и чуе поукрасеното описание на местните жители за днешната случка.

Каретата затрополи по моста, после по една тясна калдъръмена уличка и накрая спря пред аптеката. Уитни едва сдържа вика си. Аптекарят беше най-големият клюкар в цялата околност!

Клейтън мина от нейната страна, за да й помогне да слезе, но Уитни побърза да каже:

— Предпочитам да те изчакам тук, ако не възразяваш.

Гласът му прозвуча любезно, но твърдо:

— Много бих искал да ме придружиш вътре.

Тонът му прогони приятната атмосфера, царяща само до преди миг в каретата.

— За твое най-голямо съжаление не смятам да го направя — предизвикателно отвърна Уитни.

Най-неочаквано Клейтън посегна към нея, хвана я за кръста и я свали долу. Тя дори не успя да реагира, а сега, когато вече беше на открито, не смееше да рискува да вика и да се съпротивлява. Така само щеше да даде повод за клюки.

— Да не би да държиш всички да забележат, че сме заедно? — прошепна злобно тя.

— Разбира се — спокойно отвърна Клейтън. Любопитният господин Олдънбъри вече надничаше през прозорчето на аптеката. Нямаше връщане назад. Когато влязоха вътре, аптекарят просто се разтопи от любезност, но очите му не се откъсваха от ръката на Клейтън, свойски подхванала госпожица Стоун за лакътя.

— Как е господин Пол? — обърна се към младата жена той.

— Надявам се да се върне след пет дни — отвърна Уитни, питайки се какви ли щеше да ги изприказва този дребосък в мига, в който зърнеше Пол.

Клейтън помоли за шишенце валериан и аптекарят любезно го подаде на Уитни.

— Капките са за господин Уестланд, господин Олдънбъри — махна презрително с ръка тя. — Страхувам се, че напоследък господинът страда от главоболие и депресия.

Херцогът широко се усмихна.

— Наистина е така — потвърди той и прегърна Уитни през раменете. — И твърдо съм решил да продължа да „страдам“. — Той намигна съучастнически на аптекаря. — Заради тези свои страдания получавам особено внимание от страна на тази моя прекрасна съседка.

— Глупости! — избухна момичето.

Клейтън отново се усмихна и се наведе към аптекаря:

— Не може да се отрече, че притежава характер, нали, господин Олдънбъри?

Аптекарят с важен вид заяви, че господин Уестланд, разбира се, е прав и че госпожица Стоун винаги си е била такава. И че той също като господин Уестланд предпочита дамите с по-буен темперамент.

Уитни беше наясно с целта на посещението им в аптеката. Този негодник искаше да демонстрира пред всички близостта помежду им и да даде повод на мълвата да се разпространи с мълниеносна скорост из цялата околност.

— Ще съжаляваш за това — процеди през зъби тя, когато двамата се озоваха навън.

— Не мисля — засмя се Клейтън и я поведе към отсрещния тротоар.

В същия миг Елизабет Аштън и Маргарет Меритън излязоха от близкия магазин. Доброто възпитание изискваше да се спрат при тях и да си разменят обичайните любезности. За пръв път Маргарет не поздрави Уитни с някоя злобна забележка. Всъщност тя изобщо не я поздрави. Обърна й пренебрежително гръб и мило се усмихна на Клейтън. Той пое пакетите от ръцете й и й помогна да ги пренесе до каретата си. Маргарет се постара да каже достатъчно високо, за да я чуят другите две девойки:

— Исках да ви попитам дали случайно не забравих слънчобрана си във вашата карета преди два дни?

Ударът беше така неочакван, че дъхът на Уитни секна. Какъв подлец! Вярно, тя не се смяташе за задължена да уважава натрапения й годеж, но с Клейтън беше друго — той по собствено желание се беше обвързал с нея. Негодник! И от всички жени, с които би могъл да си урежда тайни срещи, беше избрал именно Маргарет Меритън! Изпита болка и гняв.

— Маргарет те мрази — прошепна й Елизабет, проследявайки с поглед отдалечаващата се към каретата на Клейтън двойка.

Там господинът започна да се оглежда за забравения слънчобран, но след като не го откри, се подпря небрежно на вратичката и се впусна в приятен разговор с госпожица Меритън.

— Мисля, че те мрази повече заради господин Уестланд, отколкото заради онзи младеж от Париж… Никълъс Дьовил — продължи Елизабет.

При друг случай Уитни щеше да внимава какво говори, но сега не се въздържа и гневно рече:

— Ще бъда страшно задължена на Маргарет, ако ми отмъкне скъпоценния господин Уестланд.

— Мисля, че точно това ще се случи, защото тя е твърдо решена да го спечели! — Тревога премина по хубавото личице на Елизабет.

Уестланд помогна на двете госпожици да се качат в каретите си, после хвана Уитни под ръка, сякаш нищо не се беше случило. Тя вървеше до него, кипнала от гняв.

В края на улицата имаше малка странноприемница. Клейтън се насочи натам. Дъщерята на собственика го поздрави така, сякаш господинът й беше стар познат, и ги поведе към една от масите, разположени на открито.

Раздразнението на Уитни нарасна. Мили, дъщерята на кръчмаря, не сваляше очи от Клейтън и докато ги настаняваше, нарочно се наведе да оправи покривката на масата, за да разкрие прелестите на деколтето си пред него, после тръгна да изпълни поръчката им, съблазнително поклащайки ханш.

— Ако това е обичайното поведение на Мили в присъствието на мъже, родителите й трябва да са вдигнали ръце от нея! — Клейтън развеселено я погледна и дълго сдържаният й гняв се отприщи.

— Ти, разбира се, си дал повод на тази глупачка да си мисли, че е силно желана! — изсъска тя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита той.

— Искам да кажа, че имаш известна репутация сред жените — репутация, която очевидно си се постарал да си спечелиш!

— Не и сред кръчмарските дъщери.

— Кажи го на Мили!

В мига, в който приключиха обяда, Уитни отмести стола си и се изправи.

Никой от двамата не наруши потискащото мълчание по обратния път към дома, докато Клейтън не поведе каретата към своята къща вместо към тази на Мартин Стоун. Той спря пред входа и понечи да помогне на Уитни да слезе, но тя се отдръпна назад и рече:

— Ако дори за минута си помислил, че имам намерение да стъпя отново в тази къща заедно с теб, жестоко си се лъгал.

За втори път този ден Клейтън безцеремонно я хвана през кръста и я смъкна на земята с думите:

— Да ми помага Бог! Надявам се, че гърбът ми няма да пострада.

— Моли се, защото ако се обърнеш назад, нищо чудно да попаднеш на някой отчаян баща или опозорен съпруг с нож в ръката. Стига аз да не съм тази, която ще те убие преди тях.

— Нямам никакво намерение да споря с теб — нетърпеливо рече той. — Ако се огледаш наоколо, ще разбереш защо съм те довел тук.

Уитни с досада изпълни съвета му. Неусетно раздразнението отстъпи място на удивлението. Имението сякаш беше преобразено. Храстите и тревата бяха изрядно подрязани, оградата — подновена, а трите прозорчета с мътни стъкла на първия етаж бяха изчезнали, отстъпили място на огромни френски прозорци.

— Защо си похарчил толкова много пари за това място? — попита накрая тя.

— Защото го купих — отвърна Клейтън и я поведе към новия павилион, издигнат в долната част на поляната.

— Купил си го? — Не можеше да повярва на ушите си. Ама че работа — двамата с Пол щяха да си имат чудесен съсед! Нима нямаха край препятствията, които този човек слагаше по пътя към нейното щастие?

— Идеята ми се стори много разумна. Тази земя граничи с твоята и един ден двете имения ще се обединят.

— Грешиш, това имение граничи с твоята земя, не с моята — поправи го грубо тя. — Ти си погасил ипотеката на бащиното ми имение така, както плати и за мен.

Понечи да влезе в павилиона, но Клейтън я хвана за ръката и я извърна към себе си.

— Каретата на Маргарет Меритън се беше повредила и аз й предложих да я откарам у тях, където баща й ми благодари за услугата и любезно ме покани на вечеря. Отхвърлих предложението. Това е цялата истина за разходката ми с Маргарет на лунна светлина.

— Изобщо не ме е грижа какво сте правили двамата с нея — излъга, без дори да се изчерви Уитни.

— Мога да се закълна, че не те е грижа! Та от мига, в който тя ме попита за слънчобрана си, не преставаш да ме нападаш с повод и без повод!

Уитни се извърна. Чудеше се дали Клейтън й казва истината и защо тя обръща такова внимание на тази незначителна случка.

— Ако не оценяваш дискретността ми, то поне оцени проявения от мен добър вкус — тихо каза той и добави: — Прощаваш ли ми, малка моя?

— Така мисля. — Изведнъж се почувства ужасно глупаво. — Но следващия път, когато видиш Маргарет…

— Направо ще я прегазя — засмя се Клейтън. Уитни се усмихна.

— Аз просто исках да те помоля да не я окуражаваш, защото тя ще започне да се държи още по-ужасно с мен в мига, в който реши, че се интересуваш от нея. Между другото, питам се дали наистина е носила слънчобран през въпросния ден?

— Не, доколкото си спомням.

— Ти смяташ ли, че Маргарет е… Хм… хубава? — с пресилено безразличие попита тя.

— Това ми харесва! — засмя се Клейтън и я притегли към себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Доставя ми удоволствие, когато се държиш като съпруга, пък било то и ревнива.

В забележката имаше голяма доза истина и Уитни усети как по лицето й плъзва червенина.

— Изобщо не съм ревнива, нито имам причини да бъда такава. Ти ми принадлежиш толкова, колкото и аз на теб. Тоест — изобщо не си принадлежим!

— Пропускаш една дребна подробност — подписан и заверен брачен договор.

— Безполезен брачен договор, бих казала, тъй като никой не ме е питал за моето мнение във връзка с него.

— Но който въпреки това ще се наложи да спазиш.

Уитни уморено го погледна:

— Мразя този безкраен спор. Кога най-после ще разбереш, че обичам Пол?

— Изобщо не те е грижа за Севарин. Сама си ми го казвала, и то не един и два пъти.

— Не съм ти казвала нищо подобно! Аз…

— Напротив! Казвала си ми го всеки път, когато съм те взимал в обятията си!

— Знаеш ли? — опита се да го накара да се чувства неудобно тя. — За мъж с такъв богат опит сред жените ми се струва, че придаваш прекалено значение на няколкото целувки, които сме си разменили. Мислех, че би трябвало да си по-наясно с тези неща.

— Вярно е, че имам опит. Достатъчно голям, за да разбера, че когато отвръщаш на целувките ми, целуваш мен, а не въображаемия ми противник. Разбирам и това, че се страхуваш от вълнението, което те карам да изпитваш. Ако Севарин беше в състояние да те развълнува така, ти нямаше да се страхуваш от мен. Но той е неспособен да го направи и ти много добре го осъзнаваш.

Уитни пое дълбоко дъх, за да се успокои, и каза:

— Първо, за разлика от теб Пол е джентълмен и никога не би си позволил да ме целува по начина, по който го правиш ти. Той…

— Наистина ли? — прекъсна я с иронична усмивка Клейтън. — Май съм го надценявал.

Едва се сдържа да не го удари. Защо изобщо си губеше времето да спори с него? Разбира се, че беше отвърнала на страстните му ласки. Половината от най-изкусните флиртаджийки в Европа бяха паднали в мрежите му, та тя ли, която в сравнение с тях беше невинна като монахиня!

— Какво? — вбесяващо се изсмя Клейтън. — Нима няма да ми възразиш?

Тя присви очи.

— Ако реагирам на целувките ти, причината за това е много проста, но съм сигурна, че няма да ти хареса да я чуеш. Истината е, че намирам интимностите ти не само за отблъскващи, но и за отегчителни. Единственият начин да ми се харесат е да си представя, че на твоето място е Пол и… Недей! — извика уплашено тя, когато пръстите му се впиха болезнено в раменете й Очите му я пронизваха остро. — Аз… Аз не исках да кажа това! Аз..

Устните му жестоко се впиха в нейните, причиниха й болка и от очите й бликнаха сълзи. Опита се да се измъкне от ръцете на Клейтън, но той не й позволи дори да помръдне.

— Можеш да лъжеш всеки друг, но не и мен! Не го прави никога вече! — изръмжа той. — Разбра ли?

Уитни се помъчи да си поеме въздух, за да му отвърне утвърдително, но той я стискаше здраво. В опита си да се отдръпне поне на няколко сантиметра от него, тя докосна с пръсти устните му. Клейтън веднага я пусна и тя с благодарност пое живителните глътки въздух.

— Права си. Това, което направихме сега, беше и отблъскващо, и отегчително. Ще ми бъде трудно да преценя за кого от двама ни обаче е било по-противно.

— Да се надявам ли, че случилото се ти се струва достатъчно отвратително, за да ме пуснеш да си отида у дома? — гордо изправи рамене тя.

Всъщност Клейтън не изпитваше отвращение, а умопомрачителен гняв. Думите й, че докато той я целува, тя си представя Пол Севарин на неговото място, го накараха почти да обезумее. Идеше му да я повлече към павилиона и да я обладае още там, на пода. Така щеше да й покаже, че е преминала границите на допустимото. За нещастие това щеше да я накара да го намрази завинаги.

Загледа се в нея. Уитни изглеждаше нереално красива, но за пръв път красотата й го изпълни със злоба вместо с възторг. Ето я, стоеше и се преструваше, че нищо друго освен маникюрът й няма значение на този свят.

Госпожица Стоун трябваше да получи урок. Много добре, щеше да я отведе до дома й, но преди това щеше да й покаже, че страстта му е дар, на който би трябвало да се радва и възхищава, дар, който той можеше да й даде или да й откаже. Първо, щеше да я накара тя да поиска да го целуне, а после, когато желанието й станеше неудържимо, щеше да я зареже и да си тръгне.

— Всъщност грешиш. Ще те оставя да си отидеш — рече бавно той. — Но при едно условие.

— И какво е то?

— Искам ти да ме целунеш. Една най-обикновена целувка за довиждане, която да разтопи ледовете. Ако целувката достатъчно добра, ще си свободна да си вървиш.

— Не зная дали да ти вярвам. Защо така изведнъж ще решиш да ме пуснеш?

— Ами да кажем, че случилото се през последните няколко минути ме наведе на мисълта, че идеята е доста добра. От друга страна, искам да те уверя, че великодушието не е безвъзмездно. Има си цена.

Цена? Уитни за малко да се изсмее на глас. Една целувка не беше нищо! За Бога, тя би целунала даже и кон, стига това да я освободеше от веригите на този унизителен брачен договор!

— Значи искаш да те целуна за довиждане, така ли? И що повече? — попита тя, поглеждайки го подозрително, то същевременно претегляше всички възможни плюсове и минуси от предложената й сделка. — Обещаваш ли, че след това ще мога да се чувствам свободна?

Клейтън кимна.

— Да. Всъщност дори няма да те изпратя до дома ти. Ще редя на кочияша да те откара. Е, споразумяхме ли се? — попита нетърпеливо той.

— Да! — извика Уитни, уплашена, че ако изчака дори миг, Клейтън може да промени решението си. Двамата стояха съвсем близо един до друг, но противно очакванията й той не посегна да я прегърне. Стоеше търпеливо, облегнал рамо на стената на павилиона със скръстени на гърдите ръце.

— Както виждаш, аз съм изцяло на твое разположение — рече накрая той.

Уитни объркано примигна:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си на ход.

— Аз? — възкликна тя. Мили Боже! Нима очакваше от нея тя да поеме инициативата? Втренчи се в сивите очи и в лицето, добило отново така омразното й арогантно изражение. Беше точно в негов стил да си отмъсти по начин, от който най-силно щеше да я заболи! Идеше й да го ритне в слабините и да му каже да върви по дяволите с гнусното си предложение!

Внезапно Клейтън помръдна. Личеше, че търпението му се е изчерпало и че е на път да промени решението си.

— Чакай! — изхриптя Уитни. — Аз… Аз… Просто…

— Не знаеш как да започнеш ли? — услужливо подхвърли той. — Позволи ми да ти помогна — първо можеш да направиш стъпка към мен.

Пламнала от смущение, тя се подчини.

— Много добре — изрече с насмешка. — А сега, ако докоснеш устните ми със своите, ще приключиш с въпроса.

Уитни въздъхна, опря длани на гърдите му, вдигна лице към неговото и бързо го целуна, после отстъпи назад. Беше спечелила свободата си.

— Ако целуваш и Севарин по този начин, нищо чудно, че му е отнело толкова време, докато се реши да ти направи предложение за женитба — отбеляза цинично Клейтън. — И ако това е най-доброто, на което си способна, страхувам се, че ще разваля сделката.

— Така значи! — процеди през зъби Уитни, хвърляйки му изпепеляващ поглед. — Не мога да направя нищо, при положение че ти си съвсем безучастен.

— Може би си права. Но, от друга страна, от теб се очаква да ме изкушиш да се включа в играта.

— О, я млъквай! Просто свърши това, което се иска от теб, а аз ще изпълня моята част от сделката.

— Нямам намерение да те уча на неща, които отдавна би трябвало да си усвоила — предупреди я хладно той. — Мога да си уплътня времето с много по-полезни и важни неща от това да давам частни уроци на някаква си отчайващо наивна и неопитна госпожичка.

Сякаш я зашлеви през лицето. С мъка преглътна отговора си и се опита да се концентрира върху начините, по които би могла да го „изкуши“. Наклони глава, като се мъчеше да си представи, че е хладнокръвна прелъстителка, куртизанка, владееща до съвършенство съблазняването. Бавно вдигна очи към него. В погледа й имаше такава топлота и обещания за наслади, че за миг хладнокръвието напусна Клейтън.

Окуражена от успешната първа стъпка, Уитни плъзна ръце под сакото му и мускулите на гърдите му потръпнаха и се стегнаха под допира на пръстите й. Той се опитваше да й устои! Женският й инстинкт й подсказа, че щом мъжът до нея полага усилия да се овладее, значи беше намерила слабото му място. Продължи да плъзга ръце нагоре, без да отмества очи от неговите. На устните й се появи прелъстителна усмивка, докато пръстите й се заровиха в тъмната му коса и привлякоха лицето му към нейното. Тя нежно докосна устните му… По дяволите! Клейтън се усмихваше! И въпреки че ръцете й обгръщаха шията му, неговите дори не помръдваха.

— Доста по-добре от първия път — отбеляза безстрастно той, — но все пак трудно може да се каже, че…

Уитни притисна устни към неговите, прекъсвайки започналия коментар. Трябваше да го накара да й отвърне. Топлият му дъх се смесваше с нейния, устните му вече помръдваха, но в мига, в който тя реши да се отдръпне, Клейтън направи същото. Тя отстъпи назад и го погледна. За пръв път осъзна, че докато го целуваше, той дори не я беше докоснал. Целувката й изобщо не го беше развълнувала.

— Мразя те заради това, което ме принуждаваш да правя — прошепна унизено Уитни. Не смееше да го погледне в очите. Беше сигурна, че ако го стори, ще срещне до болка познатия присмех.

Клейтън не беше развеселен, а бесен. За пръв път, откакто се помнеше, не беше в състояние да контролира реакциите си. Неопитната целувка, леките докосвания бяха накарали тялото му да тръпне в неудържима страст. И докато се бореше да запази поне външно самоконтрола си, тя му заявяваше, че го мрази.

Той хвана брадичката й и изви лицето й към своето.

— Беше много по-добре. — Гласът му прозвуча успокояващо. — Този път вече наистина ще си вземем сбогом.

Сбогом? Омразата й мигновено се изпари. Значи се сбогуваха и никога вече нямаше да се видят?

Погледът й се спря върху тъжното му лице. Това лице можеше да бъде толкова красиво, когато се озаряваше от момчешката му усмивка! Уитни обичаше спокойствието и увереността, които се излъчваха от плътния му глас и широките му крачки. Възхищаваше се на способността му винаги да изглежда доволен от себе си и от онова, което го заобикаля. Притежаваше всички качества, които трябваше да има един мъж, със съжаление си помисли тя.

Устните му се приближиха към нейните.

— Ще продължим ли там, откъдето спряхме? — предложи нежно Клейтън.

Уитни разтвори устни и внезапно усети, че у нея се надига желание.

— Не, аз… — опита се да овладее емоциите си тя, но той не я остави да довърши.

Устните му настойчиво се впиха в нейните и тялото й затрепери Уитни се притисна като обезумяла към него и ръцете й се вкопчиха в широките му плещи.

— Отегчавам ли те? — прошепна между целувките Клейтън. — Би ли нарекла това „гадно“ или „безсрамно“?

Тя се ядоса. Този мъж имаше нахалството да й го връща, повтаряйки собствените й думи. Уитни впи нокти в китките му, опитвайки се да се освободи, но той продължаваше да я целува жадно, без да обръща внимание на усилията й. Желанието й нарастваше едновременно с гнева.

— И сега ли си представяш, че те целувам не аз, а Севарин? Кажи!

Уитни отпусна ръце. Изглежда, нещата, които и пели малко му беше казала, го бяха засегнали жестоко. Клейтън винаги изглеждаше имунизиран срещу обиди и упреци и тя дори не допускаше, че би могла да го нарани с дума или с жест. Очевидно се беше лъгала.

— Кажи ми колко мразиш да се докосвам до теб — като обезумял изсъска той и впи потъмнял поглед в лицето й. — Моите ласки те отвращават. Кажи ми го сега или никога, никога повече не го повтаряй.

Сърцето на Уитни се сви от неподозирана нежност и болка. Тя с мъка преглътна, а очите й се насълзиха.

— Аз… не мога.

— Не можеш да ми кажеш, че те отвращавам? Защо?

— Защото само преди пет минути ме предупреди никога вече да не те лъжа — прошепна с треперещ глас тя.

Забеляза как на лицето му се появява маската на цинично безразличие и побърза да покрие устните му със своите, преди Клейтън да е казал нещо, с което би наранил и двамата. От устата му се посипаха яростни ругатни и той понечи да се освободи от ръцете й, здраво обвили шията му.

— Клейтън, недей! Моля те! О, моля те! — изхълца отчаяно Уитни и от очите й рукнаха сълзи. Вкопчи се още по-здраво в него и започна да обсипва лицето му с целувки.

Ръцете му се спряха на талията й и направиха нов опит я отблъснат, но тя се притисна още по-плътно към тялото му. Докосна с език устните му и Клейтън се стегна, продължи да изследва устата му с език, надявайки се отчаяно да получи отговор. Реакцията му не закъсня и накара тялото й да експлодира. Уитни простена и го целуна още по-страстно и нетърпеливо.

Клейтън обгърна с длани лицето й и се вгледа нежно в него. Страстта още гореше в погледа му.

— Ти, красиво, чудесно малко глупаче! — прошепна той и отново наведе глава към нея.

В тялото й се разля огън и Уитни почувства, че нищо друго, освен да бъде близо до него, нямаше значение. Дланите му галеха гърдите й, плъзгаха се надолу към бедрата й и се връщаха обратно.

Изведнъж всичко свърши. Клейтън се откъсна от нея, целуна очите и челото й и кротко я прегърна.

— Не помръдвай, малка моя — прошепна той. — Остани близо до мен поне за малко.

Обзе я отчаяние. Как й се искаше да вкуси отново целувката му, да му позволи да я освободи от тъгата, която бавно я обземаше!

Клейтън интуитивно почувства желанието й и се наведе към устните й, но спря.

— Не! — твърдо изрече той.

Отказът му да я целуне при положение, че и на него му се искаше, озадачи Уитни и тя вдигна измъчен поглед към него.

— Ако продължиш да ме гледаш така, рискуваш да бъдеш целуната отново — предупреди я той. — А ако това стане, мисля, че няма да мога да спазя обещанието си да те пусна да си вървиш.

— Защо? — попита тя, но мислеше единствено за това колко силно желае целувката му.

— Защо? — Дъхът му погали лицето й. — Бих бил невероятно щастлив да ти покажа защо…

Разумът й отново се върна и Уитни поклати глава.

— Не. Това само ще направи раздялата ни още по-мъчителна. — Отстъпи назад и насила се усмихна. — Довиждане, ваша светлост — прошепна и му подаде ръка. Клейтън я взе и я обърна с дланта нагоре.

— Нима е нужно да прибягваме до подобни официалности? — усмихна се той и погали дланта й, после я вдигна към устните си и докосна чувствителното място с език.

Уитни бързо отдръпна ръката си и я скри зад гърба си. Дълго не отмести поглед от неговия. Опитваше се да запомни всяка черта от лицето му. Накрая каза:

— Съжалявам, наистина съжалявам, че ти причиних толкова неприятности.

Очите на Клейтън весело блеснаха.

— Надявам се, че ще продължиш да се чувстваш свободна да ми причиняваш подобни неприятности винаги, когато пожелаеш.

— Знаеш, че не това имам предвид.

Искаше да му каже толкова много неща, да му обясни, но той приемаше раздялата им с такова спокойствие! Може би Клейтън не искаше обяснения, нито извинения; може би това беше най-добрият начин двама души да се сбогуват?

— Ще ми липсваш. Наистина — промълви Уитни и гласът й трепна. Отстъпи назад, готова да си тръгне, но внезапно се спря. — За баща ми… — Не можеше да си обясни защо изпитваше съжаление и чувство за вина към жестокия си родител. — Надявам се, че няма да се отнесеш прекалено жестоко с него. Ако проявиш малко търпение, сигурна съм, че ще успее да ти се издължи.

Тъмните вежди на Клейтън се свиха.

— След като се е съгласил да ми даде дъщеря си за жена, смятам, че не ми дължи нищо повече.

Усети наближаваща опасност.

— Но всичко вече е променено. Ти се съгласи да ме освободиш… — промълви объркано тя.

Клейтън се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.

— За какво, по дяволите, ми говориш?

— Ти се съгласи да ме оставиш да си отида и…

— Съгласих се да те оставя да си отидеш у дома — отчетливо произнесе той.

— Не! — извика Уитни и поклати глава. — Съгласи се да ме пуснеш да си вървя, да се откажеш от идеята да се жениш за мен.

— Не може да си повярвала на това! Никога не съм имал подобно нещо предвид.

Почувства тежест в гърдите. Трябваше да се досети, че Клейтън не би се отказал толкова лесно. Втренчи се отчаяно в него… и изведнъж почувства, че я обзема странно облекчение. Дори нямаше време да се замисли над новопоявилото се чувство, защото той отново я взе в прегръдките си.

— Никога, дори в моменти на най-голяма слабост не съм и помислял, че мога да те оставя да си отидеш от мен, Уитни. Но дори и така да беше, нима мислиш, че след всичко, което се случи между нас преди малко, отново бих се поколебал? — Той я принуди да го погледне. — Помоли ме за време и аз се съгласих. Използвай го да свикнеш с мисълта нашия брак, защото сватба ще има. Ако предпочиташ да мислиш, че съм те измамил преди малко, твоя работа. Но лично аз не смятам да спазвам обещания, които никога не съм давал.

Констатацията, че няма друг избор, освен да се примири с мисълта, че му принадлежи телом и духом, беше повече, отколкото Уитни можеше да понесе в този момент.

— Тогава спази поне обещанието, което даде — че ще ме оставиш да си вървя у дома — изрече тя, откъсна се от прегръдките му и бавно пое по алеята.

Клейтън я догони и й помогна да се настани в каретата. На тръгване Уитни го измери с хладен поглед:

— Някога хрумвало ли ти е, че не си в състояние да ме принудиш да се омъжа за теб? Дори да ме завлечеш за косата пред олтара, аз пак мога да откажа да произнеса брачната клетва. Толкова е просто.

Клейтън вдигна вежди:

— Ако използваш времето, което ти отпуснах за подобни размишления, не виждам смисъл да чакаме повече, нали?

Погледна през рамо, сякаш търсеше с поглед някого, после внезапно се обърна и тръгна към къщата.

— Къде отиваш? — извика след него тя. Решителността му я разтревожи не на шега.

— Отивам да наредя на личния си слуга да стегне куфарите. Отиваме в Шотландия. Ще избягаме и ще се венчаем тайно.

— Да избягаме?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Няма… Няма да посмееш. Злите езици няма да спрат да обсъждат, клюките ще…

Клейтън с безразличие сви рамене:

— Трябва отдавна да ти е станало ясно, че клюките изобщо не ме притесняват. Но тъй като очевидно притесняват теб, предлагам ти да обмислиш възможностите, които имаш. Щом се озовем в Шотландия, ти можеш да откажеш да произнесеш брачната клетва, но ако го сториш, ще се върнем тук неженени след няколкодневно отсъствие, което ще доведе до скандал и твоето компрометиране. Или пък можем да се оженим в Лондон и сватбата ни ще бъде такава, каквато заслужава всяка бъдеща херцогиня. Е, кое предпочиташ?

Нима имаше избор? Да избяга с него беше достатъчно скандално, но ако се върнеше неомъжена след това, щеше да бъде отритната от обществото. И Пол щеше да я презре.

— Предпочитам сватбата! — изсъска тя и гневно се облегна назад. Опита се да се успокои с мисълта, че има още една възможност — да избяга и да се омъжи тайно за Пол. Това отново щеше да предизвика критиките и одумванията на местните хора, но поне щеше да бъде съпруга на Пол.

— Уитни, поне веднъж забрави за тази твоя идея-фикс да се омъжиш за Севарин и се вслушай в сърцето си. Ако не беше толкова упорита, отдавна щеше да го направиш.

Уитни преглътна резкия отговор, за да не прави сцени пред кочияша, но думите му не излизаха от главата й по пътя към дома. Мислеше за това не защото той я беше упрекнал, че отказва да погледне истината в очите, а защото напоследък сама не разбираше какво става с нея.

Как беше възможно да откликва на ласките на Клейтън с такова желание, при положение че се канеше да се омъжи за Пол? Защо изпита такава болка, щом осъзна, че е наранила дълбоко херцога? Защо сякаш всичко около нея се срина, когато за миг повярва, че наистина му казва „сбогом“? Дали защото помежду им беше разцъфнало прекрасно приятелство?

Приятелство, горчиво повтори тя. Клейтън не й беше приятел. Той се интересуваше само от себе си и от собствените си желания, а по някаква необяснима причина тя се беше оказала обект на неговите желания. Отказваше да повярва, че тя обича Пол, просто защото не го устройваше.

Но Пол трябваше да стане неин съпруг — от години беше определила едно кътче в сърцето си единствено за него.

Пол. Мислите й се насочиха към любимия и към предателството, което беше извършила спрямо него. Беше се държала направо скандално. Беше позволила на Клейтън я гали, да я целува. Беше му позволила ли? О, не! Сама го беше целувала, беше се притискала към тялото му и беше потръпвала от страст, когато устните му се впиваха в нейните.

 

 

Същата вечер, докато лежеше в леглото си и се взираше в балдахина, се почувства много нещастна. Измъчваше се от чувство за вина, като си спомняше плановете, които двамата с Пол бяха правили в няколкото дни след предложението за женитба. Той смяташе да реконструира голямата спалня в западното крило на къщата си, защото тази стая беше по-близо до детската. Уитни се беше изчервила до корените на косите си, когато беше споменал за бъдещите им деца, но с радост се беше присъединила към фантазиите му.

А ето че го беше предала. Беше спечелила любовта му и я беше захвърлила в ръцете на Клейтън Уестморланд. Не беше достойна за Пол. Мили Боже, та тя не беше достойна дори и за Клейтън! Нима след като беше отвръщала така страстно на целувките му, не кроеше планове да се омъжи за друг?

Зазоряваше се, когато крайното решение бе взето. Клейтън никога нямаше да отстъпи и да развали брачния договор, затова двамата с Пол трябваше да избягат и да се венчаят тайно в деня на неговото завръщане. Пол я обичаше и й вярваше. Разчиташе на нея. Срамът от тайната женитба щеше да бъде нейното наказание заради недостойното й поведение в отсъствието на мъжа на живота й. Щеше да докаже, че е достойна за обич и уважение. Щеше да се превърне в най-любящата, най-примерната и най-добрата съпруга на земята.

Вземането на решение би трябвало да я накара да се почувства по-добре, обаче когато се събуди, беше съсипана. Уитни с мъка се надигна от леглото си и като масажираше с пръсти слепоочията си, за да прогони пронизващата болка в главата си, позвъни на Клариса. На закуска изглеждаше бледа и разсеяна. Едва успя да се усмихне вяло на леля си и напълно пренебрегна баща си. За нещастие Мартин Стоун беше решил, че няма да се остави да бъде пренебрегван повече.

— Е, госпожице — започна властно той, — определихте ли вече датата с негова светлост?

Уитни остави вилицата, облегна брадичка на сключените си длани и с престорена наивност изгледа баща си.

— Каква дата?

— Не се отнасяй с мен като с идиот! Знаеш, че имам предвид сватбата ви.

— Сватбата? — повтори Уитни. — Нима съм забравила да ти кажа? Няма да има сватба.

Тя се извини с поглед на леля си, стана от масата и напусна трапезарията.

— Мартин, ти наистина си голям глупак! — избухна лейди Ан. — Не бива да я притискаш така. Какъв избор й остава, освен да ти се противопостави?

Тя бутна чинията си и последва Уитни.

След минута Мартин също излезе от трапезарията. Нареди да приготвят каретата и се застяга да направи посещение на бъдещия си зет.

 

 

Към обяд главоболието на Уитни намаля, но настроението й беше все така лошо. Двете с леля й седяха във всекидневната и мълчаливо бродираха.

— Мразя да бродирам! — избухна изведнъж момичето. — Винаги съм мразела. Дори и да можех да го правя добре, пак щях да мразя това глупаво занимание!

— Зная — с въздишка отвърна леля й. — Но когато бродира, човек поне не се чуди къде да дене ръцете си.

Вратата се отвори и в стаята влезе един прислужник с писмо за Уитни.

— От Ники е — установи тя и лицето й се проясни. Нетърпеливо счупи печата и погледът й пробяга по равните редове.

Изведнъж усмивката й помръкна. Тя вдигна ужасен поглед към леля си.

— Ники пристига утре в Лондон.

— Негова светлост никак няма да бъде доволен от факта, че Никълъс Дьовил вероятно ще отседне в тази къща.

Уитни беше по-притеснена от друго. Чудеше се как да избегне срама, който щеше да изпита пред стария си приятел следващата седмица, когато се разнесе вестта за бягството и женитбата й с Пол.

— Няма да се стигне дотам — твърдо каза тя и се изправи, решена да вземе нещата в свои ръце.

— Какво мислиш да правиш? — полюбопитства леля й, щом я видя да посяга към листа и перото.

— Ще пиша на Ники да остане в Лондон. Каква болест предпочиташ? Малария или холера? — Понеже леля й не даде знак, че е склонна да погледне на проблема със същия горчив хумор, Уитни въздъхна и по-сериозно добави: — Просто ще уведомя Ники, че имам да направя няколко посещения далеч от дома и за съжаление няма да мога де се срещна с него при сегашното му пътуване. Може би следващия път. От писмото му разбирам, че няма да стои дълго в Англия — пристигнал е само за да присъства на някакво светско събиране, организирано от лорд Маркъс Ръдърфорд, който и да е той.

Ан поясни:

— Лорд Ръдърфорд е свързан с някои от най-богатите и аристократични семейства в Европа, включително и със семейство Дьовил. Чичо ти често е споменавал пред мен, че лордът е един от най-влиятелните членове в парламента.

— Зная само, че със сигурност е избрал най-неподходящия момент, за да покани Ники в Англия.

Почувства се по-добре. Беше направила всичко необходимо, за да предотврати задаващото се нещастие, и беше доволна от себе си.

Върна се към оставения на дивана гергеф и се нахвърли с настървение върху бродерията. Продължи да бродира дълго след като леля й беше излязла от салона. Така! Този бод беше за несправедливата Съдба, която я преследваше на всяка стъпка! Този беше за лорд Ръдърфорд, който беше отговорен за идването на Ники в Англия. Този бод беше за жестокия й безсърдечен баща. А следващият…

В озлоблението си Уитни не забеляза, че не насочва иглата към плата, и я забоде в показалеца си. Силно изохка.

Разнесе се тих смях, последван от познат плътен глас:

— Чудя се дали бродираш върху този плат или го изтезаваш?

Тя подскочи от изненада. Гергефът падна на пода. Нямаше представа колко дълго Клейтън е стоял на прага и я е наблюдавал. Засрамена от реакцията си, тя насочи цялото си внимание към пръста си.

— Да изпратя ли да доведат доктор Уитиком? — предложи през смях Клейтън. — Ако не ти харесва моят лекар, ще изпратя за „доктор Томас“, но наскоро разбрах, че той се е специализирал главно в областта на разтегнатите сухожилия и на навяхванията…

Уитни прехапа устни, за да не се засмее.

— Всъщност точно сега доктор Томас е зает с друг пациент — един нов жребец. А последния път, когато доктор Уитиком направи посещение в този дом, беше малко ядосан, че са го изпратили при един симулант, който нямаше нужда от лекарската му помощ. Страхувам се, че няма да остане по-доволен, ако го повикат напразно втори път.

— Наистина ли беше изпратен при симулант? — попита Клейтън.

— Знаеш, че да — прошепна Уитни и засрамено извърна очи към тавана.

Клейтън огледа тревожно бледото й лице. Въпреки моментната й веселост можеше да се закълне, че любимата му беше твърде напрегната. Не се притесняваше от тазсутрешното й изявление, че сватба няма да има, което беше накарало баща й да хукне уплашено към дома на херцога. Мартин Стоун беше проклет глупак, който продължаваше да обърква нещата въпреки предупреждението.

— Бих искал да ме придружиш на един бал в Лондон — каза твърдо Клейтън. — И можеш да вземеш със себе си онзи свой ангел-хранител — дребната белокоса женица, която всеки път, щом се появя в къщата ви, ме гледа така, сякаш се каня да отмъкна сребърните прибори.

— Клариса — Уитни разсеяно произнесе името на личната си прислужница. Мозъкът й трескаво търсеше най-добрия начин да откаже поканата му.

Клейтън кимна.

— Тя може да изпълнява ролята на дуеня, така че няма да имаш нужда от официална придружителка. — Той съзнаваше, че лейди Гилбърт щеше да бъде много по-подходяща компаньонка за Уитни, но искаше да я има само за себе си за известно време. — Ако потеглим за Лондон вдругиден сутринта, ще пристигнем в късния следобед. Ще имаш време да посетиш приятелката си Емили, а също и да си починеш преди началото на бала. Убеден съм, че семейство Арчибалд ще бъдат щастливи да отседнеш у тях за през нощта. Ще се върнем тук на следващия ден. — И преди да му откаже — нещо, което тя се канеше да направи — той добави: — В момента леля ти пише бележка до Емили, с която я известява за твоето пристигане.

За миг се зачуди каква лудост беше обзела леля й, та да се подчини на желанието на херцог Клеймор, но после осъзна, че лейди Ан не беше в по-изгодна позиция от нейната и не можеше да се противопостави на всесилния херцог.

— Дори не си направи труда да ме попиташ, направо се разпореждаш — с раздразнение отбеляза тя.

Клейтън не обърна внимание на абсолютното й безразличие към бала. Идеята му беше хрумнала тази сутрин, докато разговаряше с баща й.

— Искрено се надявах, че предложението ми ще ти хареса — рече той.

Естественият му отговор я накара да се засрами от грубостта си. Уитни с въздишка прие неизбежното.

— На какъв бал ще присъстваме?

— На бала, даван от лорд Ръдърфорд.

Клейтън не очакваше никаква реакция при споменаването на въпросното име, затова не беше подготвен за онова, което последва. Очите на Уитни се разшириха от ужас и тя попита:

— От кого?

Преди той да успее да отговори, от гърдите й се изтръгна горчив смях. Очите й се наляха със сълзи и тя се отпусна изнемощяла в ръцете му.

Когато най-после успя да се съвземе, тя се отдръпна назад и тихо рече:

— В момента виждаш пред себе си една жена, която започва да гледа на житейските трагедии като на шеги на съдбата. Леля ми знае ли вече? — добави любопитно тя. — За това на кой бал ще ме водиш?

— Не. Защо питаш?

Уитни взе писмото на Ники и му го подаде.

— Писах на Ники тази сутрин и му казах да не идва, защото имам задължения, които ще ме задържат далеч от дома за известно време.

Клейтън смачка листа и й го върна обратно.

— Чудесно — отвърна той, раздразнен от умалителното име, с което Уитни беше нарекла Никълъс Дьовил, докато все още упорито се обръщаше към Клейтън, за когото беше сгодена, с официална любезност. После внезапно го обзе задоволство при мисълта, че когато Дьовил влезе в балната зала, ще види Уитни под ръка с него. Той леко я целуна по челото и каза:

— Ще мина да те взема вдругиден в девет сутринта. Бъди готова.