Дан Симънс
Кухият човек (37)

Ние сме препарирани хора

— Мистър Бремън? Мистър Бремън, чувате ли ме?

Веднъж, като дете на около осем години, се бе гмурнал в басейна на един свой приятел и вместо да изплува, се бе оставил да потъне до дъното на три метра под повърхността. Легна и стоя там известно време, чувствайки грубия цимент под гърба си, загледан в тавана от светлина толкова високо нагоре. Дори когато усети, че въздухът му свършва и около тялото му се заиздигаха бляскави мехурчета, дори когато си даде сметка, че повече не може да сдържа дъха си и след броени секунди ще се нагълта с вода, той бе обзет от огромното нежелание да се завърне във внезапно станалата му чужда среда от въздух, светлина и шум. И остана там, упорито съпротивлявайки се на инстинкта за оцеляване дотогава, докато можеше, после бавно заплува нагоре, наслаждавайки се на последните секунди в странната подводна светлина, на приглушения шум и сребърния танц на мехурчетата наоколо си.

Сега също изплува бавно, съпротивлявайки се на завръщането към светлината.

— Мистър Бремън? Чувате ли ме?

Бремън чуваше. Той отвори очи, затвори ги бързо, заслепен от светлина и белота, после трепна и надзърна изпод натежалите си клепачи.

— Мистър Бремън? Аз съм лейтенант Бърчил, полицейско управление в Сейнт Луис.

Бремън кимна — опита се да кимне. Главата го болеше и както изглежда, беше притисната от нещо. Лежеше в легло. Бели чаршафи. Пастелени стени. Типичните за болнична стая шкафчета и разните там пластмасови принадлежности. С периферното си зрение забеляза дръпнато перде вляво от себе си и затворената врата вдясно. До седналия лейтенант от полицията стоеше още един мъж в сив костюм. Лейтенант Бърчил беше едър човек на петдесет и няколко години, с жълтеникаво лице. Помисли си, че прилича малко на Мори Амстердам, бледия комик от шоуто на стария Дик Ван Дайк. Мълчаливият мъж зад него беше по-млад, но лицето му изразяваше същата професионална смесица от умора и цинизъм.

— Мистър Бремън — каза Бърчил, — чувате ли ме добре?

Чуваше го отлично, макар всичко все още да бе нереално и далечно като под водата. Освен това виждаше и себе си през очите на лейтенанта: блед и безпомощен сред одеялата и превръзките — лявата му ръка в гипс, главата му бинтована, още превръзки под тънката болнична пижама, очите му подути и заобиколени от тъмни кръгове, пресни шевове, прозиращи изпод марлята на брадичката и бузата му. Система с бистра течност бе прикрепена към лявата му ръка.

— Мистър Бремън, кажете ни какво се случи.

Гласът на лейтенанта не беше твърде любезен. Подозрение. Съмнение, че този дребосък е могъл да застреля петима здрави мъже и сам да приземи самолета. Любопитство по отношение на данните за този гражданин от компютъра на ФБР — университетски професор по математика — и интерес към мъртвата съпруга, палежа, връзката му с Дон Леони от Ню Джърси и неговите лоши момчета.

Бремън прочисти гърло и се опита да отговори. Гласът му твърде много напомняше стържене.

— Къде…?

Изражението на лейтенант Бърчил не се промени.

— Какво беше това?

Бремън отново прочисти гърлото си.

— Къде съм?

— В болницата на Сейнт Луис. — Бърчил млъкна за миг и добави: — Щат Мисури.

Опита се да кимне и съжали. Опита се да заговори, без да движи челюстта си.

— Не разбрах — каза лейтенантът.

— Наранявания?

— Лекарят ще мине да ви види, но доколкото разбрах, ръката ви е счупена и имате няколко натъртвания. Нищо опасно за живота.

По-младият детектив от отдел „Убийства“, сержант Кърни, си мислеше: четири спукани ребра, одраскване от куршум върху едно от тях, сътресение на мозъка и вътрешни увреждания… този идиот има късмет, че е жив.

— Изминали са осемнайсет часа от катастрофата, мистър Бремън. Спомняте ли си катастрофата? — попита Бърчил.

Бремън поклати глава.

— Нищо ли?

— Спомням си, че говорих с кулата за колесния механизъм. После десният мотор започна да издава някакви зловещи шумове и… и това е всичко, което помня.

Бърчил го гледаше втренчено. Тоя задник сигурно лъже, но кой знае? Някой е изстрелял куршум калибър 45 през корпуса право в мотора.

Болката вече го заливаше като бавен, продължителен прилив, който не бърза да се оттегли. Дори телепатията му и жуженето на мисли из болницата бяха погълнати от пяната на този прилив.

— Самолетът се разбил и после? — попита той.

Бърчил продължи да го гледа втренчено.

— Вие пилот ли сте, мистър Бремън?

Бремън поклати глава и едва не подскочи от болка.

— Извинете, не чух — каза лейтенантът.

— Не съм.

— Управлявали ли сте леки самолети?

— Ннне.

— В такъв случай какво правехте на пилотското място на този „Пайпър Чейен“?

Гласът на Бърчил беше остър и безмилостен като пробождане с рапира.

Бремън въздъхна.

— Опитвах се да го приземя, лейтенант. Пилотът бе застрелян. Жив ли е? Има ли оживели от другите?

Мършавият сержант се наведе напред.

— Мистър Бремън, ние ви припомнихме правата преди известно време и това е записано с видеокамера, но не сме сигурни, че бяхте напълно в съзнание. Знаете ли правата си? Искате ли да повикаме адвокат?

— Адвокат? — Течността от системата размътваше зрението, ушите му бучаха, виеше му се свят. — За какво ми е адвокат? Не съм направил нищо…

Сержантът изпъшка, извади ламинираната си карта от джоба и прочете молитвата с правата му, толкова добре позната от милионите полицейски телевизионни филми. Гейл винаги се бе чудила дали полицаите наистина са толкова глупави, та все не могат да запомнят няколкото реда, след като зрителите вече ги знаят наизуст.

Когато сержантът свърши и отново го попита дали желае адвокат, той изстена и каза:

— Не. Другите мъртви ли са?

Мъртви като стара конска мърша, помисли си лейтенант Бърчил. Детективът по убийствата продължи:

— Тогава да си задам въпросите, мистър Бремън?

Бремън затвори очи в знак на съгласие.

— Кой кого застреля, мистър Бремън?

Кого. Това бе гласът на Гейл, долетял през мъглата.

— Аз застрелях единия, на име Бърт, със собствения му пистолет. И тогава настана ад… всички, с изключение на пилота, започнаха да стрелят. Улучиха пилота и аз се опитах да приземя самолета. Очевидно не съм се справил много успешно.

Бърчил и помощникът му се спогледаха.

— Прелетели сте над сто мили с двумоторен турбовитлов самолет с повреден двигател, насочили сте го към международното летище „Ламбърт“ и почти сте го приземили. Момчетата от кулата казват, че ако десният ви мотор не е отказал, щели сте да осъществите идеално кацане. Сигурен ли сте, че не сте управлявали самолет преди, мистър Бремън?

— Сигурен съм.

— Тогава как ще обясните…

— Късмет — прекъсна го Бремън. — Отчаяние. Бях останал сам там горе. Освен това управлението не е кой знае колко сложна работа с всичката тая автоматика. Да не говорим за четенето на мислите на пилота едва ли не всяка една секунда от всичките десет часа на полета от Лас Вегас, добави той за себе си. Жалко, че го нямаше, когато имах нужда от него.

— Защо бяхте на борда на самолета, мистър Бремън?

— Най-напред, лейтенанте, кажете ми откъде знаете името ми?

Бърчил го погледна, примигна и отвърна:

— Отпечатъците ви са регистрирани.

— Наистина ли? — възкликна глуповато Бремън. Виенето на свят постепенно отминаваше, но болката се изостряше. — Не знаех, че са ми взимали отпечатъци.

— Масачузетската ви шофьорска книжка — рече сержантът с невероятно безизразен тон.

— Защо бяхте на борда на самолета, мистър Бремън? — попита Бърчил.

Бремън облиза пресъхналите си устни и им разказа. За рибарската хижа във Флорида, за тялото, за Вани Фучи… всичко с изключение на кошмара с мис Морган и седмиците в Денвър. Реши, че щом имат отпечатъци от пръстите му, ще го свържат с убийството на мис Морган. В момента това отсъстваше от мислите на лейтенанта и сержанта, но Бремън знаеше, че много скоро някой ще направи връзката.

Бърчил отново насочи немигащите си очи към него.

— Значи ви откарваха обратно в Ню Джърси, за да бъдете… екзекутиран от самия Дон Леони? Те ли ви казаха това?

— Досетих се от приказките им. Явно не им пукаше, че мога да ги чуя… Предполагам, са смятали, че няма да имам възможност да кажа каквото и да било на някого.

— А парите, мистър Бремън?

— Парите?

— Парите в стоманеното дипломатическо куфарче. Над четиристотин хиляди, мамка му. Пари от продажбата на наркотици. Може би говорим за сделка, която се е провалила на шест хиляди метра височина?

Бремън просто поклати глава.

Сержант Кърни се наведе още по-ниско напред.

— Често ли играете комар в Лас Вегас?

— За пръв път.

Радостта от това, че се е събудил жив и горе-долу цял, бе заменена от болка и подновеното чувство за празнота. Всичко свърши. Всичко бе свършило още със смъртта на Гейл, но сега трябваше да признае, че е дошъл краят на неговото бягство, на безумния, необмислен, безплоден, жесток опит да избегне неизбежното.

— … да вземете оръжието му? — говореше Бърчил.

Възстанови останалата част от въпроса му от ехото на мислите.

— Грабнах пистолета на Бърт Капи, когато той заспа. Предполагам, не са смятали, че ще се опитам да направя нещо, докато сме във въздуха.

Само един луд би се опитал да направи нещо такова при толкова оръжия в един лек самолет, помисли си лейтенант Бърчил и каза:

— А защо се опитахте?

Понечи да свие рамене. Гипсът и лейкопластът върху ребрата му не му позволиха.

— А какво друго ми оставаше? — изхриптя той. — Лейтенант, изпитвам адски болки, а още не е идвал нито лекар, нито сестра. Не може ли да отложим разпита за по-късно?

Бърчил погледна малкото тефтерче в лявата си ръка, после отново Бремън и кимна.

— Обвинен ли съм в нещо? — попита. Гласът му беше прекалено слаб, за да изрази някакво възмущение. Издаваше само умора.

Лицето на Бърчил се покри с още бръчки. Единствено очите продължаваха да гледат напрегнато и настойчиво; нищо не пропускаха.

— Пет души са мъртви, мистър Бремън. Четирима от тях са известни престъпници и по всичко личи, че пилотът също е бил свързан с организираната престъпност. Вашето досие е чисто, но остава въпросът с изчезването ви след смъртта на съпругата ви… както и с пожара.

Виждаше движещите се вектори на мислите на лейтенанта, подредени и точни като напрегнатата вглъбеност на професионалните покерджии, с които бе играл само преди по-малко от два дни. Симпатягата подпалва къщата си и изчезва след като жена му ритва камбаната, мисли си Бърчил. После просто случайно се оказва във Флорида точно когато пребиват Чико Тартуджиан. После пък също случайно е в Лас Вегас, когато убиецът на Чико и хората на Леони прибират парите си. Хм. Картинката още не е съвсем ясна, но елементите са налице — пари от застраховки, от наркотици, изнудвания… а този така наречен добър гражданин казва, че е взел пистолета на Бърт Капи и е започнал да стреля. Има нещо гнило тук, но скоро ще го открия.

— Обвинен ли съм в нещо? — повтори Бремън.

Чувстваше, че се плъзга встрани, в мъглата на болезнените мисловни потоци, които изпълваха болницата; ужас, страх, предизвикателство, депресии и — при много от посетителите — гузно облекчение, че не са сред лежащите по стаите с пластмасови гривни на китките.

— Не още — отвърна Бърчил, стана и с глава посочи на сержанта вратата. — Ако това, което казвате е вярно, мистър Бремън, скоро отново ще си поговорим, може би в присъствието на агент от ФБР. Междувременно ще поставим в стаята наш човек, за да ви пази от хората на Дон Леони. Бърчил се сеща за униформения полицай, който стои в коридора от осемнайсет часа. Този мистър Бремън няма да ходи никъде, било като свидетел, било като подсъдим.

Щом детективите излязоха, пристигнаха лекарят и две медицински сестри, но Бремън беше прекалено замаян, за да се съсредоточи върху сбитите медицински обяснения на лекаря. Научи каквото очите на Бърчил вече бяха му казали; научи също така, че счупването на лявата му ръка е по-сериозно, отколкото бе известно на лейтенанта. Останалото не беше важно.

Остави се да потъне в празнотата.