Дан Симънс
Кухият човек (7)

Lasciate ogne speranza, voi ch’intrate

На третия ден се надигна и излезе на светло. Зад бунгалото имаше малък пристан — всъщност просто две дъски върху подпори — и именно там застана той, примигвайки срещу изгряващото слънце, докато птиците в блатото зад гърба му шумно посрещаха новия ден, а рибите скачаха над повърхността на реката пред него и се хранеха.

През първия ден се остави Върдж да го откара през реката и да му покаже рибарската колиба. Мислите на стареца бяха истински мехлем за изтормозения му мозък: безсловесни мисли и образи, безсловесни мудни емоции; мисли, които течаха напевно и приспивно в ритъма на стария кашлящ извънбордов мотор на лодката, отнасяща ги през ленивата река.

Бунгалото надмина очакванията му за цена от четиридесет и два долара на ден; малката постройка над пристана имаше веранда, неголяма всекидневна с мрежа на прозорците, пружинена кушетка и люлеещ се стол, кухничка с нисък хладилник — имаше дори електричество! — обемиста готварска печка и обещания котлон, и накрая тясна маса, покрита със захабена мушама. Имаше и спалня, не много по-широка от стенния креват в нея, чиито единствен прозорец гледаше към външен клозет. В открита беседка до задната врата бе стъкмена импровизирана баня. Но чаршафите и сгънатите одеяла бяха чисти, всичките три крушки работеха и Бремън се срина върху кушетката, изпитвайки нещо твърде близко до възторг от откритието на подобно място… ако може да се изпитва възторг, когато чувствуваш такава скръб, че чак ти се вие свят.

Върдж бе слязъл на брега с него и седеше на люлеещия се стол. Спомняйки си навиците му, Бремън потършува из кашона с продуктите, намери опаковката с шест бири, които бе купил от Норм, и му предложи една. Старецът не отказа, и докато седяха в топлия здрач и отпиваха от също толкова топлите си бири, Бремън се наслаждаваше на топлото сияние на безсловесните му мисли.

После, когато неговият водач си тръгна, той седна на пристана и хвърли въдицата. Без да го е грижа с каква стръв, с какво влакно и точно какъв вид риба ще лови, провеси нозе от грубата дъска, заслушан в крякането на жабите във вечерния здрач, което огласяше блатото и реката, и хвана много повече риба, отколкото бе сънувал. Разпозна няколко сомчета по дългите мустаци, няколко по-издължени, гъвкави и силни острозъби хищници, дори една дъгова пъстърва, макар това да му се стори невероятно… но така или иначе ги хвърли всичките обратно във водата. Имаше достатъчно храна за трите дни и риба не му трябваше. Но самият риболов приспиваше изтерзаното му съзнание и му донесе жадувания покой след безумството на изминалите дни и седмици.

По-късно вечерта на този първи ден, след като се стъмни (Бремън не поглеждаше часовника си), той се прибра в бунгалото, приготви си сандвич с бекон, домат и маруля за вечеря, прокара го с още една бира, изми съдините и себе си, легна и заспа за пръв път от четири денонощия и за пръв път от много седмици — без сънища.

На втория ден се събуди късно и прекара цялата сутрин на пристана с въдица в ръка, не хвана нищо и бе също толкова доволен, колкото и предната вечер. Обядва рано, тръгна по брега и почти стигна до мястото, където реката се вливаше в блатото или обратното — не беше сигурен, — и лови риба от брега в продължение на няколко часа. Отново изхвърляше улова обратно във водата, но видя змия, която бавно плуваше между полупотопените кипариси, и за пръв път през живота си не се уплаши.

Вечерта на втория ден Върдж пристигна с пърпорене по реката, спря на пристана и със знаци даде да се разбере, че е дошъл да го откара за риба в блатото. Поколеба се — не беше сигурен, че е готов за там, — но накрая подаде пръта и макарата си на стареца и скочи предпазливо на носа на лодката.

Блатото бе мрачно, отвсякъде висяха кичури испански мъх, и Бремън забрави за риболова — почти през цялото време наблюдава огромните птици, които прелитаха над главите им с лениви махове на крилата си, слуша вечерния зов на хиляди разновидности жаби и дори забеляза два алигатора да се плъзгат бавно по тъмнокафявата вода. Мислите на Върдж следваха ритмите на лодката и блатото и когато Бремън подчини бъркотията в съзнанието си на яснотата в увредения разум на своя спътник, изпита неизказано спокойствие. Някак бе успял да долови, че Върдж, макар слабообразован и нискокултурен човек, в младостта си е бил истински поет. След преживения мозъчен удар поезията му се лееше в нежния ритъм на безсловесните спомени и с желанието тези спомени да се слеят с по-отчетливия пулс на настоящето.

Никой от двамата не хвана нищо, което да си заслужава стоенето там, тъй че отплаваха, излязоха на открито и светло — над кипарисите на изток грееше пълна луна — и завързаха лодката на пристана под бунгалото. Лекият ветрец пъдеше комарите. Седнаха на верандата в сговорчиво мълчание и довършиха бирите.

Сега, на третата сутрин, стана и излезе навън, примигна срещу изгряващото слънце и му се дощя да полови риба преди закуска. Скочи от пристана и тръгна към тревистата полянка край брега на стотина метра на юг, която бе открил предния следобед. Мъглата се вдигаше над реката и птиците изпълваха въздуха с оглушителните си утринни песни. Стъпваше внимателно, следейки с едно око за змии и алигатори в растителността край водата; усещаше как въздухът бързо започва да се затопля, след като слънцето се издигна над върховете на дърветата. Гърдите му бавно се изпълваха с нещо, твърде много напомнящо щастие.

Голямата река с две сърца, долетя мисълта на Гейл.

Бремън едва не се спъна; закова се на място, леко задъхан и затворил очи, за да се съсредоточи. Беше Гейл, и в същото време не беше: някакво измамно ехо, смразило го от ужас, като че наистина бе чул шепота й. Внезапно му се зави свят и трябваше да седне на обрасла в трева могилка. Отпусна глава между коленете си и се опита да диша бавно и дълбоко. След малко пищенето в ушите му позаглъхна, пулсиращите удари в гърдите му поотслабнаха и гаденето отмина.

Вдигна лице към слънцето, опита се да се усмихне и взе пръта и макарата.

Но това не бяха прът и макара. Вместо тях тази сутрин бе взел пистолета.

Седна на затоплящия се бряг и заразглежда оръжието. В слънчевата светлина синкавата стомана изглеждаше почти черна. Откри лостчето, освободи барабана и се вгледа в шестте месингови кръгчета. Затвори го обратно и вдигна пистолета пред лицето си. Ударникът прищракна и се върна на мястото си с учудваща лекота. Допря късата цев до слепоочието си и примижа, усетил слънчевите лъчи върху лицето си. Заслуша се в жуженето на насекомите.

Не си правеше илюзии, че ако си пусне един куршум в черепа, това ще го освободи и отпрати в някакво ново битие. Нито той, нито Гейл някога бяха вярвали в друг живот, освен настоящия. Но си даваше сметка, че пистолетът, че един-единствен куршум, са все пак инструменти на освобождението. Пръстът му бе обхванал спусъка и Бремън бе напълно сигурен, че и най-лекият натиск ще премахне дълбоката бездна от скръб, която зееше дори изпод този кратък миг на щастие. И най-лекият допълнителен натиск ще сложи край веднъж завинаги на непрестанното нахлуване на мислите на другите хора, които дори в този момент бръмчаха в периферията на съзнанието му като милион мухи над парче вмирисано месо.

Понатисна спусъка, чувствайки идеалната дъга на метала под пръста си, и пряко волята си обърна нейния чисто военнотактически замисъл в математическо построение. Представи си скритата кинетична енергия на барута, внезапното преобразуване на тази енергия в движение и последващия срив на една много по-сложна структура, когато неповторимият танц на синусоидните и стоящите челни вълни в черепа му замре със смъртта на пораждащия ги мозък.

И не друго, а тъкмо представата, че ще разруши това красиво математическо построение и ще унищожи завинаги уравненията на челните вълни, много по-скъпи му от несъвършената и похабена човешка душа, на която бяха израз, го накара да отхлаби натиска на пръста си върху спусъка, да смъкне пистолета и да го захвърли над тръстиките в реката, далеч от себе си.

Изправи се и загледа разширяващия се кръг концентрични вълнички. Не чувствуваше нито въодушевление, нито тъга, нито задоволство, нито облекчение. Не чувствуваше нищо.

Долови мислите на човека секунди преди да се обърне и да го види.

Мъжът стоеше прав в стара плоскодънна лодка на около двайсет метра от брега и използваше греблото вместо прът, за да избута лодката от плитчините близо до мястото, където реката се вливаше в блатото (или обратното). Беше облечен още по-неподходящо за излет, отколкото Бремън преди два дни: с бял костюм и черна риза, острите краища на чиято яка лежаха върху реверите на сакото като криле на гарван; от тънкия му врат висяха безброй златни верижки, губещи се в черните косми на гърдите му, които се сливаха с цвета на разкопчаната сатенена риза; носеше скъпи черни обувки от мека кожа, предназначени да стъпват единствено по плюшени килими и по никаква друга пагубна повърхност; розова копринена кърпичка се подаваше от горното джобче на бялото сако; панталоните му бяха препасани с бял колан с голяма златна тока, а на лявата му китка проблясваше златен Ролекс.

Бремън тъкмо отвори уста да го поздрави, когато разбра всичко.

Казва се Вани Фучи. Тръгнал е от Майами малко след три сутринта. Мъртвецът в сандъка е носел невероятното име Чико Тартуджиан. Вани Фучи е потопил тялото на по-малко от шест метра от мястото, където се намира лодката сега, ей там сред кипарисите, където блатото е черно и дълбоко.

Примигна и забеляза все още вълнуващата се повърхност в сянката, където Чико Тартуджиан е бил избутан през борда, с омотана около тялото двайсеткилограмова желязна верига.

— Ей! — извика Вани Фучи и едва не преобърна лодката, когато пусна греблото, за да бръкне под сакото си.

Направи крачка назад и замръзна. За миг му се стори, че пистолетът калибър 38 в ръката на Вани Фучи, е неговият, този, който му бе подарил зет му и който току-що бе хвърлил в реката, където на мястото на падането му все още бягаха концентрични вълни, бързо поглъщани от течението и следата зад подскачащата лодка на Вани Фучи.

— Ей! — извика онзи за втори път и запъна пистолета. Изщракването се чу ясно.

Опита се да вдигне ръце, но откри, че просто ги е събрал пред гърдите си в жест, изразяващ по-скоро дълбок размисъл, отколкото молба или молитва.

— Какво по дяволите правиш тук? — кресна Вани Фучи и лодката се заклати така силно, че черното дуло на пистолета, насочен към Бремън, се запремята по цялата височина на тялото му, от главата до краката.

Даде си сметка, че ако ще бяга, сега е моментът. Но не побягна.

— Казах какво по дяволите правиш тук, шибан скапаняко! — извика повторно мъжът в белия костюм и черната риза. Бухналата му къдрава коса бе черна и лъскава като ризата. Лицето му бледнееше под изкуствения тен, а пълничките му закръглени устни се бяха разкривили и оголили зъбите му. Забеляза проблясващия на лявото му ухо диамант.

За момент онемял, но не от страх, а от внезапно напушилия го смях, Бремън поклати глава. Ръцете му останаха събрани на гърдите, с почти докосващи се върхове на пръстите.

— Ела тук, скапаняко! — извика Вани Фучи, опитвайки се да държи пистолета на прицел, докато закрепваше греблото по-здраво под дясната си мишница и оттласкваше лодката към брега, подпирайки се и с лявата ръка върху него за по-голяма устойчивост. Лодката се килна отново, но продължи напред; дулото на пистолета се уголемяваше заплашително.

Примигна, за да пропъди мушичките от очите си, и продължи да следи лодката. Пистолетът бе на по-малко от три метра и неотклонно се приближаваше.

— Видя ли нещо, глупако? А? Видя ли нещо с шибаните си очи? — Вани Фучи наблегна на втория въпрос, като протегна пистолета напред, сякаш имаше намерение да го навре в лицето му.

Не отговори. Една част от съществото му бе напълно спокойна. Спомни си Гейл през последните й дни и нощи, изгубена сред апаратурата в интензивното отделение, с тяло, пронизано от катетри, кислородни тръби и венозни системи. Мислите за изящните синусоидни вълни бяха изчезнали при крясъците на гангстера.

— Качвай се в тая шибана лодка, копеле мръсно! — изсъска Вани Фучи.

Бремън отново примигна, този път от искрено недоумение. Мислите на Фучи представляваха поток от нажежени до бяло гадости и приливи на страх и мина доста време, преди да осъзнае, че оня говори на глас.

— Казах да се качваш в шибаната лодка, копеле мръсно! — кресна той и стреля във въздуха.

Бремън въздъхна, отпусна ръце и внимателно стъпи на борда. Вани Фучи му даде знак да мине към носа и да седне, после се зае непохватно да оттласква плоскодънния съд с една ръка, докато с другата държеше пистолета.

Сред тишината, нарушавана единствено от крясъка на сепнатите от изстрела птици, те поеха към отсрещния бряг.