Джудит Макнот
Уитни моя любов (36)

36.

Когато Уитни се събуди, видя, че Клейтън не е до нея. За миг си помисли дали всичко, случило се предишната нощ, не е било само сън. Тя се обърна по гръб и тогава го съзря. Беше седнал до прозореца, облечен в тъмночервен копринен халат, а на масичката пред него имаше сребърен поднос с кафе.

През дръпнатите тежки завеси нахлуваше ярка слънчева светлина, но за разлика от прекрасния юлски ден Клейтън изглеждаше тъжен и отнесен, сякаш мислите му бяха много далеч. Запита се каква ли беше причината за това негово настроение след прекараната страстна нощ.

Тя стана, загърна полите на робата си и се приближи до стола му. Докосна рамото му и Клейтън трепна от изненада.

— Когато не те видях до себе си, си помислих, че всичко е било само сън — призна Уитни.

Той я придърпа, настани я в скута си и обгърна талията й с ръце.

— Как се чувстваш?

— Изключително добре за жена в моето състояние — засмя се тя, опитвайки се да го разсее. — Въпреки че ако бъда оставена на спокойствие дори само няколко минути, заспивам.

— Как е бебето — попита Клейтън и погали корема й.

— Сега, когато си с нас, и двамата се чувстваме превъзходно.

Клейтън кимна, но лицето му остана все така угрижено.

— Седях тук и си мислех… — обясни той.

— Мразя, когато го правиш — рече тя и се опита да изглади бръчките по челото му.

— Защо?

— Мразя, когато мислиш за неща, които те карат да се мръщиш.

— Съжалявам, че…

— Много добре. Този път ти прощавам, но само ако ми обещаеш, че повече няма да мислиш.

Клейтън се усмихна, но отказа да се включи в играта. Уитни се държеше така, сякаш всичко е приключило и недоразумението помежду им е изгладено.

— Когато се събудих, осъзнах, че нито съм се извинил за отвратителното си държание, нито съм ти обяснил причините за него. Трябва да направя и двете.

Уитни кимна и зачака той да продължи.

— Както вече знаеш, открих онази бележка. Датата показваше, че е била написана в деня преди появата ти в Клеймор.

— Как разбра, че знам, че си прочел бележката?

— Онзи ден се срещнах с приятелката ти Емили, за да разбера от нея къде си отседнала.

— Бедната Емили! Не би могла да ти помогне, защото нищо не знаеше.

— Така ми каза и тя и аз й повярвах. Все пак Емили ми каза някои неща, включително и за това, че знаеш, че съм открил бележката.

Уитни кимна:

— Когато разбрах, че си я прочел, ми стана ясно, че именно тя е причината за твоето поведение.

— Тогава защо, по дяволите, не дойде да си поговорим и да оправим нещата още тогава?

— Бих искала да ти задам същия въпрос — отвърна съпругата му.

Клейтън леко се усмихна:

— Разбирам.

— Радвам се. Това беше целта на бягството ми. Клейтън, вече на два пъти ме подозираш, че съм направила нещо лошо, без дори да ми кажеш какво е то и да ми дадеш възможност да ти обясня. Ще ти простя и за двата случая, но само ако направиш нещо в замяна.

— Какво?

— Ще те помоля, когато нещо се случи, първо да ме изслушаш.

Клейтън я погледна възхитено. Лицето и стойката й излъчваха смелост и решителност. Прииска му се да го беше помолила за нещо повече, да му постави някое трудно изпълнимо условие, за да получи прошката й. А тя имаше нужда единствено от едно обещание. Заради любовта им. Той се трогна и гласът му прозвуча дрезгаво, когато каза:

— Давам ти честната си дума, че това няма да се повтори.

— Благодаря ти.

Клейтън я обърна към себе си и нежно я целуна.

Уитни отпусна глава на рамото му, доволна от начина, по който беше протекъл разговорът им. Вече можеше да забрави и да прости.

— Що се отнася до бележката, която открих в чекмеджето на бюрото ти… — започна той, но тя махна с ръка.

— Нека не споменаваме повече за това. Вече е забравено.

Клейтън се засмя.

— Ценя високо твоето благородство, скъпа, но все още не разбирам какво си се надявала да постигнеш, ако ми я беше изпратила.

Уитни нетърпеливо погледна към часовника над камината и се отскубна от прегръдката на съпруга си.

— Наистина трябва да слезем долу за закуска, иначе гостите ще си тръгнат и майка ти ще бъде много разочарова на, че не си ги видял.

Клейтън нямаше нужда от друга компания освен от тази на Уитни, но беше готов да изпълни всяко нейно желание. Той също стана, но не изостави темата, която беше повдигнал.

— За какво си мислеше, докато пишеше бележката?

— Тогава не бях в състояние да разсъждавам трезво, но след случилото се по време на сватбата на Елизабет се страхувах, че ще отблъснеш всеки опит от моя страна да те доближа. Реших, че ако ти съобщя, че съм бременна, ще спечеля време. Не исках да се ожениш за Ванеса, преди да съм ти обяснила мотивите за странното ми държание. Исках да ти кажа, че те обичам, но също и да запазя гордостта си, като те накарам да дойдеш при мен, вместо аз да идвам при тебе.

— Ако беше ми изпратила тази бележка, никоя от целите ти нямаше да бъде постигната.

Уитни изненадано го погледна.

— Искаш да кажеш, че просто нямаше да обърнеш внимание на това, което ти бях написала?

— О, щях да обърна внимание, но намеренията ми нямаше да се променят.

— Изненадана съм да чуя подобно признание от теб — отвърна леко разочаровано тя. — Нямаше ли да изпиташ поне мъничко чувство на отговорност?

— За какво?

— За това, че съм забременяла през онази вечер, когато ме завлече насила в Клеймор?

Разбирам мотивите ти и високо ценя твоята изобретателност, но трябва да ти кажа, че си пропуснала една важна подробност. Точно тя ме доведе до състоянието на лудост, в което впоследствие изпаднах.

— И каква е тя?

— Беше невъзможно аз да съм бащата на твоето дете, защото не би могла да забременееш през въпросната нощ. Контактът между нас беше много кратък и непълноценен.

През месеците на брака им Клейтън й беше отворил очите за много от нещата, съпровождащи любовния акт, но все още й предстоеше ла научи доста.

— Значи… — промълви тя с широко отворени очи.

— Просто предположих, че ако си била бременна, значи някой друг е бащата. Само ден след написването на бележката ти се появи в Клеймор и заяви дълбоката си и искрена любов към мен. Стигнах до извода, че си дошла всъщност да потърсиш някого, който да даде име на детето ти.

— Мили Боже! — прошепна тя и кръвта се отдръпна от лицето й. — Никога не съм предполагала, че ще допуснеш, че мога да легна с друг мъж, нито пък че си подлагал на съмнение причините за появата ми в двореца.

— Не мисли повече за това, скъпа. Единственото ми желание сега е да ти докажа, че не съм чак такова чудовище, каквото без съмнение съм ти се струвал.

— Съжалявам. Толкова съжалявам — изхлипа тя и зарови лице в гърдите му.

— Уитни, любов моя, не се притеснявай повече за това.

Тя направи опит да се усмихне.

— Помисли за нашия син, скъпа. Научно доказан факт е, че настроението на майката по време на бременността е много важна за оформянето на характера на очакваното дете. Нима искаш бъдещият херцог на Клеймор да бъде ревливо и слабохарактерно мамино синче?

Уитни звънко се засмя при мисълта, че Клейтън би могъл да има син, така различен от него.

— Не — поклати глава. — Но това, че настроенията ми могат по някакъв начин да се отразят на детето, не е вярно, нали?

— Не — призна с усмивка той.

— По ще подхожда на дъщеря ти да бъде ревлива и слабохарактерна — подхвърли тя.

— Дъщеря ми? Да не би инстинктът ти да ти подсказва, че бебето ще е момиче? — озадачено я погледна Клейтън. Уитни едва сдържа смеха си.

— Казах го, за да те подразня — призна тя.

— Само че не си познала. Бих обожавал едно малко сладко момиченце!

— Да, но имаш нужда от наследник.

— Не бях помислил за това — излъга съпругът й. — Няма значение. Ако детето е момиче, ще се постарая да се сдобия и с наследник. Ще го направя с огромен ентусиазъм и няма да отстъпя, докато не се умориш и не ме изриташ от леглото си.

— Ако очакваш това да се случи, страхувам се, че ще се сдобиеш с многобройна челяд.

— Майка ми ще бъде най-щастливата жена на света! — отбеляза доволно Клейтън.

— Можеш да я зарадваш с новината, че ще става баба още щом слезем за закуска.

Клейтън, който все още не можеше да забрави, че майка му е съдействала на Уитни да се скрие от него, твърдо рече:

— В такъв случай предпочитам да изчакам до следобед.